Определение № 53 от 13.01.2014 г. на ВКС по гр. д. № 4992/2013 г.

Обжалвано е въззивно решение №240 на Врачански окръжен съд, постановено на 03.06.2013год. по в.гр.дело №293/2013год., поправено с решение № 284 от 21.06.2013г. С това решение след отмяна на решение №220/18.03.2013 г по гр.д.№ 5072/12 г по описа на ВрРСъд, въззивният съд е признал уволнението за незаконно и е отменил като незаконосъобразна заповед №85/29.11.2012г. на Управителя на [фирма] [населено място], с която на осн. чл. 188 т.3 вр. с чл.190 ал.1 т.3 вр. с чл. 126 т.7 ,т.10 и т.13 вр. с чл. 187 т.3 т.7 и т.10 вр. с чл. 193 ал.1 от КТ на В. Т. Н. е наложено дисциплинарно наказание "Уволнение" и е прекратено трудовото й правоотношение на длъжност шофьор на тролейбус в [фирма] [населено място], код по НКД 83312005; възстановил е ищцата на заеманата преди уволнението длъжност- шофьор на тролейбус в [фирма] [населено място] код по НКД 83312005; осъдил е [фирма] [населено място] да заплати на В. Т. Н. сумата от 3202,68лв. обезщетение за времето, през което е останала без работа поради уволнението за периода 29.11.2012г. до 29.05.2013г., ведно със законната лихва считано от предявяване на иск 30.01.2013 г, до окончателно изплащане на сумата, както и 700/седемстотин/ лева разноски пред двете съдебни инстанции, а по сметка на ВрОС държавна такса от 120,10 лв. Касационната жалба е подадена от [фирма] [населено място], представляван от адв. Л.В.. В касационната жалба се релевират доводи за неправилност и незаконосъобразност на решението – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК, като се иска отмяната му. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване, се сочи чл.280 ал.1 т.1 ГПК по обуславящите изхода на делото въпроси, уточнени от съда: “Недопустимо ли е решение, при постановяване на което съдът е излязъл извън правомощията си по чл.269 ГПК и се е произнесъл по наличието на порок на уволнителната заповед без да има наведено оплакване за последния” и “ при констатиране на несъответствие в заповедта между цифрово посочените правни основания за прекратяване на трудовото правоотношение и словесно описаните в мотивите на заповедта, следва ли съдът сам да определи действителното основание за уволнение въз основа на мотивационната част или констатирането на това несъответствие е достатъчно за отмяна на заповедта като незаконосъобразна без да се разглежда спора по същество”. Според касатора даденият с въззивното решение отговор на първия въпрос противоречи на разрешението, дадено с постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение №702 от 05.01.2011г. по гр.д.№1036/2009г. на ВКС, ІV ГО. Обосновава наличието на противоречието с твърдението, че нито в исковата молба, в хода на първоинстанционното производство, в пледоарията по същество, нито във въззивната жалба е визирано оплакване за немотивираност на уволнителната заповед поради посочване в титулната част на чл.190 ал.1 т.3 КТ – системни нарушения на трудовата дисциплина, които не са посочени в мотивите, и въпреки това въззивният съд е надхвърлил правомощията си по чл.269 ГПК и е признал уволнението за незаконно поради това, че при издаването й работодателят е нарушил императивната норма на чл.195 КТ – заповедта е немотивирана. Във връзка с втория поставен въпрос касаторът поддържа, че въззивното решение противоречи на решение №476 от 04.04.2012г. по гр.д.№1413/2010г. на ВКС, ІV ГО, и на решение № 346 от 23.07.2010г. по гр.д.№468/2009г. на ВКС, ІV ГО. Счита, че противоречието се изразява в това, че въззивният съд, след като е констатирал, че в титулната част на заповедта като основание е посочено и чл.190 ал.1 т.3 КТ, а в мотивите работодателят изобщо не посочва и няма предвид системни нарушения, е следвало да определи сам действителното основание за уволнение въз основа на мотивационната част на акта и да извърши проверка налице ли са елементите от състава на приложимата правна норма. В изложението си касаторът излага и подробни доводи за неправилност и необоснованост на въззивното решение. Ответникът по не взема становище. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гражданско отделение, като взе предвид данните по делото, за да се произнесе, съобрази следното: В. Т. Н. е предявила против [фирма] [населено място], искове по чл.344 ал.1 т.1, т.2 и т.3 КТ. С първоинстанционното решение исковете са отхвърлени като неоснователни, тъй като според съда поведението на ищцата на 31.10.2012г. като водач на тролейбус №107 по линия 41/1 в [населено място] и извършените от нея нарушения, представлявали грубо нарушение на трудовата дисциплина, изразяващо се в неизпълнение на трудовите задължения по длъжностна характеристика: неспазване график и разписание, неизпълнение на устно разпореждане на длъжностно лице/диспечер/ във връзка с изпълнение на служ. задължения и правилника на вътрешния трудов ред. Според ВРСъд наложеното най - тежкото дисциплинарно наказание – уволнение, отговаряло на критериите по чл. 189 от КТ: тежестта на извършеното нарушение, пострадалите граждани и цялостното поведение на ищцата, не спазваща на 31.10.2012г. разпореждане на диспечер, без наличие на основателни причини за такова поведение. В обжалваното решение въззивният съд е изложил съображения, че уволнението е незаконно поради това, че при издаването на заповедта работодателят е нарушил императивната норма на чл.195 КТ – заповедта е немотивирана, тъй като прекратяването на трудовото правоотношение е на основание чл.190 ал.1 т.3 – поради системни нарушения на трудовата дисциплина, а в мотивите е посочено само едно нарушение – на 31.10.2012г. и не са посочени повтарящи се най-малко три пъти нарушения. Счел е, че при констатиране на немотивираност на обжалваната заповед според съд. практика, съдът не е длъжен да разглежда спора по същество, а това е достатъчно основание за отмяна на издадената заповед като незаконосъобразна поради немотивираност. Въззивният съд е приел и това, че във връзка с поддържаното от работодателя по време на съдебното следствие пред първоинстанционния съд становище, че ищцата е била и многократно наказвана, от приложеното копие от Л. било установено, че на 20.09.2012г. й е било наложено дисциплинарно наказание "забележка", а на 14.11.12г. дисциплинарно наказание "предупреждение за уволнение". Обосновал е извод, че тези нарушения на трудовата дисципилна не са включени в мотивировката на атакуваната заповед, а и за наложените по отношение на тях наказания нямало писмени данни заповедите на управителя на дружеството да са влезли в законна сила, като в тежест на работодателя било да докаже тези факти и обстоятелства, които обаче са ирелевантни за момента предвид изводите на съда немотивираност на заповедта. Предвид изложеното е счел исковете за основателни. При тези мотиви на въззивния съд се обосновават следните изводи: Поставените в изложението въпроси обуславят извод за наличие на обща предпоставка за достъп до касация. Същите са включени в предмета на спора и обуславят решаващите изводи на съда. Във връзка с първия поставен в изложението въпрос обаче не е налице специфичната предпоставка, поддържана от касатора – тази по чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Според касатора противоречието на въззивното решение с приложеното към изложението решение на ВКС се изразява в това, че в превишаване на правомощията си по чл.269 ГПК въззивният съд в обжалваното решение се е произнесъл по въпроса дали работодателят е нарушил императивната норма на чл.195 КТ. Такова противоречие не е налице и този довод е необоснован. В решението, на което се позовава касаторът, е прието, че “от правилото, че при проверката на правилността на обжалваното решение въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата, има изключения - на първо място, тава е приетото от Върховния касационен съд в т. 10 от ТР № 1 от 17.07.2001 г. ОСГК по гр.д. № 1/2001, че съдът прилага императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване, т.е. при решаването на делото по същество въззивният съд прилага императивните разпоредби на материалния закон и проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд, а на второ място - въззивният съд проверява служебно правилността на обжалваното решение, когато следи служебно за интереса на страната”. Правният въпрос въззивният съд е разрешил по същият начин. Съобразявайки, че нормата на чл.195 КТ е императивна същият е извършил служебна проверка относно спазването й от работодателя и е обосновал извод, че при издаване на процесната заповед последният не се е съобразил със същата. Въпросът дали този извод е правилен и обоснован, в каквато насока са изложени доводи в изложението, е ирелевантен за производството по чл.288 ГПК. Касационнните оплаквания подлежат на преценка в случай, че решението бъде допуснато до касационно обжалване. Налице е обаче основанието по чл.280 ал.1 т.1 ГПК във връзка с втория поставен в изложението въпрос. Даденото от въззивния съд разрешение противоречи на разрешението, дадено в посочените от касатора актове на ВКС, поставени по реда на чл.290 ГПК, с които е прието, че “в случаите, когато работодателят е посочил погрешна правна квалификация, дори несъществуващ текст на закона, това обстоятелство не опорочава заповедта за уволнение, тъй като съдът не е обвързан от сочената от страните правна квалификация, а е длъжен сам служебно да определи вярната правна квалификация на спорното материално право, предмет на делото; същевременно, задължение на съда е да определи действителното основание за уволнение въз основа на мотивационната част от акта на работодателя, а след това да извърши и проверка за наличието на елементите от състава на приложимата правна норма”. Съобразявайки изложеното, съдът намира, че са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване по поставения правен въпрос на осн. чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Правният въпрос: “при констатиране на несъответствие в заповедта между цифрово посочените правни основания за прекратяване на трудовото правоотношение и словесно описаните в мотивите на заповедта, следва ли съдът сам да определи действителното основание за уволнение въз основа на мотивационната част или констатирането на това несъответствие е достатъчно за отмяна на заповедта като незаконосъобразна без да се разглежда спора по същество” е обуславящ изхода на спора. Представените с изложението съдебни актове удостоверяват противоречие на въззивното решение с разрешаването на правния въпрос, дадено с цитираната съдебна практика на ВКС, по смисъла на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,