Определение № 60446 от 03.06.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1028/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба с вх. № 277812/23.10.2020г. на „Куадрант Бевъриджис” АД, представлявано от юрисконсулт К. Г., срещу решение № 5070 от 17.08.2020г. по гр.д. № 862/2020г. на Софийски градски съд (СГС), с което са уважени предявените от Ю. К. З. срещу касатора обективно кумулативно съединени искове с правни основания чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 КТ. Касаторът - ответник поддържа неправилност на атакуваното решение поради допуснати съществени нарушения на процесуалните правила: недопускане от съда на допълнителна съдебно-техническа експертиза във връзка с оспорване на първоначално приетата и недопускане на разпит на свидетел, заявени пред първа инстанция, както и непроизнасяне по възраженията на ответника във въззивната жалба. Моли въззивното решение да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго решение, с което предявените искове да бъдат отхвърлени или делото да бъде върнато за разглеждане от друг състав на въззивния съд. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба, релевира основанията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по два въпроса, които могат да бъдат обобщени до един: Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по всички наведени във въззивното производство оплаквания на страните и да изложи собствени мотиви, като обсъди всички доводи, възражения и доказателства?. По този въпрос навежда противоречие на обжалваното решение с практиката на ВКС, обективирана в решение № 212 от 01.02.2012г. по т.д. № 1106/2010г. на II т.о., решение № 324 от 22.04.2010г. по гр.д. № 1413/2009г. на IV г.о., решение № 157/08.11.2011г. по т.д. № 823/2010г. на II т.о., ТР № 1 от 04.01.2001г. по тълк. д. № 1/2000г. на ОСГК, решение № 8 от 19.01.2018г. по т.д. № 2435/2016г. на II т.о., решение № 63 от 17.07.2013г. по т.д. № 674/2014г. на II т.о., т. 3 от ТР 1 от 09.12.2013г. по тълк. д. №1/2013г., решение №149 от 28.12.2017г. по т.д. № 1604/2016г.на II т.о, решение № 12 от 16.02.2016г. по гр. д. № 2184/2015г. на III т.о., решение № 42 от 05.03.2014г. по гр.д. № 5488/2013г. на IV г.о., решение № 283 от 14.11.2014г. по гр.д. № 1609/2014г. на IV г.о., решение № 40 от 04.02.2015г. по гр.д. № 4297/2014г. на IV г.о., решение № 157 от 11.02.2016г. по гр.д. № 3638/2014г. на I т.о., решение №142 от 30.03.2010г. по гр.д. № 2970/2018г. на I т.о. и решение № 33 от 09.04.2020г. по гр.д. № 693/2018г. на I т.о.. Поддържа също основанията на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпроса: Може ли съдът да не допусне допълнителна съдебно-техническа експертиза при своевременно обосновано оспорване и от двете страни на първоначалната такава при изслушването на вещото лице и следва ли при такъв пропуск от страна на първоинстанционния съд въззивният съд да го отстрани?, считайки че е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. По горепосочените въпроси релевира и основанието на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност. Ответникът по касационната жалба - Ю. К. З., подава писмен отговор в заканоустановения срок, в който поддържа становище за нейната неоснователност. Претендира сторените в настоящото касационно производство съдебно – деловодни разноски. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, приема по допустимостта на касационното обжалване следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, т.е. тя е допустима. Исковото производство е образувано по обективно кумулативно съединени искове с правни основания чл. 344, ал. 1, т. 1 – т. 3 КТ за признаване на незакоността и отмяна на дисциплинарното уволнение на ищеца, извършено със заповед № 4177/13.12.2018г., издадена на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 вр. с чл. 190, ал. 1, т. 3 и т. 4 вр. с чл. 187, ал. 1, т. 8 КТ и чл. 48, т. 5 ПВТР, за възстановяването му на заеманата преди уволнението длъжност „зонален мениджър продажби ЮЗ и София област“ и за осъждане на ответника да заплати на ищеца, на основание чл. 225, ал. 1 КТ, обезщетение за оставане без работа поради незаконното уволнение, за срок от шест месеца, считано от 13.12.2018г., в размер на 12 000 лв., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното плащане. СГС е приел за установено, че между страните, до датата на дисциплинарното уволнение, е съществувало безсрочно трудово правоотношение, по силата на което ищецът е изпълнявал длъжността „зонален мениджър продажби ЮЗ и София област ”, при пълно работно време и основно месечно трудово възнаграждение от 2 000 лв., като за изпълнение на трудовите му задължения му е бил предоставен от работодателя товарен автомобил „Мазда 3”, с рег. [рег.номер на МПС]. С процесната горепосочена заповед, ответникът е наложил на ищеца дисциплинарно наказание – „дисциплинарно уволнение“ заради системни нарушения на трудовата дисциплина, през периода 01.11.2018г. -02.12.2018г., изразяващи се в управление на поверения му автомобил с изключително завишена с оглед на максималните ограничения скорост в населени и извъннаселени места, като по този начин е проявил самонадеяност, арогантност, недобросъвестност, нисък самоконтрол, съставляващи неточно изпълнение на трудовите му задължения – чл. 190, ал.1, т. 3 и т. 4 вр. с чл. 187, ал. 1, т.8 КТ, чл. 48, т. 5 от Правилника за вътрешния трудов ред и т. 9 от трудовия договор. Намерил е за установено, че с покана от 10.12.2018г., връчена на 11.12.2018г., работодателят е поискал обяснения от ищеца в срок от един ден във връзка с управлението на автомобила с неразрешена скорост за периода, визиран в уволнителната заповед, като с депозираните на 12.12.2018г. писмени обяснения служителят е отрекъл нарушенията на трудовата дисциплина, вкл. че скоростомерът на автомобила никога не е показвал завишени стойности, както и че превозното средство обективно не може да развие скорост от 212 км./ ч., като е посочил, че техническото устройство генерира грешка и е поискал извършване на проверка за съответствие със стандарта за този тип устройства. Въззивният съд е обсъдил заключението на допуснатата в първоинстанционното производство съдебно-техническа експертиза, според което е технически невъзможно, вкл. с оглед особеностите на терена, повереният автомобил да вдигне отчетената от GPS системата скорост от 212 км./ч.. Приел е въз основа на експертизата, че записванията на скоростта в GPS системата отразяват не километража на автомобила, а промените в координатите при движение, като на местата, в които е нямало сигнал като тунели, мостове, планински терени и др., изчисляването на скоростта от GPS устройството по принцип е неточно (при заглушаване на сигнала се стига до грешка в изчисляването и записването на скоростта). Споделил е експертния извод, че по принцип манипулиране на данните в GPS системата чрез въздействие върху конкретното устройство в автомобила е невъзможно, съобразявайки, че последното е било демонтирано от ответника на 25.03.2019г. и не е било налично към момента на изготвяне на експертното заключение. Кредитирал е и показанията на свидетелката Л., установяващи че върху поверения на ищеца автомобил не е била означена фирмата на ответника или марката на предлаганите продукти. С оглед носената от работодателя доказателствена тежест за установяване на законността на процесното уволнение, СГС е счел за неустановени чрез изискуемото пълно и главно доказване констатираните в уволнителната заповед нарушения на трудовата дисциплина. Въззивният съд е намерил, че процесната заповед отговаря на императивните изисквания на чл. 195 КТ за форма и съдържание, както и че е спазена процедурата по чл. 193 КТ, вменяваща задължение на работодателя преди налагане на дисциплинарно наказание да изслуша работника или да приеме писмените му обяснения. По отношение на нарушението по чл. 126, т. 9 КТ (нелоялност и злоупотреба с доверието на работодателя) е приел, че то е налице когато работникът или служителят, използвайки служебното си положение, извършва преднамерени действия с цел извличане на имотна облага, когато без да е извлякъл имотна облага е извършил действия, компроментиращи оказаното му доверие, или когато е злепоставил работодателя пред трети лица, независимо от това дали е действал умишлено. Посочил е, че доказателствената тежест за извършване на нарушенията на трудовата дисциплина - основание за налагане на дисциплинарното уволнение е върху работодателя, като по делото те не са установени по несъмнен и категоричен начин, предвид разколебаната чрез заключението на съдебно-техническата експертиза точност и прецизност на измерванията на скоростта от GPS системата, удостоверени със справка от последната. СГС е съобразил и обстоятелството, че вещото лице не е могло да извърши динамично изследване на системата, предвид демонтиране на устройството на автомобила към момента на изготвяне на експертизата. При тези решаващи съображения е уважил като основателен иска с правно основание чл. 344, ал.1, т. 1 КТ. За основателни е приел и исковете с правни основания чл. 344, ал. 1, т. 2 и т. 3 КТ. Допускането на касационно обжалване на въззивно решение съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по правен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 - 3 ГПК. Съгласно т. 1 ТР № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил решаващите правни изводи на съда по делото. Първият процесуалноправен въпрос на касатора е включен в предмета на спора и е обуславящ за решаващите правни изводи във въззивното решение, поради което осъществява общото основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. По този въпрос за задължението на въззивния съд да обсъди в мотивите на решението си всички относими към спора доказателства в тяхната взаимовръзка, възраженията и доводите на страните, не е осъществено наведеното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По него е формирана безпротиворечива практика на ВКС (ТР № 1/04.01.2001г. по гр.д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС и постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 212 от 01.02.2012г. по т.д. № 1106/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 226 от 12.07.2011г. по гр.д. № 921/2010г. на ІV г.о., решение № 270 от 19.02.2015г. по гр. д. № 7175/2013г., ІV г.о. на ВКС и цитираните по-горе, посочени от касатора решения), според която въззивната инстанция дължи излагането на собствени мотиви като втора решаваща инстанция и при действащия ГПК, извършвайки самостоятелна преценка на събрания пред нея и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал при съблюдаване на ограниченията по чл. 269 ГПК, излагайки собствени фактически и правни изводи по съществото на спора като гаранция за правилността на съдебния акт и за правото на защита на страните в процеса. СГС е изложил подробни собствени фактически и правни изводи по исковете с правни основания чл. 344, ал. 1, т. 1 – т. 3 КТ, въз основа на съвкупен анализ на всички приети по делото доказателства, както и на всички наведени от страните доводи и възражения, вкл. във въззивното производство, при съблюдаване на нормите на чл. 266 и чл. 269 ГПК. Обсъдил е формалната и материална законосъобразност на процесната заповед за уволнение, след което е извел обосновано въз основа на фактическите и правните си изводи решаващият извод за неустановяване чрез успешно пълно и главно доказване от носещия доказателствената тежест работодател на извършването на твърдяните нарушения на трудовата дисциплина от ищеца. Следователно съобразно практиката на ВКС е изложил свои собствени фактически и правни мотиви по съществото на спора, обсъждайки и доводите и възраженията на страните в първоинстанционното и въззивно производства. Вторият процесуален въпрос, поставен в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, не удовлетворява изискването за общо основание за допускане на касационния контрол, тъй като няма обуславящо значение за изхода на конкретения спор, поради това, че е зададен в контекст, некореспондиращ с атакуваното въззивно решение. Видно от последното, СГС е описал подробно съдържанието на въззивната жалба на настоящия касатор, като на оплакванията в нея за едностранно обсъждане на доказателствата от страна на първоинстанционния съд и за липсата на категоричност на приетата експертиза, с оглед установен от вещото лице единствен случай на невярно записване на скоростта на движение на автомобила, а именно на регистрирана скорост от 212 км./ч., също е дал подробен отговор в мотивите си по съществото на спора. По искането на въззивника за допълнителна експертиза се е произнесъл с отделно определение от 02.03.2020г., оставяйки го без уважение поради отсъствието на законовите предпоставки, визирани в чл. 266, ал. 3 ГПК, тъй като заключението на първоначално приетата експертиза от първоинстанционния съд не е било оспорвано, а искането за допълнителна експертиза е било оставено без уважение от районния съд поради това, че съдебният експерт е отговорил на всички поставени въпроси в тяхната пълнота, а допълнително наведените след приемането на експертното заключение са преклудирани / заявени извън преклузивните срокове/. Според константната практика на ВКС, съдът не е длъжен да възприеме заключението на вещото лице, а го обсъжда наред с останалите доказателства по делото, като той преценява дали са необходими специални знания в определена област и дали поставените в искането за експертиза въпроси са относими към предмета на делото и ще допринесат за изясняването и решаването на спора. Въззивният съд преценява и дали недопускането на доказателствено искане в първата съдебна инстанция, в т. ч. за допълнителна или повторна експертиза, се дължи на допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения, или на пропуск на страната, при съблюдаване на преклузивните срокове за сочене на доказателства. Отделно от гореизложеното, поради наличието на многобройна безпротиворечива практика на ВКС, вкл. задължителна такава (ТР № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС), не би могло да е осъществено и релевираното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Не е налице и наведената очевидна неправилност на въззивното решение, изразяваща се в нарушение на процесуални норми, относими към правомощията на въззивния съд във въззивното производство, поставена в контекста на зададените горепосочени въпроси по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. На основание изложеното, не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение. С оглед изхода на спора, ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца сумата 600 лв., съставляваща хонорар за един адвокат пред касационната инстанция. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,