Определение № 3812 от 13.07.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1022/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Община Две могили, чрез процесуалния представител, срещу решение № 529 от 15.12.2025 г., постановено по в. гр. д. № 714/2025 г. по описа на Окръжен съд – Русе, Втори граждански състав, с което и след отмяна на решение № 135 от 13.08.2025 г., постановено по гр. д. № 438/2025 г. по описа на Районен съд - Бяла, са уважени предявените от З. П. Е. против Общината искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 3 КТ, вр. с чл. 225, ал. 1 КТ, с които дисциплинарното му уволнение, извършено със заповед № 243/18.03.2025 г., е признато за незаконосъобразно и заповедта е отменена, както и му е присъдена сумата от 9540 лв., обезщетение за оставане без работа в резултат на незаконното уволнение в периода от 18.03.2025 г. до 17.09.2025 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на сумата.

В касационната жалба се релевира касационното основание по чл. 281, т. 3 ГПК – неправилност на въззивното решение като необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и в противоречие с материалния закон. В жалбата се поддържа довод, че въззивният съд се е произнесъл по ненаведени във въззивната жалба оплаквания във връзка с приложението на чл. 189, ал. 1 КТ, поради което е излязъл извън предмета на въззивен контрол съгласно чл. 269 ГПК. На следващо място се оспорва и основният мотив на въззивната инстанция за уважаване на исковете, свързан с това дали възложеното трудово задължение по т. 7 от длъжностната характеристика съответства на задължението, възложено със заповед № 146/06.02.2025 г. Излага се становище, че конкретното неизпълнение на трудово задължение, предмет на дисциплинарната отговорност, е отказът да се получи и изпълни заповед № 146/06.02.2025 г., представляващо дисциплинарно нарушение по смисъла на чл. 187, т. 7 КТ.

В приложеното към касационната жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси:

1. „Ограничен ли е въззивният съд от посочените във въззивната жалба въпроси, касаещи правилността на фактическите и правните констатации на първоинстанционното решение?“. Твърди се, че въпросът е разрешен в противоречие с ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, ТР № 1/04.01.2001 г. по тълк. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС и решение № 56 от 08.05.2020 г. по гр. д. № 2755/2019 г. на ВКС, IV г.о.

2. „Налице ли е дисциплинарно нарушение при неизпълнение на конкретна заповед на работодателя, когато със същата се възлагат задачи от обхвата на дейност на длъжността на работника, посочени в длъжностната характеристика? Може ли въззивният съд по тълкувателен път да променя трудовите задължения на работника, материализирани в длъжностната характеристика?“. Твърди се, че въпросът е разрешен в противоречие с решение № 1533 от 28.12.1999 г. по гр. д. № 435/1999 г. на ВКС, III г.о., решение № 576 от 30.09.2010 г. по гр. д. № 700/2010 г. на ВКС, IV г.о., решение № 246 от 18.01.2021 г. по гр. д. № 1156/2020 г. на ВКС, IV г.о.

3. „Какво е правното значение на отказа на работника да изпълни заповед за извършване на работа, която преценява, че е извън длъжностната му характеристика? Длъжен ли е работникът да мотивира отказа за изпълнение на възложена работа?“. Твърди се, че въпросът е разрешен в противоречие с решение № 543 от 15.01.2013 г. по гр. д. № 1688/2011 г. на ВКС, IV г.о.

4. „Относно критериите за определяне тежестта на нарушението по приложението на чл. 189, ал. 1 КТ“. Твърди се, че въпросът е разрешен в противоречие с решение № 75 от 10.06.2015 г. по гр. д. № 5735/2014 г. на ВКС, IV г.о., решение № 227 от 29.06.2012 г. по гр. д. № 1417/2011 г. на ВКС, III г.о., решение № 167 от 14.05.2013 г. по гр. д. № 1102/2012 г. на ВКС, IV г.о. и решение № 163 от 13.06.2012 г. по гр.д. № 564/2011 г. на ВКС, IV г.о.

Ответникът по касационната жалба – З. П. Е., в писмен отговор, подаден чрез процесуалния му представител, оспорва наличието на основания за допускане на касационния контрол, а по същество счита подадената касационна жалба за неоснователна. Прави искане за присъждане на разноски.

Настоящият състав на Върховния касационен съд, Гражданска колегия, Четвърто отделение намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 от ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал.1 и 2 ГПК.

В обжалваното решение въззивният съд е приел, че е сезиран с въззивна жалба, подадена от ищеца – З. П. Е. срещу решение на първата инстанция, с което предявените искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 3 КТ във вр. с чл. 225, ал. 1 КТ са отхвърлени. От събраните в първоинстанционното производство доказателства въззивният съд е приел за безспорно установено, че страните са били в трудово правоотношение, по силата на което ищецът е заемал длъжността младши експерт „Устройство на територията и строителството“, Дирекция „Регионално развитие“ в Община Две могили до 18.03.2025 г., когато трудовото му правоотношение е прекратено със заповед № 243 от същата дата, с която му е наложено наказание „дисциплинарно уволнение“ за тежко нарушение на трудовата дисциплина, изразяващо се в отказ на служителя да изпълни законно нареждане на работодателя, обективирано в заповед № 146/06.02.2025 г. за определяне на длъжностни лица, които да приемат и осъществяват контрол при извършване на строително-монтажни работи. Като безспорно е посочено и обстоятелството, че ищецът е отказал да получи заповед № 146 от 06.02.2025 г., като в депозираните, в отговор на искане с изх. № К-700 от 11.02.2025 г. на основание чл. 193, ал. 1 КТ, обяснения е посочил, че е постъпил на работа в Община Две могили с изричното условие, че няма да извършва контрол върху изпълнението на строителството, тъй като имал икономическо, а не техническо образование – архитектура, строителство и геодезия, като във връзка с тази уговорка и в длъжностната му характеристика липсвало такова задължение. След самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства, въззивният състав е приел, че правните изводи на районния съд за неоснователност на предявените искове са формирани при неправилна преценка на фактическата обстановка, на събраните по делото доказателства и приложимия закон. Констатирал е, че съобразно посоченото в уволнителната заповед на ищеца е наложено дисциплинарно наказание поради нарушение на чл. 190, ал. 1, т. 7 КТ, а именно поради „други тежки нарушения на трудовата дисциплина“, изразяващи се в системно и съзнателно неизпълнение на трудови задължения, разписани в длъжностната характеристика и представлява тежко нарушение на трудовата дисциплина. Посочил е, че законодателят не е дефинирал понятието „други тежки нарушения на трудовата дисциплина“, поради което и при преценката му от съда следва да се вземат предвид вида, интензитета, конкретната трудова функция на работника, вменените му по трудовото правоотношение задължения, формата на вината, поведението му и други относими към тази квалификация факти. В тази връзка въззивният състав е изследвал задълженията на ищеца съобразно представената по делото трудова характеристика, като е приел, че съгласно т. 7 и т. 11 от същата на ищеца са вменени задължения, свързани с осъществяване на проверки и контрол за установяване съответствието на строежите с устройствените планове, одобрените инвестиционни проекти, строителни книжа и разрешения за строеж, както и участие в комисии за извършване на контрол по строителството съгласно Закона за устройство на територията. Направил е извод, че с длъжностната характеристика на ищеца са вменени дейности по административен контрол по устройство на територията и строителството, контрол за съответствие на строежа с инвестиционния проект и устройствения план по смисъла на ЗУТ. При съпоставка с така разписаните задължения в длъжностната му характеристика с вменените с процесната заповед задължения, а именно: да следи за изпълнението на договорените срокове в определените с количествено-стойностната сметка количества и стойности, да подписва всички приемо-предавателни, констативни протоколи и други документи свързани със строителството на конкретния обект, е посочил, че със заповедта се вменяват задължения по инвеститорски контрол, които не са идентични с посочените в длъжностната характеристика – административни такива. Поради което е приел, че не е налице виновно поведение от страна на ищеца, който е отказал да изпълни заповедта. Предвид изрично направеното оспорване на мотивите за налагане на дисциплинарно уволнение от служителя в исковата молба, както и в отговор на аргументите на работодателя относно наличието на трайно неправомерно поведение от страна на служителя, обуславящо налагането на най-тежкото дисциплинарно наказание, съдът е посочил, че съгласно константната практика на ВКС уредбата на дисциплинарната отговорност е изградена върху принципа за съответствие на тежестта на наказанието с тежестта на нарушението. Пояснил е, че в конкретния случай посочените в уволнителната заповед предходни наказания от 2020 г. не е следвало да се вземат предвид от работодателя при налагане на оспорваното, доколкото съгласно разпоредбата на чл. 197, ал. 1 КТ дисциплинарните наказания се заличават с изтичането на една година от налагането им. В тази връзка е посочил, че предвид липсата на други провинения, дори и да се приеме, че ищецът е допуснал виновно поведение на посоченото в заповед № 243/18.03.2025 г. нарушение на трудовата дисциплина, то това не би обосновало санкционирането му чрез налагане на най-тежкото дисциплинарно наказание, което от своя страна налага извод, че наложеното наказание не съответства на тежестта на нарушението по критериите на чл. 189, ал. 1 КТ.

В заключение съдът е приел, че предявеният иск за отмяна на уволнението като незаконосъобразно и отмяната на заповедта, с която е наложено, са основателни, поради което е уважил и обусловения иск за присъждане на обезщетение за оставане без работа поради незаконно уволнение. По отношение на размера му е отчел заключението на приетата съдебно-счетоводна експертиза, както и обстоятелството, че в последния ден от 6-месечния период, за който се претендира обезщетение, ищецът е започнал нова работа с по-ниско възнаграждение, съобразно което е изчислил и дължимото обезщетение.

За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, настоящият състав на ВКС съобрази следното:

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно даденото в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.

Първи и четвърти въпрос са взаимно свързани – те касаят обвързаността на въззивния съд от посочените в жалбата оплаквания, както и твърдението на касатора за липсата на оплакване по смисъла на чл. 189, ал. 1 КТ и критериите, които следва да се вземат предвид. Доколкото решаващият извод на съда, обусловил изхода на делото, е за несъответствие между длъжностната характеристика за длъжността, заемана от ищеца, и заповедта, с която се възлагат нови и различни от установените трудови функции, то тези въпроси не обуславят правните изводи на съда. Доколкото обаче въззивният съд е изложил допълнителни мотиви в тази насока следва да се посочи, че същите не са в противоречие с посочената от касатора практика на ВКС. В т. 1 от цитираното от касатора ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК е прието, че при проверка на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи императивна правна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване. Именно такава е нормата на чл. 189 КТ, поради което направената преценка, че работодателят неоснователно е отчел при налагането на най-тежкото дисциплинарно наказание и предходни провинения на работника, които са били заличени, поради изтичане на една година от налагането им, съгласно чл. 197, ал. 1 КТ не е в противоречие с даденото задължително тълкуване. Последицата от заличаването на дисциплинарното наказание се изразява в това, че същото не може да бъде взето предвид при извършваната от работодателя преценка по чл. 189, ал. 1 от КТ при последващо дисциплинарно нарушение или пък е пречка нарушението да бъде определено като системно такова по чл. 190, ал. 1, т. 3 от КТ. На този извод за липсата на системно неизпълнение на трудовите задължения от страна на ищеца, противно на приетото от работодателя в уволнителната заповед, се основава и направената преценка на съда за несъответствие на наложеното най-тежко наказание по отношение на отказа на ищеца да изпълни Заповед № 146/06.02.2025 г., дори и същият да бъде приет за неправомерен /какъвто според съда не е/. В тази връзка обжалваното решение съответства и на последователната практика на ВКС, включително и представената към изложението, задължаваща съдилищата да преценяват дали работодателят при налагане на дисциплинарното наказание е спазил предвидените в чл. 189, ал. 1 от КТ критерии за съразмерност на наложеното наказание с извършеното нарушение - тежест на нарушенията, обстоятелства, при които е извършено, както и поведението на работника или служителя. Според практиката, вкл. и цитираната от касатора, законът не забранява налагането на дисциплинарни наказания за нарушения, които не са сериозни, но степенува наказанията по вид и тежест в чл. 188 КТ именно с цел да се постигне справедливо съответствие, поради което за нарушения, които не са тежки, работодателят не може направо да наложи като наказание дисциплинарно уволнение, до каквато хипотеза би се стигнало, ако отказът на ищеца да изпълни заповедта бе приет за неоснователен.

По отношение на следващите въпроси: В обжалваното решение решаващият мотив на въззивния съд касае въпроса дали възложените трудови задължения по т. 7 и т. 11 от длъжностната характеристика включват и задълженията, изброени в заповед № 146/06.02.2025 г., която ищецът е отказал да приеме и изпълни, респективно дали със заповедта му се вменяват трудови функции, извън тези, съответстващи на заеманата от него длъжност. В тази връзка съдът е анализирал текста на т. 7 и т. 11 от длъжностната характеристика, вменяващи на ищеца задължения да „осъществява проверки и контрол за установяване съответствието на строежите с устройствените планове и одобрените инвестиционни проекти“ и тези на заповедта – „да следи за изпълнение на договорените срокове в определените в количествено-стойностната сметка количества и стойности“, „да подписва всички приемо-предавателни, констативни протоколи и други документи, свързани със строителството на конкретния обект“. Приел е, че трудовите функции по длъжностна характеристика представляват административен контрол съобразно установеното в чл. 159, ал. 3 ЗУТ, а не „инвеститорски“ контрол, имащ различен обхват и насоченост - по същество представляващ контрол от името на общината като възложител върху изпълнението на сключени от нея договори за строителство, досежно изпълнението им съобразно уговорките между страните. Допълнил е, че инвеститорският контрол касае контрол по отношение на спазването на икономическите договорености между страните, а не техническите и законни изисквания относно строителството.

Предвид изложеното не е налице соченото основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по втория въпрос. В трите цитирани решения на ВКС се приема, че обект на дисциплинарно нарушение като основание за дисциплинарна отговорност са трудовите задължения на работника или служителя, чиито обем произтича от конкретното индивидуално трудово правоотношение, респективно отредените за съответната длъжност трудови функции съгласно длъжностната характеристика. Въззивният е съобразил посоченото, като е приел, че дисциплинарната отговорност на ищеца не следва да се ангажира, доколкото дейностите, изброени в заповед № 146/06.02.2025 г., които той е отказал да изпълни, не са част от трудовите му задължения, които той е бил длъжен да изпълнява съобразно индивидуалното му трудово правоотношение – т.е. той поначало при сключване на трудовия си договор не се е задължавал да извършва подобни дейности при спазване на трудовата дисциплина. Видно от посоченото, въпросите изразяват несъгласието на касатора с изводите на съда по съществото на спора, основани на анализа на събрания доказателствен материал, поради което са относими към правилността на обжалваното решение, която не е предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК. Същото принципно разбиране относно установяването на трудовите задължения на работника/служителя е застъпено и в цитираното във връзка с третия въпрос решение № 543 от 15.01.2013 г. по гр.д. № 1688/2011 г. на ВКС, IV г.о., в което е посочено, че ако работодателят възложи друга работа, вън от установените за длъжността, заемана от работника/служителя, трудови функции, то последният има право да откаже да я изпълни. В конкретния случай съдът е установил, че е налице именно тази хипотеза, при която отказът на ищеца да изпълнява работа, за която поначало не се е уговорил и не е част от трудовите му задължения, не е неправомерен и не следва да бъде санкциониран посредством ангажирането на дисциплинарната му отговорност. Видно от посоченото, не се установява наличие на противоречие между изводите на съда и посочената практика на ВКС и по третия въпрос. Относно втората му част във връзка с мотивирането на отказа за изпълнение на работата следва да се посочи, че въззивният съд е приел като безспорно, че ищецът в депозираните в рамките на процедурата по чл. 193 КТ обяснения е изложил аргументите си за неизпълнение, които работодателят е приел за неоснователни.

С оглед изложеното, въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.

При този изход на спора пред касационната инстанция на ответника по касационната жалба /ищец по иска/ З. Е. следва да бъде присъдена сумата от 500 евро разноски, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение съобразно представения договор за правна защита и съдействие от 24.02.2026 г.

Воден от изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение