Определение № 3553 от 07.07.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1208/2025 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Електрохолд продажби“ ЕАД, подадена чрез процесуалния му пълномощник В. И. (служител с юридическо образование) срещу решение № 1122/30.10.2024 г., постановено по възз. гр. дело № 1394/2024 г. на Варненския окръжен съд. С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено първоинстанционното решение № 1276/12.04.2024 г. по гр. дело № 17050/2022 г. на Варненския районен съд, е постановено следното: дружеството-касатор е осъдено да заплати на М. К. П., на основание чл. 128, т. 2 от КТ, във вр. с чл. 13, ал. 1, т. 1 от НСОРЗ, сумата 5 000.26 лв. – дължимо, но незаплатено допълнително трудово възнаграждение (бонус) за 2022 г., представляващо незаплатената част от възнаграждението, изчислено въз основа на приетия със заповед 246/14.07.2022 г. процент на изпълнение на KPI (key performance indictors), в размер 113.3 % – 15 164.07 лв., и реално заплатената сума 10 163.81 лв., ведно със законната лихва от 29.12.2022 г. до окончателното му изплащане; отхвърлен е предявеният от дружеството-жалбоподател срещу М. П., насрещен осъдителен иск с правно основание чл. 203, ал. 2, пр. 1 от КТ, във вр. с чл. 45 от ЗЗД за заплащане на сумата 12 430 лв., претендирана като обезщетение за умишлено нанесени имуществени вреди от ответника като служител на дружеството-ищец като негов работодател, причинени вследствие виновно неизпълнение на трудовите функции на ответника като заемащ длъжността „ръководител отдел „Човешки ресурси““, изразяващи се в действия по прекратяване на трудовото правоотношение на дружеството със служителката М. Ю. М. на основание чл. 331 от КТ, при което на служителката е заплатено обезщетение в размер 12 430 лв., вместо правоотношението с нея да бъде прекратено на основание чл. 325, т. 5 от КТ – без да се заплаща обезщетение, ведно със законната лихва от 14.03.2023 г. до окончателното погасяване на главницата; в тежест на касатора са възложени разноските и държавна такса по делото. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в законоустановения срок от процесуално легитимирана за това страна срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се поддържа оплакване за недопустимост на обжалваното решение в частта му по първоначалния иск поради недопустимост на същия, както и оплаквания и доводи за неправилност на цялото решение, поради нарушение на материалния закон и на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 от ГПК. Насрещната страна М. П., в отговора на касационната жалба, подаден чрез процесуалния му пълномощник адв. Р. Ж., излага съображения, че не са налице наведените от касатора основания за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата. По наведените основания за допускане на касационното обжалване на въззивното решение в частта му по първоначалния иск с правно основание чл. 128, т. 2 от КТ, във вр. с чл. 13, ал. 1, т. 1 от НСОРЗ, съдът намира следното: В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на дружеството-жалбоподател, също чрез пълномощника му И., като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване относно първоначалния иск, са формулирани следните правни въпроси: 1) подлежи ли на съдебен контрол преценката на работодателя (изпълнителния директор) относно определянето на това кои служители и за какви периоди да получат допълнително материално стимулиране; 2) подлежи ли на съдебен контрол преценка на работодателя за размера на определен от него бонус; подлежи ли на съдебен контрол размерът на определено възнаграждение за постигнати резултати по чл. 13, ал. 1 от НСОРЗ (т.е. дори да приемем, че искът е за такова възнаграждение, то е изплатено в определен окончателен размер); 3) създава ли задължение за работодателя за заплащане на допълнително възнаграждение (бонус), клауза от договора, според която работодателят може да предоставя допълнителни възнаграждения, респ. може да не ги предоставя; 4) представлява ли задължение на работодателя по смисъла на чл. 128, т. 2 от КТ да заплаща уговорено възнаграждение, клауза, според която той може да предоставя такова съобразно вътрешни правила, каквито вътрешни правила липсват; 5) в случай, че отговорът на горните два въпроса е отрицателен, може ли работодателят да промени размера на бонуса, преди да го е изплатил, по свое усмотрение/преценка; 6) отговаря ли на началата и разпоредбите на КТ квалифицирането като иск по чл. 128, т. 2 от КТ на претенция за доплащане на бонус, който не е регламентиран като размер във вътрешни правила, колективен трудов договор (КТД), трудовия договор или какъвто и да е документ, а е бил едностранно фиксиран в заповед и преди изплащането му е намален с друга заповед; 7) представлява ли основание за изплащане на определен бонус еднократна заповед на изпълнителния директор, на която адресат е само конкретен служител, и в случай, че такава представлява основание, може ли да бъде коригиран размера със следваща, както и в случай, че не бъде изплатен доброволно, представлява ли това иск по чл. 128, т. 2 от КТ, във вр. с чл. 13, ал. 1, т. 1 от НСОРЗ; 8) каква е разликата между бонус и целева награда, и спадат ли целевите награди и премиите към допълнителните трудови възнаграждения. Касаторът навежда допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че въззивният съд разрешил тези въпроси в противоречие с решение № 55/12.03.2014 г. по гр. д. № 4256/2013 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 847/14.01.2011 г. по гр. д. № 1558/2009 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 762/22.11.2010 г. по гр. д. № 1412/2009 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 100/08.07.2020 г. по гр. д. № 4564/2019 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 176/10.01.2019 г. по гр. д. № 3658/2017 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 814/08.09.2010 г. по гр. д. № 473/2010 г. на III-то гр. отд. на ВКС и решение № 1037/15.09.1993 г. по гр. д. № 638/1993 г. на III-то гр. отд. на ВКС, определение № 882/15.11.2018 г. по гр. д. № 3116/2018 г. на IV-то гр. отд. на ВКС и определение № 663/26.05.2011 г. по гр. д. № 1782/2010 г. на III-то гр. отд. на ВКС. Сочи се и допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като се поддържа, че по повдигнатите въпроси било налице противоречие между обжалваното въззивно решение и решение № 6449/14.12.2023 г. по възз. гр. д. № 8913/2023 г. на Софийския градски съд (СГС), което показвало неяснота на обхвата на нормата на чл. 128, т. 2 от КТ. Във връзка с оплакването си за процесуална недопустимост на въззивното решение в частта му по първоначалния иск по чл. 128, т. 2 от КТ, във вр. с чл. 13, ал. 1, т. 1 от НСОРЗ, дружеството-жалбоподател сочи и основанието за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 2 от ГПК – вероятна недопустимост на решението в частта му по този иск. В тази връзка обаче, както в касационната жалба, така и в изложението си касаторът навежда доводи относно правната квалификация и съображения за неоснователност на първоначалния иск и за неправилност на въззивното решение по него, а не такива за недопустимост на същите. В мотивите към обжалваното решение въззивният съд е споделил дадената от първоинстанционния съд правна квалификация на първоначалния иск – такъв с правно основание чл. 128, т. 2 от КТ, във вр. с чл. 13, ал. 1, т. 1 от НСОРЗ, като е намерил за неоснователен довода във въззивната жалба на ответното дружество, че заплащането на процесното възнаграждение (бонус) е било уговорено като част от обезщетението по чл. 331 от КТ, поради което такава следвало (според ответника) да е и правната квалификация на иска. За тези свои изводи окръжният съд е изложил съображения, че квалификацията на иска се явява задължение на съда, като същата се прави с оглед наведените от ищеца твърдения. Установил е, че в случая твърденията на ищеца, изложени в исковата му молба, са следните: Трудовото правоотношение между страните е прекратено на основание чл. 331 ал. 1 от КТ, след прието от страна на ищеца предложение от 13.07.2022 г., отправено му от дружеството-работодател за прекратяване на трудовото правоотношение срещу обезщетение в размер на осем брутни месечни възнаграждения, като прекратяването е обективирано в заповед № 246/14.07.2022 г., а е считано от 01.08.2022 г. С предходна заповед № ЧР-87/05.07.2022 г. на изпълнителния директор на ответното дружество, на ищеца бил определен бонус в размер, определен съгласно вътрешните правила на дружеството и с посочен KPI в размер на 113.3 % изпълнение. Същият е обективиран като дължим за плащане и в заповедта за прекратяването на трудовото правоотношение, но с последваща заповед № ДЧР-531/29.07.2022 г., бонусът е бил намален по размер. Предвид така изложените твърдения на ищеца, въззивният съд е посочил, че съгласно тях, отправеното от дружеството-работодател предложение и прието от служителя-ищец обезщетение по чл. 331 от КТ, е в размер на осем брутни месечни възнаграждения, като съдът е приел, че единствено посочените в предложението и приемането обезщетения при напускане могат да се квалифицират като такива по чл. 331 от КТ, а всички други плащания, макар и обективирани в заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение, не са част от обезщетението по чл. 331 от КТ. Окръжният съд е установил и от доказателствата, че такива в случая (плащания, различни от обезщетението по чл. 331 от КТ) са както обезщетението по чл. 224, ал. 1 от КТ за неизползван платен годишен отпуск, за чиято правна квалификация не се спори между страните, така и бонусът, определен с предходната заповед № ЧР-87/05.07.2022 г. Съдът е изтъкнал, че фактът, че моментът на изплащане на бонуса съвпада с момента на изплащане на обезщетението по чл. 331 от КТ, не се отразява на правната квалификация на иска. В тази връзка въззивният съд е посочил и че съгласно чл. 13, ал. 1, т. 1 от НСОРЗ, с колективен трудов договор, с вътрешни правила за работната заплата и/или с индивидуален трудов договор могат да се определят и други допълнителни трудови възнаграждения за постигнати резултати от труда – текущо, за година или за друг период; изтъкнал е и че няма спор в практиката, че посочената правна квалификация – чл. 128, т. 2 от КТ, вр. с чл. 13, ал. 1, т. 1 от НСОРЗ се отнася за допълнителните трудови възнаграждения с непостоянен характер за постигнати резултати от труда, каквото се явява и процесното възнаграждение, наречено „бонус“. По така изложените съображения въззивната инстанция е достигнала до изводите, че първоинстанционният съд не се е произнесъл по непредявен иск, респ. с погрешна правна квалификация, както и че първоинстанционното решение е допустимо в частта му по първоначалния иск. Въззивният съд е приел, че по този иск в тежест на ищеца по него е да докаже следните предпоставки за уважаването му: 1) наличие на трудово правоотношение между страните; 2) колективен трудов договор, вътрешни правила за работната заплата и/или индивидуален трудов договор, в които е предвидено изплащане на допълнителни трудови възнаграждения за постигнати резултати от труд; 3) определено допълнително възнаграждение (бонус) в полза на ищеца. Приел е също, че в тежест на ответното дружество е да докаже, че е налице основание, съгласно предвидените правила, за корекция на първоначално определеното на ищеца допълнително възнаграждение (бонус). Окръжният съд е посочил, че няма спор между страните, че между тях е било налице трудово правоотношение, както и че в т. 4.3 от трудовия договор на ищеца е уговорено заплащането на допълнителни трудови възнаграждения (бонуси, целеви награди), като конкретните условия се определят с решение на работодателя. На следващо място въззивният съд е обсъдил цитираната от дружеството-въззивник съдебна практика, която приема, че определянето на конкретните лица, които ще получат допълнителни трудови възнаграждения (бонуси) и размера на бонуса, не подлежат на съдебен контрол, доколкото съдът не може да замести волята на работодателя. Окръжният съд е изтъкнал, че тази съдебна практика обаче касае случаи, в които в колективен трудов договор, вътрешни правила за работната заплата и/или индивидуален трудов договор, са предвидена такива правила, които дават възможност на работодателя да извърши субективна преценка по отношение на кои лица или в какъв размер следва да бъдат определени допълнителни трудови възнаграждения за постигнати резултати от труд, както и че само в този случай, доколкото липсват правила за определяне на лицата, които следва да получат възнаграждение и размера на това допълнително възнаграждение с непостоянен характер, няма как съдът да замести волята на работодателя и да извърши тази субективна преценка сам. Съдът е приел, че във всички случаи, в които са налице такива правила, които дават възможност на съда да прецени тяхното коректно прилагане, съдебен контрол е допустим, тъй като в тези случаи работодателят не действа при оперативна самостоятелност (при свобода на волята му), а при обвързана компетентност, доколкото е обвързан от приетите от самия него правила. Въззивният съд е посочил, че в настоящия случай няма спор между страните, че са налице вътрешни правила за определяне на процент на изпълнение на KPI (key performance indicators), както и че в полза на ищеца е бил определен размер на изпълнение от 113.3 % със заповед № ЧР-49-87/05.07.2022 г. и заповед № 246/14.07.2022 г. на изпълнителния директор на ответното дружество. Съдът е установил обаче, че тези вътрешни правила за определяне на допълнителното трудово възнаграждение за постигнати резултати от труд, не са представени по делото, поради което не може да се направи извод дали е допустимо по същите, след определянето на бонуса, същият да бъде изменян и на какви основания. Съдът отново е изтъкнал, че в тежест на работодателя-ответник е било да установи факта на съответствие на неговите действия с вътрешните правила за работната заплата, което обаче не е сторено. Въззивният съд е установил още, че със заповед № ЧР-49-87/05.07.2022 г. допълнителното трудово възнаграждение за постигнати резултати от труд е начислено на ищеца с оглед изпълнение на целите към отчетен месец май 2022 г., макар изплащането на това възнаграждение да е отложено, като падежът на задължението е определен в последния работен ден на служителя. Съдът е установил също, че последващата заповед № ДР-531/29.07.2022 г., с която е променен процента на изпълнение на ищеца от 113.3 % на 75.94 %, е мотивирана от обстоятелства, възникнали след периода, за който е била относима оценката, а именно – след месец май (през юли) 2022 г., като е приел, че само на това основание е недопустимо да бъде изменяна оценка, дадена за предходен период. Отделно от горното, въззивният съд е споделил и изводите на първата инстанция, че редът за реализация на имуществената отговорност на ищеца за твърдените неправомерни негови действия, с които той ощетил ответното дружеството, е този по чл. 203, ал. 2 от КТ, във вр. с чл. 45 от ЗЗД, както и че е недопустимо ищецът да бъде санкциониран двукратно – веднъж чрез намаляване на допълнителното му трудово възнаграждение за постигнатите резултати от труд, и втори път чрез реализиране на имуществената му отговорност. Настоящият състав на ВКС, включително и при служебно извършената преценка, намира, че обжалваното въззивно решение не е вероятно нищожно, нито е вероятно недопустимо в частта му по първоначалния иск с правно основание чл. 128, т. 2 от КТ, във вр. с чл. 13, ал. 1, т. 1 от НСОРЗ. Както вече беше посочено, и доводите на касатора, поддържани в тази насока – относно правната квалификация на иска, за неоснователност на същия и за неправилност на въззивното решение в частта му по този иск, не могат да обусловят извод за процесуална недопустимост нито на иска, нито на съдебното решение по него. Следователно, не са налице основанията по чл. 280, ал. 2, пр. 1 и пр. 2 от ГПК за допускане (включително и служебно) на касационното обжалване на тази част от обжалваното въззивно решение. Не са налице и наведените от касатора хипотези по чл. 280, ал. 1 от ГПК. Формулираните от него правни въпроси не са систематизирани, част от тях взаимно се припокриват по съдържание и смисъл помежду си, като същевременно някои от формулировките съдържат повече от един правен въпрос. Обобщени, уточнени и конкретизирани (съгласно т. 1, изреч. 3 - in fine от ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС), поставените от жалбоподателя осем въпроса се свеждат до следните три правни въпроса: 1) относно правната квалификация на иск, с който работиник/служител претендира заплащане на бонус, премия, целева награда или друго подобно възнаграждение за постигнати от него резултати при осъществяването на трудовите си функции (в този смисъл са въпроси №№ 2, 3, 4, 6, 7 и 8 в изложението); 2) в кои случаи и от какви актове възниква задължение за работодателя да заплаща такова възнаграждение и може ли той да изменя неговия размер (въпроси №№ 3, 4, 5, 6 и 7); и 3) относно обхвата на съдебния контрол върху преценката на работодателя да определя кои работници и служители и в какъв размер да получат такова възнаграждение, както и да изменя размера на същото (въпроси №№ 1, 2, 5). Отговори на тези правни въпроси са дадени с посоченото от касатора решение № 100/08.07.2020 г. по гр. д. № 4564/2019 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, както и със служебно известното на настоящия съдебен състав решение № 235/28.04.2025 г. по гр. д. № 1684/2024 г. на III-то гр. отд. на ВКС. Останалите посочени от жалбоподателя решения на ВКС дават разрешения на други правни въпроси и съставляват неотносима практика към настоящия случай. В посочените две решения на ВКС е разяснено, че премиалното възнаграждение (бонус) за постигнати резултати – индивидуални или общи, текущо, за година или за друг период, съставлява допълнително трудово възнаграждение по чл. 13, ал. 1, т. 1 или т. 4 от НСОРЗ, което е предназначено да стимулира трудовото участие и да награди показан висок трудов резултат; то няма постоянен характер, като е включено в заплатата над основното трудово възнаграждение. С тези две решения на ВКС са разгледани искове за заплащане на такива бонусни (премиални) възнаграждения, подобни на процесното по настоящото дело, като в решение № 235/28.04.2025 г. по гр. д. № 1684/2024 г. на III-то гр. отд. на ВКС искът също е квалифициран по чл. 128, т. 2 от КТ, във вр. с чл. 13, ал. 1, т. 1 от НСОРЗ (същата квалификация е възприета и в посоченото от жалбоподателя решение № 6449/14.12.2023 г. по възз. гр. д. № 8913/2023 г. на СГС), като и в решение № 100/08.07.2020 г. по гр. д. № 4564/2019 г. на IV-то гр. отд. на ВКС е възприета почти идентична правна квалификация на спорното право – чл. 128 от КТ и чл. 13, ал. 1, т. 1 и т. 4 от НСОРЗ. Следователно, дадената от въззивния съд правна квалификация на първоначалния иск, като такъв с правно основание чл. 128, т. 2 от КТ, във вр. с чл. 13, ал. 1, т. 1 от НСОРЗ, както и съображенията му в тази насока, не са в противоречие с практиката на ВКС. В същите две решения на ВКС, по втория въпрос е възприето следното разрешение: Премиалното възнаграждение (бонусът) се дължи само доколкото работодателят е определил условията и размера, в който то ще се плаща, като разпоредбите на чл. 13 от НСОРЗ позволяват с колективен трудов договор (КТД), с вътрешни правила за работната заплата и/или с индивидуален трудов договор да се определят такива допълнителни трудови възнаграждения. Законодателят е предвидил правната възможност работодателят както едностранно, така и по съгласие със служителя/работника да определя правила за допълнителни трудови възнаграждения при постигане на определени трудови резултати. Когато условията, при които ще се изплаща това допълнително възнаграждение, неговия размер и сроковете за получаването му, са уговорени/регламентирани с посочените актове, целевият бонус се дължи при сбъдването на тези условия. Въззивният съд не се е отклонил от практиката на ВКС и при разрешаването на втория правен въпрос. В обжалваното решение той е приел за установено, като безспорно между странтие, че в т. 4.3 от индивидуалния трудов договор на ищеца е уговорено заплащането на допълнителни трудови възнаграждения – бонуси, целеви награди, като конкретните условия се определят с решение на работодателя, както и че са налице вътрешни правила за определяне на процент на изпълнение на KPI (key performance indicators). Установил е и че със заповед № ЧР-49-87/05.07.2022 г. и заповед № 246/14.07.2022 г. на изпълнителния директор на ответното дружество, в полза на ищеца е бил определен размер на изпълнение на KPI от 113.3 % за отчетен месец май 2022 г., както и че с последващата заповед № ДР-531/29.07.2022 г. е намален процента на изпълнение на ищеца от 113.3 % на 75.94 %, като тази заповед е мотивирана от обстоятелства, възникнали след периода, за който е била относима оценката, а именно – след месец май (през юли) 2022 г. При така установените обстоятелства по настоящото дело, правните изводи на въззивния съд, че е недопустимо да бъде изменяна оценката за изпълнение, вече дадена за предходен период, както и че съобразно тежестта на доказване в процеса ответникът-работодател не е представил вътрешните правила за определяне на процент на изпълнение на KPI и не е установил (доказал), че по същите е допустимо, и при какви условия, да бъде изменян вече определеният бонус; по никакъв начин не са в противоречие с цитираната практика на ВКС. В решение № 100/08.07.2020 г. по гр. д. № 4564/2019 г. на IV-то гр. отд. на ВКС по третия правен въпрос е прието, че съдът няма правомощие да контролира преценката на работодателя да включи или не, евентуално до какъв размер, определено с вътрешните правила или договори допълнително премиално възнаграждение. С такива правомощия съдът разполага, когато плащането е уговорено като постоянен елемент от трудовото възнаграждение и определянето на размера зависи от количеството и качеството на вложения труд, но не от приемането и изпълнението на определени политики от работодателя. Когато целевият бонус не е с постоянен характер и неговото изплащане не е безусловно задължение на работодателя, а се следва след извършване на автономна преценка на предварително определен от работодателя орган (служител), определянето на бонуса и конкретният му размер, не подлежи на съдебен контрол. Приетото от окръжния съд в обжалваното въззивно решение, че в случаите, когато са налице вътрешни правила, които дават възможност на съда да прецени тяхното коректно прилагане, съдебен контрол е допустим, тъй като в тези случаи работодателят не действа при оперативна самостоятелност – при свобода на волята му, а при обвързана компетентност, тъй като е обвързан от приетите от самия него правила; не е в противоречие и с тези разяснения, дадени с посочената от касатора практика на ВКС. Това е така, защото водещият критерий относно обема на съдебния контрол е именно ненамесата от страна на съда в автономната преценка на работодателя – когато заплащането на бонуса (премията) зависи изцяло от неговата субективна преценка, а не от установени от него самия или по договаряне с работника/служителя, обективни критерии и условия за ниво на изпълнение на възложената работа. От изложеното следва, че въззивният съд е разрешил поставените от касатора и уточнени от съда правни въпроси не в противоречие, а в съотвествие с практиката на ВКС, която не се нуждае от промяна или осъвременяване, тъй като посоченото от жалбоподателя решение на СГС не съставлява основание за това (още повече, че и в него не е прието нещо различно); следователно, не са налице наведените допълнителни предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване (т. 2 и т. 4 от ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). Отделно от горното, въззивният съд е достигнал и до извода, че е недопустимо ищецът да бъде санкциониран двукратно – веднъж чрез намаляване на допълнителното му трудово (бонусно) възнаграждение за постигнатите резултати, и втори път чрез реализиране на имуществената му отговорност по реда на чл. 203, ал. 2 от КТ, във вр. с чл. 45 от ЗЗД, какъвто е насрещният иск, предявен по делото. Предвид императивния характер на разпоредбите на чл. 211 от КТ (съгласно които, пълната имуществена отговорност на работника/служителя се осъществява само по съдебен ред, като в тези случаи удръжки могат да се правят само въз основа на влязло в сила съдебно решение), както и предвид трайно установената практика на ВКС за стриктното приложение на тези разпоредби, този извод на окръжния съд сам по себе си е достатъчен за уважаването на първоначалния иск с правно основание чл. 128, т. 2 от КТ, във вр. с чл. 13, ал. 1, т. 1 от НСОРЗ. Поставените от касатора правни въпроси, включително след уточнението им от съда, нямат отношение към този алтернативен решаващ извод на въззивната инстанция, поради което въпросите, с изключение на този относно правната квалификация на иска, са и без значение за крайния изход на спора по първоначалния иск, респ. – не удовлетворяват и общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване (т. 1 от ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). По наведените основания за допускане на касационното обжалване на въззивното решение в частта му по насрещния иск с правно основание чл. 203, ал. 2, пр. 1 от КТ, във вр. с чл. 45 от ЗЗД, съдът намира следното: В изложението на дружеството-касатор, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване относно насрещния иск, са формулирани следните правни въпроси: 1) следва ли при преценката на формата на вина (умисълът) на служителя-ответник по иск по чл. 203, ал. 2 от КТ, във вр. с чл. 45 от ЗЗД съдът да вземе предвид и естеството на служебните му задължения; 2) предполага ли се вината на служителя при имуществена отговорност на служителя по чл. 203, ал. 2 от КТ; и 3) длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички възражения и доводи, изложени във въззивната жалба, които са от значение за формиране на решаващата воля на съда и да изложи мотиви. И по отношение на тези правни въпроси жалбоподателят навежда допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че въззивният съд разрешил първите два въпроса в противоречие с решение № 180/12.02.2019 г. по гр. д. № 3502/2017 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 8/01.02.2018 г. по гр. д. № 1111/2017 г. на IV-то гр. отд. на ВКС и решение № 9/31.01.2018 г. по гр. д. № 1504/2017 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, а третия въпрос – в противоречие с ППВС № 1/13.07.1953 г., ППВС № 7/27.12.1965 г., ППВС № 1/10.11.1985 г., ТР № 1/2013 от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, т. 19 от ТР № 1/2000 от 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, решение № 609/15.01.2009 г. по търг. д. № 323/2008 г. на I-во търг. отд. на ВКС, решение № 63/17.07.2015 г. по търг. д. № 674/2014 г. на II-ро търг. отд. на ВКС, решение № 34/26.02.2015 г. по гр. д. № 6256/2014 г. на II-ро гр. отд. на ВКС и решение № 123/28.05.2014 г. по гр. д. № 7750/2013 г. на I-во гр. отд. на ВКС. По отношение на първия правен въпрос при условията на евентуалност се сочи и допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като се излагат съображения този въпрос да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Относно насрещния иск с правно основание чл. 203, ал. 2, пр. 1 от КТ, във вр. с чл. 45 от ЗЗД въззивният съд е приел, че в тежест на дружеството-ищец по този иск е да докаже: 1) наличие на действително трудово правоотношение между страните през периода, през който се твърди, че са причинени имуществени вреди на работодателя; 2) противоправно поведение на служителя-ответник, вследствие на което е настъпило увреждане на имуществени права на работодателя; 3) имуществена вреда, изразяваща се в претърпени от работодателя имуществени загуби; 4) причинно-следствена връзка между противоправното поведение на служителя и причинените вреди на работодателя, и 5) вина под формата на умисъл. Съдът е посочил, че по делото не се спори относно наличието на първата предпоставка – действително трудово правоотношение между страните през периода, през който се твърди, че са причинени имуществени вреди на работодателя. Относно втората предпоставка окръжният съд е приел, че поведението, за което се изисква качеството противоправност и причинна връзка с вредите, може да се изразява в две основни форми – действие или бездействие, като в случая от страна на дружеството-ищец се твърди действие на ответника – прекратяване на трудовото правоотношение с М. М. на основание чл. 331 от КТ с плащане на обезщетение от пет брутни месечни възнаграждения, тъй като (според твърденията) именно от него произтичат вредите за дружеството в размер 12 430 лв. (равностойността на изплатените пет брутни месечни възнаграждения). Въззивният съд е изтъкнал, че за да е противоправно едно действие, е необходимо то да противоречи на конкретна правна норма или на общото задължение да не се вреди другиму. Приел е, че в случая не е налице нарушаване на правна норма, като е изложил съображения, че съгласно чл. 325, ал. 1, т. 5 от КТ трудовият договор се прекратява без която и да е от страните да дължи предизвестие, съответно – и обезщетение, със завръщане на замествания на работа, и доколкото правоотношението с М. М. е прекратено на основание чл. 331 от КТ на 08.07.2022 г. – преди завръщането на титуляря на длъжността Д. В. на 11.07.2022 г., то не е налице противоправно прекратяване на правоотношението с М.. Окръжният съд е обсъдил и твърденията и доводите на дружеството-ищец за нарушаване на общото задължение да не се вреди другиму, доколкото ответникът, знаейки, че титулярят на длъжността В. се завръща на работа, съзнателно прекратил трудовото правоотношение на заместника М. с плащане на обезщетение, като се твърди и това противоправно поведение да е извършено умишлено. В тази връзка съдът е посочил, че разпоредбата на чл. 203, ал. 2, пр. 1 от КТ е специална по отношение на чл. 45, ал. 1 ЗЗД, като е приел, че основанието за търсенето на имуществена отговорност от работника/служителя е наличието на деликт. Съдът е изложил и съображения, че по принцип в гражданското право, когато се говори за вина, тя се изразява под формата на неполагане на грижата на добрия стопанин, но в конкретната хипотеза на чл. 203, ал. 2, пр. 1 от КТ обаче, формата на вина не се покрива с вината, изискуема по основния състав на чл. 45 от ЗЗД – в първата хипотеза на чл. 203, ал. 2 от КТ вредата следва да е причинена умишлено, и умисълът като форма на вина в тази хипотеза, съвпада с умисъла по наказателното право и е налице винаги, когато извършителят съзнава както противоправността на своето деяние, така и настъпването на вредата за работодателя, като иска (при прекия умисъл) или допуска (при евентуалния умисъл) появата на вредоносните последици. В случая работодателят твърди, че ответникът, знаейки, че трудовото правоотношение със замествания служител (титуляря на длъжността В.) ще бъде прекратено на 11.07.2022 г., е предложил и подписал заповед за прекратяване на трудовото правоотношение със заместващия служител М. на основание чл. 331 от КТ, считано от 08.07.2022 г., срещу обезщетение, като съзнавал, че такова не й се следва, т.е. за дружеството в този смисъл ще настъпи вреда. Предвид твърденията на ищеца, позовавайки се на практиката на ВКС, въззивният съд е приел, че в тежест на работодателя-ищец е да докаже умисъл на работника или служителя – ответник, когато законът урежда умисъла като елемент от фактическия състав на тяхната отговорност, какъвто е случаят по чл. 203, ал. 2, пр. 1 от КТ. Съдът е изтъкнал и че доказването на предпоставките за реализиране на отговорността от страна на работодателя следва да е пълно и главно, като не е допустимо доказването да се базира на предположения. След подробно извършен анализ на относимите писмени и гласни доказателства по делото, окръжният съд е приел, че от нито едно от тях не се установява, към 30.06.2022 г., когато е отправено и прието предложението за прекратяване на трудовото правоотношение на М. М. на основание чл. 331 от КТ с обезщетение от пет брутни месечни възнаграждения, ответникът П. да е знаел, че титулярят на длъжността Д. В. предстои да се върне реално на работа. Съдът е приел, че липсата на знание за този факт изключва умисъла за увреждане. Въззивният съд е посочил още, че съдебната практика приема, че разпоредбата на чл. 325, т. 5 от КТ предпоставя титулярят да се е завърнал реално на работа и да е започнал да изпълнява трудовите си задължения, а не само да има намерение за това и формално да е направил волеизявление в този смисъл; след като не е налице реално завръщане на работа на титуляря, прекратяването на трудовия договор със заместващия на основание чл. 325, т. 5 от КТ е незаконно. В тази връзка съдът е изтъкнал, че по делото няма данни В. реално да се е завърнала на работа и да е започнала да изпълнява трудовите си задължения, а напротив – приел е за установено, че същата е заявила желание да бъде прекратен трудовия й договор, като е посочил, че съдебната практика тълкува и това като основание за прекратяване на трудовия договор и на заместващия служител. Въззивният съд обаче е споделил извода на първата инстанция, че ответникът по насрещния иск не е юрист, поради което за него няма задължение да познава съдебната практика. С оглед на това съдът е приел, че в тежест на работодателя-ищец е било да докаже, като елемент от доказване на умисъла, че служителят-ответник е знаел, че в случай на прекратяване на трудовото правотношение на титуляря, на заместващия служител не се дължи обезщетение. Изложил е съображения, че това знание предпоставя умисъла за увреждане на работодателя – въпреки, че е знаел, че няма да се дължи обезщетение, ответникът е искал (при прекия умисъл) или се е съгласил (при евентуалния умисъл) с настъпването на вредоносните последици за ответното дружество. Отново при подробно обсъждане на относимите доказателства, съдът е приел, че и такова доказване по делото липсва, с оглед на което – при липсата на знание у ответника П. за предстоящото прекратяване на трудовото правоотношение с титуляря на длъжността В., както и при липсата на знание за увреждане на работодателя при прекратяване на трудовото правоотношение с М. М., окръжният съд отново е намерил за недоказани както противоправността на деянието – прекратяването на трудовото правоотношение с М. с обезщетение, така и умисълът за увреждане на работодателя-ищец. При така изложените мотиви на окръжния съд, настоящият състав на ВКС намира, че няма основание касационното обжалване да се допуска и по отношение на насрещния иск. Третият процесуалноправен въпрос, поставен от дружеството-касатор във връзка с този иск (длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички възражения и доводи, изложени във въззивната жалба, които са от значение за формиране на решаващата воля на съда и да изложи мотиви), е такъв по тълкуването и приложението на чл. 12, чл. 235, ал. 2, чл. 236, ал. 2 и чл. 269 от ГПК, и е правно значим за всяко въззивно исково производство – за мотивирането на всяко въззивно решение. Посочените от жалбоподателя ППВС № 1/13.07.1953 г., ППВС № 7/27.12.1965 г. и ППВС № 1/10.11.1985 г., са неотносими към този въпрос, тъй като те са постановени при действието на отменения ГПК от 1952 г. – в редакцията му, регламентираща второинстанционното производство като контролно-отменително, а не като въззивно. Разрешение на въпроса е дадено с имащите задължителен характер, разяснения в мотивите към т. 19 от ТР № 1/2000 от 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, както и в мотивите към т. 2 от ТР № 1/2013 от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, а също и в основаната на тях трайно установена практика на ВКС по тълкуването и приложението на чл. 12, чл. 235, ал. 2, чл. 236, ал. 2 и чл. 269 от ГПК, израз на която са и посочените от касатора във връзка с този въпрос четири решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 от ГПК. Съгласно тази константна практика, въззивният съд следва да обсъди и да се произнесе по всички редовно заявени и поддържани от страните правно-релевантни оплаквания, доводи и възражения, включително развитите във въззивната жалба, от които зависи разрешаването по същество на правния спор по делото, като изложи свои собствени мотиви по преценката на събраните по делото доказателства и установените от тях правно-релевантни факти по делото. Въззивният съд е такъв по съществото на спора и не действа като контролно-отменителна инстанция. Той следи служебно относно валидността и допустимостта на първоинстанционното решение, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото във въззивната жалба – чл. 269 от ГПК. Непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Поради това и въззивната инстанция, както първата, трябва да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване, като обсъди в тяхната съвкупност всички относими доказателства по делото, както и твърденията, възраженията, доводите и оплакванията на страните, които са от значение за разрешаването на спора. Въззивната инстанция следва да извърши самостоятелна преценка на фактическия и доказателствен материал по делото, съобразно инвокираните в сезиращата въззивна жалба оплаквания, и да формира свои собствени фактически и правни изводи по основателността на исковите претенции. Именно по този начин въззивният съд, в качеството си на втора по ред инстанция по съществото на материалноправния спор, дава и отговор на оплакванията, доводите и възраженията на страните, а не като изследва пряко, дали са налице или не нарушения на първата инстанция. В случая, с приетото в мотивите към обжалваното въззивно решение окръжният съд по никакъв начин не се е отклонил от това разрешение, възприето в константната (включително задължителна) практика на ВКС. За да достигне до решаващите си правни съображения и изводи, че не е налице противоправност на деянието на ответника по насрещния иск, както и че е недоказан умисъл в поведението му, въззивният съд пространно е обсъдил всички относими писмени и гласни доказателства, анализирал ги е поотделно и в тяхната съвкупност, като с изведените въз основа на тях правни съображения и изводи е дал и отговор по същество на всички доводи, възражения и съображения на страните, които са от значение за правния спор по делото, включително на оплакванията във въззивната жалба на дружеството-касатор. Следователно, не е налице наведената от последното допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване по процесуалноправния въпрос относно мотивирането на въззивното решение. В тази връзка следва да се отбележи и че съгласно разясненията, дадени с т. 1 и т. 2 от TP № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, несъгласието на касатора с фактическите констатации и правните изводи на въззивния съд, респ. – касационните оплаквания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 от ГПК, сами по себе си не съставляват основание за допускане на касационното обжалване, след като не се установява противоречие между въззивното решение и практиката на ВКС, формирана по съответния правен въпрос. По аналогични съображения няма основание касационното обжалване да се допуска и по останалите два правни въпроса – по тълкуването и приложението на чл. 203, ал. 2, пр. 1 от КТ, във вр. с чл. 45 от ЗЗД (предполага ли се вината на служителя при имуществена отговорност на служителя по чл. 203, ал. 2 от КТ; следва ли при преценката на формата на вина (умисълът) на служителя-ответник по иск по чл. 203, ал. 2 от КТ, във вр. с чл. 45 от ЗЗД съдът да вземе предвид и естеството на служебните му задължения). Въззивният съд е дал отрицателен отговор на първия от тези въпроси, като е приел, че в тежест на работодателя-ищец е да докаже всички предпоставки за ангажирането на имуществената отговорност на ответника по насрещния иск по чл. 203, ал. 2, пр. 1 от КТ, във вр. с чл. 45 от ЗЗД, включително неговата вина под формата на умисъл, т.е. приел, че тази форма на вината не се предполага. Окръжният съд е дал разрешение и на втория от тези въпроси, като е установил, че ответникът по насрещния иск не е юрист (той е заемал длъжността „ръководител отдел „Човешки ресурси““), поради което е приел, че за него няма задължение да познава съдебната практика. Така приетото от въззивния съд не е в противоречие с практиката на ВКС, включително посочената такава от страна на касатора. В посочените от последния решение № 180/12.02.2019 г. по гр. д. № 3502/2017 г. на IV-то гр. отд. на ВКС и решение № 8/01.02.2018 г. по гр. д. № 1111/2017 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, действително е прието (както жалбоподателят изтъква), че работникът/служителят носи отговорност по чл. 203, ал. 2 от КТ, когато вредата е причинена умишлено, като „последната се предполага, доколкото намират приложение разпоредбите за деликтната отговорност“. Независимо от непрецизността на тази формулировка, и в двете решения на ВКС е разяснено, че за да е основателен искът с правно основание чл. 203, ал. 2, пр. 1 от КТ, следва да се установят елементите на фактическия състав на този текст, като в тежест на ищеца-работодател е да докаже наличието на всеки от елементите, включени във фактическия състав на чл. 203, ал. 2, пр. 1 от КТ, и това са: наличие на трудово правоотношение с ответника към момента на причиняване на вредите, деяние, противоправност на деянието, вреда, причинна връзка между деянието и вредата, както и, че ответникът е причинил умишлено твърдените вреди. Същото е приел и окръжният съд в обжалваното въззивно решение, като в този смисъл, – че умисълът не се предполага, а подлежи на доказване от страна на ищеца-работодател, е и трайно установената практика на ВКС – решение № 870/24.02.2011 г. по гр. д. № 137/2010 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 14/06.03.2018 г. по гр. д. № 2401/2017 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 60156/14.07.2021 г. по гр. д. № 3155/2020 г. на III-то гр. отд. на ВКС, решение № 65/09.07.2013 г. по гр. д. № 865/2012 г. на III-то гр. отд. на ВКС, решение № 9/31.01.2018 г. по гр. д. № 1504/2017 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 248/21.12.2023 г. по гр. д. № 2215/2023 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 224/04.04.2024 г. по гр. д. № 924/2023 г. на IV-то гр. отд. на ВКС и др. В тази константна практика е разяснено също, че деянието е умишлено, когато деецът е съзнавал общественоопасния му характер, предвиждал е неговите общественоопасни последици и е искал или допускал настъпването на тези последици; както и че дали е налице умисъл в неговите две разновидности (пряк или евентуален), или се касае до непредпазливост (съзнавана или несъзнавана), се определя от конкретните обективни обстоятелства, установени по делото, което несъмнено включва и естеството на служебните задължения на работника/служителя-ответник, каквито релевантни за умисъла обстоятелства са обсъждани в част от посочените решения. Както вече беше посочено, въззивният съд не се е отклонил и от тази практика на ВКС, като несъгласието на касатора с фактическите констатации и правните изводи в обжалваното решение не може да обоснове наличието на допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК и по поставените въпроси по тълкуването и приложението на чл. 203, ал. 2, пр. 1 от КТ, във вр. с чл. 45 от ЗЗД. В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от касатора основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, предл. 2 от ГПК. Както вече беше посочено, съдът намира, че не е налице и друго – ненаведено от жалбоподателя основание по чл. 280, ал. 2 от ГПК за служебно допускане на касационното обжалване. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение