Определение № 5517 от 28.11.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2547/2024 г.

Образувано е по касационна жалба на Г. В. Т., чрез адв. Л. Б., срещу Решение № 1061 от 23.02.2024 г., постановено по в. гр. д. № 9736/2022 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено Решение № 7888 от 11.07.2022 г. по гр. д. № 1503/2022 г. на Софийски районен съд, 65 състав. С първоинстанционното решение са отхвърлени предявените от Г. В. Т. срещу Военномедицинска академия – МБАЛ - София, ЕИК:[ЕИК], кумулативно съединени искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 КТ за признаване на уволнението, извършено със Заповед № 2349/15.12.2021 г. на Началник на ВМА – София, за незаконно и за неговата отмяна, за възстановяване на ищеца на заеманата преди уволнението длъжност „лекар, началник на отделение Медицинска рехабилитация и непреформирани фактори“ в Първа клиника по физикална и рехабилитационна медицина към катедра „Ортопедия, травмотология, реконструктивна хирургия и физиотерапия“ на МБАЛ – София към ВМА“, и за заплащане на сумата от 11 684, 94 лв., представляваща обезщетение за времето, през което е останал без работа поради уволнението, за периода от 16.12.2021 г. до 15.06.2022 година.

В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушения на материалния и процесуалния закон, както и че е необосновано.

Касаторът основава допускането на касационно обжалване на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

Ответникът по касационната жалба е подал отговор, в който изразява становище за липсата на основания за допускане на касационното обжалване, респективно – за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, приема следното - касационната жалба е подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за безспорно установено по делото, че, считано от 3.06.2019 г., между страните е съществувало валидно трудово правоотношение, по което касаторът-ищец заемал длъжността „лекар, началник на отделение „Медицинска рехабилитация и непреформирани фактори“ в Първа клиника по физикална и рехабилитационна медицина към катедра „Ортопедия, травмотология, реконструктивна хирургия и физиотерапия“ на МБАЛ - София към ВМА“. Със Заповед № 2349/15.12.2021 г. на Началника на ВМА – София, връчена при отказ на 16.12.2021 г., удостоверен с подписите на двама свидетели, на ищеца било наложено дисциплинарно наказание "уволнение" на основание чл. 188, т. 3, вр. чл. 187, ал. 1, т. 8 и т. 10 КТ - злоупотреба с доверието и уронване доброто име на работодателя и неизпълнение на други трудови задължения, предвидени в закони или други нормативни актове

Въззивният съд е приел, че работодателят спазил изискванията на чл. 193, чл. 194 и чл. 195 КТ, като изискал писмени обяснения от ищеца Т. преди да му наложи наказание. Заповедта е прита за мотивирана, тъй като съдържала индивидуализиращите дисциплинарните нарушения признаци, за които работодателят в срок наказал ищеца, а именно за това, че проявил непрофесионално и неетично поведение при упражняване на лекарската си практика, като се държал фамилиарно, използвал обидни изрази и правел намеци за заплащане прегледа лично на него, а не по установения ред, по отношение на пациента Е. Й., записан за преглед от лекар-специалист по физикална и рехабилитационна медицина, а именно д-р Г. Т., за 24.09.2021 г. от 15.30 часа. За това поведение на ищеца пациентът подал сигнал рег. № В-9203/ 9.10.2021 г. в регистратурата на ВМА, в който посочил, че бил приет към 15.45 часа-15.50 часа, като д-р Т. му заявил, че „не може да му помогне и да си търси частна клиника“. Ищецът имал възражения и срещу записания час, а тъй като минавало 16.00 часа, започнал да увещава пациента си запише друг час за преглед. Ищецът поискал да задържи представеното от пациента направление по здравна каса, за да го отчете в понеделник, тъй като на пациента „нямало да му трябва в частната клиника, а на него му били нужни пари“. Поведението на ищеца мотивирало свидетеля Ем. Й. да се откаже да се лекува при него и да напусне кабинета му, а впоследствие да подаде сигнала. Във връзка с оплакванията била извършена проверка от работодателя, при която било установено, че на 24.09.2021 г. Ем. Й. имал записан час за преглед в 15.30 часа, който не бил избран от пациента, и бил последен час за преглед при д-р Т.. За този ден графикът му за прегледи бил запълнен и имало записани пациенти с часове: 13.30 ч., 14.00 ч., 14.30 ч. и 15.00 часа. Записаният на пациента Й. час бил в установеното работно време, съгласно чл. 30 от Правилника за вътрешния ред на ВМА. Поведението на ищеца било квалифицирано като нарушение на трудовата дисциплина по смисъла на чл. 187, ал. 1, т. 8, предл. 1 КТ - „злоупотреба с доверието и уронване доброто име на предприятието“, и чл. 187, ал. 1, т. 10, предл. 1 КТ - „неизпълнение на други трудови задължения, предвидени в закони и други нормативни актове“, във връзка с чл. 2, т. 4, 6 и 7 от Кодекса за професионална етика на лекарите в България. При определяне на дисциплинарното наказание работодателят отчел тежестта на извършеното нарушение, цялостното поведение на ищеца, данните за предходни нарушения, вкл. Заповед № 1186/ 11.06.2021 г. на Началника на ВМА, с която му било наложено дисциплинарно наказание „забележка“ във връзка с констатирани случаи на неетично поведение, като приел, че въпреки наложеното с тази заповед наказание, поведението му продължавало да се отклонява от професионалните и етични норми. Последното обстоятелство било установено по повод рапорт от м. юли 2021 г. и извършена проверка в клиниката относно поведенчески проблеми при общуването му с персонала на клиниката и с пациенти на стационарно лечение в други клиники и самостоятелни отделения на МБАЛ-София към ВМА.

Въззивният съд е приел за неоснователно възражението на въззивника, че наказанието е наложено след изтичане на срока по чл. 194, ал. 1 КТ, като е посочил, че сигналът от пациента Ем. Й., въз основа на който било инициирано дисциплинарното производство, бил постъпил в канцеларията на ВМА на 19.10.2021 г., а заповедта била издадена на 15.12.2021 г., т.е. преди изтичане на визирания в закона 2-месечен преклузивен срок.

Въз основа на писмените и гласните доказателства, събрани чрез разпит на свидетели, въззивният съд счел, че описаните в процесната заповед действия са извършени от ищеца виновно и представляват неизпълнение на трудовите му задължения - дисциплинарно нарушение по смисъла на чл. 186 КТ, обосноваващо ангажиране на дисциплинарната му отговорност. Позовал се е на представените по делото длъжностна характеристика за заеманата от ищеца длъжност във ВМА- МБАЛ- София, връчена му на 1.07.2020 г., Правилник за вътрешния трудов ред на ръководството и централната администрация на ВМА-МБАЛ-София и Етичен кодекс на служителите във ВМА, с които според представената по делото декларация от 3.06.2019 г. ищецът е бил запознат при постъпването си на работа, функционални задължения към Заповед № 1123/1.06.2021 г., връчени на ищеца на 2.06.2021 г., и функционални задължения към Заповед № 1631/01.09.2021 г., връчени му на 01.09.2021 г., според които той следвало да осъществява лечебна и диагностична дейност съгласно медицинския стандарт по специалността; да работи с пациенти на клиниката съгласно общия ред и работния график; да осъществява лекарски преглед, включващ множество елементи, изброени в цитирания документ; да определя рехабилитационния потенциал на пациентите; да оказва методична помощ при прилагането на лечебните методики и т.н. Въз основа на свидетелските показания въззивният съд установил, че още от 2020 г. свидетелят Л. В., началник на Първа клиника по физикална и рехабилитаицонна медицина в МБАЛ-ВМА, започнала да получава сигнали от пациенти и персонала на болницата против ищеца. По повод сигнал на пациент от м. април 2021 г. за непроведен преглед и скандал с ищеца свидетелят Л. В. депозирала рапорт, след което на ищеца било наложено наказание. Към края на м. септември 2021 г. постъпил сигнал и от пациента Е. Й. с оплакване за сходно поведение, като след отказа на д-р Т. да го прегледа свидетелят Л. В. извършила преглед на същия, поставила диагноза и започнало лечение. Свидетелят Й. записал час за преглед на 24.09.2021 г. от 15.30 часа по телефона седмица преди това. На посочената дата се явил пред кабинета на ищеца с известно закъснение, тъй като трудно се ориентирал в сградата на болницата. Когато стигнал там, кабинетът бил отворен и вътре нямало никой. Към 15.45 часа д-р Т. дошъл от друг коридор, като бил цивилно облечен. Свидетелят Й. го последвал в кабинета, като при влизането му ищецът се обърнал към него с думите: „Няма ли да затвориш тази врата? В кошара ли си живял досега?“. Свидетелят му предоставил папка с медицински документи и направление за провеждане на рехабилитация, ищецът го попитал какво работи, като при прегледа на документите правил неуместни коментари по повод името на личния му лекар. По време на разговора ищецът обяснявал, че „му трябвали пари, а при военните пари не давали“. Препоръчал на свидетеля Й. контакти на частна клиника, тъй като той „можел да си плаща“. На няколко пъти ищецът го попитал: „Ти пари ще ми дадеш ли? Тук не ми плащат.“. Това накарало свидетеля да си вземе документите, като физически преглед не му бил извършен. Ищецът поискал да задържи направлението, за да го отчете като осъществен медицински преглед, на което свидетелят се противопоставил.

При тези факти въззивният съд обосновал извод, че ищецът е извършил виновно посочените в заповедта нарушения по чл. 187, ал. 1, т. 8 и т. 10 КТ. Поведението на ищеца - лекар в лечебно заведение, е оценено като непрофесионално и укоримо именно поради несъответствие с регламентираните в Кодекса за професионална етика на лекарите в България - чл. 2, т. 4, 6 и 7, в Правилника за вътрешния трудов ред на ръководството и централната администрация на ВМАМБАЛ- София и в Етичния кодекс на служителите във ВМА принципи за отговорност, лоялност, зачитане на личността, тактичност в отношенията с пациентите, вежливост към пациента, психологически подход към болния при упражняване на лекарската професия. Въззивният съд е посочил, се съгласно чл. 2, т. 4, 6 и 7 от Кодекса за професионална етика на лекарите в България лекарската професия се основава на ценности, между които: тактичност в отношенията с пациентите, колегите и обществото; вежливост към пациента и неговите близки; психологически подход към болния, и др. Позовал се е на чл. 17 ПВТР, според който служителите на ВМА-МБАЛ-София са длъжни да изпълняват работата, за която са се уговорили, и да спазват установената трудова дисциплина, да изпълняват трудовите си задължения точно, добросъвестно и в защита интересите на ВМА, да използват цялото работно време за изпълнение на възложената им работа, да бъдат лоялни към ВМА, да не злоупотребяват с доверието и да не уронват доброто име на ВМА, както и да не разпространяват поверителни за лечебното заведение сведения, да съдействат за поддържане на добри колегиални взаимоотношения между работещите във ВМА и с поведението си да не допринасят за влошаване на социално- психологическия климат в съответствие с разпоредбите на Етичния кодекс на служителите във ВМА, уреждащи принципните положения, че дейността на служителите във ВМА се осъществява при спазване на законност, лоялност, честност, безпристрастност, компетентност, политическа неутралност, зачитане на личността, отчетност и конфиденциалност.

Въззивният съд е посочил, че действията на ищеца, извършени на 24.09.2021 г. по време на срещата със свидетеля Й. и описани в заповедта за уволнение, съставляват уронване на доброто име на предприятието, като поведението на ищеца злепоставило работодателя пред пациента.

По възражението на ищеца, че разпоредбата на чл. 12 от Кодекса за професионална етика на лекарите в България предвижда възможност лекарят да откаже лечението и консултацията, когато е убеден, че между него и пациента липсва необходимото доверие или липсват условия за изпълнението на неговите професионални права и задължения, въззивният съд е посочил, че от писмените обяснения на ищеца и от събраните по делото доказателства не може да бъде обоснован извод за отказ на ищеца да извърши преглед и консултация на свидетеля Й., основан на такива съображения. Мотивирал се е със социалната функция на лечебните заведения, която изисква висока степен на доверие към лекари и медицински служители и оправдано очакване за внимание и грижа към пациента, и високите очаквания към лице, заемащо длъжността началник- отделение в лечебно заведение за болнична помощ. Посочил е, че с действията си ищецът е злоупотребил с доверието на работодателя, като е накърнил очакванията на пациента.

С оглед извършваната от работодателя дейност по опазване живота и здравето на гражданите поведението на ищеца, счетено за несъвместимо с дължимото от служителя поведение към своя работодател - чл. 126, т. 9 КТ, е довело според въззивния съд до подриване авторитета на болницата, с което съставът на чл. 187, ал. 1, т. 8 КТ е приет за осъществен. Въззивният съд е посочил, че в случая, макар да не е налице системност при извършване на нарушенията, високата степен на укоримост на описаните в заповедта дисциплинарни простъпки е обусловила налагане на най-тежкото дисциплинарно наказание “уволнение“. Поведението на ищеца, описано в атакуваната заповед, е прието за несъответно на принципите на добросъвестност, лоялност и доверие в отношенията служител и работодател и е счетено за дисциплинарно нарушение по чл. 190, ал. 1, т. 7 КТ, даващо право на работодателя да наложи най-тежкото дисциплинарно наказание. Преценявайки критериите по чл. 186 КТ и чл. 189, ал. 1 КТ (тежест на нарушението, обстоятелства, при които е било извършено, поведение на служителя), отчитайки факта, че на ищеца е било наложено и по-рано наказание за дисциплинарна простъпка от подобно естество, въззивният съд е установил липса на критичност към собственото поведение, системно пренебрегване на правилата и повторяемост на нарушенията, при което за обосновано е приел налагането на най- тежкото по степен дисциплинарно наказание - “уволнение”.

Посочил е, че не се установява въз основа на доказателствата работодателят да е действал недобросъвестно, инициирайки дисциплинарно производство срещу ищеца. Предпоставка за образуването му е бил подаденият от пациента Ем. Й. сигнал, последван от извършена от работодателя проверка. Решаващият съд не е установил и неравно третиране на ищеца поради обстоятелството, че не бил ваксиниран. По тези съображения е обосновал извод за неоснователност на исковете за признаване на уволнението за незаконно и за неговата отмяна, за възстановяване на ищеца на длъжността преди уволнението и за заплащане на обезщетение за времето, поради което е останал без работа поради уволнението.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.

Касационният жалбоподател поддържа в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, че въззивният съд се е произнесъл по следните значими за изхода на делото въпроси:

1. „Откога се брои двумесечният преклузивен срок за налагане на дисциплинарно наказание – от узнаване на нарушението от работодателя или от официалното депозиране на жалба от пострадалото лице?“;

2. „Следва ли съдът да се произнесе по всички своевременно направени възражения на страните?“;

3. „Следва ли заповедта на работодателя да е ясно формулирана? Може ли, ако не е налице твърдяната от работодателя системност, съдът да потвърди издадената заповед, като изложи други мотиви за налагане на тона наказание?“;

4. „Какво значи „уронване на доброто име на работодателя“ и „злоупотреба с доверието му“ и следва ли да се установи с кои конкретни действия ищецът е извършил тези нарушения? Следва ли да се посочи кои „други“ трудови задължения, които са нарушени, визира работодателят в издадената заповед?“.

Позовава се на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като твърди, че въпросите са решени в противоречие с практиката на ВКС– Решение № 209 от 21.010.2019 г. по гр. д. № 87/2018 г. на III ГО, Решение № 81/12.05.2021 г. по гр. д. № 2618/2020 г. на ВКС, IV ГО (по първия въпрос), решение по т. д. № 1740/2014 г. на I ТО (по втори въпрос), Решение № 162/13.07.2016 г. по гр. д. № 67/2016 г. на ВКС, IV ГО (по трети въпрос), и Решение № 201/13.10.2014 г. по гр. д. № 7329/2013 г. на III ГО на ВКС (по последния от въпросите).

Първият от въпросите е с обуславящ изводите на въззивния съд характер и отговаря на общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК. По него касационно обжалване не може да се допусне, тъй като даденото от въззивния съд разрешение е в съответствие с практиката на ВКС. Съгласно Решение № 231/13.06.2011 г. по гр. дело № 858/2010 г. на ІV ГО на ВКС, Решение № 256/18.05.2012 г. по гр. дело № 1036/2011 г. на ІV ГО на ВКС, Решение № 367/06.10.2011 г. по гр. дело № 108/2011 г. на ІV ГО на ВКС, Решение № 363/10.01.2012 г. по гр. дело № 354/2011 г. на ІІІ ГО на ВКС, Решение № 203/24.06.2015 г. по гр. дело № 6889/2014 г. на ІV ГО на ВКС, както и сочените от касатора Решение № 209 от 21.010.2019 г. по гр. д. № 87/2018 г. на III ГО, и Решение № 81/12.05.2021 г. по гр. д. № 2618/2020 г. на ВКС, IV ГО, "откриване на нарушението"по смисъла на чл. 194, ал. 1 от КТ означава узнаване от субекта на дисциплинарната власт на нарушаването на трудовата дисциплина, установено в съществените му признаци – субектът на нарушението, времето и мястото на извършването му, всички останали съществени индивидуализиращи признаци на деянието от обективна и субективна страна, които го квалифицират като нарушение. Узнаването на тези обстоятелства от други лица, различни от субекта на дисциплинарната власт, е ирелевантно за началото на двумесечния срок по чл. 194, ал. 1 КТ. В случая въззивният съд, приемайки, че сигналът от пациента Ем. Й., въз основа на който било инициирано дисциплинарното производство срещу ищеца, е постъпил в канцеларията на ВМА на 19.10.2021 г., откогато е започнал да тече срокът по чл. 194, ал. 1 КТ, е постановил обжалваното решение изцяло в съответствие с изложените по-горе правни разрешения.

По въпроса относно задължението на въззивния съд да обсъди в решението си всички доказателства, възражения и доводи на страните е налице задължителна практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и постановени по реда на чл. 290 ГПК решения на ВКС, между които Решение № 388 от 17.10.2011 г. по гр. д. № 1975/2010 г. на ВКС, IV ГО, Решение № 94 от 28.03.2014 г. по гр. д. № 2623/2013 г. на ВКС, IV ГО, Решение № 55 от 3.04.2014 г. по т. д. № 1245/2013 г. на ВКС, I ТО, Решение № 63 от 17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, II ТО, Решение № 111 от 3.11.2015 г. по т. д. № 1544/2014 г. на ВКС, II ТО и др. Съгласно тази практика непосредствената цел на въззивното производство е повторно разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Преценката на всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си.

Обжалваното решение е постановено в съответствие с изложените по-горе правни разрешения. Въззивният съд е обсъдил всички, относими към предмета на делото, доказателства, от които са обосновани изводи за правнорелевантните факти, и е изложил самостоятелни мотиви по съществото на спора преди да посочи правни си изводи. За да направи собствен извод относно законността на уволнението, въззивният съд е разгледал възражението на жалбоподателя за неспазен срок по чл. 194, ал. 1 КТ и липса на системност на нарушенията, извършил е самостоятелен анализ на събраните по делото писмени и гласни доказателства и така е обосновал заключение за авторството на деянията, заради които ищецът е бил уволнен. Ето защо въпросът за задължението на съда да обсъди и прецени доказателствения материал по делото, както и да мотивира своя акт, като се произнесе по доводите на страните, не е разрешен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, което изключва въведените допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Третият и четвъртият от въпросите, касаещи начина на мотивиране на заповедта за налагане на дисциплинарно наказание, са обусловили решаващите изводи на въззивния съд, но по тях касационно обжалване не може да се допусне, защото не е налице специалната предпоставка на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съгласно разрешенията, дадени с Решение по гр. д. № 1835/2017 г. на ВКС, ІV ГО, и цитираните в него Решение № 436/01.12.2015 г. по гр. д. № 2666/2015 г. на IV ГО, Решение № 213/08.10.2015 г. по гр. д. № 7372/2014 г. на III ГО, Решение № 335 от 7.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4502/2023 г., IV ГО, заповедта, с която се налага дисциплинарно наказание, следва да бъде ясно мотивирана, по начин, посочващ ясно съществените признаци на деянието от обективна страна, времето и мястото на извършването му. От значение е от съдържанието на заповедта да следва несъмнен извод за същността на фактическото основание, поради което е прекратено трудовото правоотношение, за да може работникът/служителят да разбере причината, поради която трудовото правоотношение се прекратява, а съдът - да извърши проверка и въз основа на това да заключи дали уволнението е законосъобразно. Прието е, че изискването за мотивиране на заповедта за уволнение е въведено с оглед правилото на чл. 189, ал. 2 КТ за еднократност на наказанието, необходимостта от съобразяване на сроковете по чл. 194 КТ и възможността на наказания работник за защита в хода на съдебното производство по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ. Когато изложените мотиви са достатъчни за удовлетворяване на тези изисквания и дисциплинарното нарушение е описано по разбираем начин, който дава възможност на работника да проведе пълноценно защитата си, заповедта отговаря на изискванията на чл. 195, ал. 1 КТ. Достатъчно е заповедта да съдържа обстоятелствата относно нарушението и кога е извършено то, без да е необходимо да посочва всички обективни и субективни елементи на изпълнителното деяние, деня и часа на осъществяването им, кои задължения по длъжностната характеристика не са изпълнени, кои разпоредби на вътрешния трудов ред са нарушени и какво дисциплинарно нарушение според класификацията в чл. 187 КТ е извършено. Въззивният съд е съобразил посочените разрешения по обсъждания въпрос, поради което касационно обжалване по него на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК не може да се допусне. Подвъпросът, формулиран в т. 3 от изложението на касатора, не отговоря на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, а се свежда до оплакване по правилността на обжалваното решение. Основанията за допускане до касационно обжалване са различни от общите основанията за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК, които във фазата по селекция на касационната жалба не могат да бъдат изследвани.

Наличието на съдебна практика по поставените въпроси, която не се нуждае от промяна или осъвременяване, изключва приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, на която касаторът бланкетно се е позовал.

В обобщение – касаторът не е обосновал предпоставки в приложно поле на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, поради което въззивното решение не следва да се допуска до касационен контрол.

С оглед изхода на спора пред настоящата инстанция на ответника по касация следва да се присъдят разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер от 100 лева.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Трето отделение,