Решение № 5544 от 14.10.2024 г. на Софийски градски съд по дело № 13577/2023 г.

Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК. Образувано е по въззивна жалба, подадена по електронна поща на 06.11.2023 г., вх. № 316142/07.11.2023 г., на ищеца И. И. Г. срещу решение № 15905/04.10.2023 г., постановено по гражданско дело № 61169/2022 г. на Софийския районен съд, 66 състав, с което са отхвърлени предявените от жалбоподателя срещу Агенция по вписванията искове по чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 вр. чл. 225, ал. 1 КТ и чл. 221, ал. 2 КТ вр. чл. 128, т. 2 КТ за признаване на незаконно и отмяната на уволнение, извършено със заповед № ЧР-02-03/14.09.2022 г. на Изп. директор на АВ на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ поради налагане на наказание „уволнение“; за възстановяване на предишната работа „старши специалист“ в СВ - София, Регионална дирекция София, Главна дирекция „Регистри“ в АВ; за обезщетение за времето, през което ищецът е останал без работа поради уволнението - от 14.09.2022 г. до 14.03.2023 г., в размер на 6660 лева, ведно със законната лихва върху тази сума считано от завеждане исковата молба – 11.11.2022 г., до погасяване; за заплащане на трудово възнаграждение за м. 09.2022 г. в размер на 1640 лева, ведно със законната лихва върху тази сума считано от завеждане исковата молба – 11.11.2022 г., до погасяване, което е удържано на осн. чл. 221, ал. 2 КТ – обезщетение в размер на брутното трудово възнаграждение за срока на предизвестието, със заповед № ЧР-01-909/14.09.2022 г., издадена във връзка със заповед № ЧР-02-03/14.09.2022 г. на Изп. директор на АВ, като на основание чл. 78, ал. 3 ГПК жалбоподателят е осъден да заплати на ответника 300 лева – разноски. В жалбата се поддържат доводи за неправилност на акта на СРС поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Не били изложени мотиви по оплакването, че макар и двете заповеди да били връчени в един и същи ден, първо била връчена № ЧР-01-909/14.09.2022 г., а след това № ЧР- 02- 03/14.09.2022 г. Необосновани и незаконосъобразни били изводите за установяване извършването на нарушението и че наказанието било съответно на неговата тежест. Доколкото не били представени преписките по двете заявления в цялост, то не било доказано, че това с вх. № 50071 било унищожено. Според свидетелските показания, било практика в АВ пропускът да се входира заявление, ако преписката не била докладвана на съдия, да се отстранява без разпореждане. Посочената в заповедта правна квалификация на нарушенията била обща и ограничавала защитата на служителя. Не било ясно с кои точно действия жалбоподателят осъществил дисциплинарно нарушение. Не било доказано, че описаните в заповедта деяния са извършени виновно. В нарушение на материалния закон съдът приел наложеното наказание за съответно на тежестта на нарушението, без да съобрази обема на извършената работа, липсата на предходни дисциплинарни провинения, установената практика в Агенцията, както и че целта на действията на служителя била по-бързо и ефективно предоставяне на услуга на гражданите. Предвид изложеното моли съда да отмени изцяло решението и да постанови друго, с което да уважи предявените искове. Претендира разноски. Въззиваемата страна и ответник по иска - Агенция по вписванията, оспорва жалбата и моли съда да я остави без уважение, като потвърди решението на първоинстанционния. Претендира разноски. Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на обжалвания съдебен акт, достигна до следните фактически и правни изводи: Въззивната жалба е подадена в рамките на законоустановения срок за обжалване по чл. 259, ал. 1 ГПК от легитимирано лице и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което същата е процесуално допустима. Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА. Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Контролът за правилността на първоинстанционното решение по принцип е в рамките на заявените в жалбата основания, като служебно следи единствено за спазването на императивните материалноправни норми /така т. 1 ТР № 1/09.12.2013 г., ОСГТК, ВКС/. Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно, като въззивният състав споделя мотивите на обжалваното решение, поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към мотивите на Софийския районен съд. Във връзка с доводите в жалбата следва да се добави и следното: Със заповед № ЧР-02-03/14.09.2022 г. на ищеца е наложено дисциплинарно наказание „уволнение“ за това, че на 05.08.2022 г. подменил заявления за вписвания, заличавания и отбелязвания за имот, след като са регистрирани от друг служител във входящия регистър на СВ-София с № 50071/05.08.2022 г. и № 50071/ 05.08.2022. г., преписките са предадени на съдебен деловодител на съдиите по вписванията при СРС и върху заявленията е поставен печат за разпределение на съдия по вписванията за разпореждане. Пояснено е, че на същата дата служителят поискал преписките по двете заявления от Д.Т. с мотив, че трябвало да се добавят документи и да се свържат с удостоверения за същия имот, както и че е подменил двете заявления с нови, а първоначално приетите били скъсани и изхвърлени в коша. Дадена е и правна квалификация по чл. 187, ал. 1, т. 10 КТ и по-конкретно: 1/ в нарушение на чл. 5, ал. 2 от Правилата за организация на работата на службите по вписванията при АВ и съдиите по вписванията при районните съдилища на 05.08.2022 г., след записване на заявленията във входящия регистър, служителят ги е заменил с други, като е направил преценка, че върху тях няма поставен резолюция от съдия; 2/ в противоречие с чл. 38, ал. 2 от Правилника служителят е извършил проверка на заявление за издаване на удостоверение, без да има такова право и задължение, доколкото проверката може да бъде извършена единствено от служителя М.В., записал заявленията във входящия регистър и в регистъра на удостоверенията с № 50071 и № 50072 от 05.08.2022 г., като действието е мотивирано от наличие на близки отношения с подателя на заявленията. Страните не спорят по повечето релевантни обстоятелства, които се подкрепят и от събраните по делото доказателства, като въззивният съд намира за установена по делото следната фактическа обстановка: 1/ на 05.08.2022 г. „Светлана недвижими имоти“ ЕООД подало в СВ четири заявления за издаване на удостоверения по чл. 47 ПВ за четири недвижими имота, както следва: ПИ с идентификатор 87401.7501.274; находящата се в него къща с идентификатор 87401.7501.274.1; апартамент № В2-4 с идентификатор 68134.2044.851.9.22; находящото се в същата сграда паркомясто с идентификатор 68134.2044.851.9.35; 2/ заявленията били подадени от „близка“ на ищеца И. Г. - според обясненията, дадени по реда на чл. 193, ал. 1 КТ; в първото открито заседание пред СРС признава, че въпросното лице било „позната, бивша служителка“ /видно от протокол на л. 142, стр. 2 СРС/, който факт се установява и от показанията на свидетеля Стеляна Руменова Б.; 3/ заявленията били разделени на два комплекта, защото имотите във всеки от тях били свързани – единият съдържал тези за поземления имот и къщата, а другият – за апартамента и паркомястото; 4/ на регистратурата на Агенцията били приети и регистрирани от свидетеля М.В.; 5/ дадени били два входящи номера, по едно на комплект, както следва: на заявлението за ПИ с идентификатор 87401.7501.274 – вх. № 50071/05.08.2022 г.; на заявлението за паркомясто с идентификатор 68134.2044.851.9.35 – вх. № 50072/05.08.2022 г.; 6/ на заявлението за къща с идентификатор 87401.7501.274.1 не е бил поставен никакъв номер, а на заявлението за апартамент с идентификатор 68134.2044.851.9.22 - № 50072/05.08.2022 г. – същият, който бил поставен и на заявлението за паркомястото; 7/ лицето, подало заявленията, предало на ищеца вносната бележка за платената към АВ такса за издаване на удостоверенията, като ищецът поел задължение да ги следи да не останат без движение, тъй като това можело да се случи; 8/ ищецът забелязал, че на вносната бележка имало записани два входящи номера, а не четири /колкото били заявленията/, за което уведомил подателя; 9/ ищецът помолил М.В. да регистрира и даде входящи номера и на другите две заявления; те обаче не се намирали на регистратурата; 10/ били взети от свидетеля Д.Т., който ги разпределил на съдиите по вписванията - едната преписка била разпределена на съдия Гочева /тази с вх. № 50072 – видно от заявлението на л. 55, където св. Тодорова написал името на този съдия/, а с № 50071 – на съдия И., като името на съдията не било записано върху заявлението; преписките не били докладвани на съдиите по вписванията за произнасяне; 11/ ищецът поискал от свидетеля Д.Т. двете преписки, като последният се съгласил да ги даде; 12/ ищецът се обадил на лицето, подало заявленията, като признава, че „жената отиде в агенцията с нови заявления, същите като съдържание“; 13/ ищецът занесъл на свидетеля М.В. двете с входящ номер и още две - без входящ номер /виж показанията на В./; 14/ заявление за ПИ с идентификатор 87401.7501.274 с вх. № 50071 останало със същия номер, като не било унищожавано /сравн. л. 51 и л. 177 СРС/, като ищецът признава, че сложил по преписката същото, но без входящия номер; на приложеното към него заявление за къща с идентификатор 87401.7501.274.1 бил даден № 501893 /л. 180 СРС/; 15/ заявленията, на които бил поставен вх. № 50072, били унищожени /скъсани/ от ищеца; на тяхно място в преписката били поставени нови заявления със същото съдържание /виж документите на л. 55 и 56, тези на л. 178, стр. 2 и на л. 181, стр. 2/; на заявлението за апартамент с идентификатор 68134.2044.851.9.22 бил даден № 50184/181, а на това за паркомясто с идентификатор 68134.2044.851.9.35 - останал даденият първоначално № 50072/05.08.2022 г. /тези обстоятелства се признават от ищеца в първото заседание: „грешката ми е, че хванах и ги скъсах и ги пуснах в кофата и сложих новите заявления и ги дадох на момичето да ги входира“/. Следователно, доказват се всички описани в заповедта факти, с изключение служителят да е унищожил заявление вх. № 50071. Липсата на доказателства за само част от деянията сама по себе си не води до извод за недоказаността им в цялост, респ. до такъв за незаконност на уволнението, а следва да се съобрази при преценка съответността на наказанието. На следващо място, в обжалваното решение действително не е обсъдено твърдението на ищеца, въведено с молба от 30.11.2022 г. /л. 21/, че заповедта, с която е прекратено трудовото правоотношение, му била връчена преди заповедта, с която е наложено наказанието. Напротив, според мотивите на СРС заповед № ЧР-01-909/14.09.2022 г. е „втора“, издадена на същата дата. По този довод въззивният съд намира следното: Проверката на законността на уволнението, съобразно принципа на диспозитивното начало в гражданския процес следва да бъде осъществена в рамките на твърдените от ищеца основания за незаконност. При оспорване на уволнение като незаконно, съдът се произнася само по наведените от ищеца фактически основания, които /според уволненото лице/ опорочават волеизявлението за прекратяване на трудовото правоотношение. Съдът не може да основе решението си по иск за признаване на уволнението за незаконно по чл. 344 ал. 1 т. 1 КТ на факти, които опорочават, отлагат или погасяват оспорваното потестативно право, но не са посочени от ищеца в исковата молба, защото по иска за незаконност на уволнението съдът няма служебно задължение да следи за нито един факт, който поражда правото на уволнение или надлежното му упражняване /така решение № 23/02.02.2016 г. по гр. д. № 4553/2015 г., ВКС, 4 ГО/. Видно от исковата молба /изложението на обстоятелствата по чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК/ ищецът твърди наказанието да му е наложено със заповед № ЧР-02-03/14.09.2022 г., а правоотношението да е прекратено с тази с № ЧР-01- 909/14.09.2022 г., като всички възражения по законността на уволнението са по заповед № ЧР-02-03/14.09.2022 г. Не са въведени никакви конкретни фактически твърдения за незаконност на уволнението поради връчване първо на заповед № ЧР-01-909/14.09.2022 г. /точно изложение за обстоятелствата през какъв период от време са връчени, при каква точно фактическа обстановка/. Ето защо въззивният съд намира, че подобно основание за незаконност на уволнението не е въведено нито с исковата молба, нито по реда на чл. 214 ГПК, поради което и не следва да бъде обсъждано. Заповед № ЧР-02-03/14.09.2022 г. е мотивирана в достатъчна степен – деянията са индивидуализирани с всички обективни и субективни признаци, с посочване на обстоятелствата, при които са извършени, както и времето и мястото на извършването. Ето защо не е основателен доводът на жалбоподателя, че не било ясно кои действия работодателят приема за нарушения на трудовата дисциплина. Съобразно чл. 195, ал. 1 КТ работодателят е посочил и законовите текстове, под които счита, че се подвеждат описаните нарушения, но евентуалното несъответствие между последните и правната им квалификация само по себе си не води до незаконност на уволнението, а е от значение дали описаните деяния принципно представляват нарушения на трудовата дисциплина, обосноваващи дисциплинарно уволнение. Ето защо са неоснователни доводите на жалбоподателя, че не било ясно на кой от фактическите състави на чл. 187, ал. 1, т. 10 КТ работодателят се позовава, както и кои точно трудови задължения /по кой нормативен акт, правила или договор/ е нарушил служителят. Следващият въпрос, на който следва да се даде отговор, е дали така описаните и доказани по делото деяния представляват нарушения на трудовата дисциплина, по който въззивният съд намира следното: Ищецът не оспорва да е бил запознат с Правила за организацията на работата на служителите по вписванията при АВ и съдиите по вписванията при районните съдилища /Правилата/, както и с длъжностната характеристика на заеманата от него длъжност, като е удостоверил с подписа си, че е получил препис от същата. В тези два документа са посочени задълженията на служителя, както и редът, по който е организирана и разпределена работата на служителите. Ето защо не са основателни доводите на жалбоподателя, че не бил ясен редът за разпределение на функциите, в частност, че не бил ясен редът за регистрацията на входящите документи. Съгласно чл. 19, ал. 2 от Устройствен правилник на Агенцията по вписванията /приет с ПМС № 89/23.04.2007 г./ държавните служители и служителите по трудово правоотношение осъществяват своята дейност въз основа на длъжностни характеристики. Видно от приложената по делото длъжностна характеристика, на ищеца не са възложени функции, в които да попадат описаните в заповедта действия. Следователно, служителят не само няма задължението, но няма и правото да следи за движението на преписките по заявленията по чл. 47 ПВ преди произнасяне на съдията, да преценява редовността им, сам да отстранява нередовности по тях, да поправя допуснати от колегите си пропуски. С извършването на тези действия, които не са му били възложени – нито писмено, нито устно, служителят е присвоил функции, възложени на други служители, както и правомощията на съдията по вписванията, регламентирани в Правилата. Според чл. 35, ал. 2 и чл. 38, ал. 2 от Правилата заявлението се подава чрез СВ, записва се в регистъра на удостоверенията от натоварения за това служител, като служителят, водещ регистъра, сверява самоличността на молителя, следи за коректното попълване на заявлението, проверява дали описаните документи са действително приложени. По силата на този вътрешен нормативен акт цялата дейност по регистрация и първоначална проверка на заявлението /от външна страна/ се извършва от специално натоварен с тази функция служител – този на регистратурата, какъвто не е ищецът. На този именно служител /а не на ищеца/ са дадени и удостоверителни функции – удостоверява, че едно определено лице в определен ден и час е подало заявление с конкретно съдържание и конкретни приложения. В случая, по думите на самия ищец, той е подменил заявлението с първоначален № 50071 – т.е. дал е за поставяне на № друго; подменил е и двете, на които е поставен № 50072, като първоначалните е унищожил. С това на практика той е „подал“ нови заявления, като обаче не е посочен като техен подател. Чл. 5, ал. 2 от Правилата забранява след записване на акт във входящия регистър последният да се заменя с друг, каквато замяна е осъществена. Разпоредбата урежда входящия регистър, но тя несъмнено касае всички. Описаната процедура по издаване на удостоверения в чл. 35 от Правилата предвижда единствено съдията по вписванията да следи и да се произнася по редовността на заявленията. Това длъжностно лице именно е натоварено с посочените функции. Ищецът ги е присвоил, като сам предприел действия по констатиране на нередовности, а освен това е поел и „работата“ на заявителя като се е заел и с дейността по отстраняване на пропуските му, а също и с отстраняване грешка на колега. Отделно от горното, няма спор, че събитията се осъществяват през работно време /което е видно и от извлеченията от регистъра на удостоверенията - л. 53. 54 СРС/. Според раздел III, чл. 1.3. от Правилата за вътрешния трудов ред служителят е длъжен да използва цялото си работно време за изпълнение на възложената му работа. В случая служителят през работното си време е изпълнявал невъзложена от работодателя задача, а лични ангажименти към негова „близка“. Изводът за противоречие на поведението на ищеца с посочените нормативни актове не се промени от установеното от свидетелите, че било практика пропускът да се отбележи в регистъра заявление да се коригира преди съдията по вписванията да се е разпоредил. Това е така на първо място, защото не следва от Правилата. Второ, дори и да е установена подобна практика, тя се отнася до регулярната дейност на служителите – ако служител, на когото е възложена работа по конкретно заявление, констатира, че към него има приложено друго, което не е въведено в регистъра. Настоящият случай е различен – ищецът е бил натоварен с неслужебни, с лични ангажименти към своя позната или близка, по своя инициатива /без да му е възложено/ се е запознал със заявленията, констатирал е грешки/нередовности и се заел с отстраняването им, поемайки ролята и на съдията по вписванията, и на подателя. Освен това, тук не само са добавени входящи номера на пропуснатите заявления. Тук са подменени вече подадени такива, като две – на които е бил поставен № 50072, са били унищожени и изхвърлени в кош за отпадъци. Подобно поведение не се установява да е практика в Агенцията. Напротив, самият ищец квалифицира унищожаването на документите, като грешка.. Не променят горния извод и показанията на свидетеля Б., според които работодателят стимулирал служителите да оптимизират работата, като съдействат на гражданите. Подобно задължение е вменено и в длъжностната характеристика. Първо, показанията на Б. в тази част са общи, като не се подкрепят от тези на останалите свидетели – в тях не се сочи конкретен разговор, оперативна среща, на която да са дадени подобни указания. Второ, дори и такива да има, те несъмнено касаят деформализиране на процедурата с цел по-добро обслужване на гражданите при изпълнение на възложените задължения, а в конкретния случай се отнася до лична услуга. Противно на доводите в жалбата, поведението е виновно, доколкото ищецът е съзнавал, че върши лична услуга, че действията му не са сред възложените му по трудовия договор, а отделно унищожаването на документи сам квалифицира като грешка. Въззивният съд споделя и извода на първоинстанционния, че не е нарушен чл. 189, ал. 1 КТ, според който при определяне на дисциплинарното наказание се вземат предвид тежестта на нарушението, обстоятелствата, при които е извършено, както и поведението на работника или служителя. Действително ищецът има чисто дисциплинарно минало, като този факт сам по себе си не означава, че при извършване на достатъчно тежко нарушение не може да бъде уволнен. В случая нарушението е именно такова. Обемът на работата, която ищецът е вършил, не е установен по делото, но дори и да е голям, няма отношение към извършените нарушения – не се твърди да е допуснат пропуск поради натовареност или забава. Изводът за съответност на наказанието се мотивира от факта, че ищецът полага труд в държавна агенция - институция, натоварена с приемането, съхранението, обработката и издаването на документи от изключителна важност, която дейност е подробно регламентирана в законови, подзаконови и вътрешни нормативни актове. В тези актове именно от една страна се разпределя работата между служителите, но от друга – отговорността, която всеки от тях носи съобразно дадените му правомощия /да се разпорежда по искания, да удостоверява, да има достъп до определени документи – подадени от граждани, регистри, архиви и пр./. Именно това строго разпределяне на правомощията на всеки участник в процеса дава гаранции на гражданите, че подадените от тях в АВ документи ще са достъпни и ще се обработват единствено от служителите, на които са разпределени, което от своя страна осигурява сигурността на документооборота. Само при спазването на този ред има следа по всяко време на движението на една преписка кое лице е имало достъп до нея и какви действия са извършвани. Нарушението на тези правила, макар и мотивирано от „добри намерения“, би могло да доведе до обществено неприемливи практики. Ето затова е и тежко, особено доколкото са подменяни/унищожавани документи, без значение дали с такива със същото или с различно съдържание. И на последно място, тежестта на нарушението следва да се прецени на плоскостта на мотивацията – да извършва услуга на близка. Подобна практика е укорима и обществено неприемлива, доколкото държавните институции дължат равно третиране на гражданите. Самият ищец признава, че се е заел с отстраняването на пропуските, защото е бил лично ангажиран, а не за да предостави качествена и бърза услуга на „случаен“ гражданин. Именно подобни постъпки, които от показанията на свидетеля Б. се установява да не са спорадични /дава примери за подобни ситуации/, създават у членовете на обществото убеждението за необходимост от лични контакти в определени служби, за да се гарантира бързото и ефективно изпълнение на задълженията от служителите в тях. Поради съвпадането на крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение като неоснователна, а обжалваното с нея решение на Софийски районен съд - потвърдено като правилно. По разноските: При този изход на делото на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на ответника по жалбата следва да бъдат присъдени своевременно поисканите разноски за производството пред въззивната инстанция в размер на 100 лева за юрисконсултско възнаграждение. При постановяване на определението по чл. 315, ал. 2 ГПК съдът не е съобразил, че първоначално е бил предявен и иск по чл. 224, ал. 1 КТ, което изключва възможността за разглеждане на делото по реда на глава 25 ГПК. Ето защо срокът за обжалване на решението тече след връчване на препис - чл. 7, ал. 2 ГПК.