Определение № 4584 от 29.09.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2040/2026 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Детска градина (ДГ) „Слънце“ – гр. Ботевград, чрез адв. Х., против решение № 617 от 29.12.2025 г. по гр. д. № 1106/2025 г. на Окръжен съд - София.

Ответникът Х. Д. И., чрез адв. П., е подала писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, с който изразява становище за липса на основания за допускане на касационен контрол и за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема следното:

Предмет на жалбата е посоченото въззивно решение, с което е потвърдено решение № 226 от 20.06.2025 г. по гр. д. № 853/2022 г. на Районен съд – Ботевград за уважаване на предявените от Х. Д. И. против ДГ „Слънце“ искове за защита срещу незаконно уволнение (по чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 КТ, последният вр. с чл. 225, ал. 1 КТ): за признаване уволнението на ищцата, на основание чл. 328, ал. 1, т. 2, предл. 2 КТ със заповед № 185/07.03.2022 г. на директора на детската градина за незаконно и неговата отмяна; за възстановяване на ищцата на предишната работа като „помощник-възпитател“ при ответника и за осъждането му да заплати на ищцата сумата от 1 967. 86 лв., представляваща обезщетение за оставането ѝ без работа поради незаконното уволнение за шест месеца, след прихващане на изплатените ѝ обезщетения по чл. 220 КТ и по чл. 222, ал. 1 КТ, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 09.05.2022 г. до изплащането и в полза на ищцата са присъдени разноски.

Въззивният съд е постановил обжалвания резултат като е установил, че по силата на трудов договор № 119 от 30.03.2009 г., ищцата е заемала длъжността „помощник-възпитател“ в ДГ „Слънце“ – [населено място], считано от 01.04.2009 г., като със заповед № 185/07.03.2022 г. на директора на детската градина е прекратено трудовото й правоотношение на основание чл. 328, ал. 1, т. 2 КТ, считано от 08.03.2022 г., поради съкращаване на щата. Посочил е, че със заповед № 06/03.09.2021 г. на работодателя е утвърдено ново щатно разписание на длъжностите в предприятието на ответника, а с протокол № 1/10.09.2021 г. са обективирани резултатите от извършен подбор по чл. 329 КТ за съкращение, считано от 07.09.2021 г. на длъжността „помощник-възпитател“. Приел е, че съгласно ЕР № 90072/06.07.2021 г. на ТЕЛК при МБАЛ „Проф. д-р Александър Герчев“ ЕООД – [населено място], по повод преосвидетелстване на ищцата, й е определена 50% трайно намалена работоспособност за срок три години. Във връзка с горното е издадена заповед № 318/30.07.2021 г. на директора на ДГ „Слънце“, с която на основание чл. 314 КТ ищцата е трудоустроена на длъжност „помощник-възпитател“. Решаващият състав е съобразил също ЕР № 0629 от 26.10.2021 г. и ЕР № 0028 от 25.01.2021 г., и двете на ТЕЛК при МБАЛ „Проф. д-р Александър Герчев“ ЕООД, издадени по запитване на работодателя за освидетелстване на ищцата по чл. 333, ал. 1 КТ, съгласно които същата не страда от конкретно посочените заболявания (по Наредба № 5/1987 г. на министъра на здравеопазването) и не попада в обхвата на закрилата на чл. 333, ал. 1 КТ. С писмо на Дирекция „Инспекция по труда София-област“, на основание на чл. 333, ал. 1, т. 2 КТ и във връзка с постъпило искане от ответната ДГ е дадено предварително разрешение за прекратяване на трудовото правоотношение с ищцата, както и предварително съгласие от Синдикалната организация на „Синдикат на българските учители“ към КНСБ в ДГ „Слънце“ – [населено място], с изразено становище, че е спазен реда по чл. 10 КТД (колективен трудов договор). При горните фактически установявания второстепенният съд е приел, че към момента на уволнението ищцата е била освидетелствана със степен на инвалидност, въз основа на валидно ЕР на ТЕЛК с № 90072 от 06.07.2021 г. с определена 50 % трайно намалена работоспособност за срок от три години, като в решението са били посочени и противопоказните условия на труд за ищцата. Разяснил е, че с нормата чл. 333 КТ е уредена специална императивна закрила при уволнение, вкл. в случаите по чл. 328, ал. 1, т. 2 КТ, какъвто се явява настоящият, касаещи трудоустроени работници или служители, които подлежат на тази крайна санкция, но след предварително разрешение на инспекцията по труда и изразено мнение и на ТЕЛК. С оглед на това е направен решаващ извод, че в случая е преодоляна предварителната закрила при уволнение по чл. 333, ал. 1, ал. 3 КТ, но не и тази по чл. 333, ал. 1, т. 2 КТ, касателно трудоустроени работници или служители, в обхвата на която попада ищцата. В тази връзка е намерено да отсъства и изискуемото се от закона изрично мнение на ТЕЛК за така инициираното уволнение – чл. 333, ал. 2 КТ. Горното е мотивирало въззивният съд да приеме, че уволнението е незаконно на формално основание и да го отмени без да разглежда спора по същество. Основателността на главния иск е предпоставила и основателност на исковете по чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ – с възстановяване на предишната работа и по чл. 344, ал. 1, т. 3, вр. с чл. 225, ал. 1 КТ с присъждане на обезщетение за принудителна безработица.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят поставя правни въпроси, които твърди да са обуславящи изхода по делото и разрешени в противоречие с практиката на ВКС, респ. са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основания за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

Въпросите са със следното съдържание:

1. „Длъжен ли е съдът да се произнесе по всички изложени факти и обстоятелства, както във въззивната жалба, така и в отговора й?“;

2. „Спазен ли е редът по чл. 333, във вр. с чл. 328 КТ, след като Инспекцията по труда е дала предварително разрешение с посочено основание по чл. 333, ал. 1, т. 2 КТ?“;

3. „Може ли съдът да осъществи контрол върху мнението на трудово-експертната лекарска комисия, дадено по реда на чл. 333, ал. 2 КТ и изпратено на Инспекцията по труда на основание чл. 333, ал. 1 КТ?“.

Поддържа се, че въззивното решение не е съобразено с практиката на ВКС, обективирана в решение № 211 от 14.12.2023 г. по гр. д. № 937/2023 г. на IV г.о., решение № 163 от 12.03.2024 г. по гр. д. № 405/2023 г. на II г.о., решение № 160-А от 16.12.2020 г. по т. д. № 2156/2019 г. на II т.о., решение № 764 от 20.12.2024 г. по гр. д. № 5258/2023 г. на IV г.о., решение № 157 от 11.02.2016 г. по т. д. № 3638/2014 г. на I т.о., решение № 230 от 23.04.2025 г. по гр. д. № 4785/2023 г. на II г.о., решение № 12 от 16.02.2016 г. по гр. д. № 2184/2015 г. на III г.о., решение № 145 от 07.01.2019 г. по гр. д. № 811/2018 г. на II г.о., решение № 59 от 14.04.2015 г. по гр. д. № 4190/2014 г. на IV г.о., решение № 183 от 16.11.2017 г. по т. д. № 2624/2016 г. на II т.о., решение № 187 от 07.07.2016 г. по гр. д. № 1332/2015 г. на IV г.о. (по първото питане), решение № 219 от 28.04.2011 г. по гр. д. № 1821/2009 г. на IV г.о., решение № 177 от 19.07.2017 г. по гр. д. № 3777/2016 г. на IV г.о., решение № 224 от 14.11.2019 г. по гр. д. № 2004/2019 г. на IV г.о., определение № 296 от 17.03.2009 г. по гр. д. № 4747/2008 г. на III г.о. и определение № 3437 от 01.07.2025 г. по гр. д. № 95/2025 г. на III г.о. (по второто питане), решение № 60092 от 07.06.2021 г. по гр. д. № 2605/2020 г. на IV г.о., решение № 177 от 19.07.2017 г. по гр. д. № 3777/2016 г. на IV г.о. решение № 49 от 20.03.2019 г. по гр. д. № 3119/2018 г. на IV г.о., решение № 61 от 05.03.2013 г. по гр. д. № 456/2012 г. на IV г.о., решение № 219 от 28.04.2011 г. по гр. д. № 1821/2009 г. на IV г.о. (по третото питане).

Иска се също достъп до касация и на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК с доводи за очевидна неправилност на въззивното решение.

Настоящият състав на ВКС намира, че отсъстват основания за допускане на касационното обжалване.

Първият поставен въпрос е свързан със задълженията на съда, вкл. и въззивния съд като инстанция по съществото на материалноправния спор, предмет на делото и касае приложението на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК. Така обобщено питането е обуславящо изхода на делото и удовлетворява общия селективен критерий, но не и допълнителния такъв по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По въпроса е създадена многобройна и последователна съдебна практика на ВКС, съгласно която при съобразяване с изискванията на чл. 12 ГПК и чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване като обсъди всички доказателства по делото, както доводите и твърденията на страните, които имат значение за делото. В задължение на съда е да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право и да обсъди в мотивите на крайния акт доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. В случая въззивният съд е сторил точно това и не се е отклонил от даденото по – горе правно разрешение. Налице са собствени мотиви при задължителна преценка на релевантните факти и обстоятелства относно приетата от въззивния съд основателност на предявените искове по чл. 344, ал. 1, т. 1 – т. 3 КТ. Решаващият състав е изложил съображения в подкрепа на извода за непреодоляна предварителна закрила по чл. 333, ал. 1, т. 2 КТ при процесното уволнение, противно на доводите на работодателя в обратен смисъл. Така той се е произнесъл по тях като ги е обсъдил, произнасяйки се по предмета на делото. Дали извършения анализ и проведено обсъждане са довели до правилни изводи по същество, в производството по селекция на касационната жалба (чл. 288 ГПК) не може да се проверява – в това производство се контролират само правните разрешения на въззивния съд, а по посочения по-горе процесуалноправен въпрос тези разрешения не противоречат на практиката на ВКС. Ето защо няма основание за допускане на касационното обжалване по това питане.

Предвид формулировката на останалите повдигнати в изложението питания, те нямат характеристиката на правен въпрос по смисъла на разясненията, дадени с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Същите са изводими не от решаващите мотиви на въззивния съд по конкретното дело и там дадените правни разрешения, а от становището на страната по правилността на обжалваното решение, като самите въпроси са фактически – т. е. отговорът по тях предполага обсъждане на доказателства. Въпросите са привързани към оплакванията на касатора за неправилна оценка на фактите по делото и чрез тях се изрязва несъгласие с извода за основателност на исковите претенции поради липсата на изрично мнение на ТЕЛК по чл. 333, ал. 1, т. 2 КТ и разрешение от Инспекцията по труда за уволнението на ищцата като трудоустроена. По своето естество повдигнатите въпроси съставляват доводи срещу правилността на въззивното решение и съставляват касационни основания ( чл. 281, т. 3 ГПК ), които обаче са релевантни във фазата по разглеждане на касационната жалба (по чл. 290 ГПК ), но не и в предхождащата я фаза от касационното производство по извършване на селекцията ѝ (по чл. 288 ГПК ). В последната касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение. Ето защо, непоставянето на правен въпрос, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационен контрол без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това – така мотивите към постановките по т. 1 от цитирания по - горе тълкувателен акт.

За пълнота на мотивите следва да се посочи, че по приложението на закрилата по чл. 333, ал. 1, т. 2 КТ е налице последователна съдебна практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 ГПК ( решение № 259 от 1.04.2021 г. по гр. д. № 112/2020 г. на IV г.о., решение № 431 от 17.01.2014 г. по гр. д. № 2869/2013 г. на IV г.о., решение № 246 от 11.11.2015 г. по гр. д. № 1305/2015 г. на III г.о., решение № 443 от 24.03.2016 г. по гр. д. № 2569/2015 г. на IV г.о., решение № 60 от 13.06.2017 г. по гр. д. № 3186/2016 г. на III г.о. и др.). В същата безпротиворечиво се приема, че трудоустроен по смисъла на чл. 333, ал. 1, т. 2 КТ е работникът или служителят, на който е издадено експертно решение на ТЕЛК, с което е определена намалена работоспособност и са посочени противопоказни условия на труд. Закрилата по чл. 333, ал. 1, т. 2 КТ, приложима по отношение на трудоустроен работник или служител, се прилага винаги щом с решение на ТЕЛК е определен процент трайно намалена работоспособност поради болест или трудова злополука и са посочени противопоказни условия на труд. Трайно се приема също така, че когато един работник се ползва от закрила на повече от едно основание, за всяко от тях трябва да бъде преодоляна поотделно (решение № 443 от 24.03.2016 г. по гр. д. № 2569/2015 г. и решение № 60092 от 07.06.2021 г. по гр. д. № 2605/2020 г., и двете по описа на IV г.о. на ВКС). Обжалваното решение е постановено в пълно съгласие с така дадените правни разрешения. Основният аргумент за уважаване на предявените искове е, че в случая ищцата се ползва от закрилата по чл. 333, ал. 1, т. 2 КТ, а не по тази по чл. 333, ал. 1, т. 3 КТ, като липсва изрично мнение на ТЕЛК и разрешение на Инспекцията по труда. Горното е обосновал с обстоятелството, че представените от ответника документи се отнасят до закрилата по чл. 333, ал. 1, т. 3 КТ и със същите предварителната закрила по чл. 333, ал. 1, т. 2 КТ, от която се ползва ищцата, не е била преодоляна. Видно от съдържанието на обжалваното решение, въззивният съд не е осъществявал контрол върху мнението на ТЕЛК, каквото е становището на касатора, а е извел решаващия извод, че в случая липсва разрешение на Инспекцията по труда и мнение на ТЕЛК за прекратяване на трудовия договор на ищцата като трудоустроен служител на посоченото основание. Ето защо не се откриват предпоставки за допускане на обжалването и по тези въпроси.

Отделно от изложеното, касаторът недопустимо са позовава по едни и същи въпроси на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и на това по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – касае се за самостоятелни фактически състави, които се прилагат при определени предпоставки и имат своето приложно поле. След като се сочи отклонение с практика на ВКС по част от въпросите в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК (т.е. страната се позовава на нея) не е допустимо същото питане да се отнася за разглеждане в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, която намира приложение при липса на съдебна практика по приложението на дадена разпоредба, респ. при създадена съдебна практика, която се нуждае тълкуване (при неясна или непълна правна уредба) или пък е налице необходимост от осъвременяване на тълкуването ѝ с оглед изменения в законодателството и обществените условия.

Предвид на изложените решаващи мотиви, въззивният съдебен акт не може да бъде допуснат до касация и поради очевидна неправилност. Съгласно установената практика, основанието по чл. 280, ал. 2 предл. 3 ГПК е налице, когато съдът е допуснал видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален или явна необоснованост, които са съществени до такава степен, че могат да бъдат констатирани директно. „Очевидната неправилност” предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко от съдържанието на последния, без анализ на доказателствата и на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните. Тя следва да е изводима от мотивите на съдебното решение или определение и при установените от инстанцията по същество факти. Особено тежък порок би бил налице например, когато въззивният съд е постановил акта си въз основа на отменен закон, приложил е закона във видимо противоречие с неговия смисъл, нарушил е основополагащи принципи на съдопроизводството, формирал е изводи по спора в явно и видимо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона – материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният съдебен акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК, каквито не се установяват да са налице.

В обобщение, не са обосновани предпоставки в приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, както и чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, което има за последица недопускане до касационен контрол.

При този изход на делото касаторът дължи на ответната страна по жалбата заплащане на сторените и своевременно претендирани разноски за настоящата инстанция. Те възлизат на 800 евро и се установяват с приложения договор за правна защита и съдействие, като вписването в него за извършеното плащане в брой е достатъчно и има характера на разписка – вж. разясненията, дадени в т. 1 от ТР № 6/6.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, ІІІ г. о.