Определение № 50770 от 31.10.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1573/2022 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Обжалвано е решение от 31.01.2022г. по гр.д.№658/2021г. на ОС Добрич, с което са отхвърлени искове с правно основаниео чл. 344, ал.1 т. 1 - 3 КТ. Жалбоподателят- В. Д. Ч., чрез процесуалния си представител поддържа, че с въззивното решение е даден отговор на правни въпроси в противоречие с практиката на ВКС и които са от значение за точното приложение на закона и развитие на правото. Моли да се допусне касационо обжалване на въззивното решение. Формулирано е искане за отмяна на постановеното въззивно решение. Ответникът – Община Тервел, чрез процесуалния си представител, в писмен отговор излага съображения за недопускане на касационното производство и неоснователност на касационната жалба. Върховният касационен съд, състав на четвърто г. о., като направи преценка за наличие на предпоставките на чл. 280 ГПК, приема за установено следното: С обжалваното решение въззивният съд, като е потвърдил първоинстанционното решение, е отхвърил като неоснователни предявените от В. Д. срещу Община Тервел искове за признаване на уволнението, извършено със заповед No 40/05.02.2021 г. на Кмета на Община Тервел, за незаконно, възстановяване на предишната му работа на длъжност „здравен медиатор“, както и да бъде осъден ответника да заплати на ищеца обезщетение в размер на месечното му трудово възнаграждение от 428,22 лева за времето през което е останал без работапоради уволнение, но за не повече от 6 месеца, съгласно чл.225, ал.1във вр. с чл.228, ал.1 КТ. Установено е по делото, че между страните е съществувало валидно възникнало по силата на трудов договор N......../.....г. безсрочно трудово правоотношение, по силата на което ищецът е заемал длъжността „здравен медиатор“ в Община Тервел. Констатирано е, че трудовото правоотношение е прекратено от работодателя на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ, вр. чл. 190, ал. 1, т. 2 и чл. 188, т. 3т КТ със Заповед No40 от 05.02.2021 г. на Кмета на Община Тервел, връчена на ищеца на 05.02.2020г., като дисциплинарното уволнение е наложено за това, че В. Д. не се е явил на работа на 09 и 10 декември 2020г. Прието е, че ищецът признава, че не се е явявал на работа в периода 29.10.2020г. - 04.12.2020г. защото е ползвал полагащия му се платен годишен отпуск. Съдът е изложил съображения за това, че съгласно чл.172 КТ платеният годишен отпуск се разрешавана работника или служителя наведнъж, или на части, а според чл. 173, ал. 1 КТ платеният годишен отпуск се ползва от работника или служителя с писмено разрешение от работодателя. От документите приложени към трудовото досие на ищеца се установява, че в ответната община- ползването на отпуск е ставало след попълване на молба, съгласувана с прекия ръководител, издаване на заповед от работодателя, каквато в случая не е подавана. Неявяването на работа при липсата на писмено разрешение от работодателя за ползване на отпуск е дисциплинарно нарушение по смисъла на чл. 190, ал. 1, т. 2 КТ, за което работодателят може да наложи дисциплинарно уволнение, а в случая фактът на неявяването на ищеца на работа в периода 29.10.2020г. - 04.12.2020г. не се оспорва от него. Установено е, че от ищеца няма подавана молба за ползване на отпуск, няма представен болничен лист за отпуск по болест, няма график за ползване на отпуските, но от представените по делото констативни протоколи, всеки работен ден в периода 29.10.2020г.-10.12.2020г. са извършвани проверки от секретаря на общината и заемащата лъжността „личен състав“ и е констатирано отсъствието на ищеца от работа през целия съответен работен ден. Съдът е изложил съображения за това, че процесната заповед за налагане на дисциплинарно наказание „уволнение” съдържа данни за продължително отсъствие на ищеца от работа - от 29.10.2020г. до 10.12.2020г., но въпреки нейната обстоятелственост, съдържанието и не поражда съмнение относно фактите, представляващи уволнително основание - неявяване на ищеца на работа в течение на два последователни работни дни – 09.12.2020г. и 10.12.2020г., с оглед на които е дадена и правилна правна квалификацията на нарушението по чл.190, ал.1, т.2 КТ. Прието е при тези данни, че заповедта е мотивирана съобразно изискванията на чл.195 КТ, защото предоставя достатъчно точна информация за обективните и субективни елементи на конкретното нарушение на трудовата дисциплина за което е било образувано дисциплинарното производство и е наложено наказание, чрез посочване неявяването на работа през кои точно последователни работни дни се санкционира с налагане на наказанието, респ. правото на защита наищеца не е било нарушено, не се твърди от него да е нарушена ипроцедурата по чл. 193, ал.1 КТ. Посочено е, че задължението на работодателя по чл.193, ал.1 КТ преди налагането на дисциплинарно наказание да поиска писмени или устни обяснения се свежда до задължение да предоставена възможност на подлежащия на наказване да даде такива и в случая не се спори, че преди налагане на дисциплинарно наказание, на 11.12.2020г., работодателят е поискал и ищецът е дал писмени обяснения за фактическите обстоятелства, изложени в заповедта. Обяснение е било, че е ползвал отпуск при условията на чл.173, ал.5 КТ, за да посети семейството си в Лондон, като се е върнал в България на 05.12.2020г., на 07.12.2020г. започнал работа, но от констативните протоколи No28 от 07.12.2020г., No 29 от 08.12.2020г., No30 от 09.12.2020г. и No31 от 10.12.2020г., неоспорени от ищеца, на посочените дати, на които са съставени същите, той не е бил на работа. Съдът е приел, че в случая наказанието е наложено в срока по чл.194, ал.1 КТ, тъй като фактическият състав на нарушението е завършен на 10.12.2020г., респ. краткият двумесечен срок за налагане на дисциплинарното наказание изтича най-късно на 10.02.2021г., а дисциплинарното наказание е наложено на 05.02.2021г., когато е връчена на ищеца заповедта. Касае се за дисциплинарно нарушение, изразяващо се в неизпълнение на поетото с трудовия договор задължение за престиране на работна сила в два конкретни последователни работни дни - 09 и 10 декември 2020г., което неизпълнение няма как да бъде „открито“ на 29.10.2020г., т.е. преди да бъде извършено. Съдът е посочил, че не е въведено като основание за незаконосъобразност, но с оглед събраните доказателства се установява, че преди налагане на дисциплинарното наказание е преодоляна изакрилата по чл.333,ал.1, т.2 и 3 КТ - Дирекция „Инспекция по труда“- Добрич е дала разрешение за прекратяване на трудовото правоотношение. При така установените обстоятелства съдът е приел, че предявените искове с правно основание чл.344, ал.1,т.1-3 КТ са неоснователни и ги е отхвърлил. В изложение по чл.284, ал.3 ГПК жалбоподателят, чрез процесуалния си представител, поддържа, че в решението е даден отговор на правни въпроси от значение за спора: необсъждането на част от доказателствата съставлява ли съществено процесуално нарушение, мотивирана ли е заповедта, ако в нея е констатирано, че лицето не се е явило на работа от 29.10.20г. до 10.12.2020г., а е наложено наказание за дните 09.12. 2020г. - 10.12.2020г. и кога следва да се приеме, че работодателят е бездействал и не е издал заповедта за наказание в срок. Поддържа, че са налице основания по чл.280, ал.1, т.1 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване по поставените от жалбоподателя въпроси и на соченото основание. В съответствие с практиката на ВКС въззивният съд е извършил самостоятелна преценка на събрания пред него и пред първата инстанция доказателствен материал, и по свое вътрешно убеждение и съгласно разпореденото в закона е направил своите фактически и правни изводи, за да достигне до свое собствено решение, което намира отражение и в мотивите на съдебния му акт. В смисъла на изложеното е константната практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК (решение № 643/12.10.2010 г. по гр. дело № 1246/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 346/25.11.2011 г. по гр. дело № 1387/2010 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 194/18.06.2013 г. по гр. дело № 1100/2012 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и др.). По въпроса за това мотивирана ли е заповедта, ако в нея е констатирано, че лицето не се е явило на работа от 29.10.20г. до 10.12.2020г., а е наложено наказание за дните 09.12. 2020г. - 10.12.2020г. съдът отново не е постановил решението си в противоречие с трайната практика на ВКС. Според същата неявяването на работа от в два последователни дни съставлява тежко дисциплинарно нарушение, което е санкционирано с налагане на дисциплинарно наказание уволнение по смисъла на чл. 190 ал.1 т.2 КТ, поради което уволнението е законно като в случая е съобразен императива на чл.189 ал.1 КТ, доколкото наказанието съответства по степен на нарушението на трудовата дисциплина. В случая преценката за тежестта на нарушението не е на работодателя, а е предвиде в закона. По въпроса кога следва да се приеме, че работодателят е бездействал и не е издал заповедта за наказание в срок отново съдът е дал разрешение в съотвествие с практиката на ВКС. Според същата при продължавано нарушение, извършено не еднократно, а чрез повтарящи се действия през определен период от време, моментът на извършването му е целият период до прекратяване на действията или бездействията, осъществяващи нарушението. Когато към момента на откриване на нарушението то е продължавало, двата момента – на откриването и извършването, съвпадат. Ако нарушението е описано като продължавано и е продължило до откриването му от работодателя, изискванията на чл. 194, ал. 1 и чл. 195, ал. 1 КТ са изпълнени чрез посочване на момента на откриване на нарушението. Така установената практика не е неправилна, поради което не следва да се допуска касационно обжалване и на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК за да бъде коригирана същата. На основание чл.78, ал.8 ГПК жалбоподателят следва да заплати на ответната общита разноски за процесуално представителство пред ВКС в размер на 50лева. Воден от горното, съдът