Определение № 457 от 15.04.2013 г. на ВКС по д. № 4/2013 г.

Производството е по чл.288, вр. с чл.280 от ГПК. ВКС се произнася по допустимостта на касационната жалба на А. [фирма] срещу въззивното решение на Окръжен съд Враца /ОС/ по гр.д. №614/12 г. и по допускане на обжалването. С въззивното решение е уважен до размер от 13 906 лв. предявеният от Е. И. срещу касатора иск по чл.213, ал.2 КТ – за обезщетение за незаконно недопускане на ищцата на работа през времето, докато трае изпълнението на трудовото правоотношение – от 5.04.09 г. до 1.03.12 г.. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима. За допускане на обжалването касаторът се позовава на чл.280, ал.1 от ГПК с всички допълнителни основания. Намира, че с въззивното решение противоречи на представените влезли в сила решения на ВКС, първоинст. и въззивни съдилища по въпросите от предмета на спора: 1.относно прилагане на чл.123а, ал.4 от КТ, когато работникът е прехвърлен по реда на чл.123 КТ през 2001 г.; 2. относно автоматичното възстановяване на работа при предишния работодател, когато прехвърленият по чл.123 КТ работник е завел и спечелил иск срещу новия работодател по чл.344, ал.1 от КТ, без да е поискал възстановяване на заеманата преди длъжност; 3.относно присъждане на обезщетение по чл.213 от КТ, за период, за който работникът не твърди, че е бил без работа и не представя за констатация трудовата си книжка; 4. относно определяне характера на търговския договор между страните от съда, без страните по договора да имат спор по прилагането му и при неучастие на една от тях в делото. Намира, че въпроси 1,2 и 4 са от значение както за спора, така и за точното прилагане на закона и развитието на правото, тъй като по тях няма съдебна практика. Сочените основания за допускане на обжалването не са налице: всички представени от касатора за установяване на противоречието по чл.280, ал.1,т.1 и 2 от ГПК решения са постановени преди ТР №2/23.03.11 г. ОСГК, на което се позовава касаторът. Това ТР, както е посочила в отговора си ответницата по жалба, е постановено по реда на чл.292 ГПК, поради противоречивото решаване на въпроса за законността на уволненията на работниците, преминали при нов работодател по реда на чл.123, ал.1,т.6 КТ, ред. към 2001 г. и впоследствие - уволнени от този работодател на осн. чл.325, ал.1,т.4 от КТ през 2007 г., при действието на чл.123а от КТ / виж опр. за спиране на производството по гр.д. №1471/09 г. на трето г.о. на ВКС и решението по същото дело/. След постановяване на ТР №2/11 г. практиката по тези дела е уеднаквена, както се вижда и от представените с отговора на ответницата по жалба решения. В постановеното за подобен случай р. по гр.д. №1512/09 г. от 13.01.12 г. на ВКС, четвърто г.о. е посочено: „С изтичане на срока на действие на договор от 03.08. 2001 година, сключен между [фирма] и А. [фирма], трудовото правоотношение на ищцата е преминало към първоначалния работодател А. [фирма], който е бил длъжен да я приеме на работа, с всички произтичащи от това последици, а при неизпълнение на това му задължение работникът е разполагал с иска по чл. 213 КТ. Същевременно, тр. правоотношение с наемателя е прекратено...”. Същото е прието и във вл. в сила р. по гр.д. №556/12 г. на ОС Враца от 22.10.12 г. Или обжалваното въззивно решение е постановено в съответствие с уеднаквената след приемане на ТР №2/11 г. практика на ВКС и съдилищата, поради което не са налице основания за допускане на обжалването по чл.280, ал.1,т.1 и 2 от ГПК. Въпросът за „автоматичното възстановяване на предишната работа” е застъпен в ТР №2/11 г. и в цитираните по -горе решения. По силата на закона, на осн. чл.123а, ал.4 от КТ трудовите правоотношения с работниците не се прекратяват, след изтичане на договора за наем, аренда или концесия, а преминават към стария работодател, какъвто в случая е касаторът. Въпросът за характера на договора между А. [фирма] и [фирма] е преюдициален по споровете за отмяна на уволнението на освободените от второто дружество-наемател на обособената част, работници и за приложимостта на чл.123а от КТ. Според ТР №2/11 г. при императивния характер на закрилата, съдилищата трябва във всеки конкретен случай да извършват преценка за наличието на посочените в чл.123 и 123а от КТ договори, чиято правна уредба се намира в различни закони - ЗЗД, ТЗ, ЗК, ЗАЗ, ЗС и др. Конституирането и на двете страни по договора не е необходимо, поради характера на исковете – по чл.344 и чл.213 КТ, и преюдициалността на произнасянето. Въпросът за предпоставките за присъждане на обезщетението по чл.213 от КТ и доказателствената тежест за установяването им е разработен в трайната практика на ВКС и съдилищата. Обезщетение по чл.213 от КТ се дължи при незаконно недопускане на работа, докато трае изпълнението на тр. правоотношение – затова работникът следва да установи, че се е явил в предприятието с готовност да изпълнява заеманата длъжност, но не е допуснат от работодателя –напр. р. по гр.д. №. 656/10 г. на четвърто г.о. на ВКС. Доказването е различно от това по иска с пр. осн. чл.225, ал.1 от КТ- за обезщетение за оставане без работа / на което сочи въпрос № 3/, както са различни предпоставките за присъждане на двата вида обезщетения. В случая работодателят, като ответник по иска и въззивник е възразил, че за периода 1.03.08 г. -1.03.12 г.ищцата е „работила при друг работодател, водила е дело срещу него за отмяна на неправилно уволнение”. Тр. договор на ищцата с другия работодател, срещу когото е водила дело за отмяна на уволнението е прекратен на 1.12.07 г., видно от мотивите на решението на ВКС за отмяна на уволнението. Затова доводът на ответника по иска – касатор за липса на вреди за ищцата от недопускане на работа по чл.213, ал.2 КТ е неоснователен. Поставените въпроси са разработени в задължителната и трайна практика на съда, поради което не е налице основание за допускане на обжалването по чл.280, ал.1,т.3 от ГПК. Поради изложеното ВКС на РБ, трето г.о.