Определение № 5213 от 14.11.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1767/2024 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Национално музикално училище „Л. П.“ – [населено място] чрез адв. Ангелова против решение № 871 от 15.02.2024 г. по гр. д. № 6630/2023 г. на Софийски градски съд.

Ответникът К. К. С. чрез адв. Ш. в писмения отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК счита, че липсват предпоставки за допускане на касационен контрол, а жалбата е неоснователна. Претендира разноски.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение приема следното:

Предмет на жалбата е посоченото въззивно решение, с което е потвърдено решение № 2994/27.02.2023 г. по гр. д. № 72428/2021 г. на Софийски районен съд, 87 състав в частта за уважаване на предявените от К. К. С. против Национално музикално училище „Л. П.“ – [населено място] искове за защита срещу незаконно уволнение по чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 КТ: 1/ признато е за незаконно и е отменено по иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ уволнението на ищцата със заповед № I – 138/29.10.2021 г. на директора на ответното училище, с която на ищцата е наложено дисциплинарно наказание „уволнение“ за нарушение по чл. 190, ал. 1, т. 2 КТ и е прекратено трудовото й правоотношение на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ, 2/ възстановена е ищцата на предишна работа като „учител, теоретично обучение – солфеж“, 3/ осъдено е ответното училище да заплати на ищцата сумата от 7 786. 80 лв. – обезщетение за оставена без работа поради уволнението за периода от 02.11.2021 г. до 02.05.2022 г. и са присъдени разноски на ищцата за второинстанционното производство.

Въззивният съд е постановил обжалвания резултат като е установил, че между страните е съществувало валидно трудово правоотношение, по силата на което ищцата е заемала длъжността „учител, теоретично обучение – солфеж“ при ответника, който с атакуваната заповед й е наложил дисциплинарно наказание „уволнение“ и е прекратил трудовото й правоотношение на това основание. Приел е, че случая няма спор по следните факти: че ищцата не се е явила на работа на датите 29.09.2021 г., 30.09.2021 г. и 04.10.2021 г.; че е подала две молби за ползване на неплатен отпуск, съответно на 24.09.2021 г. - за дати 29.09.2021 г. и 30.09.2021 г., и на 01.10.2021 г. - за дата 04.10.2021 г.; че искането за ползване на неплатен отпуск е направено във връзка със защита на неин дисертационен труд като докторант по солфеж към катедра „Теория на музиката“ на Теоретикокомпозиторски и диригентски факултет към Национална музикална академия (НМА) „Проф. Панчо Владигеров“, насрочена първоначално за 29.09.2021 г., и впоследствие променена за 04.10.2021 г. Изложени са съображения, че спорно между страните обстоятелство е имало ли е разрешение на работодателя за ползване на неплатен отпуск, както и дали работодателят е бил уведомен за причината, поради която ищцата е поискала ползването му, доколкото ищцата е поддържала, че е получила устно разрешение от директора на училището в телефонен разговор, проведен на 28.09.2021 г., като е била уведомена, че ще й се разреши ползването на отпуска, но тя трябва да организира заместването си. Инстанцията по същество е приела, че ищцата не се е явила на работа в дните 29.09.2021 г., 30.09.2021 г. и 04.10.2021 г. като за този период не е била в отпуск, тъй като липсва разрешение от работодателя за ползването на такъв по реда на чл. 160, ал. 1 КТ. При липса на писмено разрешение за ползване на отпуск в посочените дни, неявяването на ищцата на работа е счетено да осъществява състава на дисциплинарното нарушение по чл. 187, ал. 1, т. 1 КТ и да е основание за ангажиране на дисциплинарната й отговорност по смисъла на чл. 190, ал. 1, т. 2 КТ (за неявяване на работа в продължение на два последователни работни дни) - чрез налагане на дисциплинарно уволнение. Развити са доводи, че несъмнено ищцата е започнала ползването на отпуск без писмено съгласие на работодателя; че след като е представила молба за ползване на отпуск, без да се уведоми дали отпускът е разрешен, е започнала ползването му, което действие се явява в разрез с трудовата дисциплина. В обжалваното решение е обсъдена процедурата по дисциплинарното наказване и е счетено, че в случая тя е спазена. Решаващият състав на втората инстанция е приел, че работодателят е съобразил и приложил императивната разпоредба на чл. 193, ал. 1 КТ, като е дал възможност на служителя да изложи своите обяснения и възражения относно дисциплинарното нарушение, а издадената заповед за налагане на дисциплинарното уволнение е мотивирана в съответствие с изискванията на чл. 195, ал. 1 КТ – в нея са посочени нарушителят, описано е нарушението на трудовата дисциплина, конкретната дата на извършване, както и са посочени наказанието и законният текст, въз основа на който то е наложено. Изтъкнато е, че процесното дисциплинарно нарушение е доказано в хода на съдебното дирене по делото от работодателя, чиято е доказателствената тежест да го установи. В тази връзка за неоснователни са намерени твърденията на ищцата, че не е извършила вмененото й нарушение, доколкото била получила устно разрешение от работодателя да ползва неплатен отпуск, както и, че разрешението за ползване на отпуск на дата 04.10.2021 г. било отразено в присъствената книга на училището, в която е вписана като отсъстващ преподавател по съображения, че не се твърди и установява да е налице писмено разрешение от страна на работодателя за ползване на отпуска. Втората инстанция обаче е счела, че наложеното на ищцата дисциплинарно наказание „уволнение“ не е съобразено с критериите по чл. 189 КТ, каквото основание за неговата незаконосъобразност е било въведено в предмета на спора по делото. При анализ на събрания доказателствен материал е направен фактическия извод, че ищцата е провела на 28.09.2021 г. около 18:00 часа ищцата телефонен разговор с директора на училището във връзка с подадената от нея молба за ползване на неплатен отпуск, в хода на който е получила уверение да ползва отпуск след като посочи преподавателите, които ще я заместват в учебния процес и след като уведоми на заместник – директорите и ръководителя на методическото обединение. Установено е също, че на горния ден ищцата е изпратила електронно писмо и текстово съобщение по мобилно приложение до лице, за което няма спор по делото, че е заемала длъжността „ръководител на музикално-теоретична група“, с което я уведомява за отсъствието си в дните 29.09.2021 г. и 30.09.2021 г. За датата 04.10.2021 г. пък се установява, че ищцата е вписана в присъствената книга на училището като отсъстващ преподавател с основание неплатен отпуск. В дните на отсъствие на ищцата от училище са й били определени заместници за класовете с по-малки ученици, които не могат да останат без надзор. Решаващите мотиви на въззивния съд да уважи главния иск по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ се свеждат до приетото несъответствие на осъщественото дисциплинарно наказване чрез налагане на уволнение с установените в чл. 189 КТ критерии за определяне на конкретното наказание. Направен е извод, че то е извършено от работодателя без да се съобразят тежестта на дисциплинарното нарушение и обстоятелствата, при които е извършено. В тази връзка са изложени аргументи, че от допуснатото от ищцата нарушение на трудовата дисциплина не са настъпили за ответника неблагоприятни последици, определящи нарушението като достатъчно тежко, за да бъде санкционирано с най - тежкото дисциплинарно наказание. На следващо място е взето предвид и обстоятелството, че ищцата е поискала ползването на неплатен отпуск, за да се яви на вътрешна защита на дисертационен труд като редовен докторант по солфеж към катедра „Теория на музиката“ на Теоретико-композиторски и диригентски факултет на НМА „Проф. Панчо Владигеров“ – т.е. че трябва да се отчита и конкретната причина за направеното искане за ползване на неплатен отпуск – повишаване на професионалната квалификация в съответствие със задълженията на лицето по длъжностна характеристика. С оглед на тези съображения в обжалваното решение е прието, че проявеното в случая отношение към трудовия процес не дава основание за налагане на най-тежкото дисциплинарно наказание, доколкото ищцата няма обременено дисциплинарно минало, а неявяването й на работа, макар и в нарушение на правилата на КТ, е след подадена молба за отпуск, поради необходимост да се яви на защита на дисертационен труд в сферата на професионалната й дейност. Затова наложеното на ищцата дисциплинарно наказание „уволнение“, обусловило и прекратяване на трудовото й правоотношение с ответника, е прието да е в отклонение на закона и като такова е отменено.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят поставя правни въпроси, които твърди да са обуславящи изхода по делото и разрешени в противоречие с практиката на ВКС, респ. са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основания за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

Горните питания имат следното съдържание:

1. „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доказателства по делото във връзка с твърденията и възраженията на страните? Следва ли мотивите на съдебното решение да съдържат изложение и обсъждане на всички доводи и възражения на страните, и изрични и ясни мотиви защо съдът счита доводите и възраженията за неоснователни?“;

2. „Задължително ли е за работодателя да са настъпили неблагоприятни последици за да може да се определи като „тежко“ нарушението на трудовата дисциплина при неявяване на работника/служителя на работа в два последователни дни? При липса на посочена причина за неявяването на работа в два последователни дни в предоставените от работника/служителя писмени обяснения, следва ли неявяването да бъде определено като „тежко“?;

3. „Следва ли при определяне тежестта на дисциплинарното нарушение да се съобразят дадените писмени обяснения по чл. 193, ал. 1 КТ? Възможно ли е работодателят да прецени тежестта на извършеното нарушение – отсъствие от работното място в два последователни дни, когато работникът/служителят не е посочил причина за своето отсъствие в дадените писмени обяснения и не е налице разрешен отпуск? Незаконно ли е дисциплинарното наказание „уволнение“ при неявяване на работа в два последователни дни и непосочване на причината за отсъствието в представените писмени обяснения, както и без ангажиране на доказателства за причините за отсъствието?“

4. „Може ли да се счита, че работодателят е уведомен за отсъствието на работник/служител, който не се е явил на работа само поради наличие на депозирана от същия молба за ползване на отпуск и същият е бил отказан?“.

По първото питане се обосновава искане за допускане на обжалването на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с твърдения за противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС, изразена в решение № 190/07.02.2020 г. по гр. д. № 24/2019 г. на I г. о., решение № 63/07.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на II т. о. и решение № 20/23.07.2018 г. по гр. д. № 1377/2017 г. на II г. о.

Във връзка с останалите питания се поддържа основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с доводи за тяхното значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.

Касационното обжалване не следва да се допуска.

Първият поставен въпрос е свързан с правомощията на въззивния съд и е принципно относим към всяко исково производство – т.е. удовлетворява обща предпоставка (правен въпрос с обуславящо значение за изхода на делото), но не и сочената допълнителна селективна предпоставка по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК. По това питане е налице задължителна практика на ВКС - ТР № 1/04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, и установена непротиворечива многобройна практика по чл. 290 ГПК, включително тази, на която страната се позовава. С нея е дадено разрешението, че въззивният съд е инстанция по съществото на правния спор, при което, макар да разглежда делото само по наведените в жалбата основания, е длъжен да обсъди представените и приети пред него доказателства и да мотивира решението си съответно с изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Въззивният съд е длъжен да обсъди оплакванията във въззивната жалба за неправилност на решението, която може да се дължи както на невярно възприета от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така и на погрешни правни изводи. Той трябва с оглед релевираните в жалбата оплаквания да обсъди доказателствата и доводите на страните, които не са обсъдени от първоинстанционния съд и трябва да се произнесе по спорния предмет на делото след самостоятелна преценка доказателствата и при съблюдаване на очертаните с жалбата предели на въззивното производство. Трябва да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, като бъдат обсъдени доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. В случая това е сторено, като въззивният съд е обсъдил всички относими доказателства и правнорелевантни факти във връзка с проведеното дисциплинарно наказване на ищцата (с налагане на уволнение), послужило за прекратяване на трудовото й правоотношение и е посочил кои от тях намира за установени и кои за неосъществили се, изложил е самостоятелни мотиви по съществото на спора и е направил съответните правни изводи. Съдът обосновано е приел, че наложеното дисциплинарно наказание уволнение не е съобразено с критериите по чл. 189, ал. 1 КТ и се е аргументирал подробно с конкретно установени факти и обстоятелства, които, при своето проявление в случая не могат да послужат за основание за налагане на най-тежката дисциплинарна санкция. Ето защо въззивното решение е постановено в съответствие с трайната съдебна практика на ВКС, вкл. задължителната такава по поставения въпрос, което изключва приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Всички останали питания нямат характеристиката на правен въпрос по смисъла на разясненията, дадени с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС и не могат обусловят достъпа до касация. Те не са изводими от решаващите мотиви на съда по обжалваното решение – т.е. правни въпроси, а са фактически – защото отговорът им е предпоставен от обсъждане на доказателства по конкретното дело. Въпрос, свързан с обсъждане и оценка на доказателства не удовлетворява общия селективен критерий, а е касационно основание за неправилност на въззивното решение (чл. 281, т. 3 ГПК), което обаче е извън предмета на производството по чл. 288 ГПК. Същото е относимо в производството по разглеждане на касационната жалба (чл. 290 ГПК), но не и в етапа на нейната селекция при предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, каквито в случая липсват. Непоставянето на релевантен правен въпрос, обусловил изхода по делото, само по себе си е основание за недопускане на касационен контрол без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това – така мотивите към указанията по т. 1 от ТР № 1/2010 г., ОСГТК.

В обобщение, не са обосновани предпоставки в приложно поле на основания по чл. 280, ал. 1, т. т. 1 и 3 ГПК, поради което искането за достъп до касация не може да се уважи.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, ІII г. о.