Определение № 50319 от 11.08.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3132/2022 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по подадена касационна жалба от ответника „АЕЦ Козлодуй” ЕАД, чрез гл.юрисконсулт В. Б. срещу решение № 128/30.05.2022 г. по в.гр.дело № 133/2022 г. на Окръжен съд Враца, с което е потвърдено решение № 17/17.01.2022 г. по гр.дело № 1048/2021 г. на Районен съд Козлодуй, с което са уважени предявени искове от М. Н. М. срещу жалбоподателя с правно основание чл.344,ал.1,т.1,2 и т.3 КТ и чл.272,ал.1 КТ. Поддържаните основания за неправилност на решението по чл.281,т.3 КТ са нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост. Искането е да се допусне касационно обжалване по поставените въпроси в изложението, да се отмени въззивното решение и се постанови друго, с което предявените искове се отхвърлят. В изложението са формулирани въпросите: 1. Длъжен ли е съдът да извърши съвкупна преценка на доказателствата по делото при съобразяване на доказателствената тежест? Каква е доказателствената тежест и имат ли задължителна сила актовете на медицинските органи, които са издадени в противоречие с действащите нормативни разпоредби за това? Длъжен ли е съда да назначи вещо лице, което да отговори еднозначно на въпроса дали работникът към датата на прекратяване на трудовото правоотношение е страдал от болест за която има закрила по чл.333 КТ на база всички доказателства по делото, касаещи тяхната преценка, след проверка за достоверността на отразеното в тях и съответствието им на действащите нормативни документи при издаването им и на база реално извършено освидетелстване. Въпросите са решени в противоречие с практиката на ВКС.2. Какви са предпоставките на закрилата на чл.333,ал.1,т.3 КТ и трябва ли работникът или служителят обективно да страда от заболяване по Наредба № 5/1987 г., за да е налице задължение на работодателя да проведе процедура по чл.333 КТ, като условие за законосъобразност на уволнението? Въпросът е решен в противоречие с практиката на ВКС. 3. Чия е доказателствената тежест, че служителят боледува от болест, посочена в Наредба № 5/20.02.1987 г., когато работодателят е оспорил твърденията на ищеца в исковата молба, че при издаване на уволнителната заповед е нарушена разпоредбата на чл.333,ал.1,т.3 КТ? Въпросите са решени в противоречие с практиката на ВКС. 4. Длъжен ли е съдът да обсъди всички доказателства по делото? Въпросът е решен в противоречие с практиката на ВКС и в противоречие със задължителната практика на ВКС. 5. Длъжен ли е съдът да установи обективното наличие на заболяване към момента на връчване на уволнителната заповед, при съвкупната преценка на всички доказателства по делото и съобразно доказателствената тежест и възможно ли е само и единствено да обоснове решението си на основание медицински документи, съставени в противоречие с действащата към момента на издаването им правна рамка? 6. Работникът въвежда ли в заблуждение работодателя във връзка със закрилата по чл.333 КТ, когато по силата на нормативен акт работодателят провежда медицинско наблюдение, при което работникът затаява факти относно здравното си състояние? 7. Нарушени ли са изискванията на чл.195, ал.1 КТ относно съдържанието на заповедта за налагане на дисциплинарно наказание, чрез посочване на периода на извършване на нарушението, а не на конкретна дата? Пети, шести и седми въпроси са решени в противоречие с практиката на ВКС. 8. Кой е правнорелевантният момент, в който предприятието събира предварителна информация от работниците, които са определени за уволнение, дали страдат от болести, посочени в Наредба № 5/20.02.1987 г., когато болестта, за която се ползва закрила съвпада с болестта, за която са налице противопоказания за работа по силата на нормативен акт и при наличието на която съгласно нормативната уредба не е могъл да изпълнява работата, за която се е уговорил по трудовия договор? 9. Налице ли е закрила по реда на чл.333,ал.1,т.3 КТ за болест, която уволненият работник твърди, че има, при условия, че същата е противопоказна за заеманата длъжност и за която работникът не е предоставил данни и документи на работодателя си, във връзка с медицинската пригодност да изпълнява работата, за която се е уговорил и произтича от трудовото правоотношение, което е прекратено? 10. Затаени данни във връзка с болест по време на задължителни периодични прегледи и при провеждане на периодично медицинско наблюдение, свързани с установяване медицинската пригодност за изпълнение на заеманата длъжност представлява ли нарушение на принципа на добросъвестност, водещ до невъзможността на работника да се ползва и от закрила при уволнение именно във връзка с тези болест? 11. Кой е правнорелевантният момент, в който предприятието събира предварителна информация от работниците и служителите, които са определени за уволнение, дали страдат от болести, посочени в Наредба № 5/20.02.1987 г., когато болестта, за която се ползва закрила съвпада с болестта, за която са налице противопоказания за работа по силата на нормативен акт и за която ищецът твърди, че страда още от преди започване на работа при работодателя, едва при прекратяване на трудовото му правоотношение, а в същото време е затаил в представената документация, че страда именно от тези болести, за които впоследствие претендира закрила? Болестите, за които ищецът твърди, че има, кога са констатирани, какъв е хода на заболяването и какви изследвания, прегледи, консултации се доказва безспорно? 12. Кой е правнорелевантният момент, от който се счита, че работодателят е изискал информация дали работникът или служителят, подлежащ на уволнение, поради съкращение в щата страда от болест, при наличието на която съгласно нормативната уредба не е могъл да изпълнява работата, за която се е уговорил по трудовия договор? 13. Когато болест, попадаща в обхвата на Наредба № 5/20.02.1987 г. съвпада с болест по Наредба № 11 от 22.10.2018 г. за здравни норми и изисквания при работа в среда с йонизиращи лъчения, където се регламентира задължителното медицинско наблюдение на работещите в СЙЛ, което включва и оценка на медицинската пригодност на лицето да изпълнява конкретните професионални задължения, как се извършва преценката по реда на чл.333 КТ? 14. Непредставянето на надлежни документи във връзка с наличието на заболявания по време на задължителни периодични прегледи и липсата на констатации, изследвания, прегледи, заключения експертизи при провеждане на периодично медицинско наблюдение, свързани с установяване медицинската пригодност за изпълнение на заеманата длъжност представлява ли нарушение на принципа на добросъвестност, водещ до невъзможността на работника да се ползва и от закрила при уволнение именно във връзка с тази болест? 15.Наличието на заболяване, за което при медицинското наблюдение при снемане на анамнеза е посочено, като за него липсват надлежно издадена медицински документи и не се констатира от провежданото медицинско наблюдение, как пред работодателя се доказва това заболяване от голословни твърдения на работника или служителя или от надлежно оформени медицински документи? 16. Доколкото предварителната закрила при уволнение има обективен характер и цели да запази работника от неблагоприятните последици на уволнението по социални и хуманни причини и закрилата по чл.333,ал.1,т.3 КТ не отпада, когато работодателят вече разполага, без да ги е искал от определения за уволнение работник или служител с информация и медицински документи за заболяването му, като е без правно значение по какъв ред и начин тази информация и документи са достигнали до работодателя, както е приел ВКС в решение № 191/25.04.2012 г. по г.дело № 606/2011 г., IV г.о., то в обратният случай, когато болестта, за която уволнения работник твърди, че се ползва със закрила е едновременно и болест, която е противопоказна за заеманата длъжност по трудовото правоотношение, което се прекратява, и информация за тази болест е затаена от работник, респ. не е констатирана от здравните органи, извършващи медицинско наблюдение и даващи становище по пригодността му да работи, този работник би ли могъл да се ползва от закрилата по чл.333,ал.1,т.3 КТ или не? 17.Допустимо ли е с оглед принципа на чл.8 КТ работникът или служителят по трудовото правоотношение от факти и обстоятелства, относно здравното му състояние да черпи само права, а да избегне негативните последици от него, вкл. Относно медицинската му пригодност? 18. Може ли при преценката на доказателствата допустимо ли е да се даде вяра само на медицински документи, представени от ищеца, а да се игнорират представените от ответника такива на база на извършени в продължителен период от време медицинско наблюдение от работодателя, вкл. и от НЦРРЗ - органът осъществяващ държавен здравен контрол в РБългария, без да са изложени ясни мотиви за това? Въпросите от 8-ми до 18-ти са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Ответникът по касационната жалба М. Н. М., чрез адв. И. В. в писмен отговор е изразил мотивирано становище за липса на сочените основания за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси в изложението и за неоснователност на касационната жалба по същество. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира, че касационната жалба е недопустима и следва да се остави без разглеждане в частта, с която е обжалвано въззивното решение в частта, с която съдът се е произнесъл по предявен иск за връщане на незаконно удържано обезщетение по чл.221,ал.2 КТ. В тази част въззивното решение не подлежи на касационно обжалване на основание чл.280,ал.3,т.3 ГПК, тъй като е по гражданско дело, по предявен иск за обезщетение по трудово правоотношение с цена на иска до 5000 лв. В останалата част касационната жалба е подадена от легитимирана страна, в срока по чл.283 ГПК, срещу въззивно решение, подлежащо на касационно обжалване и е допустима. Въззивният съд се е произнесъл по предявени искове с правно основание чл.344,ал.1,т.1,2 и т.3 КТ, вр.чл.225,ал.1 КТ. От фактическа страна е прието за безспорно межда страните, че са в трудово правоотношение по силата на трудов договор № 55/14.02.2013 г., считано от 15.02.2013 г., както и че по силата на Допълнително споразумение № 1605/20.05.2020 г. ищецът М. М. изпълнява длъжността "Главен вътрешен одитор" в отдел "Вътрешен одит". Със Заповед № НК-3/14.02.2020 г. на изп.директор на "АЕЦ Козлодуй"ЕАД ищецът М. М. е наказан със "Забележка" за това, че в периода 2019 г. до момента на издаване на заповедта нееднократно нарушава правилата на поведение и общуване на работното място, установени в Етичния кодекс на дружеството, което поведение се явява неизпълнение на задълженията, посочени в Раздел "Поведение и общуване на работното място" (чл.39-чл.45) от Етичния кодекс на "АЕЦ Козлодуй" ЕАД и като такова представлява нарушение на трудовата дисциплина по смисъла на чл.78, ал.1 от ПВТР и чл.187, ал.1, т.10 КТ. С Решение от 02.12.2020 г. по гр.д.№ 235/2020 г. по описа на РС-Козлодуй е отхвърлен предявен от ищеца иск за отмяна на тази заповед за дисциплинарно наказание. Със Заповед № АД-1855/30.06.2021 г. на изп.директор на "АЕЦ Козлодуй" ЕАД на основание чл.193 КТ са изискани обяснения от М. М. по следните въпроси: 1. На 04.06.2021 г. обиждал ли е своя колежка с думите "некомпетентна", "нахална", "намесваш се в разговора по глупав начин","изказваш се некомпетентна" и "никой не ти е искал мнението"? Поради какви причини тези думи и изрази са употребени в служебен разговор?; 2. На 04.06.2021 г. държал ли се е грубо и неуважително с колега и поради какви причини?; 3. Проявява ли тенденциозно отношение към колега, състоящо се в грубо отношение и предизвикване на конфликтни ситуации и поради какви причини? Със Заповед № НК-11/06.07.2021 г. на изп.директор на "АЕЦ Козлодуй" ЕАД на М. М. е наложено дисциплинарно наказание "Предупреждение за уволнение" за това, че на 04.06.2021 г. е създал конфликтна ситуация като се е държал в нарушение с установените в Етичния кодекс и Правилника за вътрешния трудов ред норми, а именно –недружелюбно и неколегиално отношение, липса на уважение и отправяне на негативни намеци към колега, както и създаване на стресова атмосфера и затрудняване на нормалната работа в отдела като цяло, като извършеното представлява нарушение на чл.18, чл.41, чл.44, 45, т.1 и 2 от Етичния кодекс и на чл.67, т.18 ПВТР и като такова представлява нарушение на трудовата дисциплина по смисъла на чл.83, ал.14 ПВТР вр. чл.67, т.18 ПВТР и раздел "Поведение и общуване на работното място" от Етичния кодекс, респ. чл.187, ал.1, т.10 КТ вр. чл.126, т.10 КТ. Със Заповед № АД-1912/05.07.2021 г. на изп.директор на "АЕЦ Козлодуй" ЕАД са изискани обяснения от ищеца М. по конкретни въпроси: 1. Поради какви причини влиза в персонални конфликти с колежките си С. Г., Р. Ц. и Р. П.-Г.? 2. На какво се дължи грубото му, неколегиално отношение към същите лица?; 3. Поради какви причини в присъствието на служители от отдела и на други звена на дружеството е употребил конкретно посочени епитети и изрази, отнасящи се за изп.директор и част от ръководството? В указания му срок – на 06.07.2021 г. М. М. е представил писмени обяснения до работодателя, в които посочва, че не е влизал в персонални конфликти с колежките си, както и че от м.11.2020 г. не комуникира с Г. и П.-Г.. Счита, че Г. борави с неистини, ползва като параван останалите си две колежки и трите се ползват с по-доброто разположение на началника на отдела. Отрича да е изричал посочените в заповедта изрази и епитети пред когото и да е в отдела или пред друго лице. Със Заповед № НК-12/06.07.2021 г. на изп.директор на "АЕЦ Козлодуй" ЕАД на ищеца е наложено дисциплинарно наказание "Уволнение" и е прекратено трудовото му правоотношение. Посочено е, че наказанието се налага: 1) на основание чл.190, ал.1, т.7 КТ за това, че в периода от м.09.2019 г. до 05.07.2021 г. нееднократно влиза в агресивни словесни конфликти, не поддържа колегиални отношения с колежките си С. Г., Р. Ц. и Р. П.-Г., с което затруднява екипната работа в отдел "Вътрешен одит", и отправя лични негативни намеци към колежките си, което поведение представлява нарушение на чл.18, 41, 44, 45, т.1 и 2 от Етичния кодекс и на чл.67, т.18 ПВТР и представлява нарушение на трудовата дисциплина по смисъла на чл.83, ал.14 ПВТР и раздели "Взаимно уважение" и "Поведение и общуване на работното място" от Етичния кодекс, съответно чл.187, ал.1, т.7 и т.10 КТ вр. чл.126, т.10 КТ и е основание за налагане на дисциплинарно наказание "уволнение" съгласно чл.85, ал.6 ПВТР и чл.190, ал.1, т.7 КТ; 2) на основание чл.190, ал.1, т.4, пр.1 КТ за това, че в същия период е отправил епитетите "неграмотен", "некомпетентен", "циганин", "к**ва" по отношение на началник отдел "Вътрешен одит", директор ПТД и изпълнителния директор, установено в присъствието на тези ръководители и служители на отдел "Вътрешен одит" на среща, проведена на 01.07.2021 г., което поведение представлява неизпълнение на трудовите задължения по чл.126, т.9 КТ, като предвид начина, по който е извършено – умишлено и пред други служители на дружеството представлява нарушение на трудовата дисциплина по смисъла на чл.187, ал.1, т.8 КТ и е основание за налагане на дисциплинарно наказание "уволнение" по чл.190, ал.4, пр.1 КТ. Прието е, че страните спорят основно по въпроса дали при издаването на заповедта за уволнение са допуснати формални нарушения, представляващи основание за отмяната й. Посочено е, че пред районния съд, така и пред въззивната инстанция ищецът поддържа, че при уволнението работодателят не е съобразил предварителната закрила по чл.333, ал.1, т.3 КТ и не е спазил изискванията на Наредба № 5 за болестите, при които работниците, боледуващи от тях, имат особена закрила съгласно чл.333, ал.1 КТ. Приел е, че в подкрепа на изложените в исковата молба твърдения относно здравословното си състояние, ищецът е представил множество медицински документи – епикриза от Болница "Токуда", Клиника по кардиология с приложени данни и кардиограми за периода 20.01.2012 г.-21.01.2012 г.; епикриза от Александровска болница, Клиника по нефрология и трансплантация за периода 04.10.2019 г. – 08.10.2019 г.; епикриза от Болница "Токуда", Клиника по интервенционална гастроентерология за периода 26.05.2020 г. – 30.05.2020 г.; епикриза от Болница "Токуда", Клиника по чернодробна, жлъчна, панкреатична и обща хирургия за периода 29.06.2020г. 5.07.2020 г.; амбулаторен лист от 25.06.2021 г. с приложени 2 бр. електрокардиограми; медицинско направление от 30.08.2021 г. В подкрепа на своята защитна теза, ответникът е приложил здравното досие на ищеца М., в което са описани провежданите периодични прегледи през годините на работата му в "АЕЦ Козлодуй" ЕАД. Към досието е приложена и декларация от 24.01.2013 г., с която при постъпването си на работа в "АЕЦ Козлодуй" ЕАД М. е декларирал, че не е боледувал и не боледува от болестите, посочени в подписания конфиденциален фиш, при наличието на които не може да започне работа в среда с йонизиращо лъчение, както и че при промени в здравословното му състояние, настъпили по време на трудовото правоотношение, установени от други здравни заведения, се задължава да уведоми терапевта от здравната служба, отговарящ за структурното звено, в което работи. Въззивният съд е приел за установено от посочените документи, както и от заключението на изслушаната пред районния съд специализирана съдебно-медицинска експертиза, че към момента на уволнението – 06.07.2021 г. ищецът М. М. страда от исхемична болест на сърцето, както и от захарен диабет тип ІІ. Прието е, че вещите лица са посочили, че от медицинската документация може да бъде направен извод, че тези заболявания са били налични и към 20.01.2012 г., като са доказани чрез съответните изследвания – холтер, ЕКГ и изследване на глюкоза. Прието е, че вещите лица са констатирали, че в приложеното здравно досие на ищеца е посочено, че на 01.12.2020 г. има преглед, като прегледалият го лекар по вътрешни болести е посочил, че М. страда от артериална хипертония и захарен диабет тип ІІ и др. придружаващи заболявания. Приел е, че по делото липсват доказателства, от които да се установява, че преди издаване на заповедта за уволнение работодателят е искал от ищеца информация относно здравословното му състояние, а от приложеното Решение на основание чл.28, ал.2 ЗОДОИ на ИА "Главна инспекция по труда" е видно, че не е постъпвало искане от "АЕЦ Козлодуй" ЕАД за издаване на предварително разрешение за прекратяване на трудовото правоотношение на ищеца, респ. такова не е издавано. С оглед на така установеното от фактическа страна въззивният съд е приел за установено по делото, че ищецът М. М. страда от множество заболявания, сред които "исхемична болест" и "захарен диабет тип ІІ". Посочил е, че тези заболявания попадат в чл.1, ал.1, т.1 и т.6 от Наредба № 5 за болестите, при които работниците, боледуващи от тях, имат особена закрила съгласно чл.333, ал.1 КТ, издадена от министъра на народното здраве, обн. ДВ бр.33 от 1987 г. Изведен е извод, че той се е ползвал от закрилата по чл. 333, ал. 1, т. 3 КТ. Прието е, че предварителната закрила за трудоустроените работници и служители и за онези, които страдат от болестите по Наредба № 5/1987 г. на МНЗ, е засилена в сравнение с останалите случаи по чл. 333, ал. 1 КТ. Според съда тя изисква предварително разрешение от инспекцията по труда, предхождано от мнение на ТЕЛК, че целта е да се ангажират и здравните органи, тъй като закрилата по чл. 333, ал. 1, т. 2 и 3 КТ е по здравни, а не по социални причини, както са останалите случаи по чл. 333, ал. 1 КТ. Формиран е извод, че преди да издаде заповедта за налагане на дисциплинарно наказание "уволнение" и прекратяване на трудовото правоотношение, работодателят е длъжен да поиска от работника или служителя информация дали страда от заболяване, предвидено в Наредбата. Посочил е, че когато събере данни за наличие на такова заболяване, работодателят е длъжен да поиска от ТЕЛК мнение, като изпрати за това необходимите медицински документи. С това той изпълнява задължението си по чл. 333, ал. 2 от КТ. Приел е, че тази закрила има обективен характери може да отпадне само при бездействие, изричен отказ или умишлено затаяване на информация на искането на работодателя работникът да го уведоми за здравословното си състояние и да представи медицинските документи (Решение № 246/12.07.2013 г. по гр. д. № 711/2012 г. IV ГО, Решение № 61/02.04.2015 г. по гр. д. № 4165/2014 г. III ГО, Решение № 364/04.04.2014 г. по гр. д. № 1514/2013 г. IV ГО и др.). Съдът е приел за установено, че преди да издаде заповедта за уволнение работодателят не е изискал от ищеца М. да представи актуална информация за здравословното си състояние. Приел е още, че при липсата на отправено от работодателя такова питане до служителя, последният се ползва от закрилата, произтичаща от наличните заболявания към момента на уволнението му (Решение № 66 от 12.02.2014 г. на ВКС по гр. д. № 5417/2013г., IV г. о., ГК). Приети са за неоснователни направените от ответника възражения, че закрилата на ищеца е отпаднала поради неговото недобросъвестно поведение, изразяващо се в подписване на декларация, че не страда от болести, при наличието на които не може да започне работа в среда с йонизиращи лъчения, както и в неизпълнение на поетото със същата декларация задължение, че при промяна в здравното му състояние, настъпила по време на трудовото правоотношение и констатирана от други здравни заведения, ще уведоми терапевта на здравната служба. Съдът е приел, че моментът, към който се осъществява закрилата по посочената законова разпоредба на чл.333, ал.1, т.3 КТ, е връчването на заповедта за уволнение, че тогава упражненото от работодателя право да прекрати трудовото правоотношение е породило действие с достигане на изявлението до адресата. Приел е, че това е правно релевантният момент, към който следва да се прецени законността на изявлението – дали съществува потестативното право на уволнение и надлежно ли е упражнено, включително дали е преодоляна закрилата по чл. 333 КТ. Посочил е, че подписаната от ищеца декларация от 2013 г., поради което декларираното в нея здравословно състояние на М. е ирелевантно за настоящия правен спор. Прието е, че декларацията се отнася до заболявания, попадащи в обхвата на действалата към момента на подписването й НАРЕДБА № 29 от 16.09.2005 г. за здравни норми и изисквания при работа в среда на йонизиращи лъчения, издадена от министъра на здравеопазването, обн., ДВ, бр. 78 от 30.09.2005 г., отм., бр. 91 от 2.11.2018 г., които не се припокриват със заболяванията по Наредба № 5/87 г. на МНЗ. Освен това е посочено, че от представеното от самия ответник здравно досие на М. е видно, че работодателят е бил уведомен, че същият страда от артериална хипертония и неинсулинозависим захарен диабет. При тези съображения въззивният съд е приел, че като не е изискал информация от ищеца за здравословното му състояние към момента на уволнението и не е изискал предварително разрешение от инспекцията по труда, предхождано от мнение на ТЕЛК, работодателят е нарушил закрилата на ищеца по чл. 333, ал. 1, т. 3 от КТ, поради което уволнението е незаконосъобразно дори и само на това основание. Прието е, че пред районния съд и пред въззивната инстанция ищецът поддържа, че при уволнението работодателят не е съобразил и закрилата му по чл.333, ал.3 КТ. Посочено е, че по делото е представен Протокол от 13.11.2019 г. от проведена редовна конференция на САЕ-НФЕ-КНСБ, от който е видно, че ищецът е избран за заместник-председател на синдиката. Прието е за установено от приложения Протокол от 04.11.2020 г. от заседание на Синдикалния съвет на САЕ-НФЕ-КНСБ, че е взето решение временно изпълняващи длъжността секретари по смисъла на КТ да бъдат трима човека, сред които ищецът – организационен секретар. Посочил е, че към исковата молба е приложена служебна бележка, издадена на 23.08.2021 г. от САЕ-НФЕ-КНСБ, в която е отразено, че длъжността зам. председател се счита за организационен секретар и подлежи на закрила по смисъла на чл.333, ал.3 КТ. Въззивният съд е приел за установено от приложения Устав на САЕ-НФЕ-КНСБ, приет на 04.05.1993 г. и актуален към момента на издаване на процесната заповед за уволнение – чл.11, че органите на Синдиката са: Конференцията, Синдикалния съвет, Председател, Заместник председател, Финансово контролна комисия и Изпълнителен съвет. Според представения Протокол от 04.11.2021 г. от проведена извънредна конференция на Синдиката взето е решение за приемане на промени в Устава, като в чл.11 вместо заместник председател е добавен като орган секретар. От показанията на свидетеля А. П. - председател на Синдиката на атомните енергетици от 1996 г. и до настоящия момент е прието за установено, че първоначално след образуването на Синдиката е имало длъжност секретар, но впоследствие това е било изменено и длъжността е била променена на заместник - председател, без обаче функциите да бъдат променяни. Въззивният съд е приел, че с предварителна закрила при уволнение по чл. 333, ал. 3, предл. 1 от КТ вр. § 1, т. 6 от ДР на КТ се ползва работник или служител, който е член на синдикалното ръководство /председател, секретар/ на синдикалната организация, учредена или структурирана в предприятието на съответния работодател. Прието е за установено от събраните по делото доказателства, че към момента на издаването на заповедта за уволнение ищецът М. е бил член на синдикалното ръководство на САЕ-НФЕ-КНСБ, но е бил избран за заместник-председател, а не за секретар. Посочено е, че с решение от 04.11.2020 г. е избран за временно изпълняващ длъжността организационен секретар, но съдът е приел, че доколкото към този момент такава длъжност изобщо не е била предвидена в Устава на САЕ-НФЕ-КНСБ, то решение за временно изпълнение на същата не би могло да има правна стойност. Приел е, че решение за добавяне на секретаря като част от синдикалното ръководство е взето едва след уволнението на ищеца с решение от 04.11.2021 г. С оглед на посоченото е формиран извод, че ищецът не е доказал твърденията си, че към момента на уволнението се е ползвал със закрилата по чл.333, ал.3 КТ. Относно наведените доводи, че функциите на заместник- председателя и секретаря са едни и същи съдът е приел, че разпоредбата на §1, т.6 от ДР на КТ има формален характер и в тежест на работодателя може да бъде вменено единствено събиране на информация дали уволненият работник или служител има качеството на председател или секретар на съответната синдикална организация, но не и да прави анализ на функциите на друга заемана длъжност. Посочено е, че пред районния съд и пред въззивната инстанция, ищецът поддържа, че при уволнението работодателят е допуснал нарушение на разпоредбата на чл.195 КТ. Тези доводи въззивният съд е преценил за основателни. Прието е, че в заповедта е посочено, че в периода от м.09.2019 г. до 05.07.2021 г. М. нееднократно е влизал в агресивни словесни конфликти, не е поддържал колегиални отношения с колежките си С. Г., Р. Ц. и Р. П.-Г., отправял е лични негативни намеци към колежките си, отправял е епитетите "неграмотен", "некомпетентен", "циганин", "к**ва" по отношение на началник отдел "Вътрешен одит", директор ПТД и изпълнителния директор, установено в присъствието на тези ръководители и служители на отдел "Вътрешен одит" на среща, проведена на 01.07.2021 г. Прието е, че са посочени нарушените разпоредби, като е дадена и правна квалификация на основанията за уволнение. Според въззивния съд липсва ясно и точно посочване кога, къде и при какви обстоятелства са извършени тези нарушения. Приел е, че тази конкретизация е от съществено значение за извършване на преценка дали при налагане на дисциплинарното наказание са спазени сроковете по чл.194, ал.1 КТ (в случая е явно, че част от посочения период е извън рамките на едногодишния срок по тази законова разпоредба), както и дали за нарушенията вече не са били наложени други дисциплинарни наказания (по делото има безспорни доказателства, че на М. са наложени две предходни дисциплинарни наказания "забележка" и "предупреждение за уволнение", като второто е наложено в същия ден, в който е издадена и заповедта за уволнение). В обобщение въззивният съд е приел, че закрилата на ищеца М. по чл.333, ал.1, т.3 КТ не е била преодоляна, както и че е нарушена разпоредбата на чл.195, ал.1 КТ, поради което предявеният иск с правно основание чл.344, ал.1, т.1 КТ е основателен, че уволнението му е незаконно на тези формални основания и Заповед № НК-12/06.07.2021 г. на изпълнителния директор на „АЕЦ Козлодуй” ЕАД следва да бъде отменена, без да бъде разглеждан по същество спора и без да бъдат обсъждани останалите събрани по делото доказателства. Прието е, че са основателни и обусловените искове с правно основание чл.344, ал.1, т.2 и т.3 КТ, както и искът за връщане на незаконно удържано обезщетение по чл.221, ал.2 КТ. Във въззивната жалба не са изложени конкретни оплаквания във връзка с тези искове, по които съдът да дължи произнасяне съгласно чл.269, изр.2 ГПК. При тези съображения съдът е потвърдил първоинстанционното решение, с което исковете с правно основание чл.344,ал.1,т.1,2 и т.3 КТ са уважени. По правните въпроси: Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по въпросите по п.1-ви от изложението. Въпросът каква е доказателствената тежест и имат ли задължителна сила актовете на медицинските органи, които са издадени в противоречие с действащите нормативни разпоредби за това не е разрешаван от въззивния съд, не е обусловил решаващите правни изводи по предмета на спора, поставен е хипотетично и поради това не представлява правен въпрос по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК. Останалите въпроси по п.1-ви са разрешени в съответствие с цитираната от жалбоподателя практика на ВКС. С решение № 230/01.11.2016 г. по гр.дело № 502/2016 г. на ВКС, III г.о. по чл.290 ГПК е възприета многобройната и непротиворечива практика на ВКС, според която закрилата по чл.333, ал.1, т.3 от КТ има обективен характер и цели да запази работника от неблагоприятните последици на уволнението по социални и хуманни критерии/решения № 156 от 6.6.2012 г. по гр.д. №1845/2010 г. на Четвърто Г.О., № 492 от 17.06.2010 г. по гр.д. №477/2010 г. на Четвърто Г.О., № 853 от 17.12.2010 г. по гр.д. №767/2010 г. на Четвърто Г.О., № 355 от 17.06.2010 г. по гр.д.№ 477/2010 г. на Четвърто Г.О. и № 61 от 2.4.2015 г. по гр.д. №4165/2014 г. на Трето Г.О./. Това означава, че за приложението на закрилата е необходимо към момента на връчване на заповедта работникът или служителят действително да е страдал от посоченото в чл.1 от Наредба № 5 от 1987 г. заболяване. Само тогава, с оглед реалното наличие на социално значима болест, е оправдана закрилата при уволнение. Затова неизпълнението на задължението на работника или служителя да уведоми работодателя и да представи медицински документи за заболяването няма правно значение и защитата се прилага/решение № 492 от 17.06.2010 г. по гр.д. №477/2010 г. на Четвърто Г.О. на ВКС/. Същото принципно разрешение за обективния характер на закрилата само при действително заболяване важи и за обратния случай, когато се установи по делото, че работникът или служителят всъщност не е боледувал от заболяването, обуславящо закрилата при уволнение. Тогава не е необходимо работодателят да иска предварително разрешение от инспекцията по труда и уволнението е законосъобразно/ решение № 21 от 2.2.2011 г. по гр.д. № 808/2010 г. на Четвърто Г.О. на ВКС/. Следователно процедурата, свързана със закрилата по чл.333, ал.1, т.3 от КТ, е установена единствено с цел да се защитят работниците или служителите, които наистина страдат от съответните заболявания. Ето защо нарушенията на тази процедура могат да доведат до незаконосъобразност на уволнението само при доказване на заболяването в хода на делото, по което се разглежда искът за неговата отмяна. Когато работодателят оспори наличието на заболяване и в приетите по делото медицински документи се съдържат противоречиви данни, в тежест на работника или служителя е да установи безспорно, че е страдал от това заболяване към момента на връчване на заповедта. Обичайното доказателствено средство за целта е съответната съдебно-медицинска експертиза, приета по делото. При спор относно законосъобразността на уволнението поради наличие на закрила по чл.333, ал.1, т.3 от КТ административните актове и решенията на административните съдилища, касаещи здравословното състояние на работника или служителя, имат задължителна сила само относно преценката дали са валидни и законосъобразни/чл.302 от ГПК/. Изцяло от компетентността на гражданския съд обаче е да установи обективното наличие на заболяването към момента на връчване на уволнителната заповед при съвкупна преценка на всички доказателства по делото и съобразяване с доказателствената тежест. В същата насока е разрешението на правния въпрос в цитираното решение № 287/27.12.2018 г. по г.д.№ 253/2018 г. на ВКС, IV г.о. по чл.290 ГПК. В съответствие с посочената практика на ВКС въззивният съд е обсъдил всички събрани по делото писмени доказателства, заключението на изслушана СМЕ и е формирал извод, че към момента на връчване на заповедта за уволнение ищецът М. М. страда от заболяванията „исхемична болест” и „захарен диабет тип II”. Приел е, че преди да издаде заповедта за уволнение работодателят не е изискал от ищеца да представи актуална информация за здравословното си състояние, поради което ищецът се ползва от закрилата, произтичаща от наличните заболявания към момента на уволнението. Изведени са и изводи, че в случая работодателят е нарушил закрилата на ищеца по чл.333,ал.1,т.3 КТ, тъй като освен, че не е изискал информация за здравословното му състояние към момента на уволнението, не е изискал предварително разрешение от инспекцията по труда, предхождано от мнение на ТЕЛК. С оглед на това е формирал решаващ извод, че на това основание уволнението е незаконосъобразно. С оглед на посоченото основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по въпросите по п.1-ви от изложението не се установява. Не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т. 1 ГПК по въпросите по п.2-ри от изложението, тъй като по съдържание преповтарят част от тези по пункт 1-ви и за тях са относими вече изложените по-горе мотиви на настоящия съдебен състав. Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по третия въпрос от изложението. С цитираното по-горе решение № 230/01.11.2016 г. по гр.дело № 502/2016 г. на ВКС, III г.о. по чл.290 ГПК е прието, че при спор относно законосъобразността на уволнението поради наличие на закрила по чл.333, ал.1, т.3 от КТ административните актове и решенията на административните съдилища, касаещи здравословното състояние на работника или служителя, имат задължителна сила само относно преценката дали са валидни и законосъобразни/чл.302 от ГПК/. Изцяло от компетентността на гражданския съд обаче е да установи обективното наличие на заболяването към момента на връчване на уволнителната заповед при съвкупна преценка на всички доказателства по делото и съобразяване с доказателствената тежест. Правният въпрос въззивният съд е разрешил в съответствие с тази практика на ВКС. Както се отбеляза въззивният съд е приел за установено, че към момента на връчване на заповедта за уволнение на ищеца последният е страдал от заболяванията „исхемична болест” и „захарен диабет тип II”. Този извод съдът е направил като е обсъдил събраните по делото писмени доказателства и заключението на изслушаната от първоинстанционния съд съдебно медицинска експертиза. Следователно не се установява соченото основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по този правен въпрос. Неоснователни са доводите на жалбоподателя за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по четвъртия въпрос от изложението. Съгласно разясненията по т.2 от т.решение № 1/2013 г. по т.дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да реши спора по същество, като съобразно собственото си становище относно крайния му изход може да потвърди или да отмени решението на първата инстанция. Уредбата на второинстанционното производство като ограничено /непълно/ въззивно обжалване, и произтичащото от това ограничаване на възможността пред втората инстанция делото да се попълва с нови факти и доказателства, не променя основните му характеристики като въззивно. Обект на въззивната дейност не са пороците на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност. С решение № 214/15.03.2017 г. по гр.дело № 112/2016 г. на ВКС, IV г.о. по чл.290 ГПК е възприета практиката на ВКС, изразена в решения на състави на по чл.290 ГПК, според съдът при формиране на фактически и правни изводи се ръководи от правилата по чл. 12, чл. 154 и чл. 235, ал. 2 ГПК - преценява всички доказателства и доводи по вътрешно убеждение и с оглед последицата от правилата за разпределение на доказателствената тежест в гражданския процес, като основава решението си върху приетите от него за установени факти и обстоятелства по делото и върху закона. Въззивната инстанция, независимо дали при мотивиране на съдебния акт препраща към съображенията на първоинстанционното решение по чл. 272 ГПК, е задължена да анализира всички допустими и относими към предмета на спора доказателства (съблюдавайки ограниченията по чл. 269 ГПК) - събрани пред нея и пред първата инстанция, относимите доводи и възражения, направени от страните, при съблюдаване на преклузивните срокове. Фактическите изводи трябва да са конкретно, ясно и точно изведени, като съдът посочи върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка. В същата насока е разрешението на правния въпрос в останалите цитирани от жалбоподателя решения на състави на ВКС по чл.290 ГПК. Правният въпрос е разрешен от въззивния съд в съответствие със задължителната практика на ВКС и с практиката на ВКС. С обжалваното решение съдът е обсъдил всички събрани по делото доказателства, относими към правния спор, формирал е свои фактически и правни и изводи по предмета на спора. Обсъдени са и доводите на всяка от страните, при спазване на преклузивните срокове, което е намерило израз в мотивите на решението. С оглед на това съдът приема, че не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по четвъртия въпрос от изложението. Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по петия въпрос от изложението. В първата част от въпроса: длъжен ли е съдът да установи обективното наличие на заболяване към момента на връчване на уволнителната заповед, при съвкупна преценка на всички доказателства по делото същият преповтаря по съдържание въпросите по пункт първи от изложението. Поради това съдът намира, че по тази част от въпроса са изложени мотиви по-горе. Относно частта от въпроса възможно ли е само и единствено съдът да обоснове решението си на основание медицински документи, съставени в противоречие с действащата към момента на издаването им правна рамка съдът приема, че не отговаря на изискването за правен въпрос по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК. Въззивният съд не е формирал решаващи правни изводи, за които да е посочил, че са обосновани с медицински документи, съставени в противоречие с действащата към момента нормативна уредба. Следователно в тази част въпросът не е правен. Това е достатъчно, за да не се допусне касационно обжалване, без да се обсъжда допълнителното основание по чл.280,ал.1,т.1 ГПК. Не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по шестия въпрос от изложението. Въпросът касае правилността на въззивното решение и поради това не представлява правен въпрос по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК. С определението по чл.288 ГПК Касационният съд преценява дали поставения въпрос от жалбоподателя в изложението, разрешен от въззивния съд е обусловил решаващите правни изводи по предмета на спора, но не и дали изводите са законосъобразни. Основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1 ГПК са различни от основанията за касационна отмяна по чл.281,т.3 ГПК. Преценката за правилността на въззивното решение ВКС извършва при разглеждане на касационната жалба само ако се допусне касационно обжалване. С оглед на посоченото съдът приема, че не следва да се допусне касационно обжалване по този въпрос. Неоснователни са доводите на жалбоподателя за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по седмия въпрос. С решение № 30/08.02.2012 г. по гр.д.№ 388/2011 г. на ВКС, III г.о. по чл.290 ГПК е възприета практиката на ВКС, според която е даден положителен отговор на въпроса съответства ли на изискванията на чл. 195, ал. 1 КТ заповед за дисциплинарно наказание, в която времето на извършване на нарушението е посочено като определен период. Прието е, че с оглед характера на извършваната работа или повторяемост на нарушението, както и поради по-късното му откриване, е възможно за някои от дисциплинарните нарушения да не се посочат дати на извършването им, а само периодът, без това да препятства конкретизиране на нарушенията в достатъчна степен с оглед защитата на работника и съдебния контрол за законност на наложеното наказание. В някои случаи спецификата на изпълняваната работа не позволява откриване на точния ден на извършване на нарушенията, а контролирането им е възможно само като краен резултат. Тогава изискванията на чл. 195, ал. 1 КТ също са изпълнени с посочване на периода на извършване на поредицата от нарушения. С въззивното решение е прието, че липсва ясно и точно посочване кога, къде и при какви обстоятелства са извършени дисциплинарните нарушения от ищеца. Изведен е и извод, че тази конкретизация е от съществено значение за извършване на преценка дали при налагане на дисциплинарното наказание са спазени сроковете по чл.194, ал.1 КТ, като съдът е отбелязал, че в случая е явно, че част от посочения период е извън рамките на едногодишния срок по тази законова разпоредба, както и дали за нарушенията вече не са били наложени други дисциплинарни наказания, като по делото са представени доказателства, че на М. са наложени две предходни дисциплинарни наказания "забележка" и "предупреждение за уволнение", като второто е наложено в същия ден, в който е издадена и заповедта за уволнение. Правните изводи на въззивния съд са различни от цитираните в решението на състава на ВКС, тъй като са изведени въз основа на фактическа обстановка, която е различна и не се дължат на различно тълкуване на нормата на чл.195,ал.1 КТ, каквото е дадено в посоченото решение на ВКС. С оглед на това съдът приема, че не е установено соченото основание за допускане на касационно обжалване по този правен въпрос. Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК по 10-ти, 11 и 16-ти въпрос, тъй като са формулирани хипотетично – т.е. възоснова на факти, каквито не са приети за установени по делото. Поради това съдът преценява, че въпросите не са правни и това е достатъчно, за да не се допусне касационно обжалване, без да се обсъжда допълнителното основание по чл.280,ал.1,т.3 ГПК. Касационно обжалване не следва да се допусне по чл.280,ал.1,т.3 ГПК по 17-ти въпрос. Същият не отговаря на изискването за правен въпрос по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК, тъй като не е разрешаван от въззивния съд и не е обусловил решаващите правни изводи по предмета на спора. Следователно въпросът не е правен. Само на това основание не следва да се допусне касационно обжалване, без да се обсъжда допълнителното основание по чл.280,ал.1,т.3 ГПК. Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК по 14 и 18-ти въпрос, тъй като касаят правилността на въззивното решение и не са правни въпроси. Както се отбеляза с определението по чл.288 ГПК ВКС преценява дали формулирания въпрос е разрешен от въззивния съд и е обусловил решаващите правни изводи по предмета на спора, но не и дали изводите са законосъобразни. Преценката по правилността на въззивното решение Касационният съд извършва при разглеждане на касационната жалба, само ако се допусне касационно обжалване. Не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК по 8,9,12,13 и 15-ти. По поставените въпроси, касаещи приложение на разпоредбата на чл. 333,ал.1,т.3 КТ не е налице непълнота или неяснота в правната уредба, не се налага изоставяне на едно тълкуване на закона, за да се възприеме друго и съществува последователна практика на ВКС, с която въззивният съд е съобразил решаващите правни изводи. Следователно основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК по тези въпроси не е установено. Като взема предвид изложеното съдът намира, че не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 и т.3 ГПК по поставените въпроси в изложението на жалбоподателя „АЕЦ Козлодуй” ЕАД. С оглед изхода на делото в полза на ответника по касационната жалба следва да се присъди сумата 1800 лв. разноски по делото за настоящото производство за адвокатско възнаграждение. П о изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение