Решение № 15896 от 11.8.2026 г. на Софийски районен съд по дело № 7808/2025 г.

Образувано е по молба на Т. К. •••••• със седалище и адрес на управление: ••••••, подадена чрез процесуалният му представител - адвокат В. П., срещу Б. В. М. с ЕГН: •••••••••• с адрес: ••••••, с която молба са предявени искове с правно основание чл. 221, ал. 2 от КТ и чл. 220, ал. 1 от КТ. Ищецът – Т.К., чрез своят процесуален представител, твърди, че по силата на Трудов договор №1 от 01.03.2024г. ищцовото дружество и ответницата Б. М. са били обвързани от трудово правоотношение, по силата на което последната е заемала длъжността „Асистент, офис“. Сочи че служителят е постъпил на работа от датата 06.03.2024г. Излага, че на 09.07.2024г. служителят М. не се явява на работа, не отговаря на мобилният си телефон и никакви средства за комуникация. Същият ден подава заявление за „напускане без предизвестие“ Посочва, че доколкото служителят не се явява на работа, не осъществява никакъв контакт с работодателя, не дава обяснения за поведението си и не заплаща дължимото обезщетение за неспазено предизвестие по чл. 220, ал. 1 от КТ, след изтичане на два последователни дни неявяване на работа, а именно 09.07.2024г. и 10.07.2024г., работодателят е изпратил до адреса по трудов договор: •••• искане за писмени обяснения. Посочва, че пратката е връчена чрез куриер (Е.) на 15.07.2024г. лично на служителя, срещу обратна разписка. Сочи, че на 18.07.2024г. след изтичане на даденият срок за обяснения, при работодателя е постъпила пратка от ответника, съдържаща нейните писмени обяснения, които обаче били неясни и вътрешно противоречиви. В същите служителката посочвала, че не знаела къде трябва да изпълнява трудовите си задължения, макар, че работела при този работодател от четири месеца. Излага, че подадените обяснения били отхвърлени от работодателя като неоснователни, поради което на 18.07.2024г. е издадена заповед за налагане на дисциплинарно наказание „Дисциплинарно уволнение“ за това, че служителят не се явява на работното си място в течение на два последователни работни дни, както и до момента на издаване на заповедта. С оглед продължаващото неявяване на служителя на работа, заповедта за налагане на дисциплинарно наказание била изпратена на служителя на 19.07.2024г. по куриер (Е.) с обратна разписка на адреса по трудов договор. Сочи, че при достигане на куриера до адреса за уволнителната заповед, връчителят уведомява ответницата по телефона, че следва да получи уволнителната заповед. Посочва, че в този момент ответницата узнала за процесната заповед, но вместо да получи физически от куриера, тя я пренасочва за получаване от офис на Е.. Сочи, че процесното трудово правоотношение е прекратено по силата на дисциплинарно уволнение по време на срока за изпитване, поради което ответницата дължи обезщетение по чл. 221, ал. 2 от КТ в размер на две брутни трудови възнаграждения, или сумата от 12 144.62 лева. Моли съда да постанови решение, което да осъди ответницата Б. В. М. да заплати на ищцовото дружество претендираната сума на основание чл. 221, ал. 2 КТ. В условията на евентуалност предявява иск с правно основание чл. 220, ал. 1 КТ, с който моли съда при отхвърляне на главният иск, да осъди ответницата да заплати сумата от 12 144,62 лева представляваща обезщетение по чл. 220, ал. 1 КТ за неспазено предизвестие. В законоустановения срок по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба. В своя отговор ответницата изцяло оспорва предявените искове по основание и размер. Сочи, че към настоящият момент процесната заповед за дисциплинарно уволнение не е валидно получена от ответницата. Твърди, че към момента на издаването на Заповедта за уволнение от 18.07.2024г. трудовото правоотношение между страните в настоящето производство е прекратено по силата на Заявление на ответницата от 08.07.2024г. с което същата уведомява управителя на ищеца Т.К., че на основание чл. 327, ал. 1 КТ, считано от 10.07.2024г. прекратява едностранно сключения между страните договор. Предвид изложеното, сочи, че доколкото трудовото правоотношение е било прекратено на 10.07.2024г. и не е съществувало към момента на издаване на заповедта за дисциплинарно уволнение от 18.07.2024г. то тази заповед е без основание, поради което предявеният иск по чл. 221, ал. 2 КТ се явявал изцяло неоснователен. По отношение на иска с правно основание чл. 220, ал. 1 КТ сочи, че същият е неоснователен. Излага твърдения, че процесният договор е прекратен на основание чл. 327, ал. 1 КТ, като при прекратяването на това основание работникът и служителят не дължали обезщетение на работодателя. Сочи, че причината за прекратяването на трудовия договор е неосигуряване на работно място и работни условия, което обстоятелство било констатирано с предявеното Писмо с изх. № •••••г. на Дирекция „Инспекция по труда“ гр. София. Твърди, че дори и да се приеме, че предявеният иск е доказан в своето основание, то размерът на претендираното обезщетение е следвало да се определи по реда на т.8.3 буква „а“ от процесният трудов договор, съгласно която разпоредба „В случай на прекратяване на договора по инициатива на служителя без предизвестие и/или преди изтичане на срока на предизвестието, работодателят има право на обезщетение в размер на едно нетно месечно възнаграждение, в случай че прекратяването настъпи по време на срока за изпитване“. В условията на евентуалност, прави възражение за прихващане между претендираната от ищеца сума на 12 144.63 лева с правно основание чл. 221, ал. 2 КТ респ. чл. 220, ал. 1 КТ и сумата в размер на 10 085. 31 лева, дължима на ответницата Б. М. от ищеца съответно; на основание чл. 128 КТ – сума в размер на 6072.31 лева, представляваща неизплатена работна заплата за месец юни 2024г. и сума в размер на 1584.08 лева представляваща неизплатена заплата за 6 работни дни за месец юли 2024г. и на основание чл. 224 КТ сума в размер на 2428.92 лева представляваща обезщетение за неизползван платен годишен отпуск в размер на 8 работни дни. Представя доказателства относно съществуване на твърдените вземания. От фактическа и правна страна съдът установява следното: Като безспорно между страните е отделено обстоятелството, че между тях е имало валиден трудов договор •••••г. на длъжността „Асистент, офис“. Установява се, че със Заповед от 18.07.2024г. на ответницата Б. М. е наложено наказание „Дисциплинарно уволнение“, поради неявяването на служителя на работа два последователни дни. Предявен е иск с правно основание чл. 221 ал. 2 от КТ. В тежест на ищеца по него е да докаже съществуването на валидно трудово правоотношение с ответника по силата на процесният трудов договор, размера на трудовото му възнаграждение за последният пълен отработен месец преди уволнението, срока за предизвестие за прекратяването на трудовото правоотношение, налагането на дисциплинарно наказание “Уволнение“ и прекратяването на трудовото правоотношение на това основание. По отношение на въпроса дали заповедта за уволнение е редовно връчена на служителя: Дисциплинарното наказание се смята за наложено освен от деня на връчване или получаване на заповедта за дисциплинарно уволнение /чл. 195, ал. 3 КТ/, още и от деня на узнаване на нейното съществено съдържание - изразена воля от работодателя за прекратяване на трудовото правоотношение и правното основание, на което това е направено, напр. с връчването на трудовата книжка. - Решение № ••••• г. на ВКС по гр. д. № ••••• г., III г. о. По приложението на чл. 195, ал. 2 и ал. 3 КТ вр. чл. 335, ал. 2 КТ, съгласно чл. 195, ал. 2 и ал. 3 КТ, изявлението на работодателя за налагане на дисциплинарно наказание поражда действие с достигане на изявлението до адресата, т. е. съобразно общите правила на ЗЗД за действие на договорите - правилата за пораждане на правно действие на изявленията на страните по договора. Писменото изявление на работодателя за налагане на дисциплинарно наказание може да бъде връчено лично срещу подпис на лицето или чрез пощенска услуга - чрез изпращането на препоръчано писмо с обратна разписка. В последния случай, за да се приеме, че изявлението е достигнало до адресата работодателят следва да е изпратил препоръчаното писмо на адреса, посочен от работника и пощата да удостовери доставянето на писмото на адреса. Обстоятелството дали работникът е променил адреса, посочен от него на работодателя или не е предприел действия за получаване на пощенската пратка е без правно значение (така - Решение № ••••• г. на ВКС по гр. д. № •••• г., IV г. о.). С достигане на изявлението на посочения от работника адрес, работодателят е изпълнил задължението си за връчване на заповедта за налагане на дисциплинарно наказание и изявлението му е породило правно действие. Редовно е и всяко друго връчване, което е допустимо съобразно общите правила, уредени в чл. 46 и чл. 47, във вр. с чл. 41, ал. 3 ГПК (отм.), сега чл. 42 и чл. 44 ГПК (при връчване чрез нотариална покана), както и съобразно специалния закон - чл. 36 от Закона за пощенските услуги - така Решение № ••• от 15.10.2025 г. на СГС по в. гр. д. № •••• г., решение № ••• от 06.04.2010 г. по гр. д. № •••• г. на III г. о. и решение № •••• г. по гр. д. № ••••• г. на III г. о. В конкретния случай, видно от отговор от “Е. Е.” АД (л. 86, вх. № ••••г.) заповедта за налагане на дисциплинарно уволнение е изпратена на 19.07.2024 г. от работодателя с куриер (Е. Е.) до адрес на ответницата, куриерът е направил опит за доставка до посочения адрес, като причината за недоставянето е “отсъствие на получател”, въпреки което пратката на 22.07.2024 г. е пренасочена от получателя за получаване от офис на куриера, като същата не се е явила в офиса за получаването й, на 31.07.2024 г. е разпоредено пратката да се върне към изпращача. Не може да бъде установена точната дата, на която пратката е достигнала до адреса на ответницата, но от данните на „Е. Е.“ АД безспорно се установява, че най-късно към 22.07.2024 г. ответницата е узнала за съществуването на изпратената до нея пратка, тъй като е разпоредила пренасочването й до офис на куриера. След тази дата същата не е предприела действия за получаването й. При съобразяване на цитираната практика на ВКС следва да се приеме, че работодателят е изпълнил задължението си за връчване на заповедта, а неполучаването на пратката по причина, намираща се в сферата на работника, не препятства настъпването на правните последици на волеизявлението. Дори да се възприеме, че заповедта не е редовно връчена преди образуване на делото, то най-късния момент в който заповедта е връчена е в хода на процеса заедно с исковата молба и приложенията към нея, поради което заповедта за уволнение е влязла в сила, и при липса на атакуване на уволнение с конститутивен иск по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ в законоустановения срок - трудовото правоотношение между страните е прекратено на посоченото от ищеца основание (така и Решение № ••• от 13.02.2025 г. по в. гр. д. № •••• г. на СГС; Решение № •••• г. по в. гр. д. № •••••• г. на СГС и др.). По отношение на възражението на служителя за незаконосъобразност на заповедта за уволнение: Ответникът не е оспорил законосъобразността на наложеното дисциплинарно наказание пред съда по надлежния ред (чл. 344 от КТ), като не може инцидентно да се проверява законосъобразността на заповед за уволнение и спазването на изискванията към процедурата по налагане на дисциплинарното наказание, след като уволнението не е било атакувано с конститутивен иск по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ в законоустановения срок (в този смисъл изрично Решение № •••• г. на ВКС по гр. д. № •••• г., IV г. о. и др.). Съдът не може инцидентно по дело за обезщетение да се произнася по незаконността на уволнение, тъй като незаконността на уволнението и неговата отмяна се извършва по специално установен от законодателя ред – от самия работодател или по исков път по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ (така - Решение № •••• от 06.03.2018 г. на ВКС по гр. д № •••• IV г.о.). Твърденията на ответницата, че трудовото правоотношение е било прекратено по нейна инициатива преди издаването на заповедта за дисциплинарно уволнение на основание чл. 327, ал. 1 КТ като причината е неосигуряване на работно място и работни условия на служителката, представляват по същество възражение срещу законосъобразността на дисциплинарното уволнение. Преценката дали правоотношението е било прекратено на друго основание преди налагането на дисциплинарното наказание предполага разрешаване на спор относно законосъобразността и действието на уволнението, който може да бъде разрешен единствено по реда на чл. 344 КТ. При липса на предявен иск по чл. 344 КТ съдът не дължи такава преценка в настоящото производство. С оглед на изложеното, предявеният иск за заплащане на обезщетение за неспазен срок на предизвестие при дисциплинарно уволнение се явява доказан по основание. По отношение на размера на обезщетението: Според чл. 221, ал. 1 КТ при дисциплинарно уволнение работникът или служителят дължи на работодателя обезщетение в размер на брутното си трудово възнаграждение за срока на предизвестието - при безсрочно трудово правоотношение, и в размер на действителните вреди - при срочно трудово правоотношение. Размерът на последното брутно трудово възнаграждение, преди прекратяването на трудовото правоотношение е установено както в Трудовият договор •••••г., така и в съдебно-счетоводната експертиза на вещото лице, което установява, че брутното месечно възнаграждение на служителя се равнява на 6072,31 лева, за месец юни, като съобразно чл. 228 ал. 1 КТ, това е и брутното трудово възнаграждение, на база на което се изчислява размера на обезщетението. Съобразно представеният трудов договор (л.5) видно от уговорката между страните обективирана в чл.8.1 от същия, при прекратяване на трудовият договор, по време на срока за изпитване, работника може да го прекрати с двумесечно предизвестие. Следователно размерът на обезщетението е 12 144,62 лв. (6072,31 брутното месечно възнаграждение х 2 месеца = 12 144,62). По възражението на ответницата за прихващане: Според теорията и съдебната практика, възражението за прихващане е средство за защита на ответника срещу предявения иск, като максималният полезен резултат, който той може да постигне, е отхвърляне на иска поради погасяване на вземането по него чрез прихващане с насрещно вземане на ответника към ищеца. Процесуалното право да се предяви възражение за прихващане е елемент от правото на защита на ответника в процеса. Процесуалните предпоставки са свързани с наличието на висящ процес по ищцовото вземане и правния интерес на ответника, обусловен от твърдяните с възражението за прихващане вземане и компенсационно право, както и погасяването на двете насрещни права в резултат на прихващането. От друга страна, като процесуално действие, възражението за прихващане е насочено към съда и е искане за разрешаване на спора по прихващането и отхвърляне на иска. Затова възражението за прихващане може да бъде основателно или неоснователно. Като разпростира силата на пределите на решението и относно възражението за прихващане, ГПК в чл. 298, ал. 4 сочи, че вземането, предявено с възражението за прихващане, става ликвидно даже преди това да е било спорно. Съобразно разясненията, дадени в т. 1 на ТР № •••• г. по ТД № ••••• г. на ОСГТК, "При уважено възражение за прихващане, признатите от съда насрещни вземания се смятат погасени с обратна сила от първия момент, в който прихващането е възможно да се осъществи, т. е. когато активното вземане е било изискуемо, а пасивното – поне изпълняемо. Кога е настъпила ликвидността е без значение. ". Във връзка с горното, съдът е длъжен да разгледа възражението за прихващане като обсъди всички факти и доказателства, отнасящи се до вземането на ответника, тъй като ако се окаже, че вземането на ищеца съществува, при постановяване на решението съдът трябва да се произнесе относно съществуването и изискуемостта на насрещното вземане на ответника и в зависимост от основателността му, да отхвърли въз основа на него изцяло или отчасти предявения иск. Ответницата твърди, че има непогасени задължения спрямо нея от страна на ищеца в размер на 12 144.63 лева с правно основание чл.221, ал.2 КТ, респ. чл.220, ал.1 КТ и сумата в размер на 10 085.31 лева, дължима на ответницата Б. М. от ищеца съответно: на основание чл. 128 КТ – сума в размер на 6072.31 лева, представляваща неизплатена брутна работна заплата за м.юни 2024г. и сума в размер на 1584.08 лева, представляваща неизплатена брутна заплата за 6 работни дни за м.юли 2024г. и на основание чл.224 КТ сума в размер на 2428.92 лева, представляваща брутно обезщетение за неизползван платен годишен отпуск в размер на 8 работни дни. От съдебно-счетоводната експертиза се установява, че трудово възнаграждение на ответницата за юни месец е в размер на 6072,31лв. (брутно) - нетно 5000,00 лева, а за юли месец •••8,08 лв. (брутно) - нетно 1229,21 лева. Обезщетението за неизползван платен годишен отпуск на ответницата е за 8 дни неизползван отпуск, и се равнява на 1900,90 лева (нето). Работодателят не доказа плащането на посочените суми, плащане не се установява и от заключението на вещото лице. По отношение на въпроса дали на ответницата /служителя/ сумите по чл. 128 КТ и чл. 224 КТ се дължат в брутен или нетен размер: Съдът съобразява, че при вземания с правно основание чл. 128, т. 2 КТ съдебната практика допуска да се присъди брутното трудово възнаграждение или остатъка от чистата сума за получаване след приспадане на дължимия данък и обществени осигуровки, като решението да е ясно дали се присъжда брутното трудово възнаграждение или се присъжда остатъкът след приспадане от брутното трудово възнаграждение на дължимия данък върху общия доход и осигурителните вноски. В първия случай съдебният изпълнител при събиране на дължимото трудово възнаграждение е длъжен да отдели суми за изплащане на тези задължения. По поставения въпрос ВКС споделя напълно изложеното в решение № ••••/10г. ІІІ г.о. ВКС, постановено по реда на чл. 290 ГПК, тълкуване на закона. Работникът или служителят не може да получи частта от брутното трудово възнаграждение, представляваща дължимите от него данък върху общия доход и осигурителни вноски, но за да се съберат тези публични държавни вземания е необходимо в съдебното решение ясно да е посочено дали се присъжда брутното трудово възнаграждение, в който случай съдебният изпълнител е длъжен да отдели суми за изплащане на тези задължения, или се присъжда остатъкът след приспадане от брутното трудово възнаграждение на дължимия данък върху общия доход и осигурителните вноски. В този смисъл в съдебната практика са цитирани Решение № ••• от 24.06.2015 г. по гр. д. № •••• г. на ВКС, III г. о., Решение № •••• от 25.02.2010 г. по гр. д. № •••• г. на ВКС, III г. о. В настоящия случай съдът намира, че за целите на възражението за прихващане следва да бъде съобразен нетният размер на вземанията на ответницата. Това е така, тъй като предмет на прихващане е личното парично вземане на работника срещу работодателя, т.е. сумата, която подлежи на реално получаване от работника след извършване на нормативно дължимите удръжки. Размерът на данъка и осигурителните вноски не представлява сума, която работникът има право да получи лично от работодателя, а е свързан с публичноправни задължения, възникващи във връзка с начисления доход. Този извод не противоречи на обстоятелството, че трудовото възнаграждение е начислено в брутен размер. Брутният размер има значение за счетоводното начисляване и за определяне на дължимите публични задължения, но когато съдът зачита вземането като насрещно вземане на работника за лично получаване, релевантна е чистата сума за получаване. В този смисъл следва да се направи разграничение между брутното начисление и нетното вземане на работника като паричен остатък, който работодателят следва да му изплати. Съдът съобразява и разрешението, възприето в съдебната практика, че обезщетението по чл. 221, ал. 2 КТ се определя в брутен размер, доколкото самата разпоредба предвижда обезщетение в размер на брутното трудово възнаграждение за срока на предизвестието. Това обаче не налага идентичен подход към вземането на работника по чл. 128, т. 2 КТ, когато същото се зачита като чиста сума за получаване. В този смисъл е и разрешението по Решение № ••••• г. по в. гр. д. № ••••• г. на СГС, в което е обсъдено съотношението между вземане на работника по чл. 128 КТ и насрещно вземане на работодателя по чл. 221, ал. 2 КТ, като е прието, че обезщетението по чл. 221, ал. 2 КТ е в брутен размер, а трудовото възнаграждение на работника може да бъде съобразено в нетен размер. Ето защо съдът приема, че насрещното вземане на ответницата, с което се извършва прихващане, възлиза общо на 8130,11 лв., формирано както следва: 5000,00 лв. нетно трудово възнаграждение за месец юни 2024 г., 1229,21 лв. нетно трудово възнаграждение за месец юли 2024 г. и 1900,90 лв. нетно обезщетение по чл. 224, ал. 1 КТ. Работодателят не доказа изплащането на тези суми на ответницата. При това положение предявеният иск по чл. 221, ал. 2 КТ за сумата от 12 144,62 лв. следва да бъде погасен чрез прихващане до размера на насрещното вземане от 8130,11 лв., като искът бъде уважен за остатъка от 4014,51 лв. и отхвърлен за разликата като погасен чрез прихващане. Възражението за прихващане за горницата над 8130,11 лв. до предявения размер - 10 085.31 лева, е неоснователно, по отношение на това обстоятелство съдът не се произнася с нарочен диспозитив - така Тълкувателно решение ••••• г. на ОСГК на ВКС. Предвид произнасянето на съда по главния иск, не са налице предпоставки за разглеждане на евентуалния иск. По разноските: По отношение на въпроса как се разпределят разноските при уважаване на възражение за прихващане: При уважено възражение за прихващане и частично отхвърляне на иска поради това, разноските следва да се разпределят на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищеца съобразно уважената част от иска и на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК в полза на ответника съобразно отхвърлената част от иска, по следните съображения: На основание чл. 78, ал. 3 ГПК при отхвърляне на исковете ответникът има право на разноските по делото. Законодателят не прави разграничение дали исковете са отхвърлени като неоснователни, или като погасени по давност или чрез прихващане. Единственото изключение от правилото, че страната, която е загубила делото понася отговорността за съдебните разноски, е разпоредбата на чл. 78, ал. 2 ГПК, която е недопустимо да се тълкува разширително - така определение № ••••• г. по ч. т. д. № ••••• г. на I т. о. на ВКС. Без значение е фактът, че вземането предмет на първоначалния иск е прието за съществуващо, при положение, че по възражение на ответника за прихващане, същото е погасено чрез съдебно такова, с постановяване на решението на съда, в последствие влязло в сила. В преценката на ищеца е било, дали да предяви иск, при насрещно негово задължение към ответника и наличие на правна възможност за възражение за прихващане от страна на последния, водеща до отхвърлянето на този иск като неоснователен, което води до отговорността за разноски спрямо ответника, в хипотезата на чл. 78 ал. 3 ГПК - така определение № •••• г. по ч. т. д. № ••••• г. на II т. о. на ВКС. Съгласно изричната разпоредба на чл. 298 ал. 4 ГПК, относно това насрещно право - независимо дали е било предявено с насрещен иск или с възражение - се формира и сила на пресъдено нещо /т.е. разрешава се окончателно съответния спор/. При това положение страната, която е избрала пътя на защита, включващ предявяване на правото й да прихване чрез възражение, а не чрез насрещен иск, не би следвало да бъде санкционирана за този свой избор чрез възлагане в нейна тежест на разноски - въпреки успешно проведената й защита, довела до отхвърляне на иска /изцяло или частично/. Ирелевантно е обстоятелството дали, в случай на неупражняване на правото на защита на ответника по определен начин, искът би бил основателен /аналогично би било и положението в хипотеза, когато предявеният иск се отхвърля поради погасяването му по давност - в този случай причината за отхвърлянето му отново е упражняването на правото на защита на ответника чрез повдигане на възражение за погасяване на претенцията //например по давност//. Противно тълкуване би надхвърлило целения с разпоредбата на чл. 78 ал. 2 ГПК ефект и би довело до отклонение от изрично предвидения в чл. 78 ал. 1 ГПК начин на разпределение на разноските - съразмерно с уважената и отхвърлената част на иска - така определение № ••••• г. по ч. гр. д. № 1/2019 г. на III г. о. на ВКС. На основание чл. 78, ал. 1 от ГПК на ищеца следва да бъдат присъдени разноски по делото, съобразно уважената част от предявения иск. Ищецът претендира разноски в размер на 2890,79 лв. от които 485,79 лв. държавна такса, 2400 лв. адвокатско възнаграждение, 5 лв. за удостоверение. Има списък с разноски. Стореното от процесуалният представител на ответника възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на процесуалния представител на ищеца е неоснователно. Възражението е неаргументирано и бланкетно, като след промените въведени с Държавен вестник бр. 17 от 2026г. в чл. 78, ал. 5 от ГПК, съобразно които, възражението за прекомерност на адвокатското възнаграждение следва да бъде мотивирано. В случая ответникът не е изложил мотиви. Нормата е в сила от 17.02.2026г., като възражението за прекомерност е направено в последното съдебно заседание, проведено на 16.06.2026г. Като на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК право на разноски има съобразно уважената част от иска, които се равняват на 955,58 лв. Ответницата претендира разноски в размер на 1500 лева адвокатско възнаграждение. Има списък с разноски. Ответницата има право на заплащане на разноски от нейна страна, според отхвърлената част от иска на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, които се равняват на 1004,16 лв. Има платени суми от бюджета на съда - 400,00 лв. Ищецът следва да бъде осъден да плати в полза на СРС част от депозита съответстваща на отхвърлената част от иска, равняваща се на 267,78 лв. По отношение на ЗАКОНА ЗА ВЪВЕЖДАНЕ НА ЕВРОТО В РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ: Сумите посочени от страните в лева, ще бъдат превалутирани по фиксирания курс в евро. Така мотивиран, Софийски районен съд: