Определение № 4251 от 31.08.2026 г. на ВКС по гр. д. № 362/2026 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от “У. Е. У.“ Црт, представлявано от члена на Съвета на директорите Д. П., чрез адвокат Е. П., срещу въззивно решение № 4920 от 29.07.2025 г., постановено от Софийския градски съд по в.гр.д. № 2584/2024 г. С влязло в сила определение касационното производство е частично прекратено като недопустимо. Съдът намира, че работодателят не обжалва въззивното решение в частта, с която съдът е отхвърлил иска на В. по чл. 74, ал. 4 КТ, въпреки, че в жалбата е посочено, че въззивното решение се обжалва изцяло. Оплаквания във връзка с решението по този иск няма, а и той е постановен в интерес на работодателя, т.е. липсва и правен интерес за него да подава жалба, което би направило същата недопустима в тази част. При тези разяснения, пред ВКС е висяща касационната жалба срещу въззивното решение в частта, с която Софийският градски съд се е произнесъл по искове на Г. К. В. с правно осн. чл. 215, ал. 1 КТ и чл. 117, ал. 1 КТ, както и за обезщетенията за забава по чл. 86 ЗЗД, натрупана върху главниците до датата на подаване на исковата молба, както и след тази дата – в размер на законната лихва, до окончателното издължаване, както и относно съдебноделоводните разноски. Касаторът излага съображения за неправилност. Насрещната страна Г. К. В., чрез адвокат П. С., отговаря в срока по чл. 287 ГПК, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, евентуално, че касационната жалба е неоснователна. Претендира разноски за инстанцията. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният Софийски градски съд, като изменил решението на първостепенния Софийски районен съд, осъдил дружеството да заплати на Г. В. следните суми: 12 953,12 лв. – неизплатени командировъчни пари за полети в периода 01.08.2019 г. – 10.08.2021 г., на осн. чл. 215, ал. 1 КТ, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 08.09.2022 г. до окончателното издължаване; 3853,55 лв. – сбор от неплатени възнаграждения за дните, през които Г. В. е ползвала платен годишен отпуск в периода 01.11.2019 г. – 10.08.2021 г., на осн. чл. 177, ал. 1 КТ, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 08.09.2022 г. до окончателното издължаване; 866,19 лв. – обезщетение в размер на законната лихва върху всяко от неизплатените възнаграждения по чл. 177 КТ, считано от датата на падежа на всяко от задълженията до 08.09.2022 г. Въззивният съд, за да се произнесе, установил, че през периода от 11.12.2018 год. до 10.08.2021 год., между страните е съществувало трудово правоотношение, по силата на което ищцата е изпълнявала длъжността „младши член на кабинен екипаж“, а впоследствие „стюардеса“. Съгласно чл. 5а от трудовия договор работодателят се е задължил да заплаща на ищцата брутна годишна заплата в размер на 9 714 лв., платима на 12 равни месечни вноски в зависимост от действително отработените месеци, която сума включва всички допълнителни месечни възнаграждения с постоянен характер, включително брутна фиксирана сума за допълнителна работа, извънреден труд и работа по време на празници, брутна фиксирана сума за часовете, в които служителят е бил в режим на готовност, брутна фиксирана сума за следобедни и нощни смени, брутна фиксирана сума за прослужено време. Между страните е постигнато съгласие, че след всеки планиран и приключен сектор, работодателят ще заплаща на служителя така нареченото „секторно плащане“, като първите два планирани и приключени сектора за всеки ден ще се считат включени в размера на основната брутна заплата на служителя, съгласно чл. 5б от трудовия договор, и работодателят няма да бъде длъжен да прави отделни плащания за тези сектори. Размерът на всяко стандартно секторно плащане за секторите, приключени от служителя в един ден, в допълнение към първите два сектора, е уговорен в брутна стойност от 20,54 лв., която сума следвало да бъде заплащана всеки месец от работодателя допълнително (чл. 5б, абзац 2 от трудовия договор). Уговорено е, също така, че служителят има право да получава за времето на изпълнение на международни полети допълнителни командировъчни пари по смисъла на раздел IV от Наредбата за командировките и специализациите в чужбина в размери, допълнително установени в изрична заповед от работодателя (чл. 5б, абзац 3 от трудовия договор). На 20.09.2019 г. между страните е сключено допълнително споразумение към трудовия договор, по силата на което ищцата е заела длъжността „стюардеса“, при уговорено увеличено трудово възнаграждение в размер на 10 685 лв., съставено от същите компоненти, чийто размер също е бил увеличен, и при изрично посочен размер на секторните плащания - 24.45 лв. бруто съгласно чл. 5б. На 01.01.2020 г. между страните е сключено допълнително споразумение към трудовия договор, по силата на което е изменен размерът на основната брутна заплата, който е увеличен на 11 573 лв., считано от 01.01.2020 год. Уговорено е и увеличение на размерите на компонентните, формиращи възнаграждението. На 01.04.2020 г. между страните е сключено допълнително споразумение към трудовия договор, по силата на което отново е изменен размерът на основната брутна заплата, като той е увеличен на 12 288 лв., считано от 01.04.2020 г. Уговорено е и увеличение на размерите на компонентните, формиращи възнаграждението. На 29.04.2020 г. между страните е сключено допълнително споразумение към трудовия договор, съгласно което, считано от 01.05.2020 г. размерът на всяко стандартно секторно плащане за секторите, приключени от служителя в един ден, в допълнение към първите два сектора, е 18,40 лв. (бруто), която сума следва да бъде заплащана всеки месец от работодателя допълнително. Установено е, че трудовото правоотношение е прекратено на 10.08.2021 г. (на осн. чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ). За периода от 01.08.2019 г. до 10.08.2021 г. ищцата е прелетяла общо 492 сектора, като работодателят е заплатил 46 от тях. Съгласно вътрешни правила за работната заплата, наименувани от работодателя “Обяснение на заплатите на Кабинен екипаж“, работодателят е установил елементите на заплатата, в която е посочено, че се включва секторно плащане. Предвидени са „дневни пари“, които подлежат на плащане според броя отработени дни и не се облагат с данък, които не са командировъчни по см. чл. 215 КТ. Отделно е договорено заплащане на „командировъчни пари“- за нощувка далеч от дома в размер на брутна фиксирана сума 30 евро, авансово в началото на месеца според планираните пътувания, която съответно се добавя/приспада от заплатата спрямо реално извършените пътувания. Съдът, като тълкувал спорната клауза, приел, че действителната воля на страните е била „секторното заплащане“ с оглед броя на планираните и завършени сектори на ден да бъде разделено на два компонента: 1/ 1-ви и 2-ри сектор (първите два сектора), за които се заплаща основна брутна заплата и 2/ следващите сектори - 3-ти, 4-ти, 5-ти и т.н., за които се заплаща допълнително възнаграждение, съобразно уговорената ставка. Последното, като част от общото възнаграждение, се дължи всеки месец за изпълнение на трудови задължения на служителя и има същностна връзка с изпълнението на възложените му с трудовия договор задачи. Плащането му е било уговорено като постоянен елемент от трудовото възнаграждение и определянето на размера му зависи от количеството на вложения труд. Тези плащания, за 3-ти и следващите сектори, са били и добавяни всеки месец при изчисляване на общото възнаграждение на Г. В.. Естеството на основанието за заплащането им, предвид специфичния характер на процесния трудов договор, довело въззивния съд до извод, че те са сигурни и предвидими, като без значение е различният им месечен размер, тъй като той е обусловен от възлаганите за осъществяване полети. По отношение на иска по чл. 177 КТ, съдът взел предвид постановеното от Съда на Европейския съюз решение от 15.09.2011 г., постановено по преюдициално запитване по дело С-155/10, като направил извод, че всички предвидени плащания - за 3-ти, 4-ти и т.н. прелетян сектор, за първите два сектора (формирани и плащани от работодателя като „дневни пари“) и секторно плащане, наименовано „бонус“, са елемент от брутното трудово възнаграждение, въз основа на което се определя възнаграждението за платен годишен отпуск по чл. 177 КТ. Те са предвидими, сигурни и нямат характера на обезщетение или еднократен паричен стимул. Прието е, че именно защото тези престации представляват уговорено допълнително трудово възнаграждение за положен труд, те са били дължими ежемесечно, постоянно, наред с основното трудово възнаграждение. Направен е извод, че работодателят не е притежавал и правото на преценка дали да заплати това допълнително трудово възнаграждение, а то е било дължимо при настъпването на обективния факт на осъществяването на първи и втори сектор, осъществяването на повече от два сектора, и осъществяването на по-дълги сектори (с по-голяма продължителност), т.е. било е поставено в зависимост само от осъществяването на трудовата функция на ищцата (изпълнени летателни часове. По отношение на иска по чл. 215 КТ, съдът приел за установено, че в периода на полагане на труд ищцата е била в международни командировки. По силата на договорна клауза - чл. 5б, абзац 3 по представения трудов договор, уговорено е възнаграждение според разпоредбата на чл. 31, ал. 2 от раздел IV на Наредбата за служебните командировки и специализации в чужбина, която препраща към Приложение №3а, т.е. уговореният размер е 55 евро на ден. Съдът установил дължимата сума и я присъдил, като приел за неоснователни доводите на дружеството-работодател, че е изплатило дължимите командировъчни пари. Развил съображения, че Наредбата е издадена от МС на основание чл. 215 КТ и може да определя само минимален размер на обезщетенията при командироване, а също, че работодателят, при определяне на размера на тези обезщетения, не може да ги фиксира под предвидения размер, дори по взаимно съгласие с работника или служителя, а още по-малко могат да имат правен ефект издадените едностранно от него заповеди или други актове. Касаторът развива доводи за вероятна недопустимост на въззивното решение по три групи съображения, както и за очевидна неправилност. Счита, че решенето е недопустимо поради това, че дружеството е ненадлежен ответник, в съответствие с постановките на ТР № 1/2010, обявено на 30.03.2012 г. на ВКС, по тълк.д. № 1/2010 г. на ОСГК; клонът на дружеството не е конституиран като задължителен другар по делото, в съответствие с постановките на ТР № 7/13.01.2023 г. на ВКС по т.д. № 7/2020 г. на ОСГК; недопустимост на решението по чл. 128, ал. 2 ГПК, в частта, с която искът е отхвърлен, поради това, че е има произнасяне по невъведено от страните твърдение за погасяване чрез реално плащане, респективно по преклудирано основание на иска, въведено едва с въззивната жалба; недопустимост на решението по чл. 177 КТ, поради произнасяне по невъведено основание/непредявен иск. Изложените съображения – надлежен или ненадлежен ответник е касаторът, касаят основателността на претенциите. Съдът следи за процесуалната легитимация, не за материалноправната (надлежна страна ли е ответникът по материалноправния спор). В правната теория и практиката на Върховния касационен съд няма съмнение, че надлежни страни по материалното правоотношение са тези, на които съответно принадлежат правата и задълженията по правоотношението. Процесуалната легитимация се определя от твърденията в исковата молба за това кои са страните по спорното материално правоотношение и може да не съответства на действителното правно положение. За допустимостта на исковия процес е необходимо наличие на процесуална легитимация, а относно надлежните страни по материалното правоотношение съдът се произнася със съдебното решение. В този смисъл, дали ищецът е носител на претендираното субективно материално право или право, което ще бъде накърнено, ако спорното съществува, съответно дали ответникът неоснователно оспорва, накърнява или претендира същото право, са въпроси, които се разрешават по съществото на спора, а не касаят допустимостта на исковото производство. (напр. решение № 61/13.06.2014 г. по гр.д. № 3306/2013 г. на ВКС, IV г.о.). Не се касае за процесуална легитимация обаче в случаите, когато от твърденията в исковата молба следва, че страните по материалното правоотношение са едни, а посочените в исковата молба – други (изключение са хипотезите на процесуална субституция). Налице е нередовност на исковата молба, изразяваща се в противоречие между обстоятелствена част и петитум, в който случай съдът трябва да предприеме действия по чл. 129, ал. 2 ГПК – срв. разясненията в т. 5 от ТР 1/2013 г. на ОСГТК. Съдът, служебно установи, че случаят не е такъв. Цитираните тълкувателни решения са и неотносими към оплакването - ТР № 1/2010, обявено на 30.03.2012 г. на ВКС, по тълк.д. № 1/2010 г. на ОСГК, е постановено за тълкуване на чл. 61, ал. 2 КТ – кой е работодател за длъжности, определи в закон или в акт на МС, за които трудовият договор се сключва с по-горестоящия орган, която норма няма никакво отношение към настоящия казус, а и разясненията също нямат връзка с развитите от касатора оплакванията за недопустимост. В цитирания тълкувателен акт е изяснено, че когато надлежната страна (работодателят в хипотезата на чл. 61, ал. 2 КТ) не е посочена като ответник, се касае за нередовност на исковата молба (от твърденията в нея се следва възникване на трудово правоотношение в хипотезата на чл. 61, ал. 2КТ, а искът е предявен срещу горестоящия административен орган). Случаят не сочи на противоречие в исковата молба, напротив искът е уважен, като предявен срещу надлежен ответник – работодателят по материалното трудово правоотношение, за което въззивната инстанция е изложила нарочни съображения във връзка с приложението на § 1, т. 1 ДР на КТ. Несъгласието на касатора с тях, ВКС не може да преценява в настоящата процедура, без въпрос по см. чл. 280, ал. 1 ГПК. Цитираното ТР № 7/13.01.2023 г. на ВКС по т.д. № 7/2020 г. на ОСГК, касае въпросът за вида необходимо другарство по иск на трето лице за нищожност на договор, предявен срещу страните по него – факултативно или задължително, поради което, не само, че е неотносим към спора и оплакването на касатора за недопустимост (по естеството си за неправилност) на въззивното решение, но и не е ясно от къде извлича изобщо касатора заключението за задължително необходимо другарство между търговско дружество – принципал и неговия клон. Касаторът обосновава със следните въпроси хипотезата на чл. 280, ал. 1 ГПК: Във връзка с тълкуването на чл. 266, ал. 3 ГПК е поставено следното питане: при въведено във въззивната жалба оплакване за допуснато от първата инстанция нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи, длъжен ли е въззивният съд да събере доказателства, които са допустими и относими, били са поискани пред първа инстанция, и впоследствие по реда на чл. 266, ал. 3 ГПК. Твърди се противоречие на въззивното решение с решение № 9 от 13.01.2025 г. на ВКС по т. д. № 2748/2022 г., I т. о.; решение № 18 от 4.03.2022 г. на ВКС по т. д. № 454/2021 г., I т. о.; решение № 423 от 28.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1226/2023 г., III г. о.; Въпросът съдържа в себе си оценката на касатора за процесуалните действия на въззивния съд, който с мотивирано определение по реда на чл. 267 ГПК, намерил, че не е налице хипотезата на чл. 266, ал. 3 ГПК, защото първостепенният съд правилно е отказал да допусне исканото доказателствено средство, като неотносимо към предмета на спора. Въпроси във връзка с извода на съда, че поисканото доказателствено средство е неотносимо, няма, а именно това е съображението за отказа. В този смисъл не се установява и противоречие с цитираната съдебна практика. Следващият въпрос е по тълкуването на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК: длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани по делото доказателства. Твърди се противоречие на въззивното решение с решение № 19 от 7.08.2018 г. на ВКС по т. д. № 2124/2016 г., II т. о.; решение № 11 от 1.02.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1745/2020 г., IV г. о.; решение № 16 от 2.02.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1544/2021 г., III г. о.; решение № 17 от 14.09.2022 г. на ВКС по гр. д.№ 1926/2021 г., IV г. о.; решение № 18 от 9.03.2018 г. на ВКС по т. д. № 1512/2017 г., I т.о. Преценката за връзката на този въпрос с постановеното в обжалваното решение, се извършва с оглед конкретните касационни оплаквания за допуснати процесуални нарушения от въззивния съд при приложението на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК: кои конкретни доводи, твърдения и възражения на касатора, относими и допустимо заявени, въззивната инстанция е трябвало, но не е обсъдила; кои относими и допустими доказателства, в рамките, очертани от въззивната жалба по чл. 269 ГПК, са останали неанализирани от въззивната инстанция. На следващо място, те какво отношение имат към крайния резултат, в случая за резултата по исковете с правно осн. чл. 215, ал. 1 КТ и чл. 117, ал. 1 КТ, както и за обезщетенията за забава по чл. 86 ЗЗД. Касационното обжалване е контролноотменително, а гражданският процес – диспозитивен, от което следва, че освен строго определените хипотези, които нямат отношение към казуса, съдът се произнася само в строго ограничените рамки на касационните доводи по см. чл. 281 ГПК; сам не извършва проверка за правилност на въззивния съдебен акт, вкл. по бланкетни оплаквания. В т.нар. Приложение № 5 към изложението към касационната жалба, структурирано в табличен вид, както и голяма част от жалбата и изложението, са изложени твърдения и доводи във връзка с това чии подписи са положени върху трудовия договор и анексите към него (пълномощник на клона на търговското дружество) и чия е сметката, от която са превеждани сумите към ищцата – сами по себе си без значение за приложението на § 1, т. 1 от ДР на КТ и извода за надлежния работодател. На следващо място, касае се за процесуална легитимация на работодателя като главна страна по трудови дела, бил той принципал или негова отделна структура. Дори, когато работодател е самостоятелно образувание на дружеството – майка, то е главна страна, но не като процесуален субституент, чиято легитимация измества тази на юридическото лице – майка. Следващите твърдения за необсъдени възражения, по съществото си, касаят направеното от въззивната инстанция тълкуване по чл. 20 ЗЗД на трудовия договор и постигнатите в него уговорки за дължими плащания на служителя, тяхното естество, размер и начин на погасяване. Тук следва да се изясни, че изводът на съда за релевантните за спора факти относно дължимите от работодателя суми, той прави при анализ на данните по делото относно съществуването и естеството на тези задължения. В случаите, когато прави фактически и правни изводи, различни от тези на страните, не се касае за недопустимо изменение в основанието на иска, а за подвеждане на приложимата норма към релевантните факти, установени от надлежно събраните доказателства Същото се отнася и, когато намери, че спорното вземане е уредено/доуточнено в договорни клаузи или вътрешни правила, различни от тези, на които се основават страните. Казаното се отнася и до оплакването за „служебно преквалифициране на обезщетението по чл. 215 КТ – във възнаграждение по труд, което после преквалифицира като командировъчни“. Квалификацията е не само право, но и задължение на съда. В случая, съдът е разгледал уговорката за т. нар. „дневни пари“ (изнесена като отделна, необлагаема с данъци сума) и „бонус“ в трудовия договор, намери, че те са различни от задължението да се плащат командировъчни в размерите, уговорени по същия трудов договор. Съображенията на съда за дължими обезщетения по чл. 215 КТ са при анализ на други договорки. Д. на касатора относно неприложимостта на чл. 31, ал. 2 и Приложение 3а от НСКСЧ също не би изменил крайния резултат по спора, доколкото същественото съображение на въззивния съд е за задължение на договорно основание, с което страните са се уговорили отношенията им да се уреждат по правилата на чл.31, ал. 2 НСКЧС. Извън предмета на касационното обжалване са доводите за недопустимост на решението по чл. 128, ал. 2 ГПК, в частта, с която искът е отхвърлен, т.е. в интерес е на касатора. Д. за недопустимост на решението по чл. 177 КТ, поради произнасяне по невъведено основание/непредявен иск, по естеството си би могъл да е само за евентуална неправилност, не и за недопустимост поради произнасяне извън предмета на спора. В заключение, описаните в Приложение № 5 към изложението към касационната жалба, твърдения и доводи не биха могли да доведат до различен краен резултат по материалноправния спор, предмет на допустимата част от касационната жалба. На следващо място, трябва да се изясни, че предмет на въззивното производство е материалноправният спор, а не правилността на първоинстанционното решение; въззивният съд е втори по ред съд по съществото на спора. Оплакванията в жалбата не превръщат въззивната инстанция в контролноотменителна. Въззивникът иска друго решение по спора, като може да се обосновава с твърдения, че определени изводи на първоинстанционния съд са неправилни (извени в нарушение на определени процесуални нарушения и/или в противоречие с материалния закон, и/или са необосновани), като същевременно да указва правилните, според него, фактически и правни изводи, които може да подкрепи и с нови доказателствени искания. Поради това, конкретните пороци на първоинстанционното решение и изведените от тях твърдения и искания на жалбоподателя, обуславят обхвата на необходимите действия, които въззивният съд трябва да извърши, за да поправи неправилните изводи и да ги замени с правилни, когато постановява собственото си решение по спора. Във въззивното решение съдът не изследва първостепенния съдебен акт, което означава, че оплакванията във въззивната жалба, коментира доколкото те са свързани с материалноправния спор. Следващият въпрос е: може ли въззивният съд служебно да установява факти по делото, които не са били спорни между страните в първата инстанция, да разширява сам предмета на спора и да основава решението си на такива факти. Твърди противоречие на въззивното решение с решение № 24 от 30.03.2022 г. на ВКС по т. д. № 255/2021 г., I т. о. Той е неотносим спрямо постановеното от съда. Липсва произнасяне по непредявен иск, както настоящата инстанция изясни по-горе, като некоректно е цитирано решенето на ВКС. Решението би било недопустимо, ако съдът се беше произнесъл по друг иск, различен от този, с който е сезиран или „свръх“ петитум, а случаят не е такъв. Вземанията на ищцата се основават на съществуващо между страните трудово правоотношение и уговорени заплащания по сключен между тях трудов договор; кои клаузи в този договор, приложенията към него и анексите, имат отношение към спорните вземания, е по установяване на действителното фактическо положение между страните, съществуването на защитаваното от ищцата субективно материално право и основателността на претенциите й. Въззивният съд, също така, не е излязъл извън предмета на въззивното обжалване. Поставен е въпросът: длъжен ли е съдът да съобрази декларираното основание, размера и периодичността на едно оспорено документирано плащане, за да установи какво задължение е погасено с него - твърди се противоречие на въззивното решение с решение № 188 от 9.10.2015 г. на ВКС по гр. д. № 6561/2014 г., III г. о.; решение № 134 от 1.08.2018 г. на ВКС по гр. д. № 4159/2017 г., IV г. о. Не се установява противоречие с цитираната съдебна практика и съображенията в обжалваното решение. Съдът е тълкувал уговорките между страните и оценка на естеството на извършените плащания по пера, което не зависи от терминологията използвана от работодателя, който на тази плоскост може дори да твърди, че е извършил и недължими плащания, основан само на езика, ползван в договора. Няма значение как страните терминологично, или дори с цитиране на правни норми, уговорят задълженията помежду си; съдът е длъжен да разкрие тяхното естество и именно с оглед него, да приложи относимата правна норма и да разреши спора. Така е сторено и от състава на СГС, който се е основал на експертно заключение в изводите има ли плащане по установените вземания на ищцата, съответно с тях погасени ли са изцяло задълженията на работодателя. Тези разяснения се отнасят и към следващия правен въпрос, който също не може да обуслови допускане на касационно обжалване: „ определените от работодателя „командировъчни на ден“/“дневни“ са в размер, който кореспондира на размера на изплащани от него допълнителни трудови възнаграждения, това променя ли характера им от командировъчни по чл. 215 КТ в трудови възнаграждения по чл.128, т. 2 КТ“. Въпросът е некоректно зададен. Съдът изрично е разграничил кои вземания са част от брутното трудово възнаграждение (по иска с правно осн. чл. 128, ал. 2 КТ и част от тях са т.нар. „дневни пари“) и кои съставляват обезщетение при командироване (по иска с правно осн. чл. 215 КТ). Касаторът прави смесване на различните съображения, поради несъгласието с уважаването на иска по чл. 215 КТ. Начинът, по който се изчисляват и определят тези отделни вземания, е определен по различни правила в договора. Съдът няма да коментира какви са били съображенията на работодателя да определи допълнително възнаграждение, което е част от брутното, като „дневни пари“, изключено изрично от облагаемото трудово възнаграждение. Използваната терминология, създаваща целенасочено или не двусмислие на постигнатите уговорки, не може да служи за неизпълнение на същите. При тези съображения, неотносим се явява и следващият правен въпрос: може ли съдът да “преправя“ и “дописва“ текста на правна разпоредба, която е ясна в своя смисъл и обхват, ако намира текста ѝ за дискриминационен или несправедлив и, в частност, може ли съдът да прилага размерите на командировъчните по чл. 31, ал. 2 от НСКСЧ, които изрично се прилагат само за екипажи, въздухоплаващи под български флаг и за екипажи, плаващи под всички други флагове; може ли съдът да задължи правен субект да се съобрази и да приложи норма, от чийто обхват изрично този субект е изключен, съответно да наложи санкция на този субект (под формата на лихва) за неспазването на неприложима за него норма - твърди се, че въпросът има значението по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Решаващите съображения на въззивния съд са, че има уговорен между страните с договор размер на командировъчните пари, и те са различни от т.нар. „дневни пари“, който договор, със съгласието и на двамата съконтрахента, препраща относно обезщетението по чл. 215 КТ към чл.31, ал. 2 НСКЧС. Последната разпоредба е приложима именно по силата на договорно основание, а не като приложим нормативен акт към спорните правоотношение, за да се отговаря на така поставения въпрос. Не са налице основания, които да водят до извод за очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. От съдържанието му не се констатира превратно прилагане на материалния закон, нито груби нарушения на правилата на формалната логика. Касаторът не излага доводи, различни от оплакванията в касационната жалба, а те са твърдения за неправилност (квалификацията на пороците, дадена от касатора, не обвързва съда), които не могат да обусловят извод за наличие на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. В заключение, не следва да се допуска касационното обжалване. Касаторът следва да заплати на насрещната страна сторените в инстанцията съдебни разноски – 850 лв./434,60 евро заплатен адвокатски хонорар. Мотивиран от горното, съдът