Определение № 699 от 16.02.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4321/2025 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационни жалби, подадени от двете спорещи страни - от ищцата С. Ц. М., чрез адв.Б. Л. и от ответника Софийската градска прокуратура, чрез процесуалния представител М. С., против решение № 1712 от 22.03.2024г., поправено с решение № 4110/27.06.2025г., постановени по въззивно гр.дело № 10332/2021г. на Софийския градски съд, ГО, ІV въззивен състав. С обжалваното решение след частична отмяна и частично потвърждаване на решение № 20122447/22.05.2021г. по гр. д. № 22501/2020г. на СРС, 61 състав, Софийската градска прокуратура е осъдена, на основание чл.200 КТ, да плати на С. М. сумата 24 026,74 лева, като обезщетение за неимуществени вреди, причинени при трудова злополука на 27.06.2017г. и настъпилите в пряка причинно следствена връзка с нея травматични увреждания на здравето; да й плати и сумата 9 604 лева, представляваща мораторна лихва върху главницата за периода от 27.06.2017г. до 04.06.2020г., ведно със законната лихва от 05.06.2020г. до окончателното плащане, като предявените искове са отхвърлени съответно за разликата над 24 026,74 лева до претендирания размер 65 000 лева и за разликата над 9 604 лева до претендираните 19 409,72 лева. Касаторът-ищца обжалва решението в отхвърлителните части с доводи за неправилност, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК формулира въпроси, за които счита, че е налице основанието за достъп до касация по чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК: 1. Следва ли въззивният съд да обезсили определение за допускане на експертиза, когато страната, която я е поискала, не е внесла своевременно депозит, когато значението на експертиза не касае случаите за които съдът може служебно да назначи експертиза; 2. Длъжен ли е съдът, в духа на диспозитивното начало, да се произнесе по доказателствените искания на страната, заявени като евентуални, в поредността в която са заявени и само при наличие на пречки за събирането на предпочитаните доказателствени средства, да уважи направените като евентуални доказателствени искания. Ищцата счита, че първият въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, а по отношение на втория въпрос сочи противоречие с решение № 48/23.07.2020г. по т.д. № 199/2019г. на І ТО. Поставя и въпроса: 3. Следва ли съдът при изграждането на вътрешно си убеждение да вземе предвид всички факти и връзки между тях, както и опитните правила и логика при преценка на доказателствения материал и може ли фактическите и правни изводи на съда да са изведени стриктно на база заключението на вещото лице без съобразяване на всички факти, връзки между тях, опитните правила и логика, за който счита че е разрешен в противоречие с решение № 43/04.09.2017г. по гр.д. № 3143/2016г. на ІІІ ГО и цитираното в него решение № 508/18.06.2010г. по гр.д. № 1411/ 2009г. на ІІІ ГО. По въпроса: 4. Как следва да се определи действителния принос на пострадалия за настъпване на трудовата злополука при допусната от него груба небрежност по смисъла на чл. 201, ал. 2 КТ и определения от съда дял в съпричиняването на вредоносния резултат, поддържа противоречие с решение № 58/20.04.2018г. по гр.д. № 2037/2017г. на ІІІ ГО и цитираните в него решения на ВКС. Според касаторката от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото е въпрос 5. При определяне размера на дължимата от работодателя разлика съгласно чл. 200, ал. 4 от КТ, следва ли и обезщетението за неимуществените вреди от трудовата злополука или професионалното заболяване да се намали с получените суми по застрахователни договори за застраховане на работниците или служителите. Касаторът - ответник Софийската градска прокуратура обжалва решението в осъдителните му части, като неправилно и незаконосъобразно. В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК сочи наличие на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като счита, че по въпроса 1. Когато в исковата молба пострадалият от трудова злополука работпик или служител претендира обезщетение за неимуществени вреди в размер на определена сума, обвързан ли е съдът да приеме, че справедливото обезщетеиие за всички вреди е в рамките на претендираната сума, след което да намали обезщетението според установеното съпричиняване, или е обвързан да приеме, че справедливото обезщетение след намаляването му според установеното сънричиняване трябва да бъде в рамките на претендираната сума, е налице противоречие с решение № 78/13.11.2017г. по гр. дело № 60397/2016г. на ІІ ГО, решение № 577/29.11.2010г. по гр. дело №1741/2009г. на III ГО и решение № 208/12.05.2020г. по гр.д.№ 4494/2018г. на ІV ГО. Според касатора ответник решението в обжалваните от него части е и очевидно неправилно, тъй като съдът е допуснал грубо нарушение на принципа на диспозитивното начало. В предвидения в процесуалния закон срок, всяка от страните, чрез процесуалния си представител, в писмен отговор излага съображения за липса на предпоставките за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на жалбата на насрещната страна. Касационните жалби са процесуално допустими - подадени са от надлежни страни, в срока по чл. 283 ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване. Върховният касационен съд, състав на ІV ГО по предварителния въпрос за допускане на касационното обжалване, намира следното: Разгледани са искове по чл. 200 КТ и чл. 86 ЗЗД. Въззивният съд е приел за установено, че по силата на трудов договор и допълнителни споразумения към него С. Ц. М. работила на длъжността „призовкар“ в Софийската градска прокуратура (СГП); на 27.06.2017г. при изпълнение на трудовите си задължения по връчване на призовки, при пресичане на бул. „Цар Освободител“ в гр. София настъпило ПТП, при което на ищцата, като пешеходец са причинени телесни увреждания; злополуката е декларирана от работодателя пред компетентните органи и приета за трудова с разпореждане № 21020/02.08.2017г. От представената медицинска документация, от решенията на ТЕЛК, НЕЛК и ЛКК, както и от заключението по СМЕ съдът е установил, че в резултат на трудовата злополука ищцата е получила следните травматични увреждания: тежка, закрита гръдната травма, изразяваща се в счупване на десните ребра – от 3- то до 8- мо, като от 4-то до 8-мо с разместване на фрагментите; контузия на белите дробове, излив на кръв и натрупване на въздух в плевралната кухина/хемопневмоторакс–в дясно; травма на опорно-двигателния апарат - диафизарно счупване на двете кости на дясната подбедрица; през 2018г. поради нестихващи болки е констатирано и счупване от компресионен тип на телата на 7- ми и 8- ми гръдни прешлени със съпътстващи усложнения, както и данни за счупвания на 9-то и 10-то ребра отзад и чупване на костно-хрущялния преход отпред на 2-ро, 3-то и 4-то ребро. Веднага след злополуката е проведено животоспасяващо, интензивно реанимационно лечение за преодоляване развитие на дихателна недостатъчност от травма на белите дробове; хирургично лечение с поставяне на торакоцентезен дрен за спешно евакуиране на хемопневмоторакс и медикаментозно лечение; след това е лекувана в травматологична клиника, извършвана хирургична интервенция, за кръвна репозиция и поставяне на метална остеосинтеза по повод счупване на косите на дясната подбедрица; след изписването от болница тя е била с имобилизация на крайник и снага, проследявана е редовно, но въпреки това са настъпили усложнения, наложили хирургично лечение- за открито наместване на фрактурите на телата на 8-ми гръден прешлен с вътрешна фиксация и за частична екстракция на остеосинтезен материал за стимулиране на забавено срастване на фрактурата, рехабилитационно и медикаментозно лечение. Травмите на пострадалата и настъпилите в резултат на тях усложнения, както и по-късно диагностицираните такива са довели до нарушено придвижване и движение на снагата в продължение на години; към момента на изготвяне на заключението по СМЕ - 2020г., както болките, така и затрудненото придвижване (придвижва се с помощно средство) продължават, т.е. липсва възстановяване след получените травматични увреждания. От констативен протокол № К426/27.06.2017г., описанието на злополуката в разпореждане № 21020/02.08.2017г. на ТД на НОИ-София град, твърденията на страните, показанията на свидетеля И. С. (дъщеря на ищцата), както и от изготвеното във въззивното производство заключение на САТЕ съдът е установил, че на 27.06.2017г. в гр. София, л.а. „Инфинити Кю 50“ с рег. [рег.номер на МПС], управляван от М. Г. А. се движи по бул. Цар Освободител с посока от бул. Цариградско шосе към бул. Васил Левски; в същото време в района на № 19 от ляво на дясно спрямо посоката на движение на лекия автомобил пресича пешеходката С. Ц. М.; на мястото на пресичане липсва пешеходна пътека; инцидентът е настъпил при ясно време, в светлата част на денонощието; платното за движение на бул. Цар Освободител в района на инцидента е двупосочно, с по три пътни ленти по 3 метра във всяка посока, разделени с единична прекъсната линия - маркировка М3, а лентите за противоположно движение - разделени с двойна непрекъсната линия-маркировка М; към момента на предприемане на пресичането в трите пътни ленти за движение към Орлов мост няма движение и ищцата преминала безпрепятствено през тях; в средната лента- в посоката от Орлов мост към бул. Васил Левски, имало дълга колона от спрени автомобили; ищцата предприела преминаване между спрените автомобили-зад бус и пред лек автомобил-тип миниван. В същото време в дясната лента за движение, предназначена за завой на дясно, л.а.„Инфинити Кю 50“ с рег. [рег.номер на МПС], чиято видимост от ляво била ограничена от спрелия лек автомобил-тип миниван, пред който пресичала ищцата, поради което и преминавайки покрай него водачът реализирал ПТП с ищцата, която в същия момент навлязла в крайна дясна лента на движение; при удара липсва спирачен път на лекия автомобил. Съдът е приел, че от обоснованото заключение по САТЕ и от разпита на вещото лице, категорично се установява, че ударът е настъпил в опасната зона на спиране на автомобила, че водачът е нямал видимост относно пътната обстановка от ляво, т.е. обективно не е могъл да възприеме пресичащия пешеходец. Според съда ищцата, пресичайки на необозначено за това място, на булевард с общо шест пътни ленти, при интензивно движение около обяд в центъра на София, при наличие на пешеходни подлези– както от лявата (на кръстовището на бул. В.Левски и бул. Цар Освободител), така и от дясната й страна (кръстовището на бул. Евлоги Георгиев и бул. Цар Освободител, респ. Орлов мост), е извършила нарушение по смисъла на чл.113 ал.1 т.1 от ЗДвП. Приел е, че това й поведение е нарушение и на трудовата дисциплина, изискваща изпълнение на трудовите функции съобразно чл.126 т.7 от КТ – спазване на здравословните и безопасни условия на труд, каквито работодателя е създал и е изпълнил задълженията си по чл.127 т. 3, т.5 от КТ, видно от представените писмени документи, удостоверяващи провеждан инструктаж. Съдът се е позовал на съдебна практика на ВКС относно дефинирането на понятието „груба небрежност“ по смисъла на чл. 201 ал. 2 КТ и при установения механизъм на произшествието, е направил категоричния извод, че действията на ищцата пренебрегват основни задължения на всички участници в движението, установени с императивни правни норми, нарушават доведени до знанието на работника/служителя предписания и забрани-всеобщи и конкретно от работодателя и същевременно нарушават най-елементарни правила за безопасност. Действията на пострадалата в конкретната ситуация представляват според въззивния съд поведение на самонадеяност (съзнавана небрежност), самоволно, безотговорно към безопасността - в случая собствената, подценяване на реалната опасност от травматично увреждане и същевременно надценяване на своите възможности да се справи с непосредствения риск. За да определи процента на съпричиняване на пострадалата съдът е отчел конкретния механизъм, липсата на каквито и да са форсмажорни обстоятелства, които да налагат или мотивират нарушаването на правилата за движение и то при осъзната реална конкретна опасност за настъпване на ПТП с оглед мястото, времето и интензивността на движението в пътния участък (връчването „спешно“ на призовка несъмнено не е такъв факт, доколкото е част от обичайните трудови функции на ищцата и ежедневни задачи), наличието в близост до мястото на пресичане на пешеходен подлез и е определил същия на 70 %. При определяне размера на обезщетението за претърпените от пострадалата неимуществени вреди съдът е съобразил вида, характера и броя на причинените телесни увреждания; това, че част от тях представляват разстройство на здравето опасно за живота; вида и продължителността на проведеното лечение-животоспасяващите медицински интервенции, проведеното хирургично лечение, последващото продължително лечение в травматалогична клиника и най – вече домашно- амбулаторно, при което през първите три месеца ищцата е била в пълна невъзможност да се движи самостоятелно и да се обслужва; придвижвала се е с инвалидна количка между стаята и банята и не е излизала от вкъщи, дъщеря й полагала непрекъснати грижи за нея. Съдът е съобразил и установения по делото интензитет на търпените болки и страдания; изводите на експерта-медик, че към момента липсва пълно възстановяване от травмите; необходимостта все още да бъде подпомагана от близките си за елементарното си битово обслужване; обстоятелството, че все още се придвижва с помощно средство-бастун; наличие на белези от извършените хирургични интервенции. При преценка на продължителните болки и страдания и тяхната интензивност, съдът е съобразил и че счупването на гръбначни прешлени не е констатирано от лекуващите лекари при първоначалното приемане в болница и проведено лечение след инцидента, а едва през 2018г., което е причина за удължаване на лечението, така и за част от усложненията и продължилите с висок интензитет болки и страдания, съответно невъзможност да започне нормален възстановителен процес (в тази връзка ищцата е предявила иск по чл.49 от ЗЗД срещу лечебното заведение, приело и лекувало ищеца непосредствено след инцидента-гр.д. №3330/2022г. по описа на СГС). Съдът е отчел установената от гласните доказателства личностна промяна у пострадалата-станала затворена и притеснена, изпитвала неудобство от невъзможността на води нормален живот и да се грижи сама за дома и за себе си; чувствала неудобство и от изменената походка и ограниченията, които търпи. При определяне размера на обезщетението съдът е отчел и икономическият растеж и стандартът на живот в страната към 2017г. Съдът е посочил, че преценката му относно дължимото обезщетение не е обвързана от искания от ищеца размер, а единствено от установения с нормата на чл.52 от ЗЗД принцип за справедливост, от доказателствата по делото и по вътрешно убеждение (чл.12 от ГПК). Предвид изложеното е приел, че сумата 110 000 лева е съобразена с всички критерии и отговаря на изискването за справедливост, а с оглед установеното съпричиняване на вредите от страна на пострадалата в размер 70 %, е редуцирал обезщетението до сумата 33 000 лева. Въззивинят съд е намерил за основателно възражението на работодателя за извършване на прихващане от дължимото обезщетение по чл. 200, ал. 1 КТ на заплатеното на ищеца застрахователно обезщетение по сключен от работодателя договор за застраховка „Трудова злополука“ по реда на чл. 200, ал. 4 КТ и от сумата 33 000 лева е приспаднал платеното на пострадалата застрахователно обезщетение по два застрахователни договора - 8 973,30 лева и е уважил иска по чл. 200, ал.1 КТ за сумата 24 026,70 лева. По отношение на иска по чл.86 ал.1 от ЗЗД, съдът е посочил, че законната лихва върху вземанията по чл. 200 ал. 1 от КТ, признати със съдебното решение следва да бъде присъдена от датата на настъпване на трудовата злополука - 27.06.2017г. до 04.06.2020г. в размер 9 604 лева, като за тази сума искът по чл. 86 ЗЗД е счетен за основателен. При тези решаващи мотиви на въззивния съд не са налице сочените от касаторите основания за допускане на касационно обжалване. Обжалваният съдебен акт не е очевидно неправилен, както поддържа касаторът-ответник, тъй като не е постановен в явно нарушение на материалния или процесуалния закони (такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл), нито е постановен въз основа на несъществуваща или отменена правна норма, нито е явно необоснован с оглед правилата на формалната логика. Касационно обжалване не може да се допусне по въпроси 2 и 3, поставени от касаторката-ищца, пряко свързан с доводите й за допуснати процесуални нарушения от въззивния съд относно приложението на чл.266, ал.3 ГПК. Според трайната практика на ВКС допускането на доказателства от въззивния съд, на основание чл. 266, ал. 3 ГПК, предполага кумулативното наличие на две предпоставки - доказателствата да са поискани от страната в рамките на предвидените за това преклузивни срокове и отказът на първоинстанционния съд да ги приобщи към делото да не е съобразен с правилата на процесуалния закон. В случая по направеното във въззивната жалба на ответната прокуратура доказателствено искане за допускане на САТЕ, въззивният съд се е произнесъл с определение по чл. 267 ГПК от 25.08.2021г., като го е намерил за основателно с мотива, че са налице допуснати от РС процесуални нарушения, доколкото още в отговора на исковата молба ответникът е заявил такова искане, то е относимо към защитната му теза, а в определението си по чл.140 ГПК първоинстанционният съд не се е произнесъл по него. Въззивният съд е изложил съображения, че приложената към исковата молба САТЕ, приета в рамките на досъдебното производство, не може да бъде ползвана в гражданския процес, с оглед принципа за непосредственост при събирането на доказателства; по приемането на тази САТЕ липсва произнасяне от районния съд, по което искане е следвало да се постанови отказ; районният съд е дължал произнасяне по направеното своевременно от ответника искане за допускане на САТЕ, като този процесуален пропуск, въззивният съд е отстранил, като е допуснал на основание чл. 266, ал.3 ГПК исканата от СГП експертиза. По този начин въззивният съд се е съобразил с трайната и непротиворечива практика на ВКС относно приложението на чл. 226, ал.3 ГПК, както и относно доказателствената сила в гражданския процес на експертизите, назначени в досъдебното производство ( решение № 66/ 12.03.2015г. по гр. д. № 5839/2014г. на IV ГО, решение № 29/14.05. 2016г. по т. д. № 94/2015г. на І ТО и цитираното от касаторката решение по т.д. № 199/2019г. на I ТО). Според тази практика за гражданския съд е задължителна за съобразяване само присъдата на наказателния съд и то по въпросите, изрично посочени в чл. 300 от ГПК; в тези случаи законодателят е ограничил приложението на принципите на непосредственост ( чл. 11 от ГПК ) и свободно формиране на вътрешното съдийско убеждение ( чл. 12 от ГПК ). Всички останали факти, които имат отношение към гражданските последици от деянието, респ. деликта, следва да бъдат установени с допустимите доказателствени средства в рамките на производството по разглеждане на гражданското дело. С оглед принципа за непосредственост и равенство на страните в процеса, тези факти подлежат на доказване пред гражданския съд, независимо дали по отношение на същите са събирани доказателства в хода на досъдебното, респективно наказателното производство. Процедурата, уредена в процесуалния закон, гарантира освен непосредственото възприемане от страните на депозираното заключение, така и правото на защита на страните и дадената им в тази насока възможност, както да задават въпроси на вещото лице, така и да оспорят заключението по предвидения ред. По отношение на въпрос 3 следва да се допълни, че съдът постановява своето решението по вътрешно убеждение; при изграждането на това вътрешно убеждение от значение са всички факти и връзки между тях, както и опитните правила и логика при преценка на доказателствения материал. Противно на изложеното във въпроса въззивният съд не е извел фактическите и правните си изводи единствено на база заключението на вещото лице, изготвило САТЕ без да съобрази останалите факти, връзки между тях, опитните правила и логика. Въззивният съд не се е отклонил от своите задължения, като се е произнесъл в рамките на очертаните с въззивните жалби предели на правния спор и е изпълнил задължението си да извърши анализ на правнорелевантните факти и относимите за спора доказателства, поотделно и в съвкупност. Предвид изложеното не е налице противоречие с разрешенията на задължителната и трайната съдебна практика, на соченото от ищцата основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Касационно обжалване не може да се допусне и по поставения въпрос 1, отнасящ се до последиците от невнасяне на депозит за назначена експертиза. От текста на разпоредбата чл. 160, ал. 2 от ГПК следва, че внасянето на депозит е задължително условие за събирането на доказателства, които са допуснати по искане на една от страните по делото. В случаите, когато тази страна бездейства и не плати определения депозит съдът разполага с възможността да отмени определението си, с което е допуснал събирането на поисканите от страната доказателства. Страна, която неоснователно причини отлагане на делото, понася независимо от изхода му разноските за новото заседание и заплаща глоба в размерите по чл. 91 от ГПК - чл. 92 а от ГПК. В случая с определението от 25.08.2021г. въззивният съд е определил депозит за допуснатата във въззивното производство САТЕ и е дал срок на ответника за внасянето му. В откритото съдебно заседание на 10.03.2022г. процесуалният представител на ответника е представил доказателства за плащането на депозита и е посочил причините за внасянето му след определения от съда срок. Въззивният съд е наложил на ответника, на основание чл. 92а ГПК глоба, тъй като с несвоевременното внасяне на депозит за вещо лице, е станал причина за отлагане на делото. Разпоредбите на ГПК относно разноските за събиране на доказателства са ясни и не се нуждаят от тълкуване. Наличието на съдебна практика по приложението им, която не се нуждае от осъвременяване или промяна, изключва основанието по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК, на което се позовава касаторката. Отговор на поставения въпрос 4 е даден в решение № 79/27.02.2012 г. по гр. д. № 673/2011 г. на IV ГО, решение № 291/11.07.2012г. по гр. д. № 951/2011 г. на IV ГО, решение № 25/16.02.2016г. по гр. д. № 3233/2015 г. на III ГО, решение № 252/30.09.2016г. по гр. д. № 1364/2016 г. на IV ГО на ВКС и др. Прието е, че при трудова злополука обезщетението може да се намали, ако пострадалият е допринесъл за увреждането си, като е допуснал груба небрежност. Тя не се отличава по форма (според субективното отношение към увреждането), а по степен, тъй като грубата небрежност представлява неполагане на грижата, която би положил и най-небрежният човек, зает със съответната дейност, при подобни условия. Когато при трудовата злополука има съпричиняване при допусната груба небрежност - липса на елементарно старание, внимание и пренебрегване на основни технологични правила за работа и безопасност, отговорността на работодателя трябва да се намали в съответната степен. Степента се определя от обективното съотношение на допринасянето за трудовата злополука с оглед на всички конкретни факти и обстоятелства, които представляват и критериите за намаляване на обезщетението. Грубата небрежност на пострадалия е предпоставка за компенсация на вините, но критерий при определяне на процента на съпричиняване е конкретният принос на увредения. Поради това, колкото повече едно лице е допринесло за настъпването на вредата, толкова по-голямо трябва да е неговото участие в обезщетяването й. Всичко това е съобразено от въззивния съд Отговор на въпрос 5 е даден в практиката на Върховния касационен съд - решение № 104/24.02.2025г. по гр.д. № 1512/2024г. на IV ГО, решение № 670/06.11.2025г. по гр.д.№ 1305/2025г. на ІІІ ГО и цитираните в последното съдебни актове - получените от работника/служителя суми по сключен от работодателя договор за застраховане на работниците и служителите за риска „трудова злополука“ подлежат на приспадане от размера на дължимото обезщетение по чл. 200 от КТ. Законът има предвид сумите, които работникът/служителят е получил по сключени договори за задължително застраховане на работниците и служителите за риска „трудова злополука“ за сметка на работодателя при условията на чл. 57 от ЗЗБУТ. Така, при доказаност на елементите от фактическия състав на чл. 200, ал. 1 от КТ, съдът трябва да определи размера на обезщетението за вреди от трудова злополука, от което да приспадне платеното от застрахователя по застрахователното правоотношение обезщетение, установено със съответните писмени доказателства. Всичко това е съобразено от въззивния съд, а наличието на съдебна практика по поставения въпрос и липсата на аргументация за необходимост от нейната промяна или осъвременяване налагат извода за отсъствие на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска и по касационната жалба на ответника - Софийската градска прокуратура. С ТР № 1/01.08.2022г. по тълк. дело № 1/2021г. на ОСГТК на ВКС е прието, че при прилагане разпоредбата на чл.51, ал.2 от ЗЗД преценката на съда за размера на справедливото обезщетение за неимуществени вреди от деликт не е ограничена от заявената претенция, но не може да се присъди сума, надхвърляща поисканата в петитума на исковата молба. Пострадалият следва да посочи ясно обстоятелствата, от които може да се направи извод за накърняване на негови неимуществени блага, а съдът по вътрешно убеждение ( чл.12 ГПК ) определя размера на справедливото обезщетение за всички неимуществени вреди (чл.52 ЗЗД), които са пряка и непосредствена последица от увреждането, и спрямо определения по справедливост размер прилага разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Съдът следва в своите мотиви да посочи величината (размера), спрямо която прилага намаляването, а размерът на паричното обезщетение, предявен с исковата молба, има значение с оглед забраната за произнасяне plus petitum. Правният въпрос не е разрешен в противоречие с тази практика на ВКС. Въззивният съд е определил обезщетение за претърпените неимуществени вреди на пострадалата, надхвърлящ посочения размер в петитума на исковата молба, след което е приложил разпоредбата на чл. 201, ал. 2 КТ – т. е. намалил е обезщетението за неимуществени вреди съобразно приетия принос на ищцата. След намаляване на обезщетението при предпоставките на чл. 201, ал. 2 и ал. 4 КТ съдът е приел, че на пострадалата при трудова злополука следва да се присъди обезщетение в размер, който е в рамките на претендираното с исковата молба. В заключение, решението на Софийския градски съд не следва да се допуска до касационно обжалване. Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение