Определение № 2786 от 06.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4487/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Генерал Логистик“ ЕООД, чрез адв. П. и адв. З. против решение № 295/25.05.2023 г. по в.гр.д. № 234/2023 г. на Окръжен съд Благоевград в частта, с която като е отменено частично решение №385 от 23.12.2022 г. по гр.д. № 1223/2021 г. на Районен съд Петрич, е уважен предявения от К. Д. Карагитлиев срещу касатора иск с правно основание чл.128 КТ за заплащане на сумата от 11 977 лв., представляваща неплатено брутно трудово възнаграждение за периода от 11.03.2019 г. до 11.01.2021 г., както и сумата от 1193,06 лв., представляваща лихва за забава за периода от 01.05.2019 г. до 22.03.2012 г. върху дължимото брутно трудово възнаграждение от м.04.2019 г. до 11.01.2021 г., ведно със законната лихва върху главницата от 11 977 лв. оп подаване на исковата молба до окончателното изплащане. Върховният касационен съд, четвърто гражданско отделение констатира, че касационните жалби са подадена в срока по чл.283 ГПК от легитимирани да обжалват страни и са насочени срещу съдебен акт, който подлежи на обжалване. Касаторът обжалва решението на въззивния съд като поддържа неправилност поради нарушение на материалния закон и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - основания по чл.281, т.3 ГПК. Поддържа се, че въззивният съд не се е произнесъл по направеното в с.з. на 27.04.2023 г. от процесуалния представител на ответника възражение, че претендираните от ищеца вземания са погасени по давност.Неправилно съдът бил приел, че през процесния период ищецът е полагал труд като международен шофьор в чужбина. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са формулирани в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК следните въпроси: 1/ Когато работодателят е изпълнил задълженията си по чл.127 КТ, то той дължи ли на работника трудово възнаграждение, респективно командировъчни при липса на доказателства, че работникът е престирал труд и че е изпълнил задълженията си по чл.126 КТ и 2/ При авансово плащане на трудови възнаграждения и командировъчни признава ли работодателят, че работникът-шофьор на международни превози е престирал труд. По двата въпроса се поддържа, че са налице основанията на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, но без да се сочи съдебна практика, на която даденото от въззивния съд разрешение противоречи и без да е обоснован надлежно вторият допълнителен критерий – че разрешаването на повдигнатите въпроси е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Твърди се и наличието на основанието на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК с обосновка за допуснато тежко нарушение на процесуалните правила, изразяващо се в непроизнасяне от въззивния съд по заявено възражение за погасяване на процесните вземания по давност. Насрещната страна - К. Д. Карагитлиев, чрез пълномощника си адв. П., в отговора на касационната жалба заявява, че не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване. По съществото на жалбата се поддържа неоснователност на изложените в нея доводи за неправилност на въззивното решение. Претендира присъждане на сторените разноски за касационната инстанция. За да отмени частично решението на първоинстанционния съд и вместо него да постанови друго, с което да уважи частично иска за заплащане на трудово възнаграждение, въззивният съд с оглед наведените от въззивника-ищец оплаквания е приел, че заявеното в отговора на исковата молба възражение за прихващане е прието за разглеждане от първата инстанция и е станало предмет на спора, като в изпълнение на задълженията си, разяснени в т.2 от ТР № 1/9.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, е дал указания до страните за подлежащите на доказване факти, като на ответника изрично е указано, че в негова тежест е да установи какви суми, на какво основание и размер е платил за процесния период на ищеца, а на ищеца – да установи, че за процесния период е бил командирован и престирал труд, като периода на командироване съответства на получените на това основание суми. На следващо място съдът е приел, че за времето, през което ищецът е бил командирован с три броя командировъчни заповеди за период от общо 577 дни, с плащането на командировъчни за този период, работодателят признава факта, че работникът е престирал труд, поради което наред с вземането за командировка на последния му се дължи и трудово възнаграждение, т.е със своите конклудентни действия работодателят признава неизгоден за себе си факт, че именно за този период ищецът е полагал труд. За установено е прието обстоятелството, че работодателят е превел по банковата сметка на ищеца парични суми, като във всички преводи има посочено основание – командировъчни, с изключение на три превода, в които е посочено като основание – заплата за м. май 2016 г. и съответно командировки и заплата, без разграничаване на конкретния размер на едното и другото основание. При посочено от работодателя изрично и недвусмислено основание за извършване на паричен превод – командировъчни, а впоследствие оспорване на вписаното от него основание, съдът е приел, че в негова тежест е да опровергае верността на посоченото от него основание за плащане, като в конкретния случай това не е сторено въпреки указаната от въззивния съд доказателствена тежест във връзка със заявеното от ответника възражение за прихващане. На следващо място съдът се е позовал на разпоредбата на чл.105 ЗЗД, според която не могат да се прихващат без съгласието на кредитора вземания, върху които не се допуска принудително изпълнение и е приел че прихващане е допустимо и възможно да се извърши само с такива вземания, които са над секвестируемия размер на трудовото възнаграждение. Доколкото нормата е императивна, за приложението й съдът следи служебно и следва да я приложи дори при липса на възражение от някоя от страните. Позовавайки се на разясненията, дадени в т.3 на ТР № 2 от 26.06.2015 г. по т.д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, според които съгласно чл.446, ал.1 ГПК трудовото възнаграждение е частично секвестируемо, като несеквестируемият минимум е определен в абсолютен размер – минималната работна заплата, съдът е приел, че е недопустимо работодателят да прави прихващания с възникнали изискуеми вземания на работника за трудово възнаграждение за процесния период до размера на минималната работна заплата за страната в размерите й, съответни на различните периоди, за които то се претендира, при липса на съгласие за това от работника. Ето защо, въззивният съд е приел, че решението на първата инстанция в частта, с която е извършено прихващане на сумите за трудово възнаграждение за процесния период до размера на минималната работна заплата следва да бъде отменено и да се постанови друго, с което работодателят да бъде осъден да заплати на ищеца трудово възнаграждение до размерите на минималната работна заплата, актуална към всеки един от процесните месеци, като съобразявайки този несеквестируем размер и събраните по делото писмени доказателства е определил размера на дължимото трудово възнаграждение за процесния период на 11 977 лв., а дължимата лихва за забава, при приложение на нормата на чл.162 ГПК е определил на 1193,06 лв. Кредитирайки заключенията на счетоводните експертизи, според които на ищеца се дължат суми за командировки в общ размер на 52 233,69 лв., а изплатените от работодателя суми са в размер на 83 099,37 лв., т.е. с 30 865,68 лв. повече и отчитайки, че ищецът не е установил, че е бил в командировка за период от време, повече от този за който му е заплатена сума на това основание, съдът е приел, че като е получил в повече суми за командировка, при липса на установено основание, заявеното от работодателя възражение за прихващане е основателно по отношение на останалите спорни вземания – за секвестируемия размер на трудовото възнаграждение и за обезщетението за неизползван платен годишен отпуск и същите следва да се считат за погасени изцяло чрез прихващане. При така изложените решаващи изводи на въззивния съд, настоящият състав на ВКС приема, че поставените от касатора въпроси не обосновават допускането на касационното обжалване по следните съображения: Приложното поле на касационното обжалване на въззивните решения е очертано в разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК – доколкото касаторът е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос, който, съгласно мотивите към т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК на ВКС, следва да е включен в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и да е обусловил решаващите изводи на съда. Въпросът следва да има значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства и по него въззивният съд следва да се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор да е от естество да допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Поставените от касатора въпроси нямат характер на правни по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като те не са обусловили решаващите изводи на въззивния съд. Обосновката на въпросите припокрива оплакванията в касационната жалба по съществото на спора, а именно с твърдения за неправилност на съдебното решение – касационни основания по чл.281, т.3, пр.3 ГПК. Оплакванията на касатора за неправилност на изводите на въззивния съд относно факта, че ищецът е престирал труд за времето, през което е бил командирован, доколкото с плащането на командировъчни работодателят е признал този факт, поради което наред с вземането за командировка, му се дължи и трудово възнаграждение, касаят въпрос по правилността на съдебното решение, който обаче не може да се разглежда в производството по чл.288 ГПК. Отделно от това, видно от отговора на исковата молба, ответникът е оспорил исковете с твърдения, че вземанията са погасени чрез плащане и в тази връзка е заявил и евентуалното си възражение за прихващане с надвнесени от него суми, но не и с възражение, че ищецът не е полагал труд за времето, през което е бил командирован. Доколкото не е налице общото основание на чл.280, ал.1 ГПК, не следва да се обсъждат и сочените допълнителни критерий – противоречие с практиката на ВКС, каквато изобщо не е посочена от касатора и бланкетно заявения такъв по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Съгласно разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос, разрешен в обжалвано въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадена поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена. В случая подобна обосновка на въпросите не е изложена - касаторът не е посочил противоречива съдебна практика, която следва да бъде отстранена, нито пък твърди необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна съдебна практика или че произнасянето по въпросите се налага от непълнота на закона или е свързано с тълкуването на неясна правна норма. Противно на доводите на касатора, от съдържанието на въззивното решение не се установява съдът да е допуснал грубо нарушение на съдопроизводствения ред, непроизнасяйки се по направено възражение за погасителна давност, т.е. не е налице хипотеза на „тежко нарушение“ на процесуалния закон и съответно не е налице основанието на чл.280, ал.2, предл. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на решението. Видно от отговора на исковата молба, ответникът не е заявил своевременно възражение, че претендираните от ищеца главни и акцесорни вземания са погасени по давност. Такова е заявено за първи път едва пред въззивната инстанция, поради което се явява преклудирано, в който смисъл е и задължителната практика на ВКС, обективирана в т. 4 от ТР № 1/9.12.2013 г. по т.д. № 182013 г. на ОСГТК на ВКС. Мотивиран от гореизложеното, настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че не са налице основанията на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и чл. 280, ал.2, предл.3 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. При този изход на спора, на насрещната страна по касационната жалба следва да се присъдят сторените от нея разноски за адвокатско възнаграждение за касационната инстанция, които са в размер на 1 500 лв., съгласно представения договор за правна защита и съдействие от 6.10.2023 г. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,