Определение № 2038 от 24.04.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2577/2023 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Д. Г. И., [населено място], чрез адвокат И. В., срещу въззивно решение № 320 от 14.03.2023 г. по в.гр.д. № 235/2023 г. на Окръжен съд - Варна, с което е потвърдено решение № 2999 от 07.10.2022 г. по гр.д. № 18254/2021 г. на Районен съд – Варна. С първоинстанционното решение са отхвърлени предявените от Д. Г. И. срещу ответника “Български пощи“ ЕАД обективно съединени искове по чл. 344, ал. 1, т. 1-3 ГПК, чл. 224, ал. 1 КТ и в условията на евентуалност по чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД вр. чл. 221, ал. 1 ГПК, с които се иска признаване на наложеното ѝ със заповед № 101/02.12.2021 г. на директора на регионалното управление дисциплинарно наказание „уволнение“ за незаконно и отмяна на заповедта, възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност, присъждане на обезщетение за оставане без работа в резултат на незаконното уволнение за срок от 6 месеца, изплащане на неизплатената част от обезщетение за неизползван годишен отпуск, ведно с лихвата от подаването на исковата молба до окончателното изплащане на сумата, както и при отмяна на процесната заповед за изплащане на удържаното на отпаднало правно основание обезщетение по чл. 221, ал. 2 ГПК. В срока по чл. 287 ГПК е постъпил писмен отговор от ответника „Български пощи“ ЕАД, чрез процесуалния му представител юрисконсулт С. С., в който се поддържа, че постановеното решение е правилно и законосъобразно, поради което подадената жалба е неоснователна. Не претендира присъждане на деловодни разноски. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допустимостта ѝ, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение прецени следното: Въззивният съд е приел, че са предявени обективно съединени искове по чл. 344, ал. 1, т. 1 - 3 КТ, чл. 224, ал. 1 КТ, чл. 55, ал. 1, предл. трето ЗЗД, вр. чл. 221, ал. 2 ГПК и чл. 86 ЗЗД от Д. Г. И. против „Български пощи“ ЕАД за признаване на уволнението ѝ за незаконно и отмяната на заповед № 101/02.12.2021 г. на директора на районно управление „Североизточен регион“ Варна на „Български пощи“ ЕАД, с която трудовото ѝ правоотношение е прекратено, за възстановяването ѝ на заеманата преди уволнението длъжност и за заплащане на обезщетение за времето, през което е останала без работа поради уволнението за срок от 6 месеца, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на предявяване на иска до окончателното ѝ изплащане, изплащане на неизплатената част от обезщетение за неизползван годишен отпуск, ведно с лихвата от подаването на исковата молба до окончателното изплащане на сумата, както и изплащане на удържаното обезщетение по чл. 221, ал. 2 ГПК поради отпаднало правно основание след отмяната на заповедта. Въззивният съд е приел, че фактическата обстановка, установена от първата инстанция, е правилна, поради което е препратил към тази част от мотивите на основание чл. 272 ГПК. Установено е, че страните по делото са били в трудово правоотношение, по силата на което ищцата е заемала длъжността „пощенски раздавач /пощальон/ /доставъчна дейност/“, като същото е било прекратено с процесната заповед, с която е наложено наказание „дисциплинарно уволнение“. Във връзка с наведените във въззивната жалба възражения съдът е разгледал и изложил собствени мотиви за закоността на заповедта за уволнение и посоченото в нея нарушение. Установено е, че във връзка с констатираното технологично нарушение, извършено на 06.10.2021 г. от ищцата, работодателят е изискал писмените ѝ обяснения, както и обяснения от съответната контрольорка. На 05.11.2021 г. ищцата писмено е поканена да се яви в кабинета на директора на Районното управление на „Български пощи“ ЕАД с оглед изслушването ѝ по повод констатираното нарушение, за което е съставен Протокол за даване на устни обяснения на основание чл. 193 от КТ от 09.11.2021 г. С оглед установеното съдът е направил извод, че работодателят е спазил задълженията си, предвидени в чл. 193, ал. 1 ГПК, преди налагането на дисциплинарното наказание. Съдът е приел, че заповедта е мотивирана, тъй като съдържа достатъчно индивидуализиращи данни относно деянието, както и са посочени правните норми във връзка с извършените от ищцата нарушения на трудовата дисциплина. От собствените ѝ изявления в исковата молба, както и предвид заключението на вещото лице по приетата от делото почеркова експертиза, е установено, че на процесната дата 06.10.2021 г. ищцата е положила подпис вместо получател в опис 242 Е. От гласните и писмените доказателства е установено, че при констатиране на осъществения пропуск да опише по надлежния начин доставеното от нея писмо, ищцата е съставила нов опис само за това регистрирано писмо и върху който е положила подпис вместо получателя. Това действие съставлява нарушение на въведените от работодателя с длъжностната характеристика технологични правила, за което е наложено и дисциплинарното наказание. Неспазването на техническите и технологичните правила е една от хипотезите на нарушение на трудовата дисциплина, която законодателят регламентира в разпоредбата на чл. 187, ал. 1, т. 3 КТ. Същата представлява тежко нарушение на трудовата дисциплина, доколкото засяга същността на трудовото правоотношение, а именно престацията, която работникът или служителят дължи по трудовото правоотношение, поради което в този случай законът дава право на работодателя да наложи дисциплинарно наказание „уволнение“. Допълнително е посочено, че извършеното от ищцата нарушение съставлява и злоупотреба с доверието на работодателя, което от своя страна е дисциплинарно нарушение по чл. 187, ал. 1, т. 8 КТ. За недоказани са приети твърденията, че ищцата е била принудена от контрольора под страх от дисциплинарно наказание и поради заплахи отправяни от последния, да подпише въпросния опис. След като е установено основанието за налагане на дисциплинарното наказание, при преценката на съответствието на наложеното наказание на нарушението е прието, че наложеното наказание е определено в съответствие с критериите на чл. 189, ал. 1 КТ, като е отчетена тежестта на нарушението, обстоятелствата, при които е извършено, както и поведението на служителката. Показателни в тази насока са допуснатите от ищцата други нарушения отново по чл. 187, ал. 1, т. 3 и т. 8 КТ в релевантния за делото период от една година, за които са ѝ били наложени наказания „забележка“ и „предупреждение за уволнение“. Направен е извод, че тези обстоятелства сочат на трайна склонност към нарушаване на трудовата дисциплина, както и липса на самокритично отношение от нейна страна към извършеното. В заключение е прието, че уволнението е извършено законно и не подлежи на отмяна. От изслушаната пред първоинстанционния съд счетоводна експертиза е установено, че не е налице неползван платен годишен отпуск, поради което и иска за заплащането му е приет за неоснователен. В представеното изложение на основанията за допускане на касационно обжалване жалбоподателят е формулирал следните въпроси в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, за които твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС, както и с практиката на ВКС: 1. за преценката на съда на направеното от страната или неин представител признание на неизгоден факт и дали това признание освобождава противната страна от тежестта на доказване; 2. за задълженията, които съдът има при преценка на свидетелските показания, дадени от заинтересовани лица; 3. за доказателствената тежест на работодателя да установи пълно и главно посочените в заповедта за уволнение нарушения, за които е наложено наказанието; 4. за приложението на чл. 12 и чл. 235 ГПК, че съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване, като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните, да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществени; 5. за критериите при определяне на тежестта на извършеното нарушение; 6. за фактическия състав на нарушението „злоупотреба с доверието и уронване на доброто име на предприятието“. В подкрепа на наведените твърдения по поставените въпроси са посочени множество решения на ВКС. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че не са налице предпоставките за допускане касационно обжалване на въззивно решение № 320 от 14.03.2023 г. по в.гр.д. № 235/2023 г. на Варненския окръжен съд, поради следните съображения: По първия въпрос не е налице противоречие на разрешенията, възприети от въззивния съд, с практиката на ВКС, включително с посочената от касаторите, че признанието на неизгоден за страната факт е доказателствено средство, което не освобождава противната страна от тежестта на доказване. Това признание е било обсъдено в мотивите на решението наред с всички останали приети по делото доказателства. В този смисъл съдът не се е произнесъл изрично по въпроса, признанието на неизгоден за страната факт, освобождава ли противната страна от тежестта на доказване, а е извършил преценката си въз основа на целия доказателствен материал, включително и приетите по делото писмени доказателства. В тази връзка и вторият въпрос не обосновава допускането на касационното обжалване, тъй като съдът е съобразил правилото на чл. 172 ГПК и събраните гласни доказателства са преценени с оглед всички други данни по делото. Още повече по въпроса отново липсва изрично произнасяне от въззивния съд, доколкото не е навеждано изрично оплакване в този смисъл. Двата въпроса изразяват несъгласието на касаторката с правните изводи на въззивната инстанция, но това не съставлява самостоятелно основание за допускане на касационното обжалване. Третият въпрос е неотносим към решаващите изводи на въззивната инстанция, тъй като подобни оплаквания за разпределението на доказателствената тежест се повдигат за пръв път в изложението. Разпределението на доказателствената тежест се извършва с доклада по делото в първата инстанция, като ищцата не е навеждала възражения във връзка с изготвения по делото доклад. В допълнение, в съдебната практика действително е трайно установено, че доказателствената тежест за установяване законността на уволнението принадлежи на работодателя. В обжалваното решение въззивният съд не се е отклонил от тези постановки, доколкото е приел, че работодателят е този, който носи доказателствената тежест относно всички обстоятелства, които обуславят законността на извършеното уволнение. Четвъртият въпрос, касаещ приложението на чл. 12 и чл. 235 ГПК и задължението на съда да обсъди всички доказателства, доводи и възражения на страните, е относим, но не е налице твърдяното противоречие с практиката на Върховния касационен съд, в съответствие с която се е произнесъл въззивният съд. По въпроса е формирана практика на ВКС по реда на чл. 290 ГПК, според която съдът е длъжен да изложи мотиви по всички възражения на страните, направени във връзка с правните доводи, от които черпят своите права, както и събраните по искания на страните доказателства във връзка с техните доводи. Преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени. Тази преценка на съда произтича от изискването на чл. 12 от ГПК и чл. 235 от ГПК. Обжалваното решение е постановено в съответствие с тази постоянна и непротиворечива практика на ВКС, като въззивното решение е мотивирано, съдът е извършил самостоятелна преценка на събраните доказателства, становищата и доводите на страните, извършил е преценка на всички надлежно релевирани възражения и е изложил своите правни изводи по тях, поради което по този въпрос не е налице основание за допускане на касационно обжалване. Петият въпрос, касаещ критериите при извършването на самостоятелна преценка от съда дали наложеното наказание отговаря на установеното нарушение, е относим, но отново не е налице противоречие с практиката на ВКС. Съгласно чл. 189 КТ при определяне на дисциплинарното наказание се вземат предвид тежестта на нарушението, обстоятелствата, при които е извършено, както и поведението на работника или служителя. Преценката за тежестта на нарушението се прави за всеки отделен случай, съобразно конкретно установените по делото обстоятелства, като се вземат пред вид значимостта на неизпълненото задължение, преценено с оглед трудовата функция на работника/служителя, обемът на неизпълнение; съобразяват се и последиците от допуснатото нарушение и доколко тези последици са повлияли или могат да повлияят върху дейността на работодателя, доколко от неизпълнението им за работодателя биха могли да настъпят неблагоприятни последици, съобразяват се конкретните условия и обстановка в предприятието, възприети практики и норми на очаквано поведение; отражението върху останалите работници и служители, а при оценката на поведението на работника/служителя се взема предвид формата на вината, мотивите за извършване на деянието, осъзнава ли неправомерността на същото и неговите последици /вж. в този смисъл решения № 109 от 13.08.2018 г. по гр. д. № 3323/2017 г. на ІV г. о., № 227 от 29.06.2012 г. по гр. д. № 1417/2011 г. на ІІІ г. о., № 156 от 3.07.2018 г. по гр. д. № 4920/2017 г. на ІV г. о. /. Видно от препращането към мотивите на първоинстанционния съд, както и самостоятелните мотиви, изложени от въззивния съд, тези принципни постановки са съобразени и не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Шестият въпрос не може да обуслови допускането на касационното обжалване, доколкото въззивният има и други решаващи мотиви, поради които е прието, че допуснатото от ищцата нарушение дава правото на работодателят да ѝ наложи наказание дисциплинарно уволнение. В решението е посочено, че установеното нарушение, изразяващо се в неспазване на техническите и технологичните правила, представлява освен тежко нарушение на трудовата дисциплина съгласно чл. 187, ал. 1, т. 3 КТ и злоупотреба с доверието на работодателя – самостоятелно нарушение на трудовата дисциплина по чл. 187, ал. 1, т. 8, предл. първо КТ. Следва да се посочи и че е съобразена практиката на ВКС, включително и представената от касатора, която приема, че злоупотреба с доверие е налице и когато без да е извлечена имотна облага, възползвайки се от служебното си положение, работникът или служителят е извършил действия, компрометиращи оказаното му доверие. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на III г. о.