Определение № 4677 от 17.10.2024 г. на ВКС по гр. д. № 900/2024 г.

Образувано е по касационна жалба на „Стомана Индъстри“ АД, чрез адв. Хр. М., срещу Решение № 435 от 17.11.2023 г. по в. гр. д. № 593/2023 г. на Окръжен съд – Перник, с което е потвърдено Решение № 591/08.06.2023 г., постановено по гр. д. № 4985/2022 г. по описа на РС – Перник, в осъдителните му части. С първоинстанционното решение „Стомана Индъстри“ АД е осъдено да заплати на основание чл. 200 КТ на С. Г. С. сумата от 99 200 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в болки, страдания и неудобства, причинени в резултат на трудова злополука, настъпила на 02.12.2020 г., както и сумата от 15 150 лв. - обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в направени разходи за заплащане на медицински изделия, медицински дейности, прегледи и медикаменти, ведно със законната лихва върху главниците, считано от датата на увреждането - 02.12.2020 г. - до окончателното плащане. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушения на материалния и процесуалния закон, както и че е необосновано. Допускането на касационно обжалване основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Ответникът по касационната жалба С. Г. С. е подал отговор, в който изразява становище за липсата на основания за допускане на касационното обжалване, респективно – за неоснователност на касационната жалба. Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, приема следното - касационната жалба е подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд приел за доказани всички елементи от фактическия състав на чл. 200, ал. 1 КТ- увреждане на здравето на ищеца в причинно - следствена връзка с установената злополука, призната за трудова по надлежния ред, настъпила по време на труд, полаган от ищеца при ответника. Решаващият съд е установил, че на 02.12.2020 г. по време на изпълнение на работа, възложена от прекия ръководител на ищеца, заемащ длъжността „заварчик“, а именно подмяна на релсов път - демонтаж на връзки и рязане на релси - чрез кантиране (обръщане) на релсите с метален лост, ищецът загубил контрол върху използвания от него шестостенен прът, който го ударил в областта на дясното око. Злополуката била призната за трудова с влязло в сила Разпореждане № 30/30.12.2020 г. на длъжностно лице при ТП - Перник на НОИ по чл. 60 КСО. От писмените доказателства по делото и заключението към комплексната съдебномедицинска експертиза съдът установил, че при трудовата злополука ищецът получил открито многофрагментно счупване на костите на дясна ябълчна кост, пода на орбитата и костни фрагменти, проникващи зад десен очен булб, счупване на предната и латерална (външна) стена на десен максиларен синус, както и голяма рана на лицето. От силния удар и фрактурата на орбитните стени дясното му око хлътнало. Нарушена била целостта на очната ябълка. Последиците от нея били нарушена естетика и функция в областта на среден лицев етаж, както и загуба на зрението на дясно око. Увредите били трайни и необратими. Претърпяната травма представлявала по медикобиологични характеристики тежка телесна повреда. Лечението на очната травма продължило приблизително 2 години, в които били проведени няколко оперативни интервенции на окото и придатъците му. Консервативното лечение продължавало и понастоящем. В резултат на лицевата травма ищецът получил лицева асиметрия (която било възможно да се коригира с нова операция за рефрактура и реконструкция на среден лицев етаж в дясно), нарушен костен контур на орбитата, нарушен релеф на инфраорбиталния ръб, нарушен костен контур на дясна зигоматична кост, затруднено отваряне на устата, голям кожен белег с дължина около 10 см, както и изтръпване на дясна лицева половина. Последиците били трайни и неизлечими. Прогнозата за възстановяване на функцията на окото била лоша. При определяне размера на обезщетението съгласно чл. 52 от ЗЗД въззивният съд отчел характера и степента на увреждането, начина и обстоятелства, при които е получено, продължителността и степента на интензитет на болките и страданията и времето за възстановяването на ищеца. Отчел е, че причинените увреждания представляват тежка телесна повреда - постоянна слепота с едното око, обезобразяване на лицето, определено като следна телесна повреда, и били свързани с периодично усложняване, причиняващо болка и дискомфорт, налагащо допълнително лечение. Отчел е, че увредите са необратими и ще съпътстват ищеца до края на живота му. Травмите причинили на ищеца и битови неудобства, лишили го от любимите му занимания - управление на мотоциклет и лов, довели до ограничаване на общуването му с познати и приятели. Въззивният съд съобразил и заключението към съдебно - психологическата експертиза, съобразно което първоначалната остра стресова реакция преминала в посттравматично стресово разстройство, като наличната понастоящем симптоматика при ищеца обуславяла риск от развитие на тревожнодепресивно разстройство с трайна психотравмена промяна на личността. Окръжният съд е отчел, че уврежданията са получени в периода на средната възраст на човек - 46 години, в която обичайно той е здрав, работоспособен, не се нуждае от чужда помощ за извършване на ежедневните битови дейности и е подкрепа на близките и семейството си. Съобразил е и конкретните обществено-икономически условия в страната към настъпването на злополуката. При съвкупната преценка на тези обективно съществуващи обстоятелства въззивният съд е приел, че справедливият по смисъла на чл. 52 ЗЗД паричен еквивалент на претърпените от ищеца неимуществени вреди е в размер на 100 000 лв., от която сума при условията на чл. 200, ал. 4 КТ е приспаднал заплатеното на ищеца обезщетение в размер на 800 лв. по сключена между застраховател и работодателя задължителна застраховка на работниците и служителите за риска „Трудова злополука“. Във връзка с възраженията във въззивната жалба, че от определеното обезщетение следвало да бъде приспадната и сумата от 740 лева, платена на ищеца от „Животозастрахователен институт“ АД, въззивният съд посочил, че при доказателствена тежест на работодателя да установи на какво основание ищецът е получил тази сума, ответникът е бездействал. За основателна въззивният съд счел и претенцията на ищеца за присъждане на обезщетение за имуществени вреди - разходи за медицински изделия, медицински дейности и медикаменти, необходими за лечението и поддържане на здравословното му състояние. Въз основа на приетите писмени доказателства - касов бон и фактури, и заключението към комплексната съдебно-медицинска експертиза окръжният съд приел, че ищецът заплатил сума в общ размер на 20 188.44 лв., от която решаващият съд приспаднал платеното от работодателя преди предявяване на иска (сумата от 4 920.00 лв. по фактура № [ЕГН]/04.12.2020 г.), и при спазване на диспозитивното начало в гражданския процес приел, че ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца дължимото обезщетение за имуществени вреди в размер на 15 150 лева. Възражението за съпричиняване, наведено от ответника касатор в срока по чл. 131 ГПК въззивният съд приел за недоказано. Нещо повече – за безспорно установено съдът приел, че ищецът е извършвал трудовата си дейност по начин и със средства, обичайно приложими, а и единствено възможни, в подобни ситуации. При извършването й той бил с работно облекло, защитни очила и каска, поради което извод да е нарушил правилата на чл. 3.1 от Инструкцията по безопасност и здраве при работа, утвърдена от работодателя, както и чл. 33 от ЗЗБУТ и чл. 126, т. 6 от КТ, бил изключен. Въззивният съд е отхвърлил и възражението на ответника по чл. 200, ал. 3 КТ, мотивирайки се, че същото било преклудирано, тъй като не било наведено в срока по чл. 131 ГПК с отговора на исковата молба, а едва с въззивната жалба. За пълнота на изложението е посочил, че по делото липсват надлежни документи от съответните органи за определено и изплатено обезщетение и/или пенсия по общественото осигуряване на ищеца вследствие на трудовата злополука. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. В изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК жалбоподателят „Стомана Индъстри“ АД, чрез процесуалния си представител, поддържа, че в решението е даден отговор на правни въпроси от значение за спора: за задължението на съда да прецени всички обстоятелства и правнозначими факти при прилагане принципа на справедливостта по чл. 52 ЗЗД при определяне на обезщетение за неимуществени вреди от трудова злополука; за задължението на въззивния съд да постанови решението си, като обсъди всички доказателства, доводи и възражения на страните, свързани с възможността за намаляване отговорността на работодателя по чл. 201, ал. 2 КТ; както и какви са правомощията на въззивния съд във връзка с доклада на делото и служебното събиране на доказателства. Позовава се на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като твърди, че въпросите са решени в противоречие с задължителната практика на ВС и ВКС, както и в противоречие с практиката на ВКС, намерила израз в Решение № 283/14.11.2014 г. по гр. д. № 1609/2014 г. на IV ГО на ВКС, Решение № 40/04.02.2015 г. по гр. д. № 4297/2014 г. на IV ГО на ВКС, Решение № 27/02.02.2015 г. по гр. д. № 4265/2014 г. на IV ГО на ВКС (по първия от въпросите), Решение № 291/11.07.2012 г. по гр. д. № 951/2011 г. на IV ГО на ВКС, Решение № 548/24.07.2012 г. по гр. д. № 1490/2010 г. на IV ГО на ВКС, Решение № 194/21.06.2011 г. по гр. д. № 1248/2010 г. на III ГО на ВКС, ППВС № 4/1968 г., ППВС 1/1973 г., ТР № 1/2001 г., ТР 1/2013 г., Решение № 348/11.10.2011 г. по гр. д. № 387/2010 г. на IV ГО на ВКС, Решение № 291/11.07.2012 г. по гр. д. № 951/2011 г. на IV ГО на ВКС, Решение № 149/13.01.2021 г. по гр. д. № 4301/2019 г. на III ГО на ВКС, Решение № 77/13.04.2018 г. по гр. д. № 2785/2017 г. на IV ГО на ВКС, Решение № 227/25.10.2016 г. по гр. д. № 1405/2016 г. на IV ГО на ВКС, и Решение № 321/2010 г. по гр. д. № 4161/2008 г. на IV ГО на ВКС (по останалите въпроси). По въпроси се иска достъп до касация и на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като се поддържа, че произнасянето на ВКС би допринесло за правилното тълкуване и приложение на закона от съдилищата и развитието на правото. Поставеният от касатора въпрос по приложението на критериите за справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди при предявен иск по чл. 200, ал. 1 КТ е обусловил решаващия извод на въззивния съд и отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Не е налице обаче допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като въззивният съд е постановил обжалваното решение в съответствие със съществуващата постоянна практика на ВКС. В решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, са дадени разясненията, че понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи, обстоятелства, които са специфични за всяко дело, и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. В случая въззивният съд е присъдил обезщетението, като е отчел тежестта на телесните увреждания на ищеца, възрастта му, продължителността на възстановителния период, данните за психичното му състояние след инцидента, песимисгичната прогноза за здравето му, социалноикономическите условия и стандарта на живот в страната в периода на настъпване на неимуществените вреди. Правнорелевантните общи и специфични за отделния спор факти и обстоятелства от значение за определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди са не само изброени от въззивния съд, но и обсъдени в тяхната съвкупност, съобразно разрешенията в Решение № 93 от 23. 06. 2011 г. по т. д. № 566/2010 г. на ВКС, II ТО, Решение № 88 от 9. 07. 2012 г. по т.д. № 1015/2011 г. на ВКС, II ТО, включително и сочената от страните съдебна практика. Дали фактите по спора, относими към дейността по определяне на размера на обезщетението при спазване на принципа за справедливост, са вярно интерпретирани (тълкувани) е въпрос на обоснованост на съдебния акт и има отношение към правилността на обжалваното решение, поради което не може да обоснове допускане на касационно обжалване при приложение на критериите по чл. 280, ал. 1 ГПК Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по въпроса по приложението на чл. 201, ал. 2 КТ. Дефиниция за „груба небрежност“ по чл. 201, ал. 2, т. 1 КТ е дадено в множество решения на ВКС, сред които Решение № 977/2010 г. по гр. д № 298/2009 г. ІV ГО на ВКС, Решение№ 510/30.11.2011 г. по гр. д. № 1923/2009 ІV ГО, Решение № 291/2012 г. по гр. д № 951/2011 г. ІV ГО на ВКС, Решение № 149/2011 г. по гр. д. № 1248/2010 г., ІІІ ГО, Решение № 3233/2015 г. на ІІІ ГО на ВКС, с разрешенията в които въззивното решение е изцяло съобразено, поради което допълнителната предпоставка на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане до касационно обжалване не е налице. Окръжният съд е изследвал механизма на злополуката и при фактическите изводи, че ищецът е извършвал възложената му работа с предпазно работно облекло, защитни очила и каска и по начин и със средства, единствено възможни за конкретата дейност – кантиране на релси, е отрекъл да е налице съпричиняване поради проявена от работника груба небрежност. Отговорът на трети въпрос се съдържа в ТР № 1/2013 от 9.12.2013 г. на ОСГТК, Решение № 110/17.08.2011 г. по т. д. № 597/2010 г. на ІІ ТО, Решение № 74/26.07.2017 г. по т. д. № 1047/2016 г. на І ТО, в които е дадено следното разрешение - въззивният съд не следи служебно за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения при докладване на делото. В случай, че във въззивната жалба се съдържа обосновано оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, въззивният съд не извършва нов доклад по смисъла и съдържанието, уредено в чл. 146, ал. 1 ГПК, а дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания. По възраженията във въззивната жалба относно разпределението на доказателствената тежест между страните въззивният съд изрично се е произнесъл с определение от 15.09.2023 г., постановено по реда на чл. 267 ГПК, като е приел, че първоинстанционният съд е дал указания на ответника, че върху него е тежестта да докаже действията на работника, с които фактически е допринесъл за настъпване на злополуката. С това определение окръжният съд се е произнесъл и по доказателствените искания на жалбоподателя, които са отхвърлени по причина, че условията на чл. 266, ал. 2 или ал. 3 ГПК не били налице – прието е, че по същите искания първоинстанционният съд се е произнесъл, като е допуснал и събрал поисканите доказателства. Въпросът, свързан със задължението на въззивния съд служебно да допусне експертиза при оплакване във въззивната жалба за допуснато процесуално нарушение при първоинстанционното разглеждане на делото, също не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, защото с възражение, че на ищеца е била изплащана пенсия по обществено осигуряване исковете не са били оспорени в срока по чл. 131 ГПК, видно от мотивите на окръжния съд. Той не се е отклонил от практиката на ВКС и по този процесуален въпрос, поради което не е налице допълнителното основание за достъп до касационен контрол по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Във втората си част третият от въпросите, свързан със задължението на въззивния съд служебно да допусне експертиза при оплакване във въззивната жалба за допуснато процесуално нарушение при първоинстанционното разглеждане на делото, не е обуславящ за изхода на спора в конкретния случай, защото с възражение, че на ищеца е била изплащана пенсия по обществено осигуряване исковете не са били оспорени в срока по чл. 131 ГПК. Наличието на съдебна практика по всички поставени въпроси, която не се нуждае от промяна или осъвременяване, изключва приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, на която касаторът бланкетно се е позовал. С оглед изхода на спора пред настоящата инстанция на процесуалния представител на ответника по касация – адвокат Г. Б. – следва да се присъди на основание чл. 38, ал. 2 от ЗА сумата от 7 741. 88 лева - адвокатско възнаграждение за оказана безплатно адвокатска помощ и съдействие. Така мотивиран, Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Трето отделение,