Определение № 2783 от 02.10.2023 г. на ВКС по гр. д. № 879/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от ТП „Държавно ловно стопанство Ропотамо“ към Югоизточно държавно предприятие“ ДП - гр.Сливен, представлявано от директора инж. Г. Г., чрез адв. Р. Ц., против въззивно решение № 1111/15.11.2022 г., постановено по в. гр. д. № 1216/2022 г. на Окръжен съд - Бургас, с което е потвърдено решение № 1070/25.05.2022 г. по гр. д. № 6237/2021 г. на Районен съд - Бургас, с което са уважени предявените от С. И. В. против ТП „Държавно ловно стопанство Ропотамо“ към Югоизточно държавно предприятие“ ДП - гр.Сливен искове по чл. 344, ал. 1,т.1-т.3 КТ, като са признати за незаконни и са отменени наложените от работодателя наказания, както следва: наказание „забележка“, наложено със заповед № РД 10-137/06.08.2021 г., наказание „забележка“, наложено със заповед № РД 10-138/06.08.2021 г., наказание „забележка“, наложено със заповед № РД 10-139/06.08.2021 г. и уволнението, извършено със заповед № РД 13-5/06.08.2021 г., всички издадени от директора на ТП „Държавно ловно стопанство Ропотамо“; ищецът е възстановен на заеманата преди уволнението длъжност - „началник горскостопански участък“ в ТП „Държавно ловно стопанство Ропотамо.“ и ответникът е осъден да му заплати сумата от 9744 лева, представляваща обезщетение за времето, през което е останал без работа поради незаконното уволнение, считано от 06.08.2021 г., но за не повече от шест месеца, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба - 04.09.2021 г., до окончателното изплащане на задължението и са присъдени на ищеца направените съдебно деловодни разноски. В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на обжалваното решение, поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - основания за касационно обжалване по чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК. В изложението на основанията за допускане до касационно обжалване, касаторът се позовава на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 3 и ал. 2, предл. 3 ГПК по следните правни въпроси: 1. „Правните изводи на съда /включително тези относно преюдициалните за спора въпроси/, съдържащи се в мотивите към съдебното решение, могат ли да са декларативни?“; „Следва ли съда, относно наведените с въззивната жалба възражения, по въпроси от значение за изхода на спора, да мотивира и обоснове своите правни изводи, както и следва ли същите да са основани върху приетите за установени от съда, релевантни за спора обстоятелства по делото, които следва да бъдат подведени под хипотезата на приложимите материално правни норми /чл. 235, ал. 2 ГПК/?“; „Следва ли въззивния съд да отговори на всички оплаквания и доводи във въззивната жалба и отговора на въззивната жалба, но не като контролно-отменителна инстанция, а в качеството си на такава по съществото на спора, както и следва ли въззивния съд да се произнесе чрез извеждане на свои самостоятелни фактически констатации и/или правни изводи във връзка с всяко едно по отделно направени оплаквания и доводи на всяка една от страните по делото?“; „Въззивният съд следва ли служебно, без да е сезиран с такова оплакване, да обезпечи правилното приложение на императивна материалноправна норма, като даде указания относно подлежащите на доказване факти и необходимостта за ангажиране на съответни доказателства?“; „При спазване разпоредбата на чл. 236, ал. 2 ГПК, която изисква мотивите на решението да съдържат преценка на доказателствата, т. е. на всички доказателства, а не само избирателно на някои от тях, може ли съда да откаже да разгледа наведените с въззивната жалба възражения и да откаже да обсъди част от доказателствата приети по делото?“; „Мотивите на въззивното решение следва ли да съдържат преценка на всички доказателства по делото, а не избирателно?“; „Длъжен ли е въззивният съд, като втора по ред инстанция по съществото на спора, когато пререшава делото, да се произнесе по всички доводи на страните и да обсъди всички събрани по делото доказателства, които са от значение за изхода на делото?“; „Следва ли въззивния съд да подложи на самостоятелна преценка всички доказателства и обсъди защитните тези на страните, при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба и с отговора възражения дадени /съгласно чл. 271, чл. 272 вр. чл. 236 ал. 2 ГПК/, както и сочените с исковата молба основания, предели на въззивното производство - чл. 269 ГПК, както и на чл. 235, ал. 2 и ал. 4 ГПК и същите следва ли да намерят писмено отражение в мотивите към решението?“; 2. „Длъжен ли е съдът при преценка на законосъобразността на дисциплинарното уволнение да вземе предвид и да прецени всички посочени в заповедта по чл. 195, ал. 1 КТ факти за нарушения, изложени в нея от работодателя, които работодателят е посочил като основания за наложеното дисциплинарно наказание?“ и 3. „Длъжен ли е съда да извърши съвкупна преценка на критериите по чл. 189 КТ, да изследва и установи сочените основания и събраните доказателства по делото? Обуславят ли тежестта на наложеното наказание?“. Сочи, че въпросите в точка едно са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 157/08.11.2011 г. по т. д. № 823/2010 г. на ВКС, II т. о., решение № 990/24.03.2010 г. по гр. д. № 47/2009 г. на ВКС, I г. о., решение № 134/30.12.2013 г. по т. д. № 34/2013 г. на ВКС, II т.о., решение № 271/15.10.2013 г. по гр. д. № 1403/2012 г. на ВКС, IV г. о., решение № 194/18.06.2013 г. по гр. д. № 1100/2012 г. на ВКС, IV г. о. и много др., вторият с решение № 55/01.03.2011 г. по гр. д. № 1972/2009 г. на ВКС, IV г. о., а третият с решение № 461/17.06.2010 г. по гр. д. № 626/2009 г. на ВКС, III г. о., решение № 112/07.05.2015 г. по гр. д. № 5348/2014 г. на ВКС, III г. о., решение № 227/29.06.2012 г. по гр. д. № 1417/2011 г.на ВКС, III г. о.,решение № 257/10.06.2010 г. по гр. д. № 3681/2008 г. на ВКС, III г. о., решение № 201/17.03.2010 г. по гр. д. № 38/2009 г. на ВКС, IV г. о., както и, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от насрещната страна С. И. В., подаден чрез адв. П. В., в който излага съображения, че не са налице предпоставките за допускане до касационно обжалване на решението, а по същество същото е правилно и законосъобразно. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на IV г. о., за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното: Касационната жалба срещу въззивното решение,в частта,в която са уважени предявените от С. И. В. против ТП „Държавно ловно стопанство Ропотамо“ към Югоизточно държавно предприятие“ ДП - [населено място] искове, като са признати за незаконни и са отменени наложените от работодателя със заповед № РД 10-137/06.08.2021 г.,заповед № РД 10- 138/06.08.2021 г.и заповед № РД 10-139/06.08.2021 г. наказания „забележка“ е процесуално недопустима и следва да се остави без разглеждане, тъй като разгледания трудов спор с правно основание чл. 357, ал. 1, вр. с чл. 188, т. 1 КТ не подлежи на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 3, т. 3 ГПК. Касационната жалба ,в частта относно исковете по чл.344,ал.1,т.1- 3 КТ е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от надлежна страна с правен интерес да обжалва атакуваното въззивно решение, което е с допустим предмет на касационно обжалване, поради което е процесуално допустима. По делото не е било спорно между страните и е установено от представените доказателства, че ищецът е заемал при ответника длъжността „началник горскостопански участък“. Със заповед № РД 10-137/06.08.2021 г., заповед № РД 10-138/06.08.2021 г. и заповед № РД 10-139/06.08.2021 г. на ищеца са наложени три броя дисциплинарни наказания „забележка“, а със заповед № РД 13-5/06.08.2021 г. същият е уволнен дисциплинарно. По отношение на наказанието „забележка“ наложено със заповед № РД 10- 137/06.08.2021 г. въззивният съд е приел, че доколкото твърдяното нарушение се изразява само в „предлагане за маркиране“ на подотдели, които не са държавна собственост, крайното решение за маркирането не е в компетентността на служителя, а е в компетенциите на органа представляващ работодателя. При това положение е нелогично да се търси дисциплинарна отговорност на служителя за незнанието/знанието на факти, които именно органа представляващ работодателя следва да съобрази. Работодателят е узнал за всички обективни и субективни белези на твърдяното нарушение още на деня следващ неговото извършване - 24.03.2021 г., тъй като същият в качеството си на директор на ответника е разполагал с информация, че съдебните спорове към този момент са приключили, респективно че правото на собственост върху процесните подотдели вече не се притежава от държавата. Узнаването от работодателя личи категорично от поставената върху доклада на инж. В., резолюция с подписа на директора Г., с дата 24.03.2021 г. Следователно, от този момент за работодателя е започнал да тече двумесечен срок за извършване на допълнителни проверки за пълното изясняване на случая и за преценка дали работникът да бъде наказан или не. В случая при налагането на това дисциплинарно наказание не е бил спазен срокът по чл. 194, ал. 1 КТ. Същият извод се отнася и за дисциплинарното нарушение по т. 1, т. 2 и т. 3 от заповед № РД 13-5/06.08.2021 г. Към датата на заповедта - 06.08.2021 г., правото на работодателя да наложи дисциплинарно наказание за нарушенията изразяващи се в „изготвянето на график за маркиране, в който са включени“ подотдели, които не са държавна собственост, „издаване на позволителни за сеч“ за тези подотдели и „посочване в позволително за сеч, че подотдел 295б се намира в [община], землище Бургас е погасено. При преценка по същество на изводите съдът е съобразил практиката на ВКС, че съобразно правилата за разпределение на доказателствената тежест, работодателят следва да докаже извършването на изброените в заповедта за уволнение нарушения и ако не ги е доказал с допустимите по ГПК доказателствени средства следва да се приеме, че уволнението е незаконосъобразно. По отношение на нарушенията по т. 4 и т. 5 от заповед № РД 13-5/06.08.2021 г.съдът е взел предвид,че по делото липсват данни към момента на извършването на нарушението контролиращият /ищецът/ да е съзнавал, че негови подконтролни лица извършват нарушение и да не е упражнил контрол върху тях, т. е. да не се е противопоставил на извършването на нарушение. Липсите са установени едва след извършване на възложена от директора инвентаризация, при което ищецът е изготвил доклад до директора за установеното при осъществената инвентаризация, а по отношение на нарушението по т. 5 от заповедта е съставил АУАН на нарушителя на датата на констатиране на нарушението,поради което съдът е приел,че ищецът е изпълнил възложените му по трудова характеристика задължения. След уволнението си от длъжността заемана при ответника ищецът не е започнал друга работа,а в хода на настоящото дело са изтекли шестте месеца, поради което предявеният иск по чл. 344, ал.1,т.3, вр. чл. 225, ал. 1 КТ е основателен. Въззивното решение е валидно и допустимо и не е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Очевидната неправилност е отделно, самостоятелно и независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК основание за допускане на касационно обжалване, въведено от законодателя в стремежа му да облекчи достъпа до касация на порочните въззивни актове. При твърдения за "очевидна неправилност", съдът преценява съответствието на фактическите и правни изводи в обжалваното решение с основните начала на гражданския процес, утвърдени в съдебната практика на Върховния съд и Върховния касационен съд. Когато констатира нарушаване на правилата на формалната логика при тълкуването и прилагането на закона, нарушение на императивна правна норма или основни принципи, засягащи търсената от страните защита и съдействие, Върховният касационен съд следва да допусне касационно обжалване в изпълнение на конституционно вменените му задължения да осъществява върховен съдебен надзор за точно и еднакво прилагане на законите от всички съдилища. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1- 3 ГПК. Постановеното решение не е необосновано, нито е налице нарушение на материалния закон или съществено нарушение на съдопроизводствените правила - чл. 281, т. 3 ГПК. Мотивите на съдебния акт са дали отговор на твърденията и възраженията на страните, обсъдени са доказателствата, изложени са фактически и правни изводи. Мотивите са вътрешно безпротиворечиви и изчерпват очертания предмет на доказване. Не е налице противоречие между доказателствата и установените факти, поради което въззивното решение не е очевидно неправилно и не следва да бъде допуснато до касационен контрол. Сочените твърдения не визират тежки пороци на съдебното решение, а единствено отразяват несъгласието на касаторите с формираните от съда изводи относно основателността на исковете. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по формулираните въпроси. Поставените в изложението множество процесуални въпроси в точка едно, включително относно задълженията на въззивната инстанция са решени в съответствие с трайно установената съдебна практика на ВКС по чл. 290 ГПК, включително и цитираните от касатора решения, според която правните изводи на съда /включително тези относно преюдициалните за спора въпроси/, съдържащи се в мотивите към съдебното решение, не могат да са декларативни, а следва да са мотивирани и обосновани и да са основани върху приетите за установени от съда, релевантни за спора обстоятелства по делото, които следва да бъдат подведени под хипотезиса на приложимите материалноправни норми /чл. 235, ал. 2 ГПК/. За да приеме за установени дадени обстоятелства по делото, съдът следва да обсъди и анализира относимите към тях доказателства, събрани по делото, както и твърденията, доводите, възраженията и оспорванията на страните. При осъществяването на тази своя решаваща дейност съдът следва да спазва правилата на формалната и правната логика, т. е. фактическите му констатации и правните му изводи следва да са обосновани, като същевременно следва да отговори на всички оплаквания и доводи във въззивната жалба, но не като контролно-отменителна инстанция, а в качеството си на такава по съществото на спора, т. е. чрез извеждане на свои самостоятелни фактически констатации и/или правни изводи във връзка с направените оплаквания и доводи. В настоящия случай въззивната инстанция е процедирала в съответствие с константната практика - направила е пълен и цялостен анализ на събраните по делото писмени и гласни доказателства и е изложила свои мотиви. Несъгласието с изводите на съда относно заявените оспорвания и тълкуването на доказателствата от жалбоподателя не може да обоснове допускане до касационна проверка. Въззивният съд е установил фактическата обстановка, изследвайки и анализирайки подробно събраните доказателства, включително и в светлината на направените от ответника в първоинстанционното производство възражения, както и във връзка с наведените във въззивната жалба оплаквания. Крайният му извод за основателност на претенциите на ищеца по чл. 344, ал. 1, т. 1 - т.3 КТ е обоснован с обстоятелството, че работодателят, в чиято доказателствена тежест е било, не е установил извършването на сочените в заповедите нарушения от ищеца ,за да е налице хипотезата на системност по чл.190 т.3 КТ ,както и налагането на дисциплинарните наказания в преклузивния срок по чл. 194, ал. 1 КТ. Касаторът смесва основанията за допускане на касационен контрол с основанията за касиране на въззивния акт при аргументиране на процесуалноправните въпроси, като в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК са изложени доводи за неправилност на изводите на съда /чл. 281, т. 3 ГПК/. Последните обаче подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК, в какъвто смисъл са и указанията в т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Наличието на цитираната от касатора съдебна практика, само по себе си изключва поддържаното специално основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Повдигнатите въпроси в изложението за приложението на чл. 189, ал. 1 КТ при преценката за съразмерност на наложеното наказание с допуснатото дисциплинарно нарушение /под номер 2 и 3 / не отговарят на изискванията за общо основание за допускане на касационно обжалване. Касаторът привързва въпросите с оплаквания, че въззивният съд не е съобразил, че всяко едно от описаните в заповед № РД 13-5/06.08.2021 г. нарушения поотделно е основание за налагане на най- тежкото предвидено дисциплинарно наказание на работника - „уволнение“. Въззивният съд приел, че за описаните в заповедта нарушения по т. 1, т. 2 и т. 3 правото на работодателя да наложи дисциплинарно наказание е погасено, а тези по т. 4 и т. 5 не съставляват нарушения на трудовата дисциплина. Ето защо, въпросите не могат да послужат като основание за допускане на касационно обжалване на решението. При този изход на спора на ответника се дължат направените и надлежно удостоверени разноски в настоящото производство в размер на 1600 /хиляда и шестстотин /лв. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IV г. о.