Определение № 146 от 01.03.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3431/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх.№ 330670 от 22.06.2021г. на Поделение за пътнически превози-София при БДЖ-Пътнически превози ЕООД с адрес [населено място] срещу въззивно решение № 263057 от 13.05.2021г., постановено по в.гр.д.№13389/2020г. на Софийски градски съд /СГС/, в частта, с която СГС е потвърдил Решение № 20210791 от 29.09.2020 г., постановено по гр. д. № 5595/2020 г., по описа на СРС, 113-ти състав, в частта, с която е признато за незаконно и отменено на основание чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ уволнението на В. И. Ф. от длъжността „стругар, фрезист” при Поделение за пътнически превози-София при БДЖ-Пътнически превози ЕООД с адрес [населено място], извършено със Заповед №Д-233/30.10.2019 г. на директора на Поделение за пътнически превози-София при БДЖ-Пътнически превози ЕООД; възстановен е на основание чл. 344, ал. 1, т. 2 от КТ В. И. Ф. на длъжността „стругар, фрезист” при Поделение за пътнически превози-София при БДЖ-Пътнически превози ЕООД; осъден е Поделение за пътнически превози-София при БДЖ-Пътнически превози ЕООД да заплати на В. И. Ф. на основание чл. 344, ал. 1, т. 3 във връзка с чл. 225, ал. 1 от КТ сумата 3000.00 лв., представляваща обезщетение за времето от 03.02.2020 г. до 20.05.2020 г., през което е останал без работа поради незаконно уволнение, ведно със законната лихва, считано от 03.02.2020 г. до плащането. Срещу въззивното решение в частта, с която СГС след като е отменил частично Решение № 20210791 от 29.09.2020 г., постановено по гр. д. № 5595/2020 г., по описа на СРС, 113-ти състав, е отхвърлил като като неоснователен предявения от В. И. Ф. срещу Поделение за пътнически превози-София при БДЖ-Пътнически превози ЕООД с адрес [населено място], иск по чл. 344, ал. 1, т. 3 във връзка с чл.225, ал. 1 от КТ за заплащане на сумата 1596.00 лв. /разлика между сумата 3000.00 лв. и сумата 4596.00 лв./ обезщетение за периода от 20.11.2019 г. /посочена дата при очевидна фактическа грешка като 20.09.2019 г./ до 20.05.2020 г. / посочена дата при очевидна фактическа грешка като 06.01.2010 г./, през което е останал без работа поради незаконно уволнение, касационна жалба не е подадена и в тази част същото е влязло в сила. В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението поради допуснато нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за неговата отмяна и отхвърляне на исковете. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпросите: „1.Когато ищеца оспорва пред съда дисциплинарно уволнение, но в исковата молба не посочва и не доказва,кога и как е получил заповедта за дисциплинарно уволнение, исковата молба редовна и допустима ли е?; 2. Може ли да се приеме, че момента на прекратяване на трудово правоотношение без предизвестие е момента на узнаване на работника съдържанието на заповедта, кой следва да доказва това и противоречи ли това на закона и установената практика на ВКС?; 3. Когато заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение е изпратена по пощата с писмо с обратна разписка и получаването на адреса е удостоверено с подписа на служителя на пощата, при оспорен подпис на получателя, връчването редовно ли е и счита ли се, че трудовоправната връзка е прекратена? Позовава се на Решение №226/30.10.2017 г.по гр. д. №4471/2016 г. на IV гр. отд. на ВКС; Решение №35/07.05.2012 г. по гр. д.№1877/2010 г. на IV г. отд. на ВКС и Решение №283 от 06.04.2010 г.по гр. д. № 507/2009 на III г. отд. на ВКС, без обосновка в какво според него се състои твърдяното противоречие. Ответната страна не изразява становище по жалбата. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че касационната жалба е подадена от надлежно конституирана страна с интерес от предприетото процесуално действие срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното: Предявените искове са с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от КТ. Въззивният съд е приел за установено, че между страните е съществувало трудово правоотношение за неопределен срок, по силата на което ищецът е заемал длъжността „стругар, фрезист”, при основно трудово възнаграждение в размер на 766.00 лв. Със заповед №Д-233/30.10.2019г. на директора на ответното дружество трудовото правоотношение с ищеца е било прекратено без предизвестие на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ, вр. чл.190, ал. 1, т. 2, вр. чл. 189, ал.1 от КТ с налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“, за това че работникът не се е явил на работа на следните дати – 01.09.2019 г., 03.09.2019 г., 04.09.2019 г., 05.09.2019 г., 08.09.2019 г. и 09.09.2019 г., с което е осъществил нарушение на трудовата дисциплина и е довел до нарушен работен график на цех „ ЕМО и РП” във ВД „Надежда”, с което е създал затруднения при изпълнение на възложените задачи. В заповедта е посочено и, че преди налагане на дисциплинарното наказание ищецът не е дал писмени обяснения, въпреки предоставената му възможност. Съдът е приел и това, че страните спорят по въпроса дали на работника – ищец, е била връчена заповедта за уволнение и кога е станало това, респ. кога той е узнал за издадената заповед и от кой момент е прекратено трудовото му правоотношение, респ. от кой момент се дължи на ищеца заплащане на обезщетение по реда на чл.225, ал.1 КТ за оставане без работа поради незаконно уволнение. В тази връзка е посочил, че трудов договор се прекратява по начините и предпоставките, изрично предвидени в КТ; че сред тях са тези за прекратяване без отправяне на едностранно предизвестие; че в случаите на прекратяване на трудовоправната връзка без предизвестие по силата на чл. 335, ал. 2, т. 3 КТ прекратяването настъпва от момента на получаването от насрещната страна на писменото изявление за това като без значение за настъпването на такава правна последица е дали изявлението е съобразено или не с изискванията за мотивираност, за наличие на основанието за прекратяване или за спазване на правилата за закрила при уволнение – обстоятелства, имащи отношение към законосъобразността на прекратяването, преценката за която се прави към момента на настъпването му. Счел е за установено в производството чрез представените пред първата инстанция писмени доказателства и констатациите на експерта по приетата пред СРС единична СГрЕ, чийто изводи е кредитирал, че изпратените от работодателя – ответник, до работника – ищец, писмо с искане на обяснения с изх.№66-06-99/19.09.2019 г. и писмо със Заповед №Д-233/30.10.2019 г., с която е прекратено трудовото правоотношение не са връчени, респ. получени от работника лично, както е посочено в съставените известия. Доводите на ответника, че заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение е била връчена редовно на 20.11.2019 г. след като е изпратена на неговия адрес, съдът намерил за неоснователни, тъй като в производството не е установено, че заповедта за уволнение е била връчена надлежно /редовно/ на посочената дата на друго лице - представител на адресата – работник, пълнолетно лице от домашните му, негов работодател и прочие при спазване правилата на чл.42, чл.44, чл.46 ГПК. Посочил е, че както е разяснено в Решение № 39/27.02.2012 г. по гр.д.№ 410/2011 г. на ВКС постановено по реда на чл.290 ГПК, което споделя, за да е осъществено надлежно връчване по пощата не е необходимо то да е извършено лично на получателя; че редовно е и всяко друго връчване, което е допустимо съобразно общите правила, уредени в чл.46 и чл.47, във вр. с чл.41, ал.3 ГПК /отм./, сега чл.42 и чл.44 ГПК, както и съобразно специалния закон – чл.36 от Закона за пощенските услуги; че доколкото редовно връчване на посочената дата 20.11.2019 г. не е било извършено лично на адресата или на друго лице при спазване правилата на ГПК и ЗПУ, то, фактическият довод на ответника за това се явява неоснователен. Вазивният съд е приел също, че дисциплинарното наказание се смята за наложено освен от деня на връчване или получаване на заповедта за дисциплинарно уволнение /чл.195, ал.3 КТ/, още и от деня на узнаване на нейното съществено съдържание – изразена воля от работодателя за прекратяване на трудовото правоотношение и правното основание, на което това е направено; че при липса на проведено доказване от страна на работодателя кога е връчена редовно на ищеца заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение, при правилно разпределена доказателствена тежест в процеса от СРС, работникът е узнал нейното съдържание най – късно на 03.02.2020 г. /дата на подаване на исковата молба в съда/; че чрез представените в производството писмени доказателства се установява, че най-ранният момент, в който ищецът е могъл да узнае нейното съдържание е 04.12.2019 г. при връчването му на известие за доставяне от 02.12.2019 г. /л.73 от делото на СРС/, с което му е връчено писмо от 29.11.2019 г. /л.74 от делото на СРС/ за явяване при работодателя за представяне на трудовата книжка за оформяне и приключване; че доколкото обаче за тази по-ранна дата не са ангажирани конкретни доказателства от ответника, сочещи за узнаване съдържанието на заповедта от страна на ищеца, съдът намира че дата на узнаване съдържанието на заповедта е датата на подаване на исковата молба – 03.02.2020 г., и именно от този момент трудовото правоотношение на ищеца е прекратено на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ, вр. чл. 190, ал. 1, т. 2, вр. чл. 189, ал.1 от КТ и на тази дата на последния е било наложено дисциплинарно наказание „уволнение“. В тази връзка въззивният състав е споделил приетото в Решение № 2171/09.01.2007 г. по гр.д. № 831/2004 г. на ІІІ г.о. ВКС, в което е изразено становище, че изброяването в разпоредбата на чл.195, ал.2 КТ не е изчерпателно; че то има за цел да гарантира фактът на узнаване на уволнението – достигането на писменото волеизявление на работодателя до неговия конкретен адресат – чл.335 КТ; че този факт е от съществено значение в трудовото право, тъй като определя моментът на прекратяване на договора, а от тук и броенето на срокове по чл.194, ал.1 и чл.358, ал.1, т.2 КТ; че той е от значение и в друга насока – открива възможност на работника или служителя да заведе иск за отмяна на незаконно уволнение и други свързани с него искове, дори и работодателят да поддържа в процеса, че трудовият договор не е прекратен поради липса на данни за връчване на заповедта по реда на чл.195, ал.2 КТ. Обосновал е извод, че в случая с категорични доказателства е установено, че най-късно на 03.02.2020г. ищецът е узнал същественото съдържание на заповедта за дисциплинарно уволнение поради което направеното с отговора на исковата молба от ответника възражение за изтекла погасителна давност на предявения иск по чл.344, ал.1, т.1 КТ е неоснователно, доколкото работодателят не е установил в производството връчване на Заповед №Д-233/30.10.2019 г. на директора на Поделение за пътнически превози-София при БДЖ-Пътнически превози ЕООД за налагане на дисциплинарно наказание уволнение и за прекратяване на трудовото правоотношение преди посочената дата, вкл. и на посочената от него дата 20.11.2019 г., за която дата е и безспорно установено, че ищецът е бил на лечение в Държавната психиатрична болница за лечение на наркомании и алкохолизъм. Посочил е и това, че прилагането на към исковата молба на заповед за прекратяване на трудовото правоотношение сочи на узнаване писменото волеизявление на работодателя за прекратяване на трудовия договор и в тази връзка е неоснователно и оплакването относно изводите на първата инстанция за приложението на чл. 335 КТ. Съдът е приел за основателни доводите на ищеца за незаконност на уволнението, поради това, че при издаване на процесната заповед е нарушена разпоредбата на чл.333, ал.1 от КТ и не е спазена разпоредбата на чл.194, ал.1 от КТ. В тази връзка е посочил, че в производството е установено, че изпратеното от работодателя до ищеца искане на обяснения с изх.№66-06-99/19.09.2019 г. не е връчено, респ. получено от ищеца на посочената дата 16.10.2019 г. преди налагане на дисциплинарното наказание и с оглед това е установено, че работодателят не е изпълнил задължението си по чл.193, ал.1 КТ преди налагане на дисциплинарното наказание да изслуша работника или служителя или да приеме писмените му обяснения и да събере и оцени посочените доказателства; че в производството е установено и това, че работникът – ищец страда от психично и поведенческо разстройство, дължащо се на употреба на алкохол; синдром на зависимост, което е включено в Международната класификация на болестите – 10-та ревизия и представлява психично заболяване; че от страна на ответника не са ангажирани доказателства за подадено искане до Инспекцията по труда за разрешение по чл.333, ал.1, т.3 КТ за уволнението на ищеца, тъй като соченото заболяване е обхванато от закрилата по см. на чл.1, т.5 от Наредба № 5/1987 г. за болестите, при които работниците, боледуващи от тях, имат особена закрила съгласно чл.333, ал.1 КТ. При тези решаващи мотиви на въззивния съд не е налице соченото от касатора основание за допускане на касационно обжалване. Съображенията за това са следните: Не са налице основания за допускане на касационното обжалване във връзка с първия, поставен от касатора, въпрос. Касаторът твърди наличие на основанието по чл.280 т.1 ГПК, като се позовава на Решение №226/30.10.2017 г.по гр. д. №4471/2016 г. на IV гр. отд. на ВКС, с което е даден отговор по материалноправния въпрос по приложението на чл. 335, ал. 2 КТ относно момента, в който изявлението на работодателя за прекратяване на трудовото правоотношение поражда правно действие и в частност кога издадената от работодателя заповед за уволнение е надлежно връчена на работника. Предвид това решението, на което се позовава касатора е неотносимо, не може да обоснове извод за противоречие по смисъла на чл.280 т.1 ГПК и това е достатъчно ксационното обжалване да не бъде допуснато във връзка с този въпрос. Само за пълнота на изложението следва да се посочи, че подадената искова молба е редовна и допустима. Липсата на изрично посочване на датата, на която ищецът е узнал за заповедта, с която е прекратено трудовото му правоотношение, не е достатъчна да обоснове извод за нейната недопустимост и нередовност. С подаването на исковата молба и прилагането на оспорваната заповед, при липса на посочен от ищеца по-ранен момент, както и при изрично въведено твърдение, че от 20.09.2019г. до датата на подаване на исковата молба е бил на лечение в специлизирана клиника, следва да се приеме, че това е и моментът – датата на подаване на иска, в който той твърди да е узнал за уволнението. Дали е доказал това свое твърдение или не, е въпрос, който е ирелевантен за производството по чл.288 ГПК, тъй като изисква преценка на събраните доказателства и установените в процеса факти, която ВКС извършва само ако обжалването бъде допуснато. Останалите два въпроса, поставени от касатора, обобщено се свеждат до уточнения от съда въпрос по приложението на чл. 195, ал. 2 и ал. 3 КТ вр. с чл. 335, ал.2 КТ относно момента, в който изявлението на работодателя за прекратяване на трудовото правоотношение поражда правно действие и в частност кога издадената от работодателя заповед за уволнение е надлежно връчена на работника. Към този въпрос е относимо решението, привързано от касатора към първия му правен въпрос, посочен по-горе, както и останалите два съдебни акта Решение №35/07.05.2012 г. по гр. д.№1877/2010 г. на IV г. отд. на ВКС и Решение №283 от 06.04.2010 г.по гр. д. № 507/2009 на III г. отд. на ВКС. Този правен въпрос е обуславящ изхода на спора, но не е разрешен в противоречие с правните разрешения на съдебните състави, които са постановили цитираните решения. По поставения въпрос и в трите съдебни акта е прието еднозначно, че съгласно чл. 195, ал.2 и ал.3 КТ, изявлението на работодателя за налагане на дисциплинарно наказание поражда действие с достигане на изявлението до адресата, т.е. съобразно общите правила на ЗЗД за действие на договорите - правилата за пораждане на правно действие на изявленията на страните по договора. Писменото изявление на работодателя за налагане на дисциплинарно наказание може да бъде връчено лично срещу подпис на лицето или чрез пощенска услуга – чрез изпращането на препоръчано писмо с обратна разписка. В последния случай, за да се приеме, че изявлението е достигнало до адресата работодателят следва да е изпратил препоръчаното писмо на адреса, посочен от работника и пощата да удостовери доставянето на писмото на адреса. Обстоятелството дали работникът е променил адреса, посочен от него на работодателя или не е предприел действия за получаване на пощенската пратка е без правно значение. С достигане на изявлението на посочения от работника адрес, работодателят е изпълнил задължението си за връчване на заповедта за налагане на дисциплинарно наказание и изявлението му е породило правно действие. В този смисъл Върховният касационен съд се е произнесъл и с решение № 283 от 06.04.2010 г. по гр.д. № 50782009г. на ІІІ г.о. и решение № 39 от 09.02.2012 г. по гр.д. № 410/2011 г. на ІІІ г.о., в които е прието, че при невъзможност заповедта да бъде връчена на работника, работодателят му я изпраща с препоръчано писмо с обратна разписка и в този случай наказанието се смята за наложено от деня на нейното получаване; че за да е осъществено надлежно връчване по пощата не е необходимо то да е извършено лично на получателя; че редовно е и всяко друго връчване, което е допустимо съобразно общите правила, уредени в чл.46 и чл.47, във вр. с чл.41, ал.3 ГПК /отм./, сега чл.42 и чл. 44 ГПК (при връчване чрез нотариална покана), както и съобразно специалния закон – чл.36 от Закона за пощенските услуги. Същевременно практиката на ВК неизменно приема, че при ненамиране на адресата на адреса, за да се счита за редовно връчването на книжата, е необходимо удостоверяване от връчителя, че страната отсъства повече от месец от адреса, като е задължително отразяването на далите подобно сведение лица, респективно да е удостоверено посещаване на адреса от страна на връчителя в рамките на повече от месец поне три пъти по различно време, включително в обичайното време за пребиваване на адреса. Приема неизменно и това, че редовно е само връчване по правилата на чл. 45 (респ. чл. 46, ал. 2) и чл. 49 ГПК. В случая въззивното решение не противоречи на тези правни разрешения. В обобщение, не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на постановеното от въззивния съд решение. Предвид изхода на делото разноски за касатора не се следват, а ответникът по жалбата не е поискал присъждането на такива. С оглед гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на ІІІ г. о.,