Определение № 50007 от 09.01.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2074/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на И. П. Т., чрез процесуалния му представител адв. К. С. от АК – В., срещу решение № 279 от 07.03.2022 г., постановено по в. гр. д. № 3115/2021г. по описа на Окръжен съд – Варна, с което е потвърдено решение № 262760 от 04.11.2021 г., постановено по гр. д. № 785/2020 г. по описа на Районен съд – Варна, с което са отхвърлени предявените от И. П. Т. срещу Военно формирование № 34960 – гр. Варна искове: 1) с правно основание чл. 291, ал. 1 ЗОВСРБ, вр. с чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, за признаване за незаконно и за отмяна на уволнение, извършено със заповед № ЛС-01-94 от 21.11.2019 г.; 2) с правно основание чл. 291, ал. 1 ЗОВСРБ, вр. с чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ, за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност – „водач на мотокар“ в група за материално-техническо осигуряване на военно формирование № 34960 – гр. Варна; 3) с правно основание чл. 291, ал. 1 ЗОВСРБ, вр. с чл. 344, ал. 1, т. 3, вр. с чл. 225, ал. 1 КТ, за осъждане на Военно формирование № 34960 – гр. Варна да заплати на И. П. Т. обезщетение за оставане без работа поради незаконно уволнение в размер на 2 617,20 лв., дължимо за периода от 22.11.2019 г. до 07.01.2020 г. и от 15.01.2020 г. до 28.02.2020 г.; 4) с правно основание чл. 291, ал. 1 ЗОВСРБ, вр. с чл. 344, ал. 1, т. 3, вр. с чл. 225, ал. 2 КТ, за осъждане на Военно формирование № 34960 – [населено място] да заплати на И. П. Т. обезщетение за разликата в получаваните от последния трудови възнаграждения за периодите от 07.01.2020 г. до 15.01.2020 г. по трудов договор с „Пристанище Леспорт“ АД и от 28.02.2020 г. до 22.05.2020 г. по трудов договор с „ГИД 2014“ ООД; 5) с правно основание чл. 291, ал. 1 ЗОВСРБ, вр. с чл. 224, ал. 1 КТ, за осъждане на Военно формирование № 34960 – гр. Варна да заплати на И. П. Т. сумата от 72,64 лв., представляваща обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за 9 дни за 2019 г.; 6) с правно основание чл. 298, ал. 2 ЗОВСРБ, вр. с чл. 2, ал. 1 от Наредба № Н-22 от 14.08.2018 г. за условията и реда за изплащане на порционни пари в Министерството на отбраната, структурите на пряко подчинение на министъра на отбраната и Българската армия, за осъждане на Военно формирование № 34960 – гр. Варна да заплати на И. П. Т. сумата от 720 лв., представляваща полагаеми се порционни пари за период от 6 месеца след прекратяване на трудовото му правоотношение; 7) с правно основание чл. 295, ал. 1 ЗОВСРБ, вр. с чл. 128, т. 2 КТ за осъждане на Военно формирование № 34960 – [населено място] да заплати на И. П. Т. сумата от 1058,05 лв., представляваща трудово възнаграждение, формирана от следните суми: 321,05 – трудово възнаграждение за периода от м. ноември 2019 г., от което 100 лв. неправомерно удържана и преведена на ЧСИ по запорно съобщение, а 221,05 лв. – възнаграждение за периода от 22.11.2019 г. до 30.11.2019 г.; 537 лв. – допълнително трудово възнаграждение, представляващо „тринадесета заплата“ за 2019 г.; 200 лв. – допълнително трудово възнаграждение, дължимо за отработени 139 работни дни. Касаторът счита, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. За допускане на касационно обжалване на решението се позовава на предпоставката по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Сочи, че въззивният съд не е изложил собствени мотиви, обосноваващи извода, че прекратяването на трудовия договор на работника е извършено в рамките на изпитателния срок. Поради това поставя следния правен въпрос: „Следва ли въззивният съд да изложи собствени мотиви, касаещи обстоятелствата от значение за правния спор?“, който счита, че е решен от въззивния съд в противоречие с Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 42 от 05.03.2014 г. по гр. д. № 5488/2013 г. на ВКС, IV г. о., решение № 120 от 04.04.2013 г. по гр. д. № 964/2012 г. на ВКС, IV г. о. Касаторът изтъква също, че въззивният съд не е допуснал до разпит поискания от него свидетел. Поради това поставя следния въпрос, конкретизиран, съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС: „Длъжен ли е съдът да прецени всички доказателства и доводи на страните?“, който въпрос касаторът счита, че е решен от въззивния съд в противоречие с Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 164 от 04.06.2014 г. по гр. д. № 196/2014 г. на ВКС, III г. о., решение № 217 от 09.06.2011 г. по гр. д. № 761/2010 г. на ВКС, IV г. о., решение № 8 от 20.02.2013 г. по гр. д. № 470/2012 г. на ВКС, II г. о., решение № 24 от 28.01.2010 г. по гр. д. № 4744/2008 г. на ВКС, I г. о., решение № 388 от 17.10.2011 г. по гр. д. № 1975/2010 г. на ВКС, IV г. о. Ответникът по касация – Военно формирование № 34960 – гр. Варна, не е подал писмен отговор на касационната жалба. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК от легитимирано лице, но се явява частично недопустима. Съгласно чл. 280, ал. 3, т. 3 от ГПК не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни дела по трудови спорове, с изключение на решенията по исковете по чл. 344, ал. 1, т. 1, 2 и 3 от Кодекса на труда и по искове за трудово възнаграждение и обезщетения по трудово правоотношение с цена на иска над 5000 лв. Предвид изложеното решението не подлежи на обжалване в частите, касаещи следните предявени искове: 1) с правно основание чл. 291, ал. 1 ЗОВСРБ, вр. с чл. 224, ал. 1 КТ, за осъждане на Военно формирование № 34960 – [населено място] да заплати на И. П. Т. сумата от 72,64 лв., представляваща обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за 9 дни за 2019 г.; 2) с правно основание чл. 298, ал. 2 ЗОВСРБ, вр. с чл. 2, ал. 1 от Наредба № Н-22 от 14.08.2018 г. за условията и реда за изплащане на порционни пари в Министерството на отбраната, структурите на пряко подчинение на министъра на отбраната и Българската армия, за осъждане на Военно формирование № 34960 – гр. Варна да заплати на И. П. Т. сумата от 720 лв., представляваща полагаеми се порционни пари; 3) с правно основание чл. 295, ал. 1 ЗОВСРБ, вр. с чл. 128, т. 2 КТ за осъждане на Военно формирование № 34960 – гр. Варна да заплати на И. П. Т. сумата от 1058,05 лв., представляваща трудово възнаграждение. В тази част касационната жалба следва да бъде оставена без разглеждане. Касационната жалба срещу въззивното решение по исковете по чл. 344, ал. 1, т. 1, 2 и 3 КТ е допустима. От изхода по главния иск по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ се обуславя и решението по иска за обезщетение по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ. При това положение размерът на иска по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ не може да бъде преценяван по критерия на чл. 280, ал. 3 ГПК. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване намира следното: За да потвърди първоинстанционното решение, въззивният съд е приел, че между страните е съществувало трудово правоотношение, възникнало от трудов договор № 3820 от 20.05.2019 г., по силата на което И. П. Т. е заемал длъжността „водач на мотокар“. Със същия договор е бил уговорен срок за изпитване от 6 месеца в полза на работодателя. Въззивният съд е посочил, че трудовото правоотношение е прекратено със заповед на работодателя на 21.11.2019г., считано от 22.11.2019г., на основание чл. 71, ал. 1 КТ – прекратяване в рамките на срока за изпитване. Прието е, че заповедта е връчена на работника на 21.11.2019г. В решението си въззивният съд е изтъкнал, че от представени по делото заявления от И. Т. се установява, че същият е ползвал платен годишен отпуск от полагащия му се за 2019 г. на 16.07.2019 г. и 28.10.2019 г. Съдът е счел за неоснователно възражението на работника, че договорът се е трансформирал в безсрочен поради това, че работодателят не е прекратил трудовото правоотношение в уговорения срок за изпитване. Посочил е, че според чл. 70, ал. 3 КТ в срока за изпитване не се включва времето, през което работникът или служителят е в законоустановен отпуск или по други важни причини не е изпълнявал работата, за която е сключен договорът. Предвид ползваните от работника отпуски, съдът е приел, че до връчване на заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение на 21.11.2019г. не е изтекъл уговореният от страните 6-месечен срок, който И. Т. да е отработил ефективно. С тези аргументи съдът е намерил за правилно отхвърлянето от страна на първоинстанционния съд на исковете по чл. 344, ал. 1, т. 1, 2 и 3 КТ. Според настоящия състав на съда не е налице соченото от касатора основание за допускане на касационно обжалване. Първият поставен правен въпрос не е решен в противоречие с практиката на ВКС съгласно чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Неоснователно е оплакването, че въззивният съд не е изложил собствени мотиви, обосноваващи извода, че прекратяването на трудовия договор на работника е извършено в рамките на изпитателния срок. Съдът е обяснил подробно защо счита, че прекратяването е станало в рамките на изпитателния срок, а именно поради приложението на чл. 71, ал. 3 КТ. Несъгласието на касатора с извода на съда по същество не е основание за допускане на касационно обжалване на решението. Вторият въпрос на касатора не е обуславящ за изхода на делото, тъй като доводите на касатора за недопускане на свидетел касаят претенцията му за заплащане на сумата от 537 лв. – допълнително трудово възнаграждение, представляващо „тринадесета заплата“ за 2019 г. Както бе посочено, в тази част касационната жалба следва да бъде оставена без разглеждане след като въззивното решение не подлежи на касационно обжалване. В тази връзка не следва да се обсъждат доводи за нарушения в тази част на решението. Само за пълнота следва да се отбележи, че съдът е изпълнил задължението си да обсъди всички доказателства и доводи на страните поотделно и в тяхната съвкупност. Изводите му са направени изцяло в съответствие с цитираната от касатора съдебна практика. Поради изложеното не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на спора право на разноски има ответникът, но той не е направил такова искане, поради което разноски не следва да се присъждат. Воден от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на III г. о.