Решение № 3153 от 14.6.2023 г. на Софийски градски съд по дело № 7365/2021 г.

Производството е по чл. 258 – чл. 273 ГПК. Образувано е по въззивна жалба, подадена от С. И. З., чрез адв. Х. В., срещу решение № 20269187 от 06.12.2020 г. по гр.д. № 13710/2020 г. на СРС, 75 състав, в частите, с които са отхвърлени предявените от С. И. З. срещу „О.И.“ ЕООД искове както следва: 1/. искът по чл. 128, т. 2 КТ– за присъждане на сумата 6078, 80 лв., представляваща неплатено трудово възнаграждение за периода м.12.2016 г. – м. 01.2018 г., е отхвърлен изцяло; 2/. искът по чл. 245, ал. 2 КТ – за присъждане на сумата 1704, 80 лв., представляваща законна лихва за забавено плащане на претендираното трудово възнаграждение за периода 31.01.2017 г. – 11.03.2020 г., е отхвърлен изцяло; 3/. искът по чл. 224, ал. 1 КТ – за присъждане на сумата 1380 лв., представляваща обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за периода от 2015 г. до 2020 г., е отхвърлен изцяло; 4/. искът по чл. 221, ал. 1 КТ – за присъждане на обезщетение за прекратяване на трудовия договор от работника без предизвестие на основание чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ е отхвърлен над уважения размер от 431 лв. до пълния предявен размер от 610 лв., както и за законната лихва върху разликата между двете суми от 11.03.2022 г. (датата на предявяване на иска) до окончателното й изплащане. Поддържа се неправилност на първоинстанционното решене в обжалваните части, поради постановяването му при допуснати съществени процесуални нарушения: неуважаване на молбата на ищцата за отлагане на насроченото от първоинстанционния съд открито съдебно заседание и неизпращане на преписи от отговора на исковата молба и доказателствата към него на ищцата. Поддържа се и необоснованост на извода на районния съд, че за претендирания период ищцата е получила трудовото си възнаграждение и то в по- големи размери от дължимите й. Сочи се и допуснато нарушение на материалния закон – разпоредбите на чл. 221, ал. 1, вр. чл. 228, ал.1, вр. чл. 244, т. 1 КТ. Иска се обезсилване на първоинстанционното решение, евентуално неговата отмяна в обжалваните части, и уважаване на предявените искове в пълен размер. Претендира се присъждане на разноски за двете инстанции и се прави възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК за прекомерност на адвокатското възнаграждение на насрещната страна за въззивната инстанция. С отговора на въззивната жалба, подаден от ответното дружество „О.И.“ ЕООД, чрез адв. С. Х., се поддържа правилност на решението на районния съд. Твърди се, че в проведеното по делото заседание било установено, че отговор на исковата молба е бил връчен на ищцата. Твърди се, че дружеството е изплатило изцяло и в срок претендираните трудови възнаграждения и обезщетения. Иска се потвърждаване на обжалваното решение и присъждане на разноски по делото. Решението е влязло в сила като необжалвано в осъдителна част по иска по чл. 221, ал. 1 КТ. Софийският градски съд, в изпълнение на правомощията си по чл. 269 ГПК, след като извърши служебна проверка за валидност и допустимост на решението и прецени доводите на страните и събраните по делото доказателства, съобразявайки основанията за неправилност, посочени във въззивната жалба, прие следното: Първоинстанционното решение е валидно, а в обжалваните части - и допустимо. По съществото на спора съдът намира следното: Искът по чл. 128, т. 2 КТ за присъждане на сумата 6078, 80 лв., представляваща неплатено трудово възнаграждение за периода м.12.2016 г. – м. 01.2018 г., е неоснователен, като съображенията за това са следните: За да бъде уважен искът по чл. 128, т. 2 КТ, е необходимо да бъде установено, че в периода м.12.2016 г. – м. 01.2018 г. между страните по делото е било налице действително трудово правоотношение, както и че за същия период ответникът не е заплатил на ищцата уговореното трудово възнаграждение за извършената работа (ответникът не е направил възражение за недължимост на претендираното трудово възнаграждение, поради неизпълнение от страна на ищцата на задълженията й по сключения между страните трудов договор). От писмените доказателства по делото - трудов договор № 30/29.10.2015 г., заявление от С. И. З. до „О.И.“ ЕООД за прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ и известие за доставяне на заявлението се установява, че в периода 29.10.2015 г. - 27.02.2020 г. (датата на получаването от работодателя на заявлението за прекратяване на трудовото правоотношение без предизвестие – чл. 335, ал. 2, т. 3 КТ) между С. И. З. и „О.И.“ ЕООД са били обвързани от действително трудово правоотношение по безсрочен трудов договор, по силата на което ищцата се е задължила да полага труд на длъжност „Шофьор на товарен автомобил, международни превози“, а ответникът се е задължил да й заплаща основно месечно трудово възнаграждение в размер на 431 лв. Договорът е бил сключен с шестмесечен срок за изпитване, уговорен в полза на работодателя, но е трансформиран в безсрочен, при условията на чл. 71, ал. 2 КТ. Според твърденията на ищцата в исковата молба, неоспорени от ответника, от месец декември 2016 г. до месец декември 2017 г. включително дължимите и неплатени месечни трудови възнаграждение са били в размери на 463, 60 лв. (за 2016 г. месечната минимална работна заплата за страната е била 420 лв., съгласно ПМС № 375/28.12.2015 г., а за 2017 г. – 460 лв., съгласно ПМС № 141/13.07.2017 г.), а за месец януари 2018 г. дължимото и неплатено месечно трудово възнаграждение е било в размер на 513, 60 лв. (за 2018 г. минимална работна заплата за страната е била 510 лв., съгласно ПМС № 316/20.12.2017 г.) За целия исков период общият размер на неплатените брутни трудови възнаграждения възлиза на 6540, 40 лв. Ищцата претендира присъждане на неплатени нетни трудови възнаграждения за посочения период в размер на 6076, 80 лв. От заключението на съдебносчетоводната експертиза, което настоящият състав намира за пълно, ясно и обосновано, поради което кредитира изцяло, се установява, че за периода м.12.2016 г. – м. 01.2018 г. на ищцата е била начислена сумата 35698, 85 лв., от която 9576, 75 лв. - начислено за периода брутно трудово възнаграждение (8191, 32 лв. нетно трудово възнаграждение) и 27507, 53 лв. - начислени за периода командировъчни пари. С банкови преводи, извършени от м.12.2016 г. до м. 01.2018 г. (описани по дати, размери и пера в приложената към заключението справка) по сметката на С. З. ежемесечно са били превеждани начислените й трудови възнаграждения и командировъчни пари, като общо й е била преведена сумата 61801, 69 лв. Според експерта, с така извършените преводи дължимата и начислена сума от 35698, 85 лв. (8191, 32 лв. нетно трудово възнаграждение + 27507, 53 лв. начислени за периода командировъчни пари) е била изплатена изцяло на ищцата, дори са надплатени 26102, 84 лв. С оглед на горното съдът намира, че задължението на работодателя към ищцата за заплащане на сумата 6078, 80 лв., представляваща дължими нетни трудови възнаграждения за периода м.12.2016 г. – м. 01.2018 г., е погасено чрез плащане, поради което искът по чл. 128, г. 2 КТ е неоснователен. Неоснователно е оплакването на въззивницата за неправилност на първоинстанционното решение, включително и по иска по чл. 128, т. 2 КТ, поради допуснати от районния съд съществени процесуални нарушения, изразяващи се в неуважаване на молбата на ищцата за отлагане на насроченото от първоинстанционния съд открито съдебно заседание и неизпращане на преписи от отговора на исковата молба и доказателствата към него на ищцата. Делото не подлежи на разглеждане по реда на бързото производство, макар искът по чл. 128, т. 2 КТ да попада в хипотезата на чл. 310, т. 1, пр. 1 ГПК, тъй като с иска по чл. 128, т. 2 КТ са съединени за разглеждане искове по чл. 245, ал. 2, чл. 221, ал. 1 и чл. 224, ал. 1 КТ, подлежи на разглеждане по общия исков ред, а разпоредбата на чл. 310, ал. 3 ГПК не допуска бързо производство в тази хипотеза. Ето защо е неприложима разпоредбата на чл. 312, ал. 2 ГПК и препис от отговора на исковата молба и доказателствата към него не е следвало да се връчват на ищеца за становище. На следващо място, противно на изложеното във въззивната жалба, в протокола от проведеното по делото открито съдебно заседание пред първоинстанционния съд не е удостоверено процесуалният представител на С. З. да е поискал отлагане на заседанието, поради неизпращане на преписи от отговора на исковата молба и доказателствата към него на ищцата. Напротив, адв. Димитров е изразил становище за даване ход на делото. Следва да се посочи също, че нито в проведеното заседание пред първата инстанция, нито във въззивната жалба са направени допълнителни доказателствени искания, с които да се оборят направените в отговора на исковата молба доводи и възражения на ответника. Акцесорният иск по чл. 245, ал. 2 КТ – за присъждане на сумата 1704, 80 лв., представляваща законна лихва за забавено плащане на претендираното трудово възнаграждение за периода 31.01.2017 г. – 11.03.2020 г. също се явява неоснователен и подлежи на отхвърляне. Ответникът не е изпадал в забава за заплащане на претендираните за периода м.12.2016 г. – м. 01.2018 г. трудови възнаграждения. Както бе посочено по-горе, от заключението на ССЕ е установено, че същите са били плащани изцяло и своевременно от работодателя. Първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено в частта, с която този иск е отхвърлен. Искът по чл. 224, ал. 1 КТ за присъждане на сумата 1380 лв., представляваща обезщетение за неизползван платен годишен отпуск в периода от 2015 г. до 2020 г. също е неоснователен. За уважаването му е необходимо към прекратяване на трудовото правоотношение работникът да е имал неизползван платен годишен отпуск и правото на ползването му да не е погасено по давност по смисъла на чл. 176а КТ. В случая е установено, от заключението на вещото лице, че при полагаем платен годишен отпуск за периода 2015 г. – 2017 г. от 43 работни дни, ищцата през 2017 г. е ползва общо 50 работни дни, а при полагаем платен годишен отпуск за периода 2018 г. – 2019 г. от 40 работни дни, ищцата през 2018 г. е ползвала общо 55 работни дни. Следователно, към дата на прекратяване на трудовото й правоотношение на 27.02.2020 г. ищцата не е имала неизползван платен годишен отпуск и право на обезщетение по чл. 224, ал. 1 КТ. Предвид неоснователността на иска по чл. 224, ал. 1 КТ, първоинстанционното решение ще следва да бъде потвърдено в частта, с която този иск е отхвърлен. Искът по чл. 221, ал. 1 КТ, за присъждане на обезщетение за прекратяване на трудовия договор от работника без предизвестие, е основателен за пълния предявен размер от 610 лв., т.е. и за разликата над сумата 431 лв. до сумата 610 лв., за която разлика искът е бил отхвърлен, както и за законната лихва върху тази разлика от 11.03.2022 г. (датата на предявяване на иска) до окончателното й изплащане. Със сила на пресъдено нещо е установено, в отношенията между страните, че са налице предпоставките на чл. 221, ал. 1 КТ, пораждащи в полза на ищцата право на обезщетение за прекратяване на трудовото правоотношение от същата без предизвестие на основание чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ в размер на едномесечното й брутно трудово възнаграждение за срока на предизвестието: безсрочен характер на прекратеното трудово правоотношение, прекратяването му от ищцата на посоченото основание и неизплащане от работодателя на дължимото на ищцата обезщетение. Това е така, защото първоинстанционното решение е влязло в сила като необжалвано в частта, с която искът е уважен за сумата 431 лв. Независимо от горното следва да се посочи, че основанието за прекратяване на трудовото правоотношение е установено от заявлението, подадено от ищцата до работодателя, а безсрочният характер на трудовото правоотношение – от представения трудов договор и обстоятелството, че същият не е бил прекратен до изтичане на срока за изпитване. Размерът на обезщетението следва да бъде определен на база размера на брутното й трудово възнаграждение за месец януари 2020 г. (чл. 221, ал. 1, вр. чл. 228, ал. 1 КТ). В случая, видно от трудов договор № 30/29.10.2015 г., уговорено месечно трудово възнаграждение от 431 лв. и 30-дневен срок на предизвестие при прекратяване на правоотношението и за двете страни. През месец януари 2020 г. (месецът предхождащ месеца на прекратяване на трудовото правоотношение) минималната работна заплата за страната е определена на 610 лв. с ПМС № 350/19.12.2019 г., поради което размерът на обезщетението по чл. 221, ал. 1 КТ не може да е по-малък от тази сума. Това е така, защото разпоредбата на чл. 244, ал. 1 КТ, според която Министерски съвет определя минималната работна заплата за страната, е императивна и при противоречие на трудовия договор със същата следва да се приложи законовата норма. Поради това размерът на обезщетението по чл. 221, ал. 1 КТ в случая се равнява на 610 лв. Предвид изложеното първоинстанционното решение ще следва да бъде отменено в частта, с която искът по чл. 221, ал. 1 КТ е отхвърлен над сумата 431 лв. до пълния предявен размер от 610 лв. и вместо него бъде постановено друго, с което бъде присъдена сумата 179 лв., ведно със законната лихва върху тази сума от 11.03.2022 г. (датата на предявяване на иска) до окончателното й изплащане. С оглед изхода на делото и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът дължи на ищцата 6, 24 % от разноските, направени от последната за разглеждане на делото пред двете инстанции, съразмерно на уважената част от исковете, поради което „О.И.“ ЕООД ще следва да заплати на С. И. З. допълнително сумата 14, 63 лв. – адвокатско възнаграждение за процесуално представителство пред първата инстанция и сумата 37, 44 лв. - адвокатско възнаграждение за процесуално представителство пред въззивната инстанция, тоест общо сумата 52, 07 лв. разноски за двете инстанции. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищцата дължи на ответника 93, 76% от разноските, направени от последния за разглеждане на делото пред двете инстанции, съразмерно на отхвърлената част от исковете, поради което първоинстанционното решение ще следва да бъде отменено в частта, с която С. И. З. е осъдена, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, да заплати на О.И.“ ЕООД сумата над 1200, 13 лв. до присъдените 1223, 54 лв. разноски по делото за първата инстанция. С. И. З. ще следва да бъде осъдена, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК да заплати на О.И.“ ЕООД сумата 1012, 60 лв. с ДДС адвокатско възнаграждение за процесуално представителство пред въззивната инстанция. Съдът намира за неоснователно възражението на въззивницата по чл. 78, ал. 5 ГПК за прекомерност на платеното адвокатското възнаграждение от въззиваемата страна. Същото надхвърля с 81, 42 лв. минималния размер на дължимото адвокатско възнаграждение, определено по реда на чл. 7, ал. 2, т. 3 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения (в относимата редакция към датата на договора за правна защита и съдействие), поради което и с оглед фактическата и правна сложност на делото, както и извършените от пълномощника на страната процесуални действия не е прекомерно. По изложените съображения, съдът