Определение № 1980 от 17.04.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3800/2024 г.

Производство по чл. 288 и по чл. 274, ал. 2, във вр. с ал. 1, т. 2 и с чл. 248, ал. 3, изр. 2 от ГПК. Касационното производство е образувано по жалба на ответника по делото „Т. София“ ЕАД, подадена чрез процесуалния му пълномощник юрк. Б. А. срещу решение № 3084/22.05.2024 г., допълнено в частта за разноските с определение № 10157/28.06.2024 г., постановени по възз. гр. дело № 1468/2024 г. на Софийския градски съд (СГС). С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено в обжалваната част първоинстанционното решение № 18986/19.11.2023 г. по гр. дело № 7987/2023 г. на Софийския районен съд (СРС), са уважени предявени от Г. Д. Д. срещу дружеството-жалбоподател искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 и ал. 2 от КТ, а именно: признато е за незаконно и е отменено дисциплинарното уволнение на ищеца, извършено със заповед № 36/09.12.2022 г. на изпълнителния директор на ответното дружество, ищецът е възстановен на заеманата преди уволнението длъжност „техник, инвеститорски контрол” при ответното дружество-касатор и последното е осъдено да заплати на ищеца сумата 6 125.97 лв., представляваща общо: обезщетение за оставане без работа през периода 10.12.2022 г. - 08.01.2023 г. и обезщетение в размер на разликата с получаваното по-ниско възнаграждение при нов работодател през периода 09.01.2023 г. - 09.05.2023 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 09.12.2022 г. до окончателното изплащане; в тежест на касатора са възложени разноски и държавна такса за първоинстанционното производство и разноски за въззивното производство. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирана за това страна срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се излагат оплаквания и доводи за неправилност на същото, поради необоснованост, нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на касатора, изготвено също от юрк. А., като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните правни въпроси: 1) представлява ли злоупотреба с доверието на работодателя поведение на работник или служител, изразяващо се в неоторизирано подписване на документ, част от производство по обществена поръчка, в която работодателят е възложител, и в хипотеза, в която задачата за изготвяне и подписването на документа е възложена на друг служител и липсва извинителна причина за съставянето и подписването на документа от неоторизирания служител; 2) какви критерии следва да взима под внимание съдът при определяне дали поведението на служителя осъществява състава на дисциплинарното нарушение, и по-конкретно – от значение ли е, че в кръга на функциите на служителя присъства принципна възможност за съставяне и подписване на такъв документ, и може ли този факт да изключи дисциплинарната отговорност и да направи деянието несъставомерно; 3) следва ли съдът да преценява обстоятелството, че деянието се извършва в хипотезата на обществено отношение, възникващо и регламентиращо се от дял на публичното право, каквато е дейността по възлагане на обществени поръчки, и как това влияе при изискването за лоялност на работника и служителя при възникване на трудовото правоотношение; 4) длъжен ли е въззивният съд да допусне събиране на доказателства, които не са били допуснати от първоинстанционния съд с мотив, че не са необходими, ако след това в решението си по делото същият съд се е позовал на липсата им; 5) какви са критериите, които трябва да приложи въззивната инстанция при преценка на обстоятелствата по чл. 266, ал. 3 от ГПК и по-конкретно – кои са критериите за преценка дали отказът на първоинстанционния съд, с който доказателствата не са допуснати, е правилен; и 6) длъжен ли е въззивният съд да допусне поисканите при условието на чл. 266, ал. 3 от ГПК доказателства, когато първоинстанционното определение по допускането им не съдържа данни за ясната воля на съда за причините, които го обуславят, а единствено съдържа позоваване на липса на необходимост. По отношение на първите три въпроса касаторът навежда допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като твърди, тези материалноправни въпроси да са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото; в тази връзка поддържа, че в практиката на ВКС (конкретно се сочат: решение № 513/14.01.2013 г. по гр. д. № 1559/2011 г. на IV-то гр. отд., решение № 242/21.05.2012 г. по гр. д. № 932/2011 г. на IV-то гр. отд. и решение № 60162/15.07.2021 г. по гр. д. № 2967/2020 г. на III-то гр. отд.) се давало най-общо тълкуване на разпоредбата на чл. 190, ал. 1, т. 4 от КТ и на понятието „злоупотреба с доверието на работодателя“, поради което счита, че тази „недостатъчно конкретна“ практика на ВКС следвало да бъде променена. По отношение на останалите три въпроса жалбоподателят навежда допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че тези процесуалноправни въпроси били разрешени от въззивния съд в противоречие с решение № 7/27.01.2015 г. по гр. д. № 2427/2014 г. на III-то гр. отд. на ВКС, решение № 7/29.01.2021 г. по търг. д. № 94/2020 г. на II-ро търг. отд. на ВКС и решение № 167/26.10.2017 г. по гр. д. № 209/2017 г. на I-во гр. отд. на ВКС. Насрещната страна – ищецът Г. Д., чрез процесуалния си пълномощник адв. С. Х., в отговора на касационната жалба излага доводи, че не са налице сочените от жалбоподателя основания за допускане на касационното обжалване, а при условията на евентуалност – подробни съображения за неоснователност на жалбата. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено, че ищецът е заемал по трудово правоотношение длъжността „техник, инвеститорски контрол“ при ответното дружество, в звено „Координиране на инвестиционни проекти на ТПМ и АС“, отдел „Изграждане и координиране на обекти на ТПМ и АС“, дирекция „Инвестиционна и ремонтна дейност“. С процесната заповед № 36/09.12.2022 г., на ищеца е наложено дисциплинарното наказание „уволнение” за извършено нарушение на трудовата дисциплина по чл. 190, ал. 1, т. 4 от КТ – злоупотреба с доверието на работодателя и по чл. 190, ал. 1, т. 7 от КТ – други тежки нарушения на трудовата дисциплина. Съгласно изложеното в заповедта, дисциплинарното наказание е наложено за това, че във връзка с изпълнение на обществена поръчка с предмет „Проектиране, доставка, изграждане, авторски надзор и въвеждане в експлоатация (инженеринг) за обект IV-та И. топломагистрала …“ (обектът и етапите на изпълнение са подробно описани), открита с решение от 24.10.2022 г. на изп. директор и председателя на УС на ответното дружество, в качеството им на възложител на обществената поръчка, ищецът извършил следното нарушение на трудовата дисциплина: Съгласно документацията за участие в обществената поръчка, участниците следва да представят декларация за оглед, съгласно приложен образец в електронното досие на поръчката, като огледът може да бъде извършен на 31.10.2022 г. и 01.11.2022 г., след изпращане на предварителна заявка на посочен имейл адрес, на вниманието на Ц. С. – техник, инвестиционен контрол, който е посочен и като лице за контакт. При декриптиране на оферта на ДЗЗД „МСМ А. 2022“ (участник в обществената поръчка) е констатирано наличие на декларация за оглед по образец, с дата на извършване на огледа 01.11.2022 г., подписана от ищеца Г. Д. – техник, инвеститорски контрол. Също съгласно изложеното в заповедта за уволнение, не е спазена предвидената в документацията процедура – не е изпратена предварителна заявка на посочения имейл-адрес на Ц. С. и не са уведомени оторизираните от възложителя лица за намерението за извършване на оглед. Ищецът не се е свързал с оторизираните лица и не е уведомил, нито е поискал разрешение за провеждане на въпросния оглед. Без да е оторизиран от възложителя, ищецът е подписал декларацията за оглед от името на възложителя, за участника ДЗЗД „МСМ А. 2022“, с дата 01.11.2022 г. Декларацията за оглед е подписана и от Ю. Г. – управител на „МСМ груп 07“ ЕООД – съдружник в обединение ДЗЗД „МСМ А. 2022“. По този начин ищецът осъществил нарушение на трудовата дисциплина по смисъла на чл. 190, ал. 1, т. 4 от КТ – злоупотреба с доверието на работодателя и чл. 190, ал. 1, т. 7 от КТ – други тежки нарушения на трудовата дисциплина, а именно – неоторизирано подписване на документ в нарушение на правилата на обявената обществена поръчка. Също съгласно посоченото в заповедта за уволнение, изложените факти пораждат сериозни съмнения за истинността на подписаната от ищеца декларация и създават риск от опорочаване на процедурата по ЗОП, както и уронване на доброто име и репутацията на ответното дружество пред трети страни. Въззивният съд е приел, че в процесната заповед за дисциплинарно уволнение са посочени документите, въз основа на които се установява нарушението, изложено е и накратко съдържанието на документацията, въз основа на която работодателят е счел за извършено описаното нарушение, както и на дадените от ищеца обяснения по случая, а също и фактическата обстановка по нарушението и преценката за неговата последица за работодателя и тежестта на нарушението, мотивирало дисципилнарно наказващия орган да наложи уволнението. Съдът е приел за установено и че посочените в заповедта и в писмото, с което са изискани от работодателя писмени обяснения от ищеца, документи за обществената поръчка са известни на ищеца, той е имал достъп до документацията за провежданата обществена поръчка. Установил е и че ищецът е взел отношение по данните в тази документация с писмените си обяснения в дисциплинарната процедура по чл. 193 от КТ. Въззивният съд е приел, че въпреки така установеното, в случая не са изпълнени изискванията на чл. 193, ал. 1 от КТ. В тази връзка е изложил съображения, че в образуваното дисциплинарно производство преди налагане на дисциплинарното наказание са поискани обяснения за нарушения на трудовата дисциплина, които според работодателя са установени чрез представената документация за откритата обществена поръчка, но съдът е намерил, че тази преценка на работодателя не е съответна на изискванията на посочената разпоредба на чл. 193, ал. 1 от КТ. На следващо място СГС е посочил, че за да наложи процесното дисциплинарно наказание, ответникът-работодател е приел, че ищецът е нарушил трудовата дисциплина с поведението си, изразяващо се в подписване на декларация за извършване на оглед на обекта от участник в процедурата, от името на възложителя, без да е бил оторизиран и овластен за това от дружеството-работодател. Декларацията за оглед е била изготвена по образец, като част от закупуваните от кандидатите в обществената поръчка документи (част от техническото предложение), и съответно същата е била попълнена по съдържание от един от кандидатите – участник в обществената поръчка – ДЗЗД „МСМ А. 2022“, на 01.11.2022 г., когато е и бил извършен огледът от участника на обекта, в присъствие на ищеца като служител на дружеството-възложител. Доколкото според изискванията на възложителя, отговорен за провежданата обществена поръчка е бил друг служител на работодателя – Ц. С. – техник, инвеститорски контрол – колега на ищеца, заемащ същата длъжност, то работодателят е счел това поведение и тази инициатива на ищеца за недобросъвестни, с което съответно било нарушено доверието на работодателя, т.е. поведението на ищеца сочело за нелоялност към работодателя и уронване на неговия престиж. При така описаното поведение на ищеца, въззивният съд е намерил, че фактическите констатации и правните основания на заповедта за уволнение не съответстват на нарушението на трудовата дисциплина, квалифицирано от работодателя като такова по чл. 190, ал. 1, т. 4 от КТ – злоупотреба с доверието на работодателя и по чл. 190, ал. 1, т. 7 от КТ – други тежки нарушения на трудовата дисциплина. В тази връзка съдът е приел, че ищецът правилно е посочил в обясненията си по дисциплинарното производство, че извършеното от него действие е по служба, макар и при допусната от негова страна грешка, доколкото отговорен за огледите на обекта за провежданата обществена поръчка е бил неговия колега Ц. С.. Също в тази връзка съдът е посочил, че неизпълнението на законовото задължение на работника или служителя по чл. 126, т. 9 от КТ за лоялност към работодателя съставлява дисциплинарно нарушение по чл. 190, т. 4 КТ – злоупотреба с доверието, оказано при възлагане изпълнението на работата за длъжността. Приел е и че това нарушение може да се прояви в различни форми, чиято обща характеристика е злепоставяне на отношенията на доверие между работник и работодател, като в тази връзка по-натам в мотивите си се е позовал и на практиката на ВКС (решение № 86/25.05.2011 г. по гр. д. № 1734/2009 г. на IV-то гр. отд. и решение № 469/07.01.2013 г. по гр. д. № 1744/2011 г. на IV-то гр. отд.), съгласно която, злоупотреба с доверието на работодателя е налице и когато, без да е извлечена имотна облага, работникът/служителят, възползвайки се от служебното си положение, е извършил действия, компрометиращи оказаното му доверие; когато с действията си е злепоставил работодателя пред трети лица, независимо дали действията са извършени умишлено. Изхождайки от тези принципни съображения, въззивният съд е приел, че в случая поведението на ищеца е в кръга и във връзка с изпълняваната от него длъжност „техник, инвеститорски контрол“, и сочи за обратното – за проявена лоялност към работодателя, доколкото е изпълнена, при инициатива и без конкретно възлагане, с цел подпомагане дейността по провежданата обществена поръчка, макар с последната конкретно да е бил оторизиран колега на ищеца, изпълняващ същата длъжност. Съдът е приел и че при липса на поддържани, и съответно – доказани от страна на работодателя факти за неправилно и нерегламентирано провеждане на огледи на обекта с лица, които не са закупили документация, не са участници в процедурата или в отклонение от предвидените в процедурата правила, които съответно да са нарушени, или последните да са били предадени и разгласени по неправилен начин на участниците, то поведението на ищеца не е в разрез с доверието на работодателя и не се окачествява като нелоялност. СГС е приел още, че извършените от ищеца действия не са компрометиращи оказаното му доверие, с действията си той не е злепоставил работодателя пред трети лица, а напротив – с поведението на ищеца се установява инициатива от негова страна за изпълнение на повече задължения и без възлагане, които са част от трудовата му функция, макар и без нарочно овластяване по съставената документация за обществената поръчка; с това поведение служителят-ищец е опазил и укрепил престижа на работодателя-ответник, а не обратното. В обобщение, въззивният съд отново е намерил за недоказани (неосъществени), вменените от работодателя, като извършени от ищеца чрез действие, нарушения на трудовата дисциплина по чл. 190, ал. 1, т. 4 от КТ – злоупотреба с доверието на работодателя и по чл. 190, ал. 1, т. 7 от КТ – други тежки нарушения на трудовата дисциплина. Позовавайки се отново на решение № 469/07.01.2013 г. по гр. д. № 1744/2011 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, въззивният съд е приел още, че при избора на наказание работодателят е длъжен да се ръководи от законовите критерии по чл. 189, ал. 1 от КТ, а именно – тежестта на нарушението, което се определя от значимостта на неизпълненото задължение и формата на вината, обстоятелствата, при които то е извършено, и поведението на работника или служителя. Преценката по чл. 189, ал. 1 от КТ е задължителна за работодателя и нейното извършване е изискване за законност на наложеното дисциплинарно наказание. При спор относно наличието на това съответствие съдът извършва контрол дали наложеното дисциплинарно наказание е съобразено с тежестта на нарушението, обстоятелствата при които е извършено, както и поведението на работника или служителя. В случай, че при съобразяване на тези обстоятелства съдът констатира несъответствие на наложеното дисциплинарно наказание с нарушението, дисциплинарното наказание се отменя. Във всички случаи наложеното наказание трябва да съответства на извършеното нарушение. Изхождайки от тези принципни съображения, СГС е намерил, че в случая работодателят не е спазил посочената разпоредба на чл. 189, ал. 1 от КТ, тъй като по делото е установено, че служителят-ищец работи при ответника над 33 години и не е извършил други нарушения на трудовата дисциплина, както и описаните в заповедта, поради което наложеното дисциплинарно наказание се явява незаконосъобразно. В заключение въззивният съд е достигнал до извода, че искът по чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ е основателен. Изложил е съображения и относно основателността на обусловените искове по чл. 344, ал. 1, т. 2 и т. 3 от КТ. Настоящият съдебен състав намира, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване на така постановеното и мотивирано въззивно решение. Първите три поставени от касатора материалноправни въпроса по тълкуването и приложението на чл. 190, ал. 1, т. 4, предл. 1 и чл. 187, ал. 1, т. 8, предл. 1 от КТ се свързват с изводите на въззивния съд, че процесното деяние на ищеца – извършването на огледа и подписването на декларацията за него от 01.11.2022 г., без служителят-ищец да е нарочно овластен за това от работодателя, не представлява злоупотреба с доверието на последния и нарушение на трудовата дисциплина, а напротив – проява е на лоялност към работодателя, извършено е в кръга и във връзка с изпълняваната от ищеца длъжност, с цел подпомагане дейността по провежданата обществена поръчка, като с това си поведение ищецът е опазил и укрепил престижа на работодателя, а не обратното. Наред с това, въззивният съд е достигнал и до други – алтернативни изводи – че ответникът-работодател е нарушил както разпоредбата на чл. 193, ал. 1 от КТ при приемане обясненията на ищеца, така и разпоредбата на чл. 189, ал. 1 от КТ при извършената преценка за съразмерност на наложеното на ищеца най-тежко дисциплинарно наказание „уволнение“ с вмененото му дисциплинарно нарушение. Всеки един от тези два алтернативни извода на въззивния съд е достатъчен за обосноваването на решаващите му крайни изводи по делото за незаконосъобразност на дисциплинарното уволнение на ищеца и за неговата отмяна, но от страна на кастора-ответник не са поставени правни въпроси относно тези алтернативни изводи на въззивния съд за нарушенията на чл. 193, ал. 1 и на чл. 189, ал. 1 от КТ. При това положение, каквото и разрешение да възприеме настоящата касационна инстанция по поставените от жалбоподателя три материалноправни въпроса по тълкуването и приложението на чл. 190, ал. 1, т. 4, предл. 1 и чл. 187, ал. 1, т. 8, предл. 1 от КТ, това не би довело до промяна на крайния резултат по спора, постановен от въззивната инстанция; респ. – тези материалноправни въпроси не са от значение за изхода на делото и не осъществяват общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК, което е достатъчно за недопускане на касационното обжалване в случая (т. 1 от тълкувателно решение (ТР) № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). Наред с горното, въззивният съд не е обсъждал и не е давал отговор на третия материалноправен въпрос (следва ли съдът да преценява обстоятелството, че деянието се извършва в хипотезата на обществено отношение, възникващо и регламентиращо се от дял на публичното право, каквато е дейността по възлагане на обществени поръчки, и как това влияе при изискването за лоялност на работника и служителя при възникване на трудовото правоотношение), поради което този въпрос също не удовлетворява общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК. Това се отнася и за останалите два материалноправни въпроса, тъй като формулировките им са некоректни – изхождат изцяло от защитната теза на касатора-ответника и неговата интерпретация на доказателствата и обстоятелствата по делото, а не от приетото от въззивния съд. Последният не е приемал, че „липсва извинителна причина за съставянето и подписването на документа от неоторизирания служител“, както се сочи в края на първия въпрос; напротив – СГС е приел, че извършването на огледа и подписването на декларацията от 01.11.2022 г., които са в кръга и във връзка с изпълняваната от ищеца длъжност, макар и предприети без нарично овластяване, са осъществени с цел подпомагане дейността по провежданата обществена поръчка. Въззивният съд не е приемал и че обстоятелството, че „в кръга на фунциите на служителя присъства принципна възможност за съставяне и подписване на такъв документ“, „изцяло изключва дисциплинарната отговорност“ и прави „деянието несъставомерно“, както некоректно се сочи в края на формулировката на втория въпрос. Както неведнъж е разяснявано от ВКС, несъгласието на касатора с фактическите констатации и с правните изводи на въззивния съд, дори когато то е обективирано в правния въпрос, не съставлява основание за допускане на касационното обжалване (също т. 1 от ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). Отделно от това, и трите материалноправни въпроса не са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Това е така, защото на тези въпроси е невъзможно да бъдат дадени абстрактни отговори, които да са общовалидни за всички случаи, а във всеки отделен случай следва да се преценява конкретното деяние/поведение на работника или служителя и конкретните установени обстоятелства, при които то е извършено, за да се прецени дали е осъществен фактическият състав на дисциплинарното нарушение „злоупотреба с доверието на работодателя“, визирано в разпоредбите на чл. 190, ал. 1, т. 4, предл. 1 и чл. 187, ал. 1, т. 8, предл. 1 от КТ, както е процедирал и въззивният съд. Именно порди това, и трайно установената практика на ВКС по тълкуването и приложението на тези материалноправни норми (както посочената от касатора – решение № 513/14.01.2013 г. по гр. д. № 1559/2011 г. на IV-то гр. отд., решение № 242/21.05.2012 г. по гр. д. № 932/2011 г. на IV-то гр. отд. и решение № 60162/15.07.2021 г. по гр. д. № 2967/2020 г. на III-то гр. отд., така и от въззивния съд – решение № 86/25.05.2011 г. по гр. д. № 1734/2009 г. на IV-то гр. отд. и решение № 469/07.01.2013 г. по гр. д. № 1744/2011 г. на IV-то гр. отд.) приема, че това дисциплинарно нарушение може да има най-различни проявни в форми, чиято обща характеристика е злепоставяне на отношенията на доверие между работодател и работник или служител, като нарушението е налице когато, възползвайки се от служебното си положение, работникът или служителят е извършил деяния, компрометиращи оказаното му доверие от работодателя и го е злепоставил, независимо дали деянията са извършени умишлено и дали е налице или не користна цел (за извличане на имотна облага). Необходимостта от преценка на правнорелевантните обстоятелства във всеки отделен случай обуславя извод, че тази практика на ВКС не може да се окачестви като „недостатъчно конкретна“, както неоснователно поддържа касаторът, респ. – тази практика не следва да бъде променяна, а следва да бъде утвърдена, тъй като обратното би довело до създаване на казуистична практика, и конкретно – по поставените в случая три материалноправни въпроса от жалбоподателя, каквато практика на ВКС не би била общовалидна и не би могла да намери приложение по други правни спорове, респ. – тя по никакъв начин не би допринесла за правилното тълкуване и приложение на разпоредбите на чл. 190, ал. 1, т. 4, предл. 1 и чл. 187, ал. 1, т. 8, предл. 1 от КТ и за осигуряване разглеждането и решаване на делата според точния смисъл на тези разпоредби (т. 4 от ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). Приетото от въззивния съд е и в съотвествие с установената константна практика на ВКС, поради което също няма основание за допускане на касационното обжалване по трите материалноправни въпроса (т. 2 и т. 4 от ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). Поставените от страна на кастора три процесуалноправни въпроса по тълкуването и приложението на чл. 266, ал. 3 от ГПК, също не осъществяват общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК, поради което касационното обжалване не следва да се допуска и по тях. Жалбоподателят свързва тези процесуалноправни въпроси с касационното си оплакване, че въззивният съд допуснал процесуално нарушение, като не уважил доказателственото му искане, направено с въззивната му жалба – за разпит като свидетел на Ц. С. (колегата на ищеца, заемащ същата длъжност), който не е бил допуснат до разпит и от първоинстанционния съд. Във въззивната жалба това доказателствено искане е мотивирано с разпоредбата на чл. 266, ал. 3 от ГПК и с констатациите и изводите на районния съд относно обстоятелството, че ищецът не бил запознат с правилата на обществената поръчка и специалните изисквания на работодателя при провеждане на поръчката. Въззивният съд е оставил без уважение това доказателствено искане с определение, постановено в откритото съдебно заседание, като се е мотивирал както с това, че е налице преклузия за събиране на тези свидетелски показания, така и с обстоятелството, че пред първата инстанция вече са събрани доказателства за фактите, за които се иска разпита на свидетеля, като съдът е посочил, че ще обсъди тези обстоятелства при разрешаването на спора по същество. Както стана ясно от изложеното по-горе, в мотивите към обжалваното решение СГС е приел за доказани обстоятелствата, за установяването на които жалбоподателят-ответник е поискал разпита на свидетеля с въззивната си жалба, а именно – въззивният съд е приел за установено, че посочените в процесната заповед за дисциплинарното уволнение и в писмото на работодателя, с което са изискани от ищеца писмените му обяснения, документи за обществената поръчка са известни на ищеца, той е имал достъп до тази документация за провежданата обществена поръчка поръчка, както и че ищецът е взел отношение по данните в тази документация с писмените си обяснения по чл. 193 от КТ. При това положение – след като въззивният съд е приел за доказани обстоятелствата, за установяване на които е направено доказателственото искане с въззивната жалба на касатора, то без никакво значение за изхода на правния спор по делото е дали СГС е допуснал процесуално нарушение на чл. 266, ал. 3 от ГПК с отказа си да уважи това доказателствено искане, респ. – без никакво значение за крайния изход по делото са и поставените от касатора три процесуалноправни въпроса по тълкуването и приложението на чл. 266, ал. 3 от ГПК. В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от жалбоподателя основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК. Съдът намира, че не е налице и хипотеза по чл. 280, ал. 2 от ГПК за служебно допускане на касационното обжалване. Предвид изхода на делото, на основание чл. 78, ал. 3 и чл. 81 от ГПК касаторът-ответник дължи и следва да бъде осъден да заплати на ищеца, претендираните и направени от последния разноски за заплатеното адвокатско възнаграждение за защитата му в касационното производство по делото, в размер 1 200 лв. С определение № 1338/19.03.2025 г., постановено по частно гр. дело № 969/2025 г. по описа на ВКС, IV-то гр. отд., това частно гражданско дело е присъединено към настоящото гр. дело № 3800/2024 г. по описа на ВКС, IV-то гр. отд. – за общото им разглеждане в едно производство под номера на последното дело и за постановяване на общ съдебен акт по тях. По този начин предмет на разглеждане по настоящото гр. дело № 3800/2024 г. е и частната жалба по чл. 274, ал. 2, във вр. с ал. 1, т. 2 и с чл. 248, ал. 3, изр. 2 от ГПК, подадена от ответното „Т. София“ ЕАД, чрез процесуалния му пълномощник юрк. С. М., срещу определение № 10157/28.06.2024 г., постановено по същото въззивно гр. дело № 1468/2024 г. на СГС, с което по реда на чл. 248 от ГПК е допълнено въззивното решение № 3084/22.05.2024 г. в частта му за разноските, като дружеството-жалбоподател е осъдено да заплати на ищеца Г. Д. Д. сумата 1 200 лв., представляваща разноски за заплатено адвокатско възнаграждение за въззивното производство. Частната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирана за това страна срещу подлежащо на въззивно обжалване пред ВКС определение на СГС. В жалбата се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното определение. Поддържа се, че неправилно съдът определил нивото на фактическа и правна сложност на делото, като се изтъква, че защитата от процесуалния представител на ищеца във въззивната инстанция се изразява в подаването на отговор на въззивната жалба и явяване в едно открито съдебно заседание, като не са събирани нови доказателства и не са представяни писмени бележки. Жалбоподателят моли съда да намали присъдените разноски за адвокатско възнаграждение до размер, определен съгласно приложимите обективни критерии. Насрещната страна – ищецът Г. Д., чрез процесуалния си пълномощник адв. С. Х., в отговора на частната жалба излага съображения за неоснователност на същата. Поддържа, че жалбоподателят не отчел броя на предявените искове, размера на присъденото обезщетение за оставане без работа и фактическата и правна сложност на делото. Изтъква и че заплатеното от ищеца адвокатско възнаграждение е под минималния размер съгласно Нар. № 1/09.07.2004 г. за ВАР на ВАдвС, предвид което поддържа, че не било прекомерно. Разгледана по същество, частната жалба е основателна. Във въззивното производство ищецът е направил разноски за адвокатско възнаграждение в размер 1 200 лв. и своевременно е заявил претенция за присъждането на тези разноски. Също своевременно от страна на ответника е направено възражение по чл. 78, ал. 5 от ГПК за намаляване на тези разноски поради прекомерност. Основателни са доводите в частната жалба на ответното дружество, че въззивният съд неправилно е определил фактическата и правна сложност на въззивното производство по делото. Действително, предмет на разглеждане в същото са и трите иска по чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от КТ, но доводи във въззивната жалба на ответника са изложени единствено относно обуславящия иск по чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ, съответно – в отговора на въззивната жалба, подаден и изготвен от процесуалния пълномощник на ищеца – адв. Х., също са изложени съображения, не големи по обем, единствено относно този обуславящ иск, като не е взето отношение по доказателственото искане на въззивника-ответник. Във въззивното производство не са събирани доказателства, като е проведено едно открито съдебно заседание, в което адв. Х. се е явил, а извършените от него процесуални действия се изчерпват с бланкетно оспорване на доказателственото искане на въззивника и направено в хода на устните състезания искане за потвърждаване на първоинстанционното решение по съображенията, изложени в отговора на въззивната жалба, т.е. – без пледоария по съществото на спора; поискана е възможност за представяне на писмена защита, но такава не е изготвена и депозирана от адв. Х.. При така установената фактическа и правна сложност на въззивното производство, съответно – обема на положения от процесуалния пълномощник на ищеца труд, съдът намира, че заплатените от ищеца разноски за адвокатско възнаграждение в размер 1 200 лв. са прекомерни по смисъла на чл. 78, ал. 5 от ГПК и следва да бъдат редуцирани до сумата 900 лв. Ищецът неоснователно се позовава на Нар. № 1/09.07.2004 г. за ВАР на ВАдвС, тъй като съгласно тълкуването по преюдициалното запитване, дадено с решението от 25.01.2024 г. по дело C-438/22 на СЕС, което е задължително за съдилищата в България (чл. 633 от ГПК), при определяне размера на адвокатското възнаграждение и разноските за него, съдът не е обвързан от размерите, определени съобразно тази наредба, респ. – от ограничението по чл. 78, ал. 5 – in fine от ГПК, което чрез препращането към чл. 36 от ЗАдв препраща и към наредбата. В заключение, постановеното от СГС по реда на чл. 248 от ГПК определение № 10157/28.06.2024 г., като неправилно следва да бъде отменено в частта, с която ответникът е осъден да заплати на ищеца разноски за адвокатско възнаграждение за горницата над 900 лв., респ. – следва да бъде потвърдено в частта, с която е присъдена тази сума, тъй като е правилно като резултат в тази част. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение