Решение № 287 от 21.4.2023 г. на Районен съд - Шумен по дело № 350/2023 г.

Производството по настоящото дело е образувано по искова молба от Х. А. Х., ЕГН ••••••••••, със съдебен адрес: гр. ••• чрез адв. С. С. от ШАК срещу •••“, Булстат ••••, представляван от ректора Георги Велков Колев, с адрес на призоваване: гр. •••. Ищецът Х. А. Х. твърди, че от 07.10.2013 г. работил в ответния университет на основен и безсрочен трудов договор на академични длъжности - първоначално „главен асистент“, впоследствие от 16.10.2015 г. „доцент“ и от 01.11.2019 г. „професор“. Сочи, че същевременно от 26.05.2017 г. бил избран за Ръководител катедра „Управление на националната сигурност“, а впоследствие с Решение на Общото събрание на Техническия факултет от 23.03.2018 г. за декан на факултета с 4-годишен мандат и с Решение от 08.04.2022 г. за втори последователен 4-годишен мандат, който изтичал през 2026 г. Ищецът излага, че преди постъпване на работа в ответния университет бил държавен служител в МВР, Държавна агенция „Национална сигурност“ и •••, въз основа на което с Разпореждане № 630328864/21.04.2012 г. на Ръководител ПО при НОИ ТП – Шумен, считано от 06.12.2012 г. му била отпусната пенсия по чл. 69, ал. 2, ал. 3 и ал. 5 от КСО. Ищецът Х. Х. твърди, че със Заповед № РД-12-399/16.12.2022 г., връчена му на 17.12.2022 г., ректорът на •• „•••“ прекратил трудовото му правоотношение за длъжността „декан, професор, висше училище“ на основание чл. 328, ал. 1, т. 10б от КТ, считано от 17.12.2022 г., като за неспазения срок на изискуемото предизвестие му било начислено обезщетение по чл. 220, ал. 1 от КТ. Сочи също, че през месец август 2022 г. бил назначен за Областен управител на Област Шумен, поради което в деня на връчване на заповедта за уволнение бил в неплатен отпуск в правоотношението с ответния университет. Твърди, че са нарушени разпоредби на КТ, Закона за висшето образование /ЗВО/, Закона за развитие на академичния състав в РБългария /ЗРАСРБ/ и др., като излага подробни съображения, а именно: 1 / Сочи, че разпоредбата на чл. 48, ал. 1, т. 1 от ЗВО обособявала лицата на длъжности „доцент“ и „професор“ в хабилитирани преподаватели, което им осигурявало особен статут, който освен другото гарантирало полагането на труд по основен и безсрочен трудов договор до 65-годишна възраст, която възраст не била обвързана с придобиването и упражняването на право на пенсия. Излага, че тази гаранция била законоустановена с втората хипотеза на чл. 328, ал. 1, т. 10 от КТ по отношение на хабилитирани лица, която се явявала самостоятелно основание за уволнението им само и единствено при навършване на 65-годишна възраст. Така и разпоредбата на чл. 8 от Закона за Българската академия на науките давала право на лицата на длъжност професор да работят до навършване на 65- годишна възраст, след което им се осигурявали условия за научна дейност и подготовка на научни кадри. Особения статут на хабилитираните лица бил гарантиран и от разпоредбата на параграф 11 от Преходните и заключителни разпоредби на ЗВО, която допускала да работят на срочен трудов договор дори и след навършване на 65-годишна възраст с решение на академичния съвет на висшето училище по предложение на катедрения съвет. Излага, че преди да навършат 65-годишна възраст, хабилитираните лица не могат да бъдат уволнени, било на основание първата хипотеза на т. 10 от чл. 328, ал. 1 от КТ при придобиване право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, било по т. 10б от чл. 328, ал. 1 от КТ, когато трудовото правоотношение е възникнало след придобиване и упражняване на това право. Твърди също, че му предстояло да навърша 65-годишна възраст през 2028 г., като това бъдещо несигурно събитие правило незаконно уволнението му понастоящем с оспорената ректорска заповед. Ищецът излага също, че разпоредбите на т. 10 и т. 10б на чл. 328, ал. 1 от КТ говорили за придобиване на право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, както това право било именовано в общата хипотеза на чл. 68 от Кодекса за социално осигуряване /КСО/, докато неговата пенсия била отпусната по особения ред на чл. 69 от този кодекс. А в нито една от хипотезите на чл. 69 от КСО пенсията не била именувана като такава за осигурителен стаж и възраст. Ищецът твърди, че незаконността на уволнението му се извличало и от съдържанието на разпоредбите в специалните закони, които уреждали освобождаване от академични длъжности - чл. 58 от ЗВО и чл. 35 от ЗРАСРБ, които не съдържали текст, който да обвързва освобождаване на членовете на академичния състав с придобиване и/или упражняване право на пенсия. Същевременно сочи, че разпоредбата на чл. 31, ал. 5 от ЗВО изисквала предсрочно прекратяване мандата на ректор или декан при навършване на 65-годишна възраст. И тъй като тези ръководни длъжности можело да се заемат само от хабилитирани лица по чл. 48, ал. 1, т. 1 от ЗВО, мандатът им се прекратявал едновременно с уволнението им по втората хипотеза на чл. 328, ал. 1, т. 10 от КТ. Ищецът излага, че правото на труд на основен и безсрочен трудов договор за хабилитирани лица, независимо от пенсионирането се гарантирало, както от разпоредбата на чл. 328, ал. 1, т. 10 КТ, така и от съответните разпоредби на ЗВО, ЗРАСРБ и ЗБАН, както и да се приемело обратното, не можело да бъде уволнен по реда на чл. 328, ал. 1, т. 10б от КТ преди да навърши 65-годишна възраст, само защото бил придобил и упражнил право на пенсия, като го поставяло в положение на дискриминация по отношение на останалите хабилитирани лица, в т. ч. и на тези, придобили право на пенсия след възникване на трудовото правоотношение. Сочи, че съдебната практика еднозначно приемала, че злоупотреба с правото на уволнение от страна на работодателя се изразява в противоречие с неговото предназначение с цел да се увреди работника или служителя, в т. ч. и като се прекрати трудовото му правоотношение на привидно законно основание. Ищецът излага, че е налице злоупотреба с право от страна на работодателя при издаването на процесната заповед за прекратяване на трудовото му правоотношение на привидно законно основание - по чл. 328, ал. 1, т. 10б от КТ, тъй като продължителен период преди уволнението му, му бил упражняван натиск с различни недоказани обвинения за допуснати нарушения и отправени в разговор с него покани да напусне сам университета, както и че ако не го направил, ще го уволни по друг начин. 2/ Ищецът излага също, че съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗВО, висшите училища се ползват с академична автономия, чийто основен елемент било академичното самоуправление, включващо изборност и мандатност на органи на управление, самостоятелно определяне на научно-преподавателския състав и право на обявяване на конкурси и избор на преподаватели. Твърди, че на академичната му длъжност бил избран от факултетния съвет на Техническия факултет по реда на чл. 29в, ал. 4 от ЗРАСРБ, във вр. чл. 27а, ал. 2 от ЗРАСРБ, а ръководството на факултета поел с Решение на неговото Общо събрание по чл. 26, ал. 5, т. 2 от ЗВО, поради което трудовото му правоотношение на професор, съответно декан било възникнало от избор, с 4 годишен мандат, като на основание чл. 32, ал. 1, т. 3 от ЗВО ректорът сключвал с избрания декан допълнително споразумение по чл. 119 от КТ и чл. 107 от КТ. Сочи, че съгласно чл. 35, ал. 1 от ЗВО, едноличните ръководни органи на висшето училище се освобождавали предсрочно по тяхно желание или с решение на изборния орган. В оспорената заповед за уволнение обаче не се упоменавало решение на Общото събрание на факултета за освобождаването му преди изтичане мандата на декан. А липсата на решение на органа, избрал съответния ръководител за предсрочно прекратяване на мандата му квалифицирало уволнението като незаконно. Излага също, че трябвало да се вземе предвид и разпоредбата на чл. 35, ал. 2 от ЗВО, съобразно която мандатът на едноличните органи за управление на висшето училище се прекратявал, когато бъдат освободени от академична длъжност по чл. 48 от същия закон, като основанията за освобождаване от академична длъжност били изброени в чл. 58, ал. 1 от ЗВО, както и в чл. 35, ал. 1 от ЗРАСРБ, но никое от изброените там не се посочвало в атакуваната заповед. Сочи, че разпоредбата на чл. 59 от ЗВО уреждала, че по отношение на трудово правното положение на академичния състав субсидирано се прилагал и КТ, като ректорът можел да го освободи от заеманата академична длъжност само при навършване на 65- годишна възраст независимо от обстоятелството, че бил придобил и упражнил право на пенсия. Моли съда да се произнесе с решение, с което да признае уволнението му със Заповед № РД-12-399/16.12.2022г. на проф. д.и.н. Г. К., ректор на •••“ за незаконно и да го отмени, и да го възстанови на заеманата преди уволнението длъжност „декан, професор, виеше училище“ във Факултета по технически науки, катедра „•••т“, както и да му бъдат заплатени направените по делото разноски. В съдебно заседание, ищецът редовно призован, не се явява лично, а изпраща упълномощени представители – адв. С. С. от ШАК и адв. Н. С. от ВАК, като поддържат исковата молба и молят същата да бъде уважена. В съдебно заседание и в представени по делото писмени бележки излагат конкретни съображения в подкрепа на исканията си. Препис от исковата молба, ведно с приложенията към нея са били редовно връчени на ответника, като в законоустановения едномесечен срок от тяхна страна е депозиран писмен отговор, към който са представени писмени доказателства. В отговора ответникът оспорва изцяло предявените от страна на ищцата искове, като счита, че същите са допустими, но неоснователни. В отговора последният признава факта, че ищецът е бил в трудови правоотношения с ответното висше училище, считано от 07.10.2013 г., на основание сключен между страните безсрочен трудов договор № РД-12-282/07.10.2013 г., на длъжността „главен асистент“ във Факултет по технически науки на •• „•••“, както и в последствие, считано от 16.10.2015 г., бил на длъжност „доцент“, въз основа на Допълнително споразумение № РД-12-197/16.10.2015 г., а по силата на Допълнително споразумение № РД-12-241/01.11.2010 г. - на длъжността „професор“. Също така признава факта, че на заеманите от ищеца академични длъжности в ••, както и че ищецът бил избиран и в ръководните органи на Факултета по технически науки, а преди това и за ръководител на първичното структурно звено, както следва: на 26.05.2017 г. - за Ръководител на катедра „Управление на националната сигурност“ към ФТН, а впоследствие и за декан на факултета - в два последователни мандата, съгласно решение на Общото събрание на ФТН, но оспорва посочената от ищеца дата /23.03.2018 г./, като посочва, че е избран от 21.03.2019 г., съгласно Протокол № ФД-02-01 на ОС на ФТН на •• от същата дата /за първия мандат, сключено Допълнително споразумение № РД-12-075/21.03.2019 г./ и с решение на ОС на ФТН от 08.04.2022 г. /за втори, последователен мандат, сключено Допълнително споразумение №РД-12-150/08.04.2022 г./. Не оспорват обстоятелство, че последната заемана от ищеца длъжност в •• „•••“ е „Декан, професор, висше училище“ във Факултет по технически науки на ••, съгласно Допълнително споразумение № РД-12- 150/08.04.2022 г. към горецитирания трудов договор, както и че на ищецът преди да бъде назначен на работа в ответното висше училище му била отпусната пенсия по чл. 69, ал. 2, ал. 3 и ал. 5 от КСО. Не оспорват обстоятелство, че със Заповед № РД-12-399/16.12.2022 г. на Ректора на •• трудовото правоотношение с ищеца било прекратено на основание чл. 328, ал. 1, т. 10б от КТ, считано от 17.12.2022 г., на която дата му била връчена заповедта, както и че заедно с тази заповед му било връчено и Предизвестие, с изх. № РД-10-891/16.12.2022 г. Не оспорват обстоятелство, че в деня на връчване на заповедта за уволнение, ищецът е бил в неплатен отпуск в ••, разрешена със Заповед № РД-13- 012/01.11.2022 г. на Ректора, което било ирелевантно в настоящия казус. Сочат за ирелевантно по отношение предмета на настоящия спор и ноторно известното обстоятелство, че в началото на месец август 2022 г., ищецът бил назначен за Областен управител на Област ••мен, която публична длъжност същият заема и понастоящем. Ответникът оспорва всички останали обстоятелствата, изложени в исковата молба, досежно законността на уволнението. Относно предявеният главен иск по чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ, излага следните аргументи: Заявява, че трудовото правоотношение на ищеца с ответното висше училище било прекратено на основание чл. 328, ал. 1, т. 10б от КТ, с оглед на това, че трудовият му договор с •• „•••“ бил сключен, след като същият е придобил и упражнил правото си на пенсия за осигурителен стаж и възраст. В тази връзка счита за неоснователно твърдението на ищеца за незаконосъобразност на уволнението поради това, че „преди да навършат 65- годишна възраст, хабилитираните лица не могат да бъдат уволнени по чл. 328, ал. 1, т. 10б от КТ“, тъй като същото не намирало опора в разпоредбата на чл. 328, ал.1, т. 10б от КТ и предпоставките за упражняване потестативното право на работодателя за уволнение на това основание, както и не кореспондирало с установената практика на ВКС. Излага, че въведената от законодателя, както в чл. 31, ал. 5 от ЗВО, така и в чл. 328, ал. 1, т. 10 от КТ, пределна /максимално допустима/ възраст от 65 години, била с оглед предотвратяване на честата в близкото минало практиката на злоупотреби от страна на хабилитираните лица /каквито по смисъла на чл. 48, ал. 1, т. 1 от ЗВО били професорите и доцентите/ със статута им на „несменяеми“ във висшите училища. Също така сочи, че горецитираното твърдение на ищеца не кореспондирало с целта на закона. В този смисъл погрешно било и разбирането на ищеца, че посочената в чл. 31, ал. 5 от ЗВО и в чл. 328, ал. 1, т. 10, предл. второ от КТ, 65- годишна възраст за хабилитираните лица била установена с цел да им „гарантира полагането на труд по основен и безсрочен трудов договор до 65-годишна възраст“. Излагат, че според константната практика на ВКС, освобождаването от длъжност на членовете на академичния състав във висшите учебни заведения се подчинявало на два паралелни режима - единият бил уреден в разпоредбата на чл. 58 и чл. 58а от Закона за висшето образование, а другият - в чл. 35 от Закона за развитието на академичния състав на Република България, с които законодателят бил създал специални основания за прекратяване на трудовите правоотношения с тези лица предвид специфичната преподавателска дейност, която осъществяват във висшите училища, както и че тези специални основания за освобождаване от длъжност на членовете на академичния състав не изключвали общите основания за прекратяване на трудовото правоотношение по Кодекса на труда, когато те са осъществени, което било изрично регламентирано и с разпоредбата на чл. 59 от ЗВО, поради което трудовото правоотношение с преподавателите във висшите училища можело да бъде прекратено, както на всяко от предвидените в КТ общи основания за това /в чл. 325 - чл. 330 от КТ/, така и на специалните основания за това, посочени в ЗВО и в ЗРАСРБ, като последните /специалните/ имат предимство пред общите. Въпросът за съотношението на посочените текстове от ЗВО с разпоредбите на КТ е разрешен именно с разпоредбата на чл. 59 от ЗВО, съгласно която за неуредените в тази глава от закона въпроси се прилагат разпоредбите на КТ. Излагат също, че в съответствие с горното, в чл. 57, ал. 5 от Правилникът за дейността на •• „•••“ също било указано изрично, че освобождаването на лица от научно- преподавателския и преподавателския състав ставало със заповед на ректора на основанията, посочени в чл. 58, ал. 1 от ЗВО /специални/ и тези по Кодекса на труда /общи/. Твърдят, че ищецът превратно тълкува въведената от законодателя пределна възраст от 65 години по отношение прекратяването трудовото правоотношение на хабилитираните лица, както и че тази теза не можело да бъде споделена и не намирала опора в закона, респ. в приложимата за казуса разпоредба на чл. 328. ал. 1, т. 10б от КТ. Също считат за неоснователни и не кореспондиращи с трайната практика на ВКС и твърденията на ищеца, че хипотезата на чл. 328, ал. 1, т. 10б от КТ била приложима само при пенсия за осигурителен стаж и възраст, но не и за тази, отпусната по особения ред на чл. 69 от КСО. Оспорват и наведените от ищеца в исковата молба твърдения, че прекратяването на трудовото му правоотношение на основание чл. 328, ал. 1, т. 10б от КТ, обуславяло злоупотреба с право от страна на работодателя, както и че било проява на дискриминация по отношение на него. Излагат, че във връзка с тези свои твърдения ищецът не сочил никакви конкретни факти и обстоятелства, нито бил представил доказателства за тяхната основателност. С оглед на гореизложеното молят съда да се произнесе с решение, с което да отхвърли предявените искове, като неоснователни и недоказани, както и да им бъдат присъдени и направените по делото разноски. В съдебно заседание, ответната страна редовно призована, не се явява ректорът на •••“ гр. Шумен, а изпраща упълномощен представител – адв. С. З. - С. от ШАК, като поддържа становището, изразено в отговора и излага конкретни съображения в подкрепа на исканията си. ШРС, след като взе предвид събраните по делото доказателства и становища на страните, преценени поотделно и в тяхната съвкупност и като съобрази разпоредбите на закона, намира за установено от фактическа страна следното: Видно от приложеното като доказателство по делото лично трудово досие на ищеца Х. А. Х. е, че същият от 07.10.2013 г. до 16.12.2022 г. е работил в университета – ответник - •••“, като е заемал различни академични и ръководни длъжности. Ищецът Х. А. Х. работил в университета – ответник - •••“, на длъжността „главен асистент, висше училище“ във факултет по технически науки, катедра „•••т“ съгласно Трудов договор № РД-12-282/07.10.2013 г. /л. 29/, считано от 07.10.2013 г., като впоследствие били сключвани допълнителни споразумения, касаещи единствено промяна на длъжността му. Видно от приложеното по делото Допълнително споразумение № РД-12- 197/16.10.2015 г. /л. 30/ е, че впоследствие ищеца Х. А. Х. бил преназначен в •••“ на длъжността „доцент, висше училище“ във факултет по технически науки, катедра „•••т“. От приложеното по делото Допълнително споразумение № РД-12-165/26.05.2017 г. /л. 34/ става ясно, че ищецът Х. Х. изпълнявал длъжността „ръководител катедра, доцент, висше училище“ във факултет по технически науки, катедра „•••т“. Видно от приложеното по делото Допълнително споразумение № РД-12-075/21.03.2019 г. /л. 37/ е, че ищецът Х. изпълнявал длъжността „декан, ръководител катедра, доцент, висше училище“ във факултет по технически науки, катедра „•••т“, считано от 21.03.2019 г. От приложеното по делото Допълнително споразумение № РД-12-114/12.04.2019 г. /л. 41/ става ясно, че ищецът Х. Х. изпълнявал длъжността „декан, доцент, висше училище“ във факултет по технически науки, катедра „•••т“. Видно от приложеното по делото Допълнително споразумение № РД-12- 241/01.11.2019 г. /л. 42/ е, че ищецът Х. Х. изпълнявал длъжността „декан, професор, висше училище“ във факултет по технически науки, катедра „•••т“ - първи мандат, като впоследствие били сключени допълнителни споразумения № РД-12-627/29.12.2020 г. /л. 47/и № РД-10-769/21.12.2021 г. /л. 46/, касаещо единствено промяна /индексиране/ на основното му месечно трудово възнаграждение. От приложената по делото Заповед № РД-10- 199/01.04.2022 г. на Ректора на •••“ /л. 48/ става ясно, че ищецът Х. е бил назначен за временно изпълняващ длъжността „декан“ на Факултета по технически науки, считано от 04.04.2022 г. до провеждането на избор за декан, но за не повече от три месеца. Видно от приложеното по делото Допълнително споразумение № РД-12-150/08.04.2022 г. /л. 49/ е, че ищецът Х. Х. изпълнявал длъжността „декан, професор, висше училище“ във факултет по технически науки, катедра „•••т“ - втори мандат. От приложеният по делото препис-извлечение от Протокол № РД-05-9 от заседанието на академичния съвет на •••“, проведено на 26.05.2017 г. /л.36/ става ясно, че ищецът Х. Х. е избран за Ръководител на катедра „Управление на националната сигурност“ към факултет по технически науки, а впоследствие и за декан на факултета - в два последователни мандата, съгласно решение на Общото събрание на Факултет по технически науки от 21.03.2019 г., съгласно Протокол № ФД-02-01 от заседанието на Общото събрание на Факултет по технически науки на •••“ от същата дата /л. 39/ за първия мандат, като било сключено с ищеца Допълнително споразумение № РД-12-075/21.03.2019 г. и с решение на Общото събрание на Факултет по технически науки от 08.04.2022 г. /л. 51/ за втори, последователен мандат, като впоследствие с ищеца било сключено Допълнително споразумение № РД-12-150/08.04.2022 г. /л. 49/. По делото не е спорно и се доказа от представените писмени доказателства - Разпореждане № 630328864/ 21.04.2012 г. на Ръководител ПО при НОИ - ТП Шумен /л. 10/ и писмо, изх. № 1056927-569# 1 от 11.11.2022 г. на НОИ, ТП – Шумен /л. 52/, че ищецът Х. Х. преди да бъде назначен на работа в ответното висше училище /на 07.10.2013 г./., му е била отпусната лична пенсия за осигурителен стаж и възраст по чл. 69, ал. 2, ал. 3 и ал. 5 от КСО, считано от 06.12.2011 г. На 17.12.2022 г. на ищеца Х. било връчено предизвестие /л. 55/, с което бил уведомен, че след изтичане на 30-дневния срок по чл. 326, ал. 2 от Кодекса на труда /КТ/, трудовото правоотношение с него ще бъде прекратено на основание чл. 328, ал. 1, т. 10б от КТ, както и че при неспазване на срока, ще му бъде изплатено обезщетение по чл. 220, ал. 1 от КТ. Със Заповед № РД-12-399/16.12.2022 г. на Ректора на •••“ /л. 9 и л. 53/, трудовото му правоотношение било прекратено, считано от 17.12.2022 г. Като основание за това е посочено чл. 328, ал. 1, т. 10б от КТ – „трудовото правоотношение е възникнало, след като работникът/служителят е придобил и упражнил правото си на пенсия за осигурителен стаж и възраст“. В цитираната заповед за прекратяване на трудовото правоотношение било разпоредено изплащане на ищеца Х. както парично обезщетение за неизползван платен годишен отпуск по чл. 224 от КТ, така и обезщетение по чл. 220, ал. 1 от КТ – за неспазения срок на предизвестието в размер на 1-месечно брутно трудово възнаграждение. Заповедта била връчена ищеца Х. Х. – на 17.12.2022 г., видно от обраната разписка на куриерска фирма /л. 55/, с която са били изпратени посочените документи до ищеца. Така установената фактическа обстановка се потвърждава от всички събрани по делото писмени доказателства и по-специално следните писмени доказателства: Заповед за уволнение № РД-12-399/16.12.2022 г., Разпореждане от 21.04.2012 г. за отпускане на пенсия, Трудов договор № РД-12-282/17.12.2013 г. и Допълнително споразумение № РД-12- 241/01.11.2019 г., Адвокатско пълномощно; Лично трудово досие на Х. А. Х., съхранявано в •••, съдържащо: Трудов договор № РД-12-282/07.10.2013 г.: Допълнително споразумение № РД-12-197/16.10.2015 г. за преназначаване на длъжност „доцент“, ведно с Длъжностна характеристика за длъжността „Доцент, висше училище“, заповед № РД-10-1946/02.10.2015 г. на ректора на •• и свидетелство/удостоверение от ФТН на •• за избор на академична длъжност „Доцент“, съгласно решение по протокол № ФД-02-01/08.09.2015 г. за това; Допълнително споразумение № РД-12-165/26.05.2017 г. за преназначаване на длъжност „Ръководител катедра, доцент висше училище“, ведно с Длъжностна характеристика за длъжността „Ръководител катедра“ и препис-извлечение от Протокол № РД-05-9/26.05.2017 г. на Академичен съвет (АС) на ••; Допълнително споразумение № РД-12-075/21.03.2019 г. за преназначаване на длъжност „Декан, ръководител катедра, доцент виеше училище“, ведно с Длъжностна характеристика за длъжността „Декан“ и препис-извлечение от Протокол № ФД-02-01/21.03.2019 г. на ОС на ФТН на ••; Допълнително споразумение №РД-12- 114/12.04.2019 г. за преназначаване на длъжност „Декан, доцент, висше училище“; Допълнително споразумение № РД-12-241/01.11.2019 г. за преназначаване на длъжност „професор“, ведно с Длъжностна характеристика за длъжността „Професор, висше училище“, заповед № РД-10-889/29.10.2019 г. на ректора на •• и свидетелство/удостоверение от ФТН на •• за избор на академична длъжност „Професор“, съгласно решение по протокол № ФД-02-02/14.10.2019 г. за това; Препис-извлечения от заповеди за увеличение на труд. възнаграждение № РД-10-769/21.12.2021 г.; Допълнително споразумение № РД-12-627/29.12.2020 г. за увеличение на труд. възнаграждение; Заповед № РД-10-199/01.04.2022 г. на Ректора на •• за временно изпълняващ длъжността Декан на ФТН; Допълнително споразумение № РД-12-150/08.04.2022 г., във връзка с избора му за II- ри (последователен) мандат като декан на ФТН, ведно с Длъжностна характеристика за длъжността „Декан“ и препис-извлечение от Протокол № ФД-02-01/08.04.2022 г. на ФТН на •• (избора му за Н-ри мандат като декан); Писмо, с изх. № 1056927-569# 1 от 11.11.2022 г. на НОИ, ТП - ••мен; Заповед № РД-12-399/16.12.2022 г. на Ректора на •• за прекратяване на трудовото правоотношение, считано от 17.12.2022г., ведно с Предизвестие, изх. № РД-10- 891/16.12.2022 г. и обраната разписка на куриерска фирма за връчването им; Болнични листи за 2022 г. - 4 бр.; Заявления и Заповеди към тях за разрешен (или за прекратен) отпуск на служителя за 2022 г.; Договор за правна защита и съдействие № 0000108636/02.03.2023 г., ведно с пълномощно към него, както и заверено от банката платежно нареждане за извършено плащане на адв. хонорар и извлечение от банкова сметка на адвоката за получената сума. При така установената фактическа обстановка съдът приема от правна страна следното: По отношение на първия обективно съединен иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ, съдът приема от правна страна следното: Съдът намира, че Заповед № РД – 12 - 399 от 16.12.2022 г., издадена от Ректора на •••“, с която на основание чл. 328, ал. 1, т. 10б от КТ, трудовото правоотношение с Х. А. Х., ЕГН ••••••••••, е прекратено считано от 17.12.2022 г., с място на работа •••“, на длъжност „Декан, професор, висше училище“ в катедра „•••т“, Факултет по технически науки, е незаконосъобразна по следните съображения: При анализа на събрания доказателствен материал по делото, по-конкретно от решение от 08.04.2022 г. на Общото събрание на Факултет по технически науки на •••“ и Допълнително споразумение № РД-12-150/08.04.2022 г. се установява безспорно, че трудово правоотношение на ищеца Х. А. Х. с ответния университет е възникнало въз основа на избор, като ищецът на 08.04.2022 г. е избран за втори мандат декан на катедра „•••т“, Факултет по технически науки за срок на мандата от 4 години, т. е. до 08.04.2026 г. На първо място, съдът счита, че доколкото ищецът е бил избран на длъжност „Декан, професор, висше училище“ в катедра „•••т“, Факултет по технически науки с решение на Общото събрание н а Факултета по технически науки на •••“, то същият може да бъде освободен/отзован от заеманата длъжност само с решение на същият този орган. Видно от разпоредбите на ЗВО длъжността „декан“ е изборна, с четиригодишен мандат, като процедурата за провеждане на избора е нормативно уредена, както в ЗВО, така и в Правилника за дейността на съответното висше училище. Процедурата по избор на декан приключва със сключване на допълнително споразумение към основния трудов договор по чл. 119 от КТ и чл. 107 от КТ. Съгласно разпоредбата на чл. 35, ал. 1 от ЗВО, ректорът, заместник-ректорите, деканите и ръководителите на звена, както и членове на академичния съвет и на факултетния съвет във висше училище се освобождават по тяхно желание или могат да бъдат отзовани преди изтичане на мандата с решение на органа, който ги е избирал, прието с мнозинство повече от половината от списъчния му състав. Следователно в разпоредбата на чл. 35 от ЗВО, който се явява специален, са посочени две основания за прекратяване на мандата на декана предсрочно - по желание на лицето, изпълняващо длъжността, или отзоваване преди изтичане на мандата, като и в двата случая е необходимо решение на органа, който ги е избирал, прието с мнозинство повече от половината от списъчния му състав. С оглед извършената препратка към Кодекса на труда при назначаването на декана, настоящият съдебен състав приема, че по отношение на прекратяване на трудовото правоотношение биха могли да бъдат приложими съответно и правилата на КТ относно основанията за прекратяване на трудовите договори. Приложението на тези основания обаче изисква и решение на избирателното тяло, съгласно разпоредбата на чл. 339 от КТ, която е в съответствие с разпоредбата на чл. 35, предл. 2 от ЗВО. А такова решение към датата на издаване на обжалваната заповед не е имало, предвид което издадената заповед за прекратяване на трудовото правоотношение се явява незаконосъобразна и следва да бъде отменена. В този смисъл е константната съдебна практика по въпроса и по-конкретно Решение № 264 от 30.12.2008 г. на ВКС по гр. д. № 4352/202008 г., І V г.о., Решение № 295 от 05.10.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1826/2010 г., І II г.о., Решение № 1205 от 10.11.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1093/2011 г., І II г.о., Решение № 29 от 18.02.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2474/2020 г., ІV г.о., които са постановени по реда на чл. 290 от ГПК. Настоящият съдебен състав намира, че не е необходимо да излага мотиви по останалите доводи, наведени както от процесуалните представители на ищеца в исковата молба и в представениje по делото писмени бележки, така и от ответника в отговора на исковата молба. С оглед на изложеното съдът намира, че първият предявен иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ се явява основателен и следва да бъде уважен изцяло, като уволнението, извършено със Заповед № РД – 12 - 399 от 16.12.2022 г. на Ректора на •••“ следва да бъде признато за незаконно и отменено. По отношение на втория обективно съединен иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 2 от КТ съдът установи от правна страна следното: Основателността на иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ и незаконността на уволнението обуславят разглеждането по същество и на обусловеният от неговия изход акцесорен искове по чл. 344, ал. 1, т. 2 от КТ. Доколкото уволнението е признато за незаконно по изложените по-горе съображения, то очевидно е налице правно основание ищецът да бъде възстановен на заеманата преди уволнението длъжност „декан, професор, висше училище“ в катедра „•••т“, Факултет по технически науки при •••“, с административен адрес: гр. •••. По определянето и събирането на държавната такса по исковата молба: На основание чл. 83, ал. 1, т. 1 от ГПК, ищецът е освободен от внасянето на държавна такса по исковата молба и разноски по производството. На основание чл. 71, ал. 1 от ГПК, по делото следва да бъде определена държавна такса върху всеки от неоценяемите искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 от КТ – в размер на по 30.00 лева. На основание разпоредбата на чл. 78, ал. 6 от ГПК, във вр. чл. 83, ал. 1, т.1 от ГПК, във вр. чл. 72, ал. 1 от ГПК, във вр. чл. 71, ал. 1 от ГПК, във вр. чл. 69, ал. 1, т. 1 от ГПК, доколкото делото е решено в полза на лице, освободено от държавна такса и разноски по производството, то ответника следва да бъде осъден да заплати в полза на бюджета на съдебната власт, по сметка на ШРС, дължащите се държавни такси по всеки от двата предявени иска в общ размер на 60.00 лева /шестдесет лева/ - по 30.00 лева за всеки от неоценяемите искове по чл. 344, ал.1, т. 1 и т. 2 от КТ. По разпределение на разноските по делото: На основание чл. 78, ал. 1 от ГПК ответникът дължи на ищецът направените от негова страна разноски за адвокатско възнаграждение в настоящото производство, с оглед предявените и уважени искове. По искането на ответника с правно основание чл. 78, ал. 5 от ГПК за присъждане на по-нисък размер, поради прекомерност, на разноските, представляващи заплатеното от ищеца възнаграждение за адвокат: Съгласно чл. 78, ал. 5 от ГПК, съдът може, по искане на насрещната страна, да присъди по-нисък размер на разноските, в частта им, представляваща заплатено възнаграждение за адвокат, ако то се явява прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото. В тази връзка по отношение направеното от процесуалния представител на ответника възражението за прекомерност на заплатеното от ищеца адвокатско възнаграждение съдът намира същото за основателно. При преценка на възражението съдът съобрази обстоятелството, че видно от представените от ищцовата страна писмени доказателства във връзка с предявените искове е било заплатено възнаграждение в размер на 1 200 лева. Имайки предвид естеството на двата обективно съединени иска, както и правилата за определяне на съответното минимално адвокатско възнаграждение, визирани в разпоредбата на чл. 7, ал. 1, т. 1 от Наредба №1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, настоящият състав намира, че възнаграждението е определено в размер над минималния размер, посочен в разпоредбата на чл. 7, ал. 1, т. 1 от същата наредба. Също така съобразно т. 3 от Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013 г. по тълк. дело № 6/2012 г. ОСГТК на ВКС, при намаляване на подлежащото на присъждане адвокатско възнаграждение по реда на чл. 78, ал. 5 от ГПК, съдът е свободен да намали възнаграждението до размера, предвиден в Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималния размер на адвокатските възнаграждения, без да е обвързан от предвиденото в § 2 от ДР на Наредбата. Същевременно обаче съдът не може да намали адвокатското възнаграждение под предвидения в Наредбата минимум, независимо от преценката му за фактическата и правна сложност на делото и извършените от процесуалния представител на страната действия. Съобразявайки разпоредбата чл. 7, ал. 1, т. 1 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, след изменението с ДВ бр. 88 от 04.11.2022 г., по дела за отмяна на уволнение и възстановяване на работа, възнаграждението е не по-малко от размера на минималната месечна работна заплата за страната към момента на сключване на договора за правна помощ. В тази връзка съдът съобрази обстоятелството, че общият размер на дължимото възнаграждение за двата обективно съединени иска, изчислено по реда, указан в Тълкувателно решение № 6 от 6.11.2013 г. на ВКС по тълк. дело № 6/2012 г., ОСГТК и съобразявайки разпоредбите на чл. 7, ал. 1, т. 1 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, след изменението с ДВ бр. 88 от 04.11.2022 г., както и размера на минималната работна заплата, установена за страната към датата на сключване на Договора за правна помощ, приета с ПМС № 497/29.12.2022 г., намира, че минималното адвокатско възнаграждение по делото е в размер общо на една минимална работна заплата и възлиза на 780 лв., а уговореният и платен на пълномощника му размер – 1 200.00 лв. Съдът, след преценка на конкретната правна и фактическа сложност на настоящия трудов спор, намира, че заплатеното от ищеца възнаграждение за един адвокат за представителство и защита в производството, изразяващо се в подаване на искова молба и явяване в едно съдебно заседание, е прекомерно съобразно сложността на делото, поради което и възражението за неговото намаляване на основание разпоредбата на чл. 78, ал. 5 от ГПК следва да бъде уважено и следва да се присъди в по-нисък размер. С оглед на изложеното ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца сумата от 780 лева, включващи заплатено адвокатско възнаграждение, съразмерно с уважената част от иска, съобразно уваженото възражение за прекомерност и съгласно представен списък. Водим от горното, съдът