Определение № 2472 от 21.05.2024 г. на ВКС по гр. д. № 467/2024 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба от ОУ „Л. К.“ – [населено място], чрез адвокат И. И., срещу въззивното решение на Хасковски окръжен съд №301/02.11.2023г. по в.г.д.№350/2023г. в частта, с която е потвърдено решението на Районен съд – Хасково, с което е признато за незаконно и отменено наложеното със заповед №1/16.09.2022г. на директора на ОУ „Л. К.“, [населено място] дисциплинарно наказание „уволнение“ и е прекратено трудовото правоотношение на С. В. Ш.; С. В. Ш. е възстановена на заеманата преди уволнението длъжност, като ОУ „Л. К.“, [населено място] е осъдено да ѝ заплати сумата от 7 666,90лв. – обезщетение на основание чл.225 от КТ, за периода от 21.02.2023г. до 19.03.2023г. В жалбата са изложени доводи за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Насрещната страна С. В. Ш., с писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 от ГПК, чрез адвокат В. Т., оспорва жалбата. Твърди, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, тъй като поставените въпроси не са залегнали в предмета на делото и не са обусловили правните изводи на съда. В условие на евентуалност, изразява становище за неоснователност на жалбата. Претендира и присъждане на направените по делото разноски. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният съд е потвърдил решението на първостепенния Районен съд – Хасково, с което е признато за незаконно и отменено извършеното със заповед №1/16.09.2022г. на директора на ОУ „Л. К.“, [населено място] налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“ и прекратяване на трудовото правоотношение на С. В. Ш.; С. В. Ш. е възстановена на заеманата преди уволнението длъжност, като ОУ „Л. К.“, [населено място] е осъдено да ѝ заплати сумата от 7 666,90лв. – обезщетение на основание чл.225 от КТ, за периода от 21.02.2023г. до 19.03.2023г. Решението в останалата му част е влязло в сила. За да постанови този резултат, съдът приел, че по делото са надлежно установени следните обстоятелства: Страните са били в трудово правоотношение от 11.09.2019г., като ищцата е заемала длъжността „учител в прогимназиален етап“ в ОУ „Л. К.“, [населено място]. Със Заповед № 1/16.09.2022г. на същата било наложено дисциплинарно наказание „уволнение” на основание чл. 195, ал.1 вр. чл.190, ал.1, т.1 вр. чл.188, т.3 от КТ и на основание чл.330, ал.2, т.6 от КТ било прекратено трудовото ѝ правоотношение, считано от датата на връчване на заповедта. Дисциплинарното наказание било наложено за системни нарушения на трудовата дисциплина: неуплътняване на работното време и преждевременно напускане на работното място в периода: 1/ 02.02.2022г. – 8,00 – 8,55 часа; 2/ 09.09.2022г. – 12,36 – 13,37 часа; 3/ 09.09.2022г. – 15,20 – 16,30 часа; 4/ 12.09.2022г. – 14,40 – 15,43 часа. Съдът констатирал, че заповедта била връчена при отказ на лицето, на 16.09.2022г. Въззинвият съд констатирал, че преди издаване на процесната заповед, със заповед № 942/13.09.2022 г., работодателят е изискал от Ш. да предостави в тридневен срок писмени обяснения „…във връзка с нарушение на трудовата дисциплина на 02.09.2022 г., 09.09.2022 г. и 12.09.2022 г., изразяващо се в неспазване на работното време…“, връчена на лицето на 13.09.2022 г. Въз основа на така установеното от фактическа страна съдът направил извод, че по делото са установени наличието на трудово правоотношение между страните и прекратяването му с атакуваната заповед, на основание чл.330, ал.2, т.6 от КТ. Съдът приел, че процесната заповед била издадена при спазване на изискванията на чл.195, ал.1 от КТ. В тази връзка посочил, че макар работодателят да е допуснал смесване на две самостоятелни основания за дисциплинарно уволнение (по чл. 190 ал. 1 т. 1 от КТ – за три закъснения или преждевременно напускане на работа в един календарен месец и по чл. 190 ал. 1 т. 3 от КТ – за системни нарушения на трудовата дисциплина, за което липсват изложени факти), от съдържанието на същата може да се изведе неговата воля. Последният е квалифицирал нарушението, за което е наложено дисциплинарното наказание, като такова по чл.190, ал.1, т.1 от КТ за нарушения при спазване на работното време (било поради несвоевременно идване на работа, отсъствие от работа в определени часове или преждевременно напускане на работа), поради което съдът направил извод, че допуснатите нарушения не са от естество изцяло да опорочат процесния акт на работодателя и да наложат неговата отмяна. Въззивният съд намерил за основателно възражението на работника за неспазена процедура при издаване на процесната заповед, а именно за изискване на писмени обяснения от служителя по реда на чл. 193 от КТ. Приел, че издадената за целта заповед нямала конкретно съдържание, от което учителят Ш. да разбере, какви точно нарушения на трудовата дисциплина ѝ се вменяват и за които се искат обясненията. Отбелязал, че времето, през което са извършени тези нарушения не е било свързано с провеждане на учебни занятия и изпълнение на свързаните с тях графици и ангажименти на учителя, а за възложения контрол за спазване на работното време е знаел само ръководният екип на училището. С оглед на тези факти съдът приел, че в конкретния случай директорът е дължал да даде разяснения на учителя, които да му позволят да се защити ефективно. Допълнително съдът приел, че по делото не е установен и факта на извършване на две от описаните в заповедта дисциплинарни нарушения – неспазване на работното време на 02.09.2022г. и на 12.09.2022г. В тази връзка посочил, че тежестта за установяването им е за работодателя, но същите не се установяват от показанията на разпитаните по делото свидетели П., Г. и Д., ценени при условията на чл.172 от ГПК, предвид служебната им зависимост от директора на училището. Посочил, че показанията на тези свидетели са в противоречие с показанията на свидетелката К. (незаинтересована от изхода на спора), която твърди, че на посочените дати и часове е била заедно с ищцата Ш. в сградата на училището. С оглед на това направил извод, че не е налице законово основание за издаване на обжалваната заповед, тъй като по делото не е установен факта на извършени от ищцата поне три закъснения, респ. преждевременни напускания на работа за един календарен месец. По изложените съображения съдът намерил предявените искове за основателни. Искът с правно основание чл.225 от КТ въззивният съд уважил за времето, през което ищцата реално е останала без работа в периода от 21.02.2023г. до 19.03.2023г. Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване по следните правни въпроси: 1/ Законосъобразно и правилно ли е приемането на искането за обяснения от служителя по чл.193 от КТ да бъде обявено за формално и неспазен срок, а от там и като отменително основание, при условие, че в него са посочени точните дати на нарушаване на трудовата дисциплина на служителя, за които следва да даде обяснения, разяснено му е какви са нарушенията и работодателят се е убедил от действията и постъпките му, че служителят не желае да даде такива обяснения? Твърди се, че същият е разрешен в противоречие с решение №82/21.07.2017г. по г.д.№3249/2016г. ІІІ г.о.; решение №124/23.06.2020г. по г.д.№3709/2019г. ІV г.о.; решение №53/31.05.2017г. по г.д.№2943/2016г. ІІІ г.о.; решение №6/06.02.2020г. по г.д.№1912/2019г. ІІІ г.о.; и 2/ Законосъобразно и правилно ли е прилагането на разпоредбата на чл.172 от ГПК от въззивния съд по отношение на свидетелските показания дадени от ръководни служители на училището по отношение на изпълнение на техните трудови функции за следене и съблюдаване на трудовата дисциплина, възложено им с изрична заповед, като същите имат непосредствено наблюдение върху камерите и записите отразяващи директно тези нарушения и отхвърлянето им, единствено и само с мотив за „служебна зависимост“, а приемането на други такива с противоположния мотив за липса на „служебна зависимост“. Твърди се противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС в решение №50242/29.11.2022г. по г.д.№117/2022г. ІV г.о. и решение №60173/15.12.2021г. по г.д.№1431/2021г. І г.о. Тези въпроси са свързани с оплакването за необоснованост на въззивното решение и несъгласие с фактическите констатации и с правните изводи на въззивния съд, които не съставляват основание за допускане на касационното обжалване (в този смисъл са и разясненията, дадени с т. 1 от ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). В производството по чл.288 от ГПК не могат да се проверяват изводите на въззивния съд във връзка с правилното приложение на материалния закон и нарушение на процесуалните правила при преценка на събраните по делото доказателства, както и неговото вътрешно убеждение. Основанията за допускане на касационно обжалване са различни от тези по чл.281 от ГПК. В допълнение следва да се посочи, че по въпроса за задължението на съда да обсъди свидетелските показания в съвкупност с останалите събрани доказателства и при преценката на събраните гласни доказателства да изложи подробни мотиви, защо дава вяра на показанията на свидетели, за които има данни да са заинтересовани от изхода на спора, е налице трайно установена съдебна практика, включително и сочената от касатора, с която въззивният съд се е съобразил при постановяване на обжалваното решение. В същото съдът е отчел наличието на две групи свидетелски показания относно спорния въпрос за факта на извършване на нарушенията, за които е издадена процесната заповед; констатирал е наличие на данни за заинтересованост на двама от свидетелите и изрично е посочил защо кредитира показанията на незаинтересования свидетел, поради което по отношение на същия не е налице и допълнителната предпоставка за допускане на обжалването. В изложението са поставени и въпроси, за които за които се претендира допускане на обжалването в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 от ГПК поради значението им за точното прилагане на закона и за развитие на правото: 1/ Допустимо ли е и нарушава ли се принципа на преклузията в ГПК когато при констатирани противоречиви свидетелски показания, не се изисква и не се допусне да бъдат разчетени записи от камери за съществуващите спорни факти, при направено подобно искане. Не се ли нарушава принципа за търсене на обективната истина, когато при констатирани налични, обективни данни не се направи възможното за тяхното събиране; и 2/ Допустимо ли е възстановяване на работа на лице на длъжност, която не е заемало към момента на уволнението, поради отказ на съда да се съобрази с всички доказателства по делото, а не само с тези, които избирателно е приел. Какво е законосъобразното действие на работодателя при влизане в сила на подобно решение и как той следва да възстанови на длъжност това лице? Така поставените въпроси са некоректно зададени, тъй като отново са обосновани с несъгласието на касатора с изводите на въззивния съд направени след анализ на събраните по делото доказателства и извършените процесуални действия за изясняване спора от фактическа страна. По въпроса кога настъпва преклузията за събиране на доказателства във въззивното производство е налице трайно установена съдебна практика, включително и задължителна такава (ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС; решение № 101/09.07.2018 г. по г.д.№2191/2017г. на ІV г.о.; решение 172/31.05. 2014 г.по г.д.№ 6229/2013г. на ІV г.о.; решение №80/02.06.2020 г. по г.д.№4031/2019г. на ІV г.о. и др.). Според дадените в същата разяснения, пред въззивния съд е допустимо да се сочат нови доказателства и да се твърдят нови обстоятелства, когато те са относими към предмета на спора и се отнасят за обстоятелства, настъпили след приключване на съдебното дирене в първата инстанция до подаването на въззивната жалба или отговора, респективно се отнасят до новооткрити обстоятелства. Страната, която се позовава на новооткрити обстоятелства, следва да посочи и установи причините, които са попречили те да бъдат посочени своевременно. Ако страната е пропуснала да заяви обстоятелство или да посочи доказателство поради собствената си небрежност, тя не може да поправи допуснатия пропуск пред въззивната инстанция. Разяснено е още, че пред въззивния съд са допустими и тези доказателства, които не са били събрани поради допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения. Такива са доказателствата, които страната е поискала, но не са били събрани от съда поради нарушения на съдопроизводствени правила, както и доказателствата, които страната не е представила поради пропуск на съда при изпълнение на служебните му задължения по чл.146 от ГПК – да разпредели доказателствената тежест за подлежащите на доказване факти и да укаже на страните за кои от тях не сочат доказателства. В конкретния случай въззивният съд е постановил решението си в съответствие с посочените разрешения, като е отказал допускане и събиране на поисканите с въззивната жалба доказателства поради липса на предвидените в чл.266, ал.3 от ГПК предпоставки за това (същите не са били поискани при разглеждане на делото пред първата инстанция, били са известни на страната и не са нововъзникнали след подаване на жалбата). По този въпрос не е налице допълнителната предпоставка да допускане на касационното обжалване. Налице е формирана съдебна практика и по въпроса свързан с приложение на разпоредбата на чл.344, ал.1, т.2 от КТ (решение №316/11.07.2012г. по г.д.№1025/2011г. на ІV г.о.; решение №327/14.11.2013г. по г.д.№ 69/2013 г. на ІV г.о. и др.). В същата е прието, че работникът/служителят се възстановява на заеманата преди уволнението длъжност. С влизане в сила на решението по чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ, с което се възстановява незаконно уволненият работник (служител), прекратеното трудово правоотношение се възстановява, като то не е обусловено от това дали щатната бройка за длъжността съществува или не. Работодателят е длъжен в изпълнение на съдебното решение да допусне работника или служителя на предишната работа и в случите когато длъжността му е съкратена; може, но няма задължение да му предложи да заеме друга длъжност или да започне работа в друго поделение на същия работодател, като е въпрос на работодателска целесъобразност дали да бъде променено действащото щатно разписание. С оглед на изложеното и при наличие на установена съдебна практика, на която въззивното решение не противоречи, не е налице соченото от жалбоподателя основание за допускане на касационното обжалване в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 от ГПК. Несъгласието с фактически и/или правен извод на съда не означава допуснато противоречие със закона и неговото нормативно или казуално тълкуване; не попада в хипотезата на чл. 280, ал. 3, предл. 3 ГПК, нито съставлява друго, самостоятелно основание за допускане на касационно обжалване. В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице сочените от жалбоподателя основания за това по чл. 280, ал. 1, т.1 и т.3 от ГПК, нито е налице друго основание за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция по чл.280, ал.2 от ГПК. На основание чл.78 от ГПК и направеното искане ОУ „Л. К.“, [населено място] следва да бъде осъдено да заплати на С. В. Ш. сумата от 1200 лв., представляваща направените по делото разноски за адвокатско възнаграждение. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение,