Определение № 907 от 15.07.2013 г. на ВКС по гр. д. № 2667/2013 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на 137-мо СОУ „А. К.” – [населено място], срещу решение № 6386/03.10.2012 г., постановено по въззивно гр. дело № 8007/2012 г. на Софийския градски съд (СГС). С него, като е потвърдено решение от 24.03.2010 г. по гр. дело № 42306/2009 г. на Софийския районен съд, са уважени, предявените от В. А. Н. срещу жалбоподателя, искове с правни основания чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ, като е признато за незаконно и е отменено дисциплинарното уволнение на ищцата и заповед № 1195-292/09.07.2009 г. на директора на училището-касатор, с която е прекратено трудовото правоотношение, ищцата е възстановена на длъжността „педагогически съветник” при училището-касатор и последното е осъдено да заплати на ищцата сумата 4 766.16 лв. – обезщетение за оставането й без работа поради уволнението в периода 09.07.2009 г. – 08.01.2010 г.; в тежест на жалбоподателя са възложени и разноски и държавна такса по делото. Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. В нея се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното въззивно решение, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Ответницата по касационната жалба – ищцата В. А. Н. не е подала отговор на жалбата в срока за това. В писменото изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК от страна на жалбоподателя, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са изведени следните (уточнени от съда, съгласно т. 1, изр. 3 - in fine от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС) пет правни въпроса, а именно: 1) относно задължението на наказващия орган при работодателя, преди налагане на дисциплинарното наказание да вземе предвид тежестта на нарушението, обстоятелствата, при които то е извършено, както и поведението на работника/служителя; 2) относно упражнявания съдебен контрол за законността на наложеното дисциплинарно наказание, чрез преценка за съответствието между наложеното дисциплинарно наказание и извършеното дисциплинарно нарушение, при прилагане и на трите критерия, посочени в чл. 189, ал. 1 от КТ – тежестта на нарушението, обстоятелствата, при които то е извършено, както и поведението на работника/служителя; 3) спазени ли са разпоредбите на чл. 189 от КТ от наказващия орган при работодателя, респ. – следва ли съдът при упражняването на контрола да приеме, че наложеното дисциплинарно наказание „уволнение” е законосъобразно, когато макар допуснатото нарушение да не е тежко, но при прилагане на другия критерий по чл. 189, ал. 1 от КТ – „поведението на работника/служителя”, наказанието е оправдано, при положение, че това поведение е пряко или косвено свързано с извършеното нарушение, послужило е като основание за издадената заповед за дисциплинарно наказание и е извършено виновно; 4) относно възможността в процеса на упражнявания съдебен контрол да бъде прието, че възникнал след приключването на дисциплинарното производство факт може да има погасителен ефект върху възможността да бъде търсена дисциплинарна отговорност от работника/служителя, и по този начин вече издадената заповед за дисциплинарно наказание, съобразена към момента на нейното издаване с изискванията на чл. 189 от КТ, впоследствие да бъде приета от съда за незаконосъобразна; и 5) следва ли да се приемат за доказани предпоставките на чл. 225, ал. 1 от КТ, и конкретно – времето, през което незаконно уволненият работник/служител е останал без работа, когато той е представил единствено с исковата молба препис (фотокопие) от трудовата си книжка, от което е видно, че след вписаното прекратяване на трудовото правоотношение с ответника-работодател няма извършени други вписвания за постъпване на работа при същия или друг работодател, без да са ангажирани никакви други доказателства в тази насока, включително и без да е направена от съда констатация по оригинала на трудовата книжка. По отношение на първите три правни въпроса, които са по приложението на чл. 189, ал. 1 от КТ, в изложението си касаторът навежда допълнителните основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК. В тази връзка поддържа, че тези три правни въпроса са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, като сочи и представя (в преписи) конкретни решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 от ГПК. Излага и аргументи, че тези три правни въпроса са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. По отношение на четвъртия правен въпрос, касаторът навежда допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като излага аргументи, че и този правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. По отношение на петия правен въпрос, касаторът навежда допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че и този правен въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, като сочи и представя (в преписи) конкретни решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 от ГПК. За да уважи предявените по делото искове по чл. 344, ал. 1 от КТ за защита срещу незаконно уволнение, въззивният съд е приел, че ищцата не е извършила, вмененото й със заповедта за налагане на дисциплинарното уволнение, нарушение на трудовата дисциплина – неявяване на работа в продължение на три последователни работни дни в периода 01.07.2009 г. – 06.07.2009 г. В тази връзка съдът е приел за установено, че през периода 10.06.2009 г. – 04.08.2009 г. на ищцата е било разрешено ползване на отпуск поради временна неработоспособност – с болнични листове, издадени от здравните органи, като през периода 29.06.2009 г. – 04.07.2009 г. ищцата е пролежала и на стационарен режим в болнично заведение. Въззивният съд е приел, че ищцата е извършила другото вменено й дисциплинарно нарушение – непредставяне пред работодателя на документ, уважаващ неявяването й на работа, в законоустановения срок от два работни дни от издаването на болничния лист - чл. 9, ал. 2 от НМЕР (отм.). В тази връзка съдът е приел за установено, че болничният лист за периода 29.06.2009 г. – 04.08.2009 г. е издаден на 03.07.2009 г., ищцата е следвало да го представи пред работодателя най-късно до 07.07.2009 г. включително, а синът й го е предал в канцеларията на ответното училище едва на 10.07.2009 г. СГС е намерил, че наложеното на ищцата дисциплинарно наказание не е съответно на това извършено от нея нарушение, поради което уволнението й е незаконосъобразно. За да достигне до този извод, въззивният съд, позовавайки се на соченото и от касатора, решение № 461/17.06.2010 г. по гр. дело № 626/2009 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, е изложил съображения, че при спор относно законността на наложено дисциплинарно наказание (както в случая), съдът е длъжен да извърши съдебен контрол по въпроса за съответствието между наложеното дисциплинарно наказание и извършеното нарушение, респ. – относно това дали работодателят преди налагането на дисциплинарното наказание е извършил преценката по чл. 189 от КТ, като е взел предвид тежестта на нарушението, обстоятелствата, при които е извършено, както и поведението на работника/служителя, като изложи своите фактически и правни изводи относно нейната правилност или неправилност. Посочено е и че дисциплинарното наказание „уволнение” следва да бъде налагано от работодателя при тежки нарушения на трудовата дисциплина, например – такава простъпка на работника, която е довела до сериозно разстройване на работния процес, опасност за останалите или увреждане интересите на работодателя; характерът и важността на неизпълненото трудово задължение, което би могло да доведе до значителни вредни последици и да се отрази неблагоприятно върху цялостната дейност на работодателя. Въззивният съд е приел, че в конкретния случай ищцата не се е явила на работа поради разрешен от медицинските органи отпуск за временна неработоспособност и че непредставянето на болничния лист в законоустановения срок, а два дни по-късно не съставлява такова тежко нарушение на трудовата дисциплина, което да е довело до сериозни последици за работодателя, така че да оправдае налагането на най-тежкото дисциплинарно наказание, нито по делото е установено тази простъпка да е довела до значителни вредни последици за трудовия процес или цялостната дейност на работодателя. В тази връзка е обсъдено и че ищцата е била включена като квестор за изпит, който е трябвало да се проведе на 03.07.2009 г., но по делото няма данни тя да е била уведомена за това от работодателя. Видно от така изложените мотиви към обжалваното въззивно решение, градският съд е разрешил първите три изведени от касатора правни въпроса по приложението на чл. 189, ал. 1 от КТ (които до голяма степен се припокриват по съдържание помежду си) в съответствие със задължителната практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК, израз на която е и соченото от касатора, решение № 461/17.06.2010 г. по гр. дело № 626/2009 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, на което се е позовал и въззивният съд. Съобразявайки се с тази задължителна за него съдебна практика, СГС е изложил в мотивите към обжалваното решение своите фактически и правни изводи относно правилността на преценката на ответника-работодател (респ. – на неговия наказващ орган, упражняващ дисциплинарната власт) по чл. 189, ал. 1 от КТ относно тежестта на нарушението, обстоятелствата, при които то е извършено, както и поведението на работника/служителя, т.е. – и по трите критерия, визирани в разпоредбата. С останалите три, посочени и цитирани в тази връзка от касатора, решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 от ГПК, не са разрешени правни въпроси по приложението на чл. 189, ал. 1 от КТ, включително изведените от касатора три такива правни въпроса. С решение № 137/02.03.2010 г. по гр. дело № 20/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и решение № 226/22.05.2012 г. по гр. дело № 917/2011 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС (последното – постановено при първото разглеждане на настоящото дело пред касационната съдебна инстанция) по реда на чл. 290 от ГПК са разрешени правни въпроси по приложението на чл. 193 от КТ, а с решение № 507/08.07.2010 г. по гр. дело № 978/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС – правни въпроси, които изобщо нямат никаква връзка с налагането на дисциплинарни наказания (относно възможността за прекратяване на трудовия договор на различни основания, трябва ли работодателят да установи обективно възникнала необходимост от предприета промяна в изискванията за определена длъжност, еднородни длъжности ли са „старши юрисконсулт” и „юрисконсулт”, относно задължителността на подбора). Следва да се отбележи, че цитатите от мотивите към тези решения в изложението на касатора, са извадени от контекста на разрешенията на посочените правни въпроси, дадени с тях. След като обжалваното въззивно решение не противоречи, а е съобразено със задължителната практика на ВКС по разрешаването на първите три изведени от касатора правни въпроса по приложението на чл. 189, ал. 1 от КТ, то не е налице наведеното допълнително основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. По отношение на тези три правни въпроса не е налице и допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, тъй като задължителната практика на ВКС по приложението на чл. 189, ал. 1 от КТ е трайно установена и не се нуждае от промяна или осъвременяване поради законодателни промени или изменение на обществените отношения. Освен това, визираните в разпоредбата на чл. 189, ал. 1 от КТ три критерия за преценка на съответствието на тежестта на наложеното наказание и извършеното нарушение, от една страна са ясно посочени от законодателя, а от друга страна в тяхното съдържание се включват различни обстоятелства – според спецификата на всеки отделен случай. Не е налице основание за допускане на касационното обжалване и по четвъртия изведен от касатора правен въпрос. В категоричната и трайно установена съдебна практика, включително задължителната такава на ВКС, никога не е имало съмнения и колебания, че съдът преценява законосъобразността на уволнението към момента на неговото извършване, който при дисциплинарното уволнение е моментът на връчването на заповедта за дисциплинарно уволнение (чл. 335, ал. 2, т. 3, във вр. с чл. 330, ал. 1, т. 6 и с чл. 195, ал. 3 от КТ), а не към момента на издаването на заповедта. Поради това и не би могло да се стигне до хипотеза, при която „...в процеса на упражнявания съдебен контрол да бъде прието, че възникнал след приключването на дисциплинарното производство факт може да има погасителен ефект върху възможността да бъде търсена дисциплинарна отговорност от работника/служителя...”, респ. – „...по този начин вече издадената заповед за дисциплинарно наказание, съобразена към момента на нейното издаване с изискванията на чл. 189 от КТ, впоследствие да бъде приета от съда за незаконосъобразна”, каквато е постановката на четвъртия правен въпрос. В случая въззивният съд не е приемал наличие на такъв „погасителен ефект”, а съобразно константната съдебна практика, при извършената преценка за законосъобразност на дисциплинарното уволнение на ищцата, е взел предвид всички обстоятелства, настъпили към установения от него момент на извършването на уволнението – връчването на 04.08.2009 г. на ищцата на двете, издадени от страна на работодателя заповеди в тази връзка – за налагане на дисциплинарното наказание и за прекратяване на трудовия договор. От изложеното следва, че четвъртият изведен от касатора правен въпрос не е разрешен с обжалваното решение и не е обуславящ правните изводи на въззивния съд, респ. – не е и от значение за изхода на правния спор по делото, поради което и не представлява общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение. За да уважи предявения по делото иск по чл. 344, ал. 1, т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ за заплащане на обезщетение за оставане без работа вследствие незаконното уволнение, въззивният съд е приел и че видно от трудовата книжка на ищцата, която е представена с исковата молба по делото в заверен от нея препис (фотокопие), след вписаното прекратяване на трудовото правоотношение с ответника, няма извършени други вписвания за постъпване на работа при същия или друг работодател, поради което искът се явява доказан по своето основание. С така приетото в мотивите към обжалваното решение, въззивният съд е разрешил петия изведен от касатора правен въпрос в противоречие с посоченото и цитирано в изложението, решение № 707/22.12.2009 г. по гр. дело № 3164/2008 г. на ІІ-ро гр. отд. на ВКС. В него по реда на чл. 290 и чл. 291 от ГПК е прието, че след като уволненият работник или служител твърди, че е останал без работа за исковия период и основава на това обстоятелство искането си за заплащане на съответното обезщетение, негова е доказателствената тежест да установи, че през целия период е останал без работа, като годно доказателство за това е справка от бюрото по труда за периода, през който работникът или служителят е бил регистриран като безработен, изходящата от работника или служителя декларация, както и представената за констатация трудова книжка, в която се извършват отбелязвания за сключените трудови договори. Прието е и че той е длъжен да представи пред съда трудовата си книжка за констатация, за да установи осъществяването на факта, от който претендира да са настъпили благоприятни за него последици, а именно, че през посочения в чл. 225, ал.1 КТ период не е полагал труд по трудово правоотношение, което пък му дава правото да получи предвиденото в тази разпоредба обезщетение. В заключение, - тъй като не са налице наведените от касатора общи и допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК, касационното обжалване не следва да се допуска по първите четири правни въпроса, изведени в изложението към касационната жалба, респ. – въззивното решение не следва да се допуска до касационен контрол в частта по исковете с правни основания чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 от КТ. Касационното обжалване следва да се допусне само в частта на въззивното решение, постановена по иска с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ, респ. – и относно разноските по делото, на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, по петия изведен от касатора правен въпрос, а именно: следва ли да се приемат за доказани предпоставките на чл. 225, ал. 1 от КТ, и конкретно – времето, през което незаконно уволненият работник/служител е останал без работа, когато той е представил единствено с исковата молба препис (фотокопие) от трудовата си книжка, от което е видно, че след вписаното прекратяване на трудовото правоотношение с ответника-работодател няма извършени други вписвания за постъпване на работа при същия или друг работодател, без да са ангажирани никакви други доказателства в тази насока, включително и без да е направена от съда констатация по оригинала на трудовата книжка. От друга страна, този правен въпрос представлява частна хипотеза на по-широко формулираните два правни въпроси, включени в предмета на образуваното тълкувателно дело № 6/2013 г. на ОСГК на ВКС, по което към настоящия момент не е постановено тълкувателно решение. Това обуславя спиране, на основание чл. 229, ал. 1, т. 4, във вр. с 292 – in fine от ГПК, на касационното производство по делото, до постановяване на посоченото тълкувателно решение. Съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2 от ТДТССГПК, на касатора следва да бъдат дадени указания за внасяне по сметка на ВКС на дължимата държавна такса в размер 95.32 лв. и за представяне по делото на вносния документ за това в едноседмичен срок от връчване на съобщението за възобновяване на производството по делото. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение