Определение № 5066 от 06.11.2024 г. на ВКС по гр. д. № 696/2024 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на „ИНТЕРПЛАСТ БГ“ ЕООД [населено място], чрез пълномощник адв. Ю. Р. Н. от САК, срещу въззивно решение № 6212/05.12.2023 г., постановено по в.гр.д. № 6064/2023 г. по описа на Софийски градски съд, с което частично е отменено и частично е потвърдено решение № 3470/07.03.2023г. по гр. д. № 58258/2021 г. на Софийски районен съд и като краен резултат „ИНТЕРПЛАСТ БГ“ ЕООД [населено място] е осъдено да заплати на Я. Г. Я., както следва: на основание чл. 128, т. 2 от КТ сумата 11 937,02 лв.- неплатено брутно трудово възнаграждение за периода от 27.06.2021 г. до 02.08.2021 г., ведно със законната лихва върху сумата считано от 11.10.2021г. до окончателното изплащане; на основание чл. 86, ал.1 от ЗЗД сумата 244,75 лв. - обезщетение за забава в размер на законната мораторна лихва върху главното парично вземане по чл. 128, т. 2 от КТ за периода от 15.07.2021 г. до 10.10.2021 г.; и на основание чл. 224, ал. 1 от КТ сумата от 1 627,90 лв., брутен размер на обезщетение за неползван платен годишен отпуск за 2021 г., ведно със законна та лихва върху тази сума, считано от 11.10.2021 г. до окончателното й изплащане, като са отхвърлени: предявения от Я. Г. Я. против касатора иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 5,21 лв. – лихва за забава върху парично вземане по чл. 224, ал. 1 от КТ, като и предявения от „ИНТЕРПЛАСТ БГ“ ЕООД против ищеца насрещен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 2 ЗЗД за заплащане на сумата от 5882,24 лв. – недължимо платено трудово възнаграждение за периода 26.04.2021 г. – 31.05.2021 г. Решението се обжалва в частта му, с която са уважени предявените от ищеца осъдителни искове и в частта му, с която е отхвърлен предявения от ответното дружество насрещен иск. В касационната жалба се релевират оплаквания за неправилност и необоснованост на атакуваното решение, иска се отмяната му и отхвърляне на предявените от ищеца искове и уважаване на насрещния иск на касатора. В писменото изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК от страна на касатора, като правни въпроси – общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са изведени следните въпроси: 1. „Чия е доказателствената тежест при условията на пълно и главно доказване да се докаже престиране на работна сила от работник или служител в полза на работодател при иск за заплащане на трудови възнаграждения по чл. 128, т. 2 от КТ при своевременно въведено възражение от страна на ответника - работодател, че трудова сила не е престирана за процесния период?“; 2. „Представлява ли пряко доказателство за престиране на работна сила от страна на работника или служителя в полза на работодателя писменото удостоверяване по чл. 63, ал. 4 от КТ (предишна ал. 3, доп. - ДВ, бр. 100 от 1992 г., предишна ал. 2, бр. 120 от 2002 г.), че работникът е постъпил на работа след сключването на трудовия договор и достатъчно ли е да обоснове извод за престирана в полза на работодателя работна сила през времетраенето на трудовия договор?“; 3. „Представлява ли извънсъдебно признание за престирана работна сила от страна на работника или служителя в полза на работодателя подаването на осигурителни декларации с отразени работни дни и заплащането на дължимите осигурителни вноски към държавата от страна на работодателя? В случай че представлява извънсъдебно признание, достатъчно ли е, за да обоснове уважаване на исковата претенция по чл. 128, т. 2 от КТ срещу работодателя - ответник при своевременно въведено възражение за липса на престирана в негова полза трудова престация?“; и 4. „Начисляването и изплащането на трудово възнаграждение след изтичането на съответния месен, за който се дължи, представлява ли извънсъдебно признание от работодателя, че в негова полза била престирана работна сила от страна на работника или служителя при своевременно въведено възражение за липса на престиран труд? Достатъчно ли е това като единствено основание, за да се приеме, че иск по чл. 55, ал. 1 от ЗЗД от работодателя за връщане на недължимо платено трудово възнаграждение на работника или служителя е неоснователен?“. По поставените въпроси се сочи наличие на основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК. По първия и четвъртия въпроси се твърди, че даденото от въззивния съд разрешение е в противоречие с практиката на ВКС, изразена в: определение № 50011/10.01.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2568/2022 г., III г.о.; определение № 116/13.02.2019 г. на ВКС по гр. д. № 937/2018 г., IV г о. и решение № 376/21.11.2011 г. на ВКС по гр. д. № 329/2011 г., III г.о. Поддържа и основанието по чл.280 ал.2 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. Ответника по жалбата Я. Г. Я. е депозирал отговор в законоустановения срок, в който изразява становище за неоснователност на касационната жалбата. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирано за това лице. Тя е процесуално допустима с изключение на частта, която касае претенцията по чл.224 ал.1 КТ за сумата 1 627,90 лв., доколкото размера на иска е под предвидения в чл.280 ал.3 т.1 ГПК минимум – 5000 лв. за граждански дела. Поради това и въззивното решение в тази част не подлежи на касационно обжалване, респективно касационната жалба относно посочения иск следва да бъде оставена без разглеждане, като недопустима. Върховният касационен съд,състав на Трето гражданско отделение, като направи преценка за наличие на предпоставките на чл.280 ал.1 ГПК, приема следното: За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че между „ИНТЕРПЛАСТ БГ“ ЕООД, като работодател и Я. Я. на 26.04.2021 г. е бил сключен трудов договор, въз основа на който Я. приел да изпълнява длъжността „мениджър покупки/продажби“ в дружеството, със задължения, утвърдени от работодателя в длъжностната характеристика и с посочено място на работа: в [населено място], на осем часов работен ден, срещу трудово възнаграждение в размер на 5 968,96 лв., платимо до 15-то число на следващия месец /чл. 7 и чл. 9 от договора/. Служителят постъпил на работа на 26.04.2021 г., за което бил съставен протокол от 26.04.2021 г. С подписване на трудовия договор и протокола, ищецът удостоверил с подписа си, че е получил екземпляр от трудовия договор, длъжностната характеристика и копие от завереното уведомление до НАП. По делото не било спорно, че трудовото правоотношение между страните било прекратено със заповед № 02-29/02.08.2021 г. на управителя на ответното дружество, на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 от КТ – по взаимно съгласие. От представените платежни документи и фишове за заплати е установено, че на 29.04.2021 г. на ищеца било заплатено по банков път трудово възнаграждение за м.04 в размер на 882,24 лв., а на 03.06.2021 г. - трудово възнаграждение за м.05 в размер на 5 000 лв. Плащане от работодателя на възнаграждение за останалите два месеца /м.06 и м.07/ от действието на трудовия договор не било доказано. Въззивният съд е обсъдил представените по делото писмени и гласни доказателства, както и дадените от ищеца по реда на чл. 176 от ГПК обяснения, като е приел за недоказано възражението на работодателя за липса на полаган от работника труд, през целия период на действие на трудовия договор, с оглед на което е присъдено трудово възнаграждение за месеците м.06 и м.07.2021 г. като е уважен и акцесорния иск за лихви, а е отхвърлена насрещната претенция на ответника за връщане на изплатеното трудово възнаграждение за м.04 и м.05.2021 г. Прието е, че установеното от свидетели обстоятелство, че ищецът не се е явявал на работа в офиса на дружеството в [населено място],[жк], не установява при условията на пълно и главно доказване неизпълнението на трудовите задължения от негова страна, тъй като в трудовия договор не било посочено конкретното работно място, на което следва да се престира работна сила, а мястото на работа съвпадало със седалището на работодателя – [населено място]. С оглед характера на основната трудова функция на ищеца според длъжностната му характеристика- да организира, ръководи, контролира цялостната дейност по осъществяване на продажбите на продуктите, включително да идентифицира потенциални клиенти и води преговори с тях за закупуване на ресорния продукт, е направен извод, че изпълнението на тези задължения не изисква задължително присъствие в офиса на дружеството. Посочено е, че дори да бъде прието, че част от възложените на Я. задължения /с вторичен характер спрямо основната трудова функция/, например: да изготвя периодични отчети и предложения, да попълва месечен отчет, да провежда регулярни срещи с екипа си за поставяне/разпределение на задачи, не са изпълнени – това е основание за ангажиране на дисциплинарната му отговорност, но не може да обоснове отпадане на задължението на работодателя да заплати трудово възнаграждение. Посочено е, че по възражението на работодателя ищецът е провел насрещно доказване, че за исковия период е престирал работна сила. Този извод е обоснован с показания на разпитания по делото свидетел С., според които между управляваното от него дружество и ответното дружество имало сключени около 5-6 договора за покупко- продажба на отпадъци – конкретно за хартия и пластмаса, които били сключени през пролетта и лятото на 2021 г. Свидетелят посочил, че е имал работни срещи с ищеца и управителя на „ИНТЕРПЛАСТ БГ“ ЕООД във връзка със сключването и изпълнението на договорите, които се провеждали в офиса на Я. в [населено място], както и че организацията на доставките е била извършвана от ищеца. Свидетелят знаел, че ищецът е служител на ответното дружество, като тази информация получил лично от него, както и от управителя на ответното дружество. Обсъдени са и показанията на допуснатия по искане на ответника свидетел Т., според която през м.04 и м.05.2021 г. тя получила платежни нареждания за заплащане на суми в полза на Я. Я., обадила се на управителя на дружеството, за да получи повече информация и той й разяснил, че трябва да извърши плащането. Според въззивния състав плащането за тези два месеца е било извършено въз основа на валидно съществувало правоотношение по сключения между страните трудов договор, по който служителят е престирал работна сила. Самото начисляване и заплащане на трудово възнаграждение /каквито факти в случая са установени по делото/ представлявало и извънсъдебно признание, че за исковия период служителят е престирал труд, доколкото не касаело авансови плащания, а такива, извършени след изтичане на съответния месец, за който се дължат, т.е. след престиране на работната сила. Въззивният съд се е позовал и на представената по делото справка за осигурителния доход за социално осигуряване от декларации от Наредба Н-13 към КСО за периода от 01.01.2021 г. до 31.01.2021 г., според която, в периода от м.05 до м.07.2021 г., включително, ответното дружество декларирало, че е осигурител и работодател на ищеца, както и че е заявил следните обстоятелства: за м.05.2021 г. ищецът е отработил 17 работни дни, при дневно работно време от 8 часа, отработени часове общо – 136, осигурителен доход от 3 000 лв. и начислен месечен облагаем доход от 5 968,96 лв.; за м.06.2021 г. са отработени 22 работни дни, при дневно работно време от 8 часа, отработени часове общо – 176, осигурителен доход от 3 000 лв. и начислен месечен облагаем доход от 5 968,96 лв.; за м.07.2021 г. са отработени 22 работни дни, при дневно работно време от 8 часа, отработени часове общо – 176, осигурителен доход от 3 000 лв. и начислен месечен облагаем доход от 5 968,96 лв., посочвайки, че в същата е направено извънсъдебно признание на неизгодни за страната факти, че през процесния период ищецът е отработил съответния брой работни дни и часове, за което му е начислено месечно трудово възнаграждение в посочения в справката размер, и макар това признание да не се ползвало с абсолютна доказателствена стойност, в тежест на страната, от която изхождало било да го опровергае. Твърдения и доказателства в тази насока по делото липсвали. Допускането на касационното обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК – да е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС, да е решен в противоречие с актовете на КС на РБ или на Съда на ЕС, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси. По първият от поставените въпроси: В константната практика на ВКС се приема, че трудовият договор е особен вид възмезден договор, което се обуславя от съдържанието на основните насрещни престации по него - от страна на работника/служителя - предоставяне на работодателя на работната си сила, а от страна на работодателя - заплащане на трудово възнаграждение, представляващо цената на работната сила /решение №171/10.07.2013 г., по гр.д.№843/2012 г. на ВКС, IV г.о./. Работникът/служителят е длъжен да изпълнява работата, за която се е уговорил, и то точно и добросъвестно, съобразно предвиденото в чл.124 и чл.125 КТ, като работодателят му дължи уговореното трудово възнаграждение за извършената работа /чл.128 от КТ/. По въпроса за дължимостта от страна на работодателя на трудово възнаграждение на работник, който не се е явявал на работа и не е полагал труд е даден отговор в посоченото от касатора решение № 376/21.11.2011 г. на ВКС по гр. д. № 329/2011 г., III г.о., където е посочено, че наличието само на сключен трудов договор не е достатъчно, за да възникне задължение за работодателя да заплаща трудово възнаграждение, а е необходимо и работникът или служителят да полага труд и фактически да осъществява съответната трудова функция. Общо е правилото, че длъжникът доказва изпълнението, а кредиторът факта на неизпълнение /пълно, забавено или лошо/. Когато трудовият договор има за предмет престиране на работна сила, а не на резултат, работникът или служителят трябва да докаже, че е предоставил работната си сила, а работодателят е длъжен да докаже неизпълнението- че работникът не се е явил, че е напуснал преждевременно и т.н. Тъй като трудовият договор е с продължително изпълнение, за да се установи, че е предоставил работната си сила, работникът или служителят е достатъчно да докаже, че е постъпил на работа. Постоянното, системното или продължителното неизпълнение на трудовите задължения, включително неявяване на работа, преждевременно напускане или отказ да се изпълняват поставените задачи са факти на неизпълнение и те се доказват от работодателя /в т. см. решение № 192/28.11.2019 г. на ВКС по гр. д. № 110/2019 г., III г.о./. Въззивното решение не е постановено в отклонение, а е в съответствие с установената съдебна практика, като въззивният съд е съобразил горепосочените правни разрешения. Третият и четвъртият въпрос не са изведени от решаващите мотиви на въззивния съд, а от становище на страната. Съдът не е приемал, че подаването на осигурителни декларации с отразени работни дни и заплащането на дължимите осигурителни вноски към държавата от страна на работодателя е достатъчно само по себе си, за да обоснове уважаване на исковата претенция по чл. 128, т. 2 от КТ, нито че начисляването и изплащането на трудово възнаграждение след изтичането на съответния месен, за който се дължи, е достатъчно като единствено основание, за да се приеме, че в полза на работодателя е била престирана работна сила от страна на работника или служителя при своевременно въведено възражение за липса на престиран труд. След анализ на събраните доказателства /в т.ч. и гласни, касаещи изпълнението на трудовите задължения от страна на ищеца, както и обстоятелства във връзка с изплащането на трудовото възнаграждение за м.04 и м.05.2021 г. със знанието и изричното съгласие на работодателя/ поотделно и в съвкупност съдът е приел, че служителят е полагал труд и фактически е осъществявал съответната трудова функция за срока на договора. Следва да се посочи, че невъзлагането на задачи не освобождава работодателя от задължението за плащане на трудово възнаграждение за съответния месец. Съгласно т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС, не е правен въпросът, изведен от становище на касатора. В цитираното ТР на ОСГКТК на ВКС, правният въпрос е изяснен като предпоставка за допускане на касационен контрол с конкретни характеристики, на които посочените въпроси не отговарят, тъй като не са изведени от разрешения на въззивния съд, обусловили изхода на делото. Същите не удовлетворяват изискванията за общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, а това е достатъчно според т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГКТК на ВКС, за да не се допусне касационен контрол, без да се разглеждат сочените допълнителни основания. Гореизложеното е относимо и към втория поставен въпрос, представляващ питане дали писменото удостоверяване по чл. 63, ал. 4 от КТ, че работникът е постъпил на работа след сключването на трудовия договор е достатъчно да обоснове извод за престирана в полза на работодателя работна сила през времетраенето на трудовия договор, доколкото въззивното решение съдържа и мотиви за проведено от ищеца доказване, че през исковия период е престирал работна сила, основани на събрани по делото гласни и други писмени доказателства. Не е налице и соченото основание за допускане касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК - очевидна неправилност. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, когато законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл или когато е приложена несъществуваща или отменена правна норма. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1- 3 ГПК. С оглед на изложеното, въззивно решение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Предвид изложените съображения не са налице основания за допускане на касационна проверка на решението, в частта му с която въззивният съд се е произнесъл по иска по чл. 128, т. 2 от КТ, обусловения от него иск по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД и по иска по чл. 55, ал. 1 от ЗЗД. Предвид изхода на делото разноски за касатора не се следват, но същият следва да заплати на ответника по жалбата разноски в размер 1500 лв. съставляващи заплатено адвокатско възнаграждение. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на III г.о.