Решение № 3038 от 8.6.2023 г. на Софийски градски съд по дело № 8175/2022 г.

Производството е по чл.258 и сл. от ГПК. С решение от 09.05.2022 год., постановено по гр.дело №32540/2017 год. по описа на СРС, ГО, 69 с-в, са отхвърлени предявените от Г. И. П. срещу Г.К.НА Р.Б. в гр.В., Кралство Испания, искове с правно основание чл. 357 КТ вр. с чл. 124, ал. 1 ГПК и с правно основание чл. 224 КТ за признаване за установено съществуването на безсрочно трудово правоотношение между страните през периода от 02.01.2013 год. до 31.12.2016 год. включително, по силата на което ищецът е заемал длъжността „административно обслужване и обработка на документооборота“, при условията на пълен работен ден и при месечно трудово възнаграждение в размер на 750 евро и за осъждане на ответника да заплати сумата от 2 880 евро, представляваща обезщетение за неползван платен годишен отпуск при прекратяване на трудовото правоотношение в размер на общо 80 дни за периода от 02.01.2013 год. до 31.12.2016 год. /при допусната от СРС очевидна фактическа грешка при отразяване на началния момент на периода, който е посочен като 01.02.2013 год./. Срещу решението е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ищеца Г. И. П.. Жалбоподателят поддържа, че не било спорно, че между страните били сключени няколко последователни срочни писмени договори, които отговаряли на изискванията на чл. 66, ал. 1 КТ, тъй като с тях последователно се договаряло престирането на работна сила за застъпващи се периоди. Всички договори били сключвани за работа на територията на Г.К.НА Р.Б. в гр.В. в Кралство Испания – задгранично представителство на Република България, т.е. с определено място на извършване на дейността на територията на друга страна-членка. Договорите съдържали начална дата и всеки следващ продължавал договора до крайния посочен срок. В тях бил посочен и характера на работата – „охрана“, която обезпечавала реда в Консулството, съдействие за реда в представяне на заявления, формуляри и бланки, съдействие при попълването им, поддържане на чистота пред входа на Консулството, уговорено било месечно възнаграждение, продължителност на работния ден от 8 часа и петдневна работна седмица, включително уговорена била отпуска. Следователно събраните доказателства по делото обуславяли безпротиворечивия извод, че ищецът бил престирал работна сила при съществуващи елементи на трудово правоотношение, а именно работна време, работно място и уговорено трудово правоотношение. За всяко търговско дружество на територията на Република България, сключило подобен вид договор, Инспекцията по труда и всички държавни институции считали, че се касае за прикрит трудов договор, с който се целяло увреждане на осигурителната и данъчната система чрез неплащане на осигуровки на лицето и данъчни задължения. Докато при гражданския договор се дължало престиране на определен резултат, то при трудовия договор задължението било за полагане на труд за определено време на определено място. Елемент от минимално необходимото съдържание на трудовото правоотношение бил характерът на работата. Това била трудовата функция на работника или служителя, която се определяла от предмета на дейност, който работникът или служителят извършвал, обема на работата и условията, при които я изпълнявал. Според императивните норми на чл. 1, ал. 2 и чл. 62, ал. 1 КТ, отношенията по предоставяне на работна сила следвало да се уреждат само като трудови, посредством сключен трудов договор в писмена форма. Гражданският договор /договорът за полагане на труд/ по извънтрудови правоотношения се сключвал задължително за изпълнение на определена работа или предоставяне на определена услуга, еднократно или периодично, но в никакъв случай не бил обвързан с непрекъснатото присъствие на лицето на посоченото в договора място. Освен това било видно от писмо на Министерство на външните работи №ЧР-55-32в-б от 06.06.2016 год., че било недопустимо уговарянето на работно време, работно място, както и право на платен годишен отпуск без значение на размера, тъй като това били елементи на трудово правоотношение. В този смисъл неправилен бил изводът на първоинстанционния съд, че правоотношението между страните е такова по договор за изработка – чл. 258 и сл. ЗЗД. Тъй като ответникът не бил търговско дружество, регистрирано по ТЗ, то изводът на СРС, че мястото на работа било „седалището на предприятието“, с което бил сключен трудов договор или евентуално неговото териториално поделение, клон, офис, бил неправилен. Ето защо моли обжалваното решение да бъде отменено, а исковете – уважени. Претендира и присъждането на направените разноски по делото. Ответникът по жалбата Г.К.НА Р.Б. в гр.В., Кралство Испания счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено. Поддържа, че сключените с ищеца договори попадали в хипотезата на чл. 80 от Закона за дипломатическата служба /ЗДС/, като посочената норма не дефинирала договора като трудов. В чл. 19 от Наредбата за командировъчните средства при задграничен мандат било предвидено, че наредбата не се прилага за местни лица, сключили договор за работа по чл. 80 ЗДС. Тяхното правно положение се регламентирало от законодателството на приемащата държава, освен ако то допуска прилагане на българското законодателство. В § 1, т. 1 от ДР на посочената наредба се съдържала дефиниция на понятието „местни лица“. Правоотношенията между страните имали гражданскоправен характер, като без значение било как бил наименован договорът за услуга. Правилно СРС бил приел, че са приложими нормите на ЗЗД. Всеки от процесните договори съдържал подробно изброени дейности, които изпълнителят трябвало да обезпечава. Характерът на услугата изисквал почти ежедневно изпълнение на договора от страна на изпълнителя. Ежедневното предоставяне на услуги не било равнозначно на изпълнение на трудова функция. Правилно първоинстанционният съд бил приел, че сключените между страните договори са такива за изработка; че те не съдържат задължителни елементи на трудовото правоотношение по чл. 66, ал. 1 КТ, като място на работа по смисъла на чл. 66, ал. 3 КТ; че липсвали клаузи, сочещи отношения на зависимост и подчиненост на изпълнителя спрямо възложителя /предвидено било правото на възложителя да проверява по всяко време изпълнението на възложените задачи, както и да прекрати договора без предизвестие при констатирано неизпълнение или пропуски при изпълнението. Освен това според т. 4 от договора от 19.12.2014 год. ищецът изрично бил декларирал, че се самоосигурява. Следователно той се бил съгласил, че сключените договори не са трудови по смисъла на КТ, а граждански. Освен това, съгласно чл. 64, ал. 4 КТ, срочните трудови договори следвало да бъдат сключени със срок най-малко от 1 година. Процесните договори били сключени за определен срок, който бил по-кратък от 1 година, като с тях се целяло постигането на точно определен резултат. Видно било от извлеченията на поименните длъжностни разписания на Министерство на външните работи за периода от 2013 год. до 2016 год., че в Генералното консулство имало само 2 щатни бройки – за ръководител на задграничното представителство по чл. 23, ал. 2 ЗДС и за първи секретар, респ. помощен министър в задграничното представителство. В това разписание не фигурирал ищецът. Ищецът се бил съгласил да извършва конкретно посочени технически дейности съобразно работното време на консулството, а не с определено работно време. Липсвали доказателства, че ищецът бил извършвал административно обслужване по предоставяне на консулски услуги на гражданите. Той изпълнявал дейности по охрана, транспортно обслужване и почистване, като тези дейности не фигурирали в длъжностното разписание. Процесните договори били сключени в гр.В., Кралство Испания, но в тях не било посочено точно място на изпълнение на дейностите. Въпреки че по принцип мястото на изпълнението по подразбиране било Генералното консулство във В., то не било предмет на договорите. В договорите били посочени услугите, които изпълнителят трябвало да извършва, на не и неговата „длъжност“. В тях липсвали уговорки за платен годишен отпуск и допълнителни платени годишни отпуски. Поради това и ищецът нямал право и на обезщетение по чл. 224, ал. 1 КТ, евентуално сочи, че подобно вземане е погасено по давност – чл. 176а КТ, както и че размерът на обезщетението бил завишен – чл. 177 КТ. Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за установено следното: Предявени са за разглеждане искове с правно основание чл. 357, ал. 1 КТ вр. с чл. 124, ал. 1 КТ и с правно основание чл. 224, ал. 1 КТ. Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Настоящият съдебен състав счита, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо, но е частично неправилно. По отношение на положителния установителен иск по чл. 357, ал. 1 КТ вр. с чл. 124, ал. 1 КТ: Съгласно чл. 357, ал. 1 КТ, трудови са споровете между работника или служителя, от една страна и работодателя, от друга страна, относно възникването, съществуването, изпълнението и прекратяването на трудовите правоотношения. Следователно посочената разпоредба изрично предвижда правната възможност за предявяване на иск относно съществуването на трудово правоотношение. Трудовите правоотношения и гражданските правоотношения, при които се полага труд, са различни. Те се отличават по своя предмет. Най-общо тази разлика се състои в това, че при трудовото правоотношение се дължи престиране на работна сила на работника или служителя в рамките на определено работно време и при спазване на трудовата дисциплина, а при гражданското правоотношение се дължи престиране на конкретен резултат на труда. Според чл. 61, ал. 1 КТ, трудовият договор се сключва между работника или служителя и работодателя. Съдържанието на трудовия договор се състои от две части – законово и договорно. Законово е съдържанието на трудовия договор, което следва пряко от закона и се включва в договора по силата на закона. Със сключването на индивидуалния трудов договор страните се присъединяват към законовите разпореждания, без да могат да ги изменят или отменят. Минимално необходимото съдържание на трудовия договор е определено в чл. 66, ал. 1 КТ – данни за страните, място на работа, наименование на длъжността и характера на работата, датата на сключването на договора и началото на.неговото изпълнение, времетраенето на договора, размера на основния и удължения платен годишен отпуск и на допълнителните платени годишни отпуски, еднакъв срок на предизвестие и за двете страни при прекратяване на договора, основното и допълнителните трудови възнаграждения с постоянен характер, както и периодичността на тяхното изплащане, продължителността на работния ден или седмица. Във връзка с трудовия договор за работника или служителя възникват и редица права – правото на трудово възнаграждение, правото на почивка, на отпуска, на обезщетения и пр. Предметът на трудовия договор е самото предоставяне на работна сила. Рискът се носи от работодателя, а работникът е подчинен и зависим от работодателя. Втората основна част от съдържанието на трудовия договор е договорна. Тя се включва изрично в трудовия договор и се определя по волята на страните и постигнатото между тях съгласие. При договора за изработка, в т.ч. в разновидността му на договор за услуга, или поръчка по ЗЗД се дължи определен резултат. Страните по този договор са равнопоставени и независими. При гражданското правоотношение се дължи престиране на овеществен труд – при договора за изработка или услуга не се предоставя работна сила, а определен трудов резултат, изработване на готов продукт или произведение, извършване на определена услуга, а при договора за поръчка – извършване на правни действия за сметка на доверителя. Изпълнителят и довереникът сами организират трудовата си дейност и постигат дължимия резултат. В разглеждания случай е несъмнено установено по делото, че съответно на 02.01.2013 год., 17.12.2013 год., 11.03.2014 год., 19.12.2014 год., 01.04.2015 год. и 21.12.2015 год. между страните са били сключени писмени договори, наименовани „граждански“, по силата на които за периода от 02.01.2013 год. до 31.12.2013 год., от 01.01.2014 год. до 28.02.2014 год., от 01.03.2014 год. до 31.12.2014 год., от 01.01.2015 год. до 31.03.2015 год., от 01.04.2015 год. до 31.12.2015 год. и от 01.01.2016 год. до 31.12.2016 год., ответникът, като „възложител“ възложил, а ищецът, като „изпълнител“, приел при петдневна работна седмица и 8-часов работен ден, срещу възнаграждение /месечно/, да извършва следните дейности: да обезпечава реда в качеството си на охрана пред консулското представителство в работно време; да съдейства в предварителен порядък с предоставянето на заявления, формуляр и бланки и при попълването им, с цел улесняване на консулското обслужване на гише; да дава основна информация по консулски въпроси; да изпълнява дейност на шофьор, когато това се налага; да поддържа чистота пред входа на консулското представителство, с цел предотвратяване на конфликтни ситуации с администрациите на съседните жилищни кооперации, магазини и банка; да извършва базовата техническа поддръжка на консулството и резиденцията; да извършва други дейности, възложени от генералния консул и ЗКС. Възложителят се задължил да осигури на изпълнителя условия за осъществяването на посочените дейности и да му заплаща определеното възнаграждение в срок, като имал право да проверява по всяко време изпълнението на възложените задачи и да прекрати договора без предизвестие при констатирани пропуски при изпълнението на дейностите или при неизпълнение от страна на изпълнителя. Изпълнителят се задължил да изпълнява добросъвестно възложените дейности, да се съобразява с особения статут на възложителя, както и да спазва правилника за вътрешния ред в представителството, като имал право да прекрати договора с едномесечно предизвестие. В договорите, действали през периода от 01.04.2015 год. до 31.12.2015 год. и от 01.01.2016 год. до 31.12.2016 год., е установено и правото на изпълнителя на 15-дневен платен годишен отпуск. Като доказателства по делото са приети ведомости за изплатени възнаграждение по граждански договори за периода от м.януари 2013 год. до м.декември 2016 год., в които фигурират имената на ищеца, като е посочена длъжност „охрана“. Безспорно е между страните, че последният сключен между тях договор е бил прекратен на 31.12.2016 год., както и че през периодите на действие на процесните договори ищецът е изпълнявал възложените му от ответника дейности, за което последният му е заплащал уговореното възнаграждение. Спорният между страните въпрос е свързан с това дали договорените дейности представляват полагане на труд по смисъла на КТ /предвид факта, че страните са избрали българското право като приложимо в отношенията си/ или се касае за граждански договор. Настоящият съдебен състав, като взе предвид отразената в процесните договори воля на страните, тълкувайки същата по реда на чл. 20 ЗЗД, намира, противно на приетото от СРС, че те са били обвързани от правоотношения по предоставяне на работна сила – трудово правоотношение. Трудовият договор се сключва в писмена форма – чл. 62, ал. 1 КТ. В процесните договори, които са сключени в писмена форма, не е уговорено постигането на конкретен резултат, а са описани различни по вид и характер дейности, които ищецът е следвало да изпълнява, като дължимостта на месечното възнаграждение не е било поставено в зависимост от конкретния резултат на работата на ищеца. Отделно от това, в тях посочено, че ищецът следва да извършва и други дейности, възложени от генералния консул и ЗКС /т. 1.7/, както и да се съобразява с особения статут на възложителя и спазва правилника за вътрешния ред в представителството /т. 4.2/, а при неизпълнение на задължението по т. 4.2, ответникът има право да прекрати договора без предизвестие, което обуславя извода, че ищецът е бил подчинен на ответника и се е намирал в положение на йерархична зависимост от него – той е трябвало да работи под негов контрол, указания, нареждания и ред, създаден от ответника. В договорите липсват клаузи, регламентиращи разпределението на риска /при договора за изработка или услуга и поръчка рискът от непостигане на уговорения резултат или неизвършването на възложените правни действия е за сметка на изпълнителя, респ. довереника и той няма право на възнаграждение/, като същевременно е постигнато съгласие за мястото на работа, което е предопределено от характера на работата /мястото на изпълнение на договора за изработка/услуга се определя от изпълнителя или зависи от естеството на изработката или услугата/ – виж и чл. 66, ал. 3 КТ. Уговорките, че ищецът ще осъществява дейност като охрана може да се отъждестви с наименованието на длъжност по смисъла на чл. 66, ал. 1, т. 2 КТ, като е налице уговорена трудова функция, чрез описание на предмета на дейност, която ищецът извършва, обема на работа и условията, при които я изпълнява. В договорите са посочени дата на сключване, начало на изпълнението им и тяхното времетраене /виж и чл. 68, ал. 3, 4 и 5 КТ/, продължителността на работния ден и работната седмица, като клаузите им уреждат размера и сроковете за плащане на възнаграждението, което е с периодичен и постоянен характер /т.е. получаването му е гарантирано/, както и размера на основния платения годишен отпуск. При тълкуване на клаузите в договорите, установяващи правата на всяка от страните, СГС приема, че е уговорен еднакъв срок на предизвестие за всяка от тях при прекратяване на договора – уреждането на изключение, при което прекратяването на договора от страна на ответника не е свързано с отправяне на предизвестие, потвърждава правилото, че в останалите случаи той трябва да предизвести предварително ищеца /в едномесечен срок/ за решението си да упражни правото си на едностранно прекратяване на договора. Следва да се посочи също така, че при липса на постигната уговорка относно размера на основния и удължен платен годишен отпуск и на допълнителните платени годишни отпуски /чл. 66, ал. 1, т. 5 КТ/, се прилагат минималните размери на тези отпуски, предвидени в чл. 155, чл. 156, чл. 305, ал. 4 и чл. 319 КТ или на установените по-високи размери в колективен трудов договор по чл. 156а КТ. А ако не е постигната изрична уговорка по отношение на срока на предизвестие за прекратяване на трудовия договор, се прилагат сроковете за предизвестие по чл. 326 КТ и чл. 328 КТ. В този смисъл налице са основните елементи от минимално определеното в чл. 66, ал. 1 КТ съдържание на трудовия договор, поради което и сключените между страните договори отговорят на характеристиките на трудовия договор. Релевираната претенция по чл. 357 КТ вр. с чл. 124, ал. 1 ГПК се явява основателна. Във връзка с възраженията на ответника следва да се посочи, че възникването на трудово правоотношение не е обусловено от наличието на щат по длъжностното разписание. Забрана за сключването на трудов договор с местно лице по смисъла на § 1, т. 1 от Наредбата за командировъчните средства при задграничен мандат не се съдържа в нормата на чл. 80 от Закона за дипломатическата служба, а и по принцип законодателят не би могъл да установява подобно ограничение. По отношение на иска по чл. 224, ал. 1 КТ: Съгласно разпоредбата на чл. 224, ал. 1 КТ, при прекратяване на трудовото правоотношение работникът или служителят има право на парично обезщетение за неизползвания платен годишен отпуск пропорционално на времето, което се признава за трудов стаж. Обезщетението се изчислява по реда на чл. 177 КТ към деня на прекратяването на трудовото правоотношение. Според чл. 155 КТ, размерът на основния платен годишен отпуск е не по-малко от 20 работни дни, като страните не могат да уговарят по-нисък размер – виж чл. 156а КТ /по аргумент за противното/. Следователно основателността на претенцията по чл. 224, ал. 1 КТ е обусловената от кумулативното наличие на следните предпоставки: 1/ да е прекратено трудовото правоотношение между страните; 2/ работникът или служителят да не е използвал полагащия му се платен годишен отпуск за календарната година на прекратяването или за предходни години. В случая ищецът претендира обезщетение за неползван платен годишен отпуск в размер на 80 дни за периода от 02.01.2013 год. до 31.12.2016 год. Среднодневното брутно трудово възнаграждение по чл. 177, ал. 1 КТ се установява, като начисленото при същия работодател брутно трудово възнаграждение за последния календарен месец, предхождащ ползването на отпуска /прекратяването на трудовото правоотношение/, през който работникът или служителят е отработил най-малко 10 дни, се разделя на броя на отработените дни през този месец /чл. 18, ал. 1 от Наредба за структурата и организацията на работната заплата/. Установено е по делото въз основа на заключението на вещото лице по допусната и изслушана в първоинстанционното производство съдебно- счетоводна експертиза, което при преценката му по реда на чл. 202 ГПК подлежи на кредитиране, че ищецът не е ползвал платен годишен отпуск за процесния период, както и че въз основа на горепосочената база, дължимото обезщетение възлиза на 2 933.28 евро. Същевременно частично основателно се явява своевременно релевираното от ответника възражение за давност по чл. 176а, ал. 1 КТ. Съгласно нормата на чл. 176а, ал. 1 КТ /която има действие занапред/, когато платеният годишен отпуск или част от него не е използван до изтичане на две години от края на годината, за която се полага, независимо от причините за това, правото на ползването му се погасява по давност. В частност съществувалото между страните трудово правоотношение е било прекратено на 31.12.2016 год., поради което погасено по давност се явява правото на ползване на отпуска за 2013 год. За останалите три години от исковия период – 2014 год., 2015 год. и 2016 год. това право не е погасено по давност. Следователно ищецът се легитимира като кредитор на вземане по чл. 224, ал. 1 КТ в размер на 2 199.96 евро, до който и релевираната претенция подлежи на уважаване. Ето защо решението на СРС следва да бъде отменено в частта му, в която са отхвърлени исковете по чл. 357, ал. 1 КТ вр. с чл. 124, ал. 1 КТ и по чл. 224, ал. 1 КТ за сумата от 2 199.96 евро – обезщетение за неползван платен годишен отпуск при прекратяване на трудовото правоотношение в размер на общо 60 дни за периода от 01.01.2014 год. до 31.12.2016 год., които претенции подлежат на уважаване. Първоинстанционното решение трябва да бъде потвърдено в останалата обжалвана част, като правилно. По отношение на разноските: С оглед изхода от настоящия спор и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати на жалбоподателя /ищеца/ направените разноски в първоинстанционното производство за възнаграждение за един адвокат в размер на 617.36 лв., както и направените разноски във въззивното производство за възнаграждение за един адвокат в размер на 617.36 лв., съразмерно с уважената част от въззивната жалба, респ. уважената част от исковете. На основание чл. 78, ал. 6 ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати по СГС сумата от 232.11 лв., представляваща държавна такса за първоинстанционното производство /60 лв. – по първия иск, който е неоценяем и 172.11 лв. – по втория иск/, както и сумата от 116.06 лв., представляваща държавна такса за въззивно обжалване /виж т. 10 от Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013 год. на ВКС по тълк.дело № 6/2012 год., ОСГТК/. Предвид изложените съображения, съдът