Определение № 907 от 20.12.2018 г. на ВКС по д. № 873/2018 г.

Производството е по чл.288, вр. с чл.280 ГПК, ВКС се произнася по допустимостта на касационната жалба на ЕТ „Володя Игнатов – В енд В”, [населено място] срещу въззивното решение на Градски съд София по гр.д. №9323/17 г. и по допускане на обжалването. С въззивното решение са уважени предявените от Р. М. срещу касатора искове по чл.344, ал.1,т.1-3 КТ, с които е оспорена законността на дисциплинарното уволнение на ищеца от длъжност „управител складово пространство”, извършено със заповед от 30.05.16 г. за нарушения по чл.190, ал.1,т.2, чл.187, т.1 и чл.188, т.3 КТ. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима. За допускане на обжалването касаторът се позовава на чл.280, ал.1,т.1 и ал.2 ГПК. Намира, че в противоречие с цитираната практика на ВКС са решени правните въпроси от предмета на спора, свързани с прилагането на чл.189 КТ, а именно: 1.Следва ли при преценката по чл.189, ал.1 КТ за съответствие на извършеното нарушение и наложеното дисциплинарно наказание да се съобразяват характерът на заеманата длъжност / в случая управител склад/, доколкото възложените тр. функции сочат на оказано от работодателя по –високо доверие и отразява ли се нарушението върху дейността на работодателя?; 2.Следва ли преценката за тежестта на нарушението да се основава на всички обстоятелства, имащи отношение към извършеното дисциплинарно нарушение, както и следва ли да се вземе предвид от работодателя субективното отношение на работника към конкретното неизпълнение?; 3.Следва ли работодателят да отразява в заповедта за дисциплинарно наказание критериите за извършената от него преценка за тежестта на нарушението, в съответствие с чл.189, ал.1 КТ? Касаторът се позовава и на очевидна неправилност на въззивното решение – намира, че въззивният съд не е оценил обективно основанията за дисциплинарно уволнение на работника – самоволното напускане и целодневното отсъствие от работното място на 25.05.16 г., което показва пълно незачитане на тр. задължения и липса на критичност към извършеното. Поведението на ищеца на посочения ден и преди това, според касатора, обуславят преценка за извършено тежко нарушение на тр. дисциплина. По допускане на обжалването ВКС на РБ, намира следното: Въззивният съд е приел / и този извод не се оспорва с въпрос в изложението на касатора/, че ищецът М. не е осъществил посоченото в заповедта за уволнение нарушение, като не се е явил на работа на 23 и 24.05.16 г. Двата дни са били неработни на осн. чл.154, ал.1 и 2 КТ и решение на МС №935/30.11.15 г., с което 23.05.16 г. е обявен за неработен ден. Издаденото в случая разпореждане на работодателя да се работи в почивния и празничен ден е за полагане на извънреден труд по см. на чл.143, ал.1 КТ. И. труд е по начало забранен и се допуска само в случаите по чл.144 КТ. Работодателят не е установил предпоставките за полагане на извънреден труд по см. на чл.144 КТ, нито е разпределил на съответно фактическо и правно основание – чл.139, 141 и 153 КТ, работното време на своите служители така, че да се налага ищецът да работи на националния празник. Ищецът е използвал правото си по чл.148 КТ и е отказал да полага извънреден труд на 23 и 24.05.16 г., поради което неявяването му на работа на тези дати не може да се счита за и да се санкционира като дисциплинарно нарушение. Самоволното напускане от ищеца на работното му място на 25.05.16 г., малко след началото на работния ден и незавръщането му на работа до края на деня, според въззивния съд, е дисциплинарно нарушение. Ищецът не е изпълнил задължението си по чл.126, ал.1,т.1 КТ и е осъществил виновно нарушение на тр. дисциплина по чл.187, т.1 КТ. Това нарушение обаче, според съда няма нужния за налагане на най-тежкото дисциплинарно наказание интензитет. В случая следва да се преценят всички обстоятелства, относими към извършеното нарушение – характера на извършваната дейност и значимостта на неизпълнените задължения, настъпилите или възможни неблагоприятни последици за работодателя, условията, при които е извършено нарушението и събуктивното отношение на работника към него. Преценката за съответност по чл.189 КТ подлежи на съдебен контрол. В случая въззивният съд е приел, че не се установява отсъствието на ищеца от работа на 25.05.16 г. да е поставило в риск интересите на предприятието и от него да са настъпили или да са могли да настъпят вредни последици за работодателя, още повече, че преди това - на 16.05.16 г. работодателят е отнел от ищеца вещи, с които той осъществява значителна част от задълженията си / лаптоп, ключове от кола и офис, сим карта/. Не се установява и безкритичност на ищеца към нарушението. Всичко това, според въззивния съд, води до извод, че установеното дисциплинарно нарушение не е с такава тежест, която да обосновава налагането на най-тежкото дисциплинарно наказание. Изводите на въззивния съд не противоречат на цитираната практика на ВКС по поставените в контекста на осн. по чл.280, ал.1,т.1 ГПК въпроси. Въззивният съд е отчел характера на заеманата от ищеца длъжност „управител складово пространство”, но подробно е анализирал и другите обстоятелства, които в случая не сочат на голяма тежест на нарушението – еднократност, липса на настъпили или възможни неблагоприятни последици за работодателя, както и отнемане на служебно предоставените на ищеца вещи, необходими за извършване на работата му, което значително снижава тежестта на извършеното нарушение / в подобен см. са р. по гр.д. №2892/15 г. на трето г.о., р. по гр.д. №2085/17 г. на четвърто го., р. по гр.д. №5348/14 г. на трето г.о. на ВКС и др./. Приетото от въззивния съд относно необходимостта работодателят да извърши преценка по чл.189 КТ при налагане на наказанието и за съдебния контрол над тази преценка, при оспорване законността на уволнението, също съответства на практиката на ВКС – цитираното р. по гр.д. №5735/14 г. на четвърто г.о. на ВКС, р. по гр.д. №1040/09 г. на четвърто г.о. на ВКС и др.. Поради изложеното не е налице основание за допускане на обжалването по чл.280, ал.1,т.1 ГПК. Не се установява и очевидна неправилност на въззивното решение като основание за допускане на обжалването по чл.280, ал.2 ГПК. Очевидната неправилност, за разлика от неправилността по см. на чл.281,т.3 ГПК, е много тежък порок на решението, съпоставим с нищожността и недопустимостта му, за които съдът следи и служебно. В случая, както бе посочено по-горе във връзка с осн. по чл.280, ал.1,т.1 ГПК, не се установява противоречие на въззивното решение с императивна материалноправна норма и необсъждане на свързаните с прилагането й доказателства по делото. Поради изложеното не са налице основания за допускане на обжалването и ВКС на РБ, трето г.о.