Определение № 4818 от 24.10.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1597/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на П. Д. П., чрез адв.Т., срещу въззивно решение № 971/18.02.2025 г. по възз. гр. д. № 12978/2024 г. на Софийски градски съд, с което като е потвърдено решение № 12948/01.07.2024 г. по гр. д. № 9088/2024 г. на Софийския районен съд, е отхвърлен предявеният от жалбоподателя срещу Апелативен съд – София иск по чл. 128, т. 2 КТ - за заплащане на сумата 5 422 лв., претендирана като незаплатено трудово възнаграждение за периода 01.01.2021 г. – 31.12.2023 г., формирано от разликата между полученото от ищеца трудово възнаграждение и това, което би следвало да получи от индексация на възнаграждението му, съгласно решения на Висшия съдебен съвет (ВСС) за индексиране на основните трудови възнаграждения и парите за ранг на магистратите и съдебните служители за 2021 г., 2022 г. и 2023 г. В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на въззивното решение, поради допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон и необоснованост (чл. 281, т. 3 ГПК). В изложението си касаторът поддържа, че на основание чл. 280, ал. 1, т.3 ГПК касационният контрол следва да се допусне по въпросите: 1) дали правилото на чл. 123, ал. 2 КТ изисква работната заплата при работодателя- правоприемник да се формира по същия начин, по който би се формирала при работодателя - прехвърлител; 2) дали съдебен служител, който при последните три атестирания не е получил оценка „слаб“ или „задоволителен“, има право на увеличение на заплатата при осъществяване на съответните условия, които са безспорни по делото; 3) дали увеличението на заплатата (при осъществяване на съответните условия, които са безспорни по делото) е нормативно установен фактор за определяне на размера на работната заплата; 4) дали е налице дискриминация, когато прехвърленият служител е лишен от право на увеличение на заплатата, независимо че през последните три години не е получавал оценка „задоволителен“ или „слаб“. Ответникът по делото – Апелативен съд – София, представляван от председателя си съдия Д. Д., в писмен отговор изразява становище за липса на предпоставки за допускане на касационния контрол и за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, по предпоставките за допускане на касационното обжалване намира следното: Въззивният съд е посочил, че ищецът е бил в трудово правоотношение с Върховния касационен съд (ВКС) по силата на трудов договор № 807/ 31.07.2015 г., като е заемал длъжността „работник поддръжка - телефонен техник“ от 03.08.2015 г., с място на работа - ВКС, Дирекция „Управление и стопанисване на съдебното имущество“, отдел „Стопанисване на Софийската съдебна палата и други бази на ВКС“, звено „Сектор Експлоатация“. Считано от 15.07.2020 г. всички служители, работещи по трудови правоотношения в този отдел, вкл. и ищеца, са били прехвърлени от ВКС в Апелативен съд – София, съгласно взето решение от 30.04.2020 г. на Пленума на ВСС, с което е отнето стопанисването на сградата на съдебната палата от председателя на ВКС и е възложено на председателя на АС – София. С ежегодни решения на ВСС основните трудови възнаграждения и парите за ранг на магистратите и съдебните служители в съдебната система са увеличени (индексирани), както следва: с 10 % от 01.01.2021 г.; с 10 % от 01.01.2022 г.; с 15 % от 01.04.2023 г. В утвърдения Класификатор на длъжностите в администрацията на съдилищата (КДАС) възнагражденията на служителите от Раздел III, „Обща администрация“, б. „Б“ – „специалист“ във ВКС и ВАС се определят в диапазона от колона 5 до 6, с предвиден ранг от V – ти до I – ви; а за съдилищата от първа група (в която влиза САС) в диапазона от колона 7 до 8, с ранг от V – ти до I – ви. Съгласно решение от 16.12.2020 г. на Комисия „Съдебна администрация“ към СК на ВСС, на основание § 1 от ПЗР на Правилата за прилагане на КДАС, възнагражденията на прехвърлените служители от ВКС към ответния САС не следва да се индексират до изравняването им с тези на сходни или същите длъжности за съответната група, съгласно Класификатора. На това основание е индексирано основното трудово възнаграждение и парите за ранг на ищеца за 2021 г., 2022 г. и 2023 г. съобразно размерите, посочени в колона 7 до 8, тъй като в този период работодател на ищеца е АС – София. При тези данни въззивният съд е приел, че в ЗСВ е предвидена възможността за запазване на трудовото правоотношение при смяна на работодателя, така, както това е предвидено и по чл. 123 КТ. В случая е прекратено единствено правоотношението с конкретния работодател (ВКС) за длъжността, която ищецът е заемал при него, поради преместването му по чл. 343, ал. 2 ЗСВ (в администрацията на САС). Изменението на трудовото правоотношение чрез преместване на съдебен служител в друг орган на съдебната власт, води до изменение на работодателя, на конкретното място за полагане на труд, в някои случаи и длъжността, но същевременно се запазват придобитите към този момент ранг, трудов стаж, определени точки от проведени атестации и трудово възнаграждение. В случая, считано от 15.07.2020 г. в трудовото правоотношение на ищеца е настъпила трансформация, изразяваща се в промяна на другата страна по него, като от този момент работодател на П. на основание чл. 123, ал. 1, т. 7 КТ е станал Апелативен съд – София. В решението на СК на ВСС, по силата на което стопанисването на сградата на съдебната палата е възложено на председателя на САС, е отбелязано и изрично постигнато от административните ръководители на ВКС и САС съгласие за запазване размера на възнагражденията на служителите, чието трудово правоотношение е трансформирано на основание §1 от ПЗР на ППКДАС. Посоченото разрешение обаче не касае приложимостта на уредените в КДАС правила, предвиждащи възможността за тяхното индексиране, която е поставена в зависимост от органа на съдебната власт, в който работната сила се престира. Видно от чл. 4 ППКДАС, длъжностите в администрацията се разпределят в групи съобразно числеността им, като администрацията на ВКС и ВАС е изведена в отделна група, следвана от първа група, включваща администрацията апелативните съдилища. От изложеното следва, че считано от 15.07.2020 г., когато е настъпила промяна в работодателя на ищеца, приложими за възнаграждението му стават правилата, уреждащи заплащането на служителите в администрацията на АС - София. Обстоятелството, че е налице нарочна уговорка относно запазване на получаваното при предходния работодател възнаграждение, е аргумент относно настъпилата промяна в приложимите за възнаграждения им правила, тъй като същата представлява отклонение, което следва да бъде тълкувано ограничително. За определяне заплатите на служителите, изпълняващи трудовите си функции в Апелативен съд – София, приложими са колоните от класификатора, предвидени за групата съдилища, в която техният работодател попада - колони 7 и 8 от Раздел III „Обща администрация“, б. „Б“ от КДАС, а не тези, приложими за ВКС – колони 5 и 6 от Раздел III „Обща администрация“, б. „Б“ от КДАС. Видно от приетата по делото счетоводна експертиза, размерът на получените от ищеца месечни възнаграждения за периода от 01.01.2021 г. до 31.12.2023 г. е бил индексиран съобразно предвиденото в колона 8 от Раздел III „Обща администрация“, б. „Б“ от КДАС и към момента не е налице дължим и неизплатен остатък. Предвид това е прието, претенцията за заплащане на сумата 5 442 лв. е неоснователна. В случая не се установява да е налице дискриминационно отношение спрямо ищеца. Доколкото считано от 15.07.2020 г. П. е в трудово правоотношение с АС – София, то не е налице основание да бъде съпоставяно получаваното от него възнаграждение с това на служителите, престиращи своя труд във ВКС. Напротив, във връзка с решението за стопанисването на съдебната палата от САС е прието и ищецът да запази трудовото си възнаграждение в получавания до момента размер, който е бил по-висок в сравнение с получаваното от служителите на САС, заемащи сходни длъжности. При тези решаващи изводи на въззивната инстанция, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че предпоставки за допускане на касационното обжалване не са налице. По първия поставен въпрос касаторът не е изложил никаква обосновка във връзка с поддържаното селективно основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – въпросът да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Това е достатъчно основание за да не се допусне касационното обжалване, съгласно задължителните указания по т. 4 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Извън това, нормата на чл. 123, ал.2 КТ не е непълна или неясна, а съдебната практика по приложението й е константна, че със запазването на трудовото правоотношение при новия работодател се запазват само вече възникнали и придобити от работника/служителя субективни права при предходния работодател (в т.ч. и размера на трудовото възнаграждение, доколкото то не може да бъде намалявано без съгласието на работника – чл. 118 КТ); респ. – само вече възникнали за работодателя-прехвърлител насрещни задължения по трудовото правоотношение се прехвърлят на новия работодател -правоприемник (чл. 123, ал. 4 КТ). Това правоприемство на страната на работодателя не включва правните очаквания на работника или служителя, каквото е това за евентуално бъдещо увеличение на размера на трудовото му възнаграждение, независимо дали неговото определяне е регламентирано с нормативен акт (както е в настоящия случай), или с вътрешни правила на работодателите. В съответствие с тези правни положения са изводите на въззивния съд, че при настъпилата промяна на работодателя на ищеца, от момента на преназначаването му в САС за него са приложими условията на труд в този орган на съдебната власт, включително и за правата му във връзка с определяне размера на трудовото възнаграждение занапред, предвид и нормативно определения им характер. Другите три въпроса в изложението са изцяло ирелевантни, тъй като са извън предмета на спора и въззивният съд не е имал основание да се произнася по тях. В мотивите на въззивното решение не е обсъждано какви оценки е получавал ищецът при атестирането му през процесния период, респ. дали след като не е получавал оценка „задоволителен“ или „слаб“, той има право на увеличение на заплатата, нито дали той е „лишен“ от такова право и дали вследствие на това е налице дискриминация, каквато е постановката на трите въпроса в изложението към касационната жалба. Не е налице поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. Наличието на такава квалифицирана форма на неправилност (видимо тежко нарушение на материалния или процесуалния закон, или явна необоснованост) не се констатира от съдържанието на мотивите към съдебния акт. В случая, жалбоподателят не формулира в изложението си твърдения, различни от доводите в самата жалба, които предполагат проверка на доказателствения анализ, осъществен от въззивния съд и на фактическите констатации, до които е достигнал в резултат на този анализ. Такъв контрол е недопустимо да се осъществява от ВКС в производството по чл. 288 ГПК. Доколкото твърдяната от касатора неправилност не може да се изведе пряко от съдържанието на самия акт, без подлагането му на допълнителен контрол, тя не може да се окачестви като „очевидна“ по смисъла на чл. 280, ал. 2 пр. 3 ГПК. Независимо от изхода на делото, претендираните от Апелативен съд – София разноски за юрисконсултско възнаграждение не следва да му се присъждат, тъй като в случая не е налице хипотезата на чл. 78, ал. 8 ГПК – отговорът на касационната жалба е подаден от представляващия по закон ответника – председателя на съда (чл. 30, ал. 1 и ал. 3 ГПК), а не чрез упълномощен от него юрисконсулт или друг служител с юридическо образование (чл. 32, т. 3 ГПК). Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение