Определение № 4922 от 30.10.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1514/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 6492/15.12.2023 г. по гр.д. № 14009/2021 г., с което Софийският градски съд, потвърждавайки решение № 20175432/23.08.2021 г. по гр.д. № 17894/2021 г. на Софийския районен съд, по исковете на К. В. П. срещу „Нетуърк Мениджмънт Иновейшънс“ ЕООД: · признава за незаконно и отменя дисциплинарното уволнение на ищеца със заповед № 3-4/01.02.2021 г., с която трудовото правоотношение между страните е прекратено на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ (чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ); · възстановяване ищеца на длъжността „оператор мониторинг център“ (чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ) и · осъжда ответникът да заплати сумата 3 010 лв. – обезщетение за това, че поради незаконното уволнение ищецът е останал без доходи от трудова дейност в периода 02.02.2021 г. – 18.03.2021 г. (чл. 344, ал. 1, т. 3, вр. чл. 225, ал. 1 КТ). Решението се обжалва от ответника с искане да бъде допуснато до касационен контрол за проверка за правилност по материалноправни и процесуалноправни въпроси, първата група от които са по прилагането на чл. 107л, ал. 6, т. 1 КТ и са свързани със законовите изисквания, които ограничават възможността работниците/служителите, работещи от разстояние в смисъла по чл. 107з КТ, сами да определят почивките в работното си време и за начина, по който тези ограничения подлежат на доказване по иск за отмяна на дисциплинарно наказание, а втората група са по прилагането на чл. 189 КТ. Касаторът счита въпросите включени в предмета на обжалване – общата предпоставка за допускане на касационния контрол по чл. 280, ал. 1 ГПК, и твърди, че първата група са от значение за точното прилагане на чл. 107л, ал. 6, т. 1 КТ и за развитието на правото – допълнителната по чл. 280, ал. 1, т. 1 КТ, а втората – да са решени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд. Оплакванията по същество са, че решението е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон, включително като последица от допуснато съществено процесуално нарушение по чл. 236, ал. 2 ГПК, и че е необосновано. Претендира разноските по делото. Ответникът по касация К. В. П. възразява, че повдигнатите въпроси нямат претендираното значение, а решението е правилно. Адв. Х. Н. Б., осъществил процесуалното му представителство при условията по чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА пред настоящата инстанция, иска да му се определи възнаграждение. За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд е приел, че страните не спорят за това, че към 17.01.2021 г. по безсрочно трудово правоотношение ищецът К. П. е заемал длъжността „оператор, мониторинг център", извършвайки работа от разстояние в смисъла по чл. 107з КТ; че на 17.01.2021 г. работната му смяна е била от 8:00 ч. до 20:00 ч. с две уговорени с работодателя почивки от по 15 минути и една с продължителност 1 час; че е ползвал 1-часовата в периода 18:30 ч. до 19:24 ч., за което не е подал уведомление в комуникационния канал Slack, и че при завръщането си на работа в 19:24 ч. е реагирал адекватно по повод технически проблем, възникнал през отсъствието му, в резултат на което проблемът бил отстранен. Въззивният съд е приел, че при зададените в исковата молба твърдения за незаконност на дисциплинарно уволнение, но и според оплакванията в жалбата срещу първоинстанционното решение и в отговора на жалбата, пред него спорът е дали при възможността по чл. 107л, ал. 6, т. 1 КТ за ищеца като служител, извършващ работа от разстояние, сам да определи уговорените почивки в работното си време, е имал задължение за бездействие - да не ползва 1-часовата в интервал, близък до края на работната си смяна, и за действие -да отрази всяко отсъствие от работното си място в комуникационен канал Slack, ползван от работодателя. Със заповед № 3-4/01.02.2021 г., връчена на същата дата, трудовото правоотношение между страните е прекратено на основание чл. 330, ал. 2 КТ, а нарушението на трудовата дисциплина, поради което на служителя е наложено най-тежкото дисциплинарно наказание, е било квалифицирано по чл. 187 КТ и чл. 190, ал. 1, т. 7 КТ и било описано в заповедта по следния начин: на 17.01.2021 г. в интервала 18:30 ч. – 19:24 ч. служителят е напуснал работното си място, без да спази установената процедура за отразяване на отсъствието за почивка в комуникационния канал Slack, което довело до преустановяване на задължителния постоянен мониторинг върху поверените му за управление системи. В резултат на това поведение в интервала 18:35 ч. до 19:36 ч. работодателят не обработвал трафик, което кумулирало вреди под формата на неустойки в договорните му отношения с клиенти. Намирайки за спазени със заповедта зададените изисквания за форма и за индивидуализация на нарушението на трудовата дисциплина от обективна и субективна страна (чл. 195, ал. 1 КТ), въззивният съд е пристъпил към решаването на спора, приемайки да е в различните становища на страните относно това, дали на 17.01.2021 г. ищецът е имал право да ползва 1-часовата почивка в интервал, близък до края на работната си смяна, и дали е бил длъжен да отрази отсъствието си за почивка в комуникационен канал Slack. Пристъпвайки към обсъждане на събраните доказателства, въззивният съд не е приел такива ограничения на възможността по чл. 107л, ал. 6, т. 1 КТ, с която ищецът разполага, работейки на 17.01.2021 г. от разстояние, да не произтичат от КТ, ЗЗБУТ и свързаните с прилагането им подзаконови нормативни актове. Намерил е, че такива ограничения не произтичат и от Правилника за вътрешния трудов ред. Макар такива задължения да са предвидени работодателят е утвърдил вътрешния си акт едва на 01.02.2021 г., т.е. Правилникът не е действал към 17.01.2021 г. Намерил е, че ограниченията не произтичат и от длъжностна характеристика. В тази, приета по делото, е името на ищеца, но тя е за различна длъжност – „специалист телекомуникации и мрежи за данни“, и също не съдържа задължение за уведомяване за ползване на почивка или за подаване на информация за отсъствие поради почивка в комуникационен канал. Намерил е, че такова предписание работодателят е направил към негови служители в мейл от 06.05.2019 г., но мейлът предхожда датата на сключения трудов договор с ищеца - 23.07.2019 г. Намерил е, че по делото е приет списък за инструктаж на служители на ответника, който съдържа само подписи, включително на ищеца, но не и инструктажа. Намерил е, че задълженията, за които ищецът е бил санкциониран, са във вътрешен сайт, статия „Наблюдения“ на работодателя, но също така е намерил за недоказан достъпа на ищеца до работния сайт. Намерил е, че по делото са приети документи, обозначени като „имейл-кореспонденция“ и „чат-кореспонденция“, но те са между ищеца и негов колега, т.е. не установяват постигнати уговорки с работодателя, ограничаващи ищецът сам да определи в работната си смяна на 17.01.2021 г. кога да ползва 1-часовата почивка, или задължаващи го да отрази отсъствието си в комуникационен канал. Добавил е, че не му е известно какво влага работодателят в понятието „утвърден комуникационен канал на дружеството“, въведено с отговора на исковата молба, че не може да го свърже с ползваното в заповедта понятие „слак“ и че не знае какви са възможностите на такъв комуникационен канал. Добавил е, че някакви данни за това се извличат от показанията на свидетеля Г. К., разпитания пред първата инстанция пряк ръководител на ищеца, но събраните гласни доказателства, преценени според изискванията на чл. 172 ГПК, са недостатъчни, за да проведат тезата на работодателя. Въззивният съд е заключил, че ищецът е санкциониран с най-тежкото дисциплинарно наказание за задължения, каквито е нямал при ползваната 1-часова почивка в работната смяна на 17.01.2021 г. Приел е искът по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ за основателен и поради несъответствието на наложеното наказание с тежестта на нарушението, описано в заповедта, мотивирайки се с липсата на доказателства да са настъпили „тежки имуществени последици“ за работодателя. При тези мотиви на въззивния съд първата група повдигнати въпроси – в материалноправното им изражение, обуславят въззивното решение, но настоящият състав не намира да е налице допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационния контрол. Съгласно чл. 151, ал. 1 КТ, работното време на работника или служителя се прекъсва с една или няколко почивки, а работодателят осигурява на работника или служителя почивка за хранене, която не може да е по-малко от 30 минути. Според въззивното решение спорът между страните не е за това, че работното време на ищеца на длъжността „оператор, мониторинг център“ не е за това, че към 17.01.2021 г. с работодателя са договорени две почивки от по 15 минути и една от 1-час, а спорът е за това към тази дата бил ли е ограничен ищецът във възможността сам да определи почивките в смяната от 8:00 ч. до 20:00 ч., доколкото е извършвал работата си от разстояние (чл. 107з КТ). Съгласно чл. 107л, ал. 6, т. 1 КТ, работниците и служителите, които извършват работа от разстояние, сами определят почивките в работното си време в съответствие с разпоредбите на този кодекс, Закона за здравословни и безопасни условия на труд и свързаните с прилагането им подзаконови нормативно актове, както и договореностите в индивидуалния и/или в колективния трудов договор. Разпоредбата на чл. 107л, ал. 6, т. 1 КТ е точна и ясна, а след като спорните въпроси – за задължението на ищеца да ползва 1-часовата си почивка период, близък до края на работната смяна и за задължението да уведоми работодателя за отсъствието си в комуникационен канал, не произтичат от нормативен акт, в съответствие с разписаното в чл. 107л, ал. 6, т. 1 КТ въззивният съд е изследвал дали тези задължения/ограничения, поради които ищецът е бил дисциплинарно уволнен, не произтичат от правилник за вътрешния трудов ред – вътрешен акт, изготвен от работодателя на хартиен носител или в електронна форма, длъжностна характеристика, инструктаж, т.е. от другите, различни от изискванията на нормативен акт, обстоятелства, при които може да приеме да са били уговорени. В процесуалноправното им изражение първата група повдигнати въпроси, а именно, за начина, по който могат да се докажат договорените, а не произтичащите от нормативен акт, ограничения във възможността работникът/служителят, извършващ работата си от разстояние, сам да определи почивките в работното си време, не са обуславящи в смисъла по чл. 280, ал. 1 ГПК, включително откъм изтъкнатото от касатора неизпълнение на задължението на въззивния съд да обсъди събраните доказателства (чл. 236, ал. 2 ГПК). Във въззивното решение е прието, че установяването им може да се извърши чрез доказателствените средства в ГПК – различен отговор не следва от обобщената практика на Върховния касационен съд, като също така е прието, че в случая тези обстоятелства/ограничения по чл. 107л, ал. 6, т. 1 ГПК са недоказани. Извършеното обсъждане на събраните доказателства в обжалваното решение е логично, т.е. съответстващо на доводите и възраженията на страните, а с това – и на практиката на Върховния касационен съд по прилагането на чл. 12 и чл. 236, ал. 2 ГПК. В настоящото производство по селектиране на касационната жалба в смисъла, разяснен с т. 1 ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. ОСГТК на ВКС, не може да се провери дали това, което въззивният съд е приел за недоказано, действително произтича от събраните доказателства. Доколкото мотивите в обжалваното решение, че тежестта на нарушенията на трудовата дисциплина, описани в заповедта, не съответстват на наложеното най-тежко дисциплинарно наказание, следват категоричния извод ищецът да е санкциониран за задължения, каквито е нямал към работодателя, настоящият състав не намира, че втората група повдигнати въпроси – по прилагането на чл. 189 КТ, са включени в предмета на обжалване в смисъла, разяснен с цитираното тълкувателно решение. Като прецени вида и обема на защитата, зададена от фактическата и правна сложност на делото пред настоящата инстанция, и изразена изготвения от адв. Х. Б. писмен отговор на касационната жалба, съдът му определя възнаграждение за сумата 1 000 лв. – чл. 38, ал. 2, вр. ал. 1, т. 2 ЗА. При тези мотиви, съдът