Решение № 4603 от 14.7.2025 г. на Софийски градски съд по дело № 9435/2024 г.

Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК. Образувано е по подадена от Р. С. М. въззивна жалба срещу решение № 13942/15.07.2024г. постановено по гр.д. 9960/2024г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 76 състав, с което е отхвърлен предявения от нея срещу СОФИЙСКИ АПЕЛАТИВЕН СЪД иск с правно основание чл.128 т.2 от КТ за сумата от 1296, 00 лв. дължимо за периода 01.01.2021г. – 31.12.2023г. и е осъдена да за плати направените разноски по делото. Във въззивната жалба се навеждат доводи за неправилна преценка на релевантните факти и направените въз основа на тях изводи от първоинстанционният съд, за допуснати процесуални нарушения при обсъждане доводите и възраженията на страните и неправилно приложение на материалния закон вкл. и европейското законодателство. Твърди, че липсва съгласие на ищеца за преназначаването й от ВКС в САС, поради което е приложима разпоредбата на чл.123 т.7 от КТ; същата не е давала съгласие за изменение на размера на получаваното от нея трудово възнаграждение и начина на определянето му по класификатора вкл. и начина на индексиране при новия работодател, който е следвало да прилага досегашния ред за формиране и индексирането му. Въззивникът оспорва като необоснован и противоречащ на нормативната уредба извода на районния съд, че правото на индексация на трудовото възнаграждение е правна възможност за работника, а не негово субективно право, както и несъобразяването му с конкретната фактическа обстановка и положението на ищеца като прехвърлен служител между органи на съдебната власт. Твърди се, че спрямо ищеца е осъществен акт на дискриминация в сравнение както с останалите на работа служители във ВКС, така и в сравнение с всички магистрати и съдебни служители, чийто заплати са индексирани за процесния период, като единствено ищцата не е получила увеличение на заплатата си. В подкрепа на доводите, въззивникът се позовава на §1 от ПЗРППКДАС. Моли обжалваното решение да бъде отменено и вместо него постановено ново, с което предявения иск се уважи в заявения размер. Претендира разноски. В срока по чл.263 ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от насрещната по нея страна – СОФИЙСКИ АПЕЛАТИВЕН СЪД с подробно становище за правилност и обоснованост на първоинстанционното решение, постановено при правилно приложение на материалния закон. Твърди, че след като е било гласувано съкращение в щата във ВКС, съответно увеличение на щатни бройки за длъжността заемана от ищеца в САС, ищеца е подписала допълнително трудово споразумение т.е. изрично е изразила съгласие нейното трудово правоотношение да бъде изменено. Въпреки горното, трудовото възнаграждение на ищеца не е намалявано, като същата с подписване на допълнителното споразумение е приравнена на всички служители заемащи същата длъжност в САС, включително начина на формиране на трудовото възнаграждение по КДАС и ППКДАС т.е. възнаграждението й следва да бъде определяно по колони 7 и 8 от Класификатора, а не както ищеца претендира по 5 и 6 /приложим за служителите във ВКС/. Счита, че хипотезата на §1 от ПЗРППКДАС е неприложима в конкретният случай, доколкото се касае за съкратени щатни бройки, а ищеца няма статут на прехвърлен служител. Доколкото макар и служител на САС, ищеца е запазила по – високото си трудово възнаграждение получавано от нея като служител във ВКС, за нея не са били налице основания за индексация на трудовото й възнаграждение до изравняване на възнаграждението й с останалите служители на същата длъжност в САС. Категорично оспорва твърдението да е допусната дискриминация на ищеца по какъвто и да е признак. Моли обжалваното решение като правилно и законосъобразно да бъде потвърдено и присъдени в полза на въззиваемата страна разноски. Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи: Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, а по правилността на решението - само по наведените оплаквания в жалбата. Първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Първоинстанционният съд е сезиран с иск с правно основание чл. 128 т. 2 КТ, с който ищецът Р. С. М. претендира ответникът Софийски апелативен съд й да заплати сумата от 1296, 00 лв., представляваща разлика между изплатени и дължими трудови възнаграждения за периода 01.01.2021г. – 31.12.2023г. Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци. По конкретно наведените във въззивната жалба оплаквания, които определят предмета на проверка от въззивния съд, настоящият състав на съда намира следното: Не е предмет на оспорване пред въззивната инстанция фактическата обстановка по делото, установена от първоинстанционния съд, а именно: за периода 01.04.2001г.-15.07.2020г. между ищеца и Върховен касационен съд е съществувало действително трудово правоотношение, по което ищеца е заемала длъжността "чистач", в отдел „стопанисване сграда на съдебна палата – гр. София“ на 3/4 ЗУПВр, като към дата 15.07.2020г. правоотношението не е прекратено, а основното й трудово възнаграждение е в размер на 585, 75 лв.; с Решение на Пленума на ВСС, на основание чл. 130а ал. 2 т. 6 от Конституцията на Република България вр. чл. 30 ал. 2 т. 5 и чл. 387 и чл. 388 ЗСВ, стопанисването на Съдебната палата, находяща се в гр. София, район "Триадица", бул. "Витоша" № 2, е отнето от Председателя на ВКС и е възложено на административния ръководител на АС- София, считано от 15.07.2020 г.; С Решение на СК на ВСС от 9.06.2020г., на основание чл. 30 ал. 5 т. 8 ЗСВ са съкратени 31 щатни бройки във ВКС /между които и заеманата от ищцата длъжност "чистач"/, и са разкрити съответно 31 щатни бройки в Апелативен съд- София, считано от 15.07.2020 г., от които 15 щ. бр. са за длъжността "чистач"; Със Заповед № А-1102/1.12.2020 г. на административния ръководител - Председателя на АС- София, издадена във връзка с решение на СК на ВСС по протокол № 18/ 9.06.2020 г., с който от 15.07.2020 г. е увеличена щатната численост на съдебната администрация с 31 щатни бройки, на основание чл. 19 ал. 1 ПАС е утвърдена структура на администрацията на Апелативен съд- София, според която Отдел "Стопанисване и управление на съдебно имущество" включва 38 щатни бройки, между които и длъжността "чистач"- с 18 щатни бройки; С Решение по Протокол № 3/ 04.02.2020 г. на СК на ВСС на основание чл. 341 ЗСВ е утвърден Класификатор на длъжностите в администрацията на съдилищата /КДАС/ от 01.01.2020 г., според който възнагражденията на служителите от Раздел IV, „Технически дейности“ във ВКС и ВАС се определят в диапазона на колони 5 и 6, а за съдилищата от първа група в която група попада САС, съгласно чл. 4 ал. 1 т. 2 ППКДАС – в диапазона на колони 7 и 8. Идентично е положението и при взимане на решенията за утвърждаване на Класификаторите през 2021 г., 2022 г. и 2023 г., обективирани в Протокол № 6/ 23.03.2021 г. на СК на ВСС, Протокол № 15/ 11.04.2022 г. на СК на ВСС и Протокол № 27/ 17.08.2023 г. на СК на ВСС; на 26.02.2021 г. между ищеца М. и Апелативен съд- София е сключено допълнително споразумение към трудовия й договор- под № 187/26.02.2021 г., според което Р. С. М. продължава да изпълнява трудовите функции на длъжността "чистач", която е заемала и преди 15.07.2020 г., като с това споразумение и с последващо споразумение от 15.04.2022 г. на основание чл. 119 КТ е актуализирано възнаграждението й, вкл. допълнителното й възнаграждение за трудов стаж и професионален опит, поради актуализиране на КДАС за съответната година, като двете актуализации на работната заплата /увеличение/ от 2021 г., 2022 г. са извършени съобразно колони 7 и 8 на КДАС. Едно от основните задължения за работодателя по трудово правоотношение е ежемесечно да изплаща трудово възнаграждение на работника/ служителя за положения от него труд чл. 128 КТ вр. чл.270 ал.2 и ал.3 КТ. В доказателствена тежест на ищеца е да докаже, че за процесния период е престирала труд по трудово правоотношение, както и размера на уговореното и дължимо месечно трудово възнаграждение, а в тежест на работодателя – ответник - че дължимото на служителя трудово възнаграждение е било изплатено в пълен размер. С оглед гореизложеното, при липса на спор между страните, че за процесния период между същите е съществувало действително трудово правоотношение, ищеца е полагала труд, то за същата е възникнало притезателното право да получи заплащане на същия, като единствено спорен е въпроса какъв е размера на месечното й трудово възнаграждение и конкретно дали при годишните индексирания на трудовото възнаграждение на ищеца /каквито обективно са били предвидени и приложими спрямо длъжността заемана от ищеца/ през процесния период е следвало да се приложат диапазоните по колони 5 и 6 или тези по 7 и 8 от Класификатора на длъжностите в администрацията на съдилищата. Съгласно заключението на изслушаната в първоинстанционното производство съдебно- счетоводна експертиза, прието като неоспорено от страните и ценено от настоящия състав като обективно, компетентно и мотивирано, работодателят е изплатил за процесния период възнаграждение в брутен размер от 40967, 83 лв., като разликата между получените от ищеца суми, изчислени при прилагане на колони 7 и 8 от КДАС, и сумите изчислени съгласно колони 5 и 6 от КДАС, за процесния период, възлиза на 1184, 63 лв. /брутен размер/. Доколкото ищеца има качеството на съдебен служител, съгласно чл. 340 ал. 3 ЗСВ, по силата на трудово правоотношение с орган на съдебната власт, то към процесното правоотношение са приложими както общите правила на КТ- чл. 359 ЗСВ, така и специалните разпоредби на ЗСВ и на актовете, приети от ВСС. По делото е представено и прието като доказателство заверено копие от трудовата книжка на ищеца /л.86 от делото на СРС/, в която е отбелязано, че трудовото правоотношение с ВКС е променено на основание на чл. 123 ал. 1 т.7 КТ. Трудовата книжка е официален документ, който се ползва с обвързваща съда материална доказателствена сила / решение № 92 от 29.05.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1033/2012 г., III г. о., ГК; решение № 171 от 24.07.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1354/2012 г., III г. о., ГК; /. Настоящият съдебен състав намира, че е налице посочената хипотеза за изменение на трудовото правоотношение. Съгласно същата трудовото правоотношение с работника или служителя не се прекратява при промяна на работодателя в резултат на преотстъпване или прехвърляне на дейност от едно предприятие на друго, включително прехвърляне на материални активи. Според чл. 387 ЗСВ ВСС организира управлението на имуществото на съдебната власт, като за целта е предвидена и възможността му да възлага стопанисването им на административните ръководители на органите на съдебната власт. Във връзка с взето решение за възлагането стопанисване на отделен имот Съдебната палата – гр. София на административния ръководител на Софийски апелативен съд, вместо на административния ръководител на ВКС, е взето и решение за съкращаване на щата към ВКС по отношение на длъжностите, чиято функция е свързана със стопанисване и поддържане на сградата и за разширяване на щатното разписание в АС – София с длъжности, които да обслужват дейността по стопанисване на имота т.е. несъмнено е налице прехвърляне на обособена дейност по смисъла на т.7 чл.127 ал.1 от КТ. При промяна на работодателя по чл. 123 ал. 1 от КТ трудовите правоотношения с работниците и служителите се запазват такива, каквито са били към момента на извършването й. Съгласно чл. 123 ал. 2 от КТ в случаите по чл. 123 ал. 1 от КТ правата и задълженията на работодателя прехвърлител преди промяната, които произтичат от трудовите правоотношения към датата на промяната, се прехвърлят на новия работодател приобретател. Налице е правоприемство в трудовите правоотношения, което се извършва по силата на закона /именно поради това не било необходимо към дата 15.07.2020г. подписване на изрично допълнително споразумение между новия работодател и ищеца, респективно изричен акт за прекратяване на трудовото правоотношение между ищеца и ВКС/. Същевременно решението на СК на ВСС по т. 16. 3. от Протокол № 10/17.07.2020 г., съгласно което съдебните служители, отговарящи за съдебното имущество, могат да бъдат назначени в САС при прилагане на процедурата по чл. 343 ал. 2 ЗСВ /който позволява при назначаването на съдебния служител на друга длъжност във ВСС, ИВСС, НИП или същия орган на съдебната власт, както и при преместването му, конкурс да не бъде провеждан/, със запазване размера на трудовите им възнаграждения, съгласно § 1 от ПЗР на ППКДАС, е в приложение и в съответствие с разпоредбата на чл. 123 КТ. От изложеното следва, че е налице изменение на трудовото правоотношение на ищеца чрез заместване на страната на работодателя, считано от 15.07.2020 г., поради което се явява неоснователно наведеното във въззивната жалба възражение, че трудовото правоотношение с ВКС не е прекратено. Предвид обстоятелството, че съответните щатове от структурата на ВКС са закрити, като същият брой щатове са открити в администрацията на САС, то за ищцата е невъзможно запазването на трудовото правоотношение с предходния работодател. Също така, подписаните от страните по делото допълнителни споразумения обективират вече настъпилите промени в трудовото правоотношение, а именно замяната на предходния работодател с ответника. Следователно считано от 15.07.2020г. ищеца е изгубила качеството си служител във ВКС и е придобила качеството служител на САС. Както изрично е посочено в решение № 218 от 20.11.2017 г. на ВКС по гр. д. № 4618/2016 г., IV г. о., ГК, на ВСС може със закон да се възлага подзаконова нормотворческа компетентност. От разпоредбата на чл. 341 ал. 1 ЗСВ следва, че законодателят е възложил на ВСС да издаде акт, който притежава отличителните признаци, присъщи на нормативни актове – отнасят се до неопределен брой адресати и имат многократно правно действие. Ето защо следва да се приеме, че Класификаторът на длъжностите в администрацията, включително и тази част от него, която се отнася за действието му спрямо правоотношенията на заварените служители и бъдещите служители, е подзаконов нормативен акт. Следователно в правомощията на СК на ВСС е да издава КДАС И ППКДАС, които актове са задължителни както за работниците и служителите, наети в органите на съдебната власт, така и за самите органи. Предвид това, административният ръководител на САС е обвързан от правилата на ППКДАС и КДАС. Тъй като с въпросните актове се определят длъжностите в администрацията на съдилищата, както и диапазона на техните трудови възнаграждения. Определящо за размера на трудовите възнаграждения е органът на съдебната власт, в който се престира работната сила, и доколкото съгласно чл. 4 ал. 1 т. 2 ППКДАС, длъжностите в администрацията на съдилищата са разпределени в групи, съобразно числеността им, като апелативните съдилища са в първа група т.е. съгласно Раздел I V „Технически длъжности“, ред 33 „Технически изпълнител“, колони 7 и 8 от КДАС. Няма основание да се приеме, че приложимостта на правилата за образуване на работната заплата ще е в зависимост от начина по който е възникнало правоотношението. Нормата на чл. 123 от КТ е императивна, урежда изключение от общото правило за изменение на трудовото правоотношение, за възникване на същото, поради което и следва да се тълкува ограничително. Съдебната практика е категорична, че в хипотезата на чл. 123 ал. 2 от КТ работникът или служителят запазва само вече възникнали и придобити от него субективни права при предходния работодател със забраната за влошаване на неговото положонеие /включително и размерът на трудовото възнаграждение – съгласно принципното положение, че той не може да бъде намаляван без негово съгласие – чл. 118 от КТ/, респ. – само вече възникнали за работодателя - прехвърлител насрещни задължения по трудовото правоотношение се прехвърлят на новия работодател- правоприемник /чл. 123, ал. 4 от КТ/. Правните изводи, че „Това правоприемство на страната на работодателя не включва обаче правни очаквания на работника или служителя, каквото е това за евентуално бъдещо увеличение на размера на трудовото му възнаграждение, независимо дали неговото определяне е регламентирано с нормативен акт (както в настоящия случай) или с вътрешни правила на работодателите (които вътрешни правила също не могат да противоречат на нормативно установените, например – с Наредбата за структурата и организацията на работната заплата (НОСРЗ))….. това правно положение – че разпоредбата на чл. 123 ал. 2 от КТ няма за последица задължение за прилагане от работодателя-правоприемник на правилата за определяне на трудовото възнаграждение (вътрешни или нормативно установени), действали при работодателя- прехвърлител, ясно следва и от разпоредбата на чл. 12 ал. 3 от НОСРЗ, която регламентира начина на определяне на допълнителното трудово възнаграждение за придобит трудов стаж и професионален опит, именно в хипотезите на чл. 123 и чл. 123а от КТ. Това нормативно установено правило на чл. 12 ал. 3 от НОСРЗ би било лишено от смисъл и би било безпредметно, ако от разпоредбата на чл. 123 ал. 2 от КТ произтичаше задължение на работодателя- правоприемник да прилага правилата за определяне на трудовото възнаграждение, действали при работодателя-прехвърлител“ обективирани в определение №3352/25.06.2025г. по к.гр.д. № 1043/2025г. на ВКС, IV г.о., напълно се споделят от настоящия състав. Именно поради забраната за влошаване на положението й и намаляване едностранно на трудовото възнаграждение за периода от 15.07.2020г. до изравняване на получаваното от нея възнаграждение с възнаграждението, съответстващо на възнаграждението на служителите заемащи същата длъжност в САС, ищеца е получавала по – висок размер на трудовото възнаграждение в сравнение с останалите служители на същата длъжност. При така възприето съдът приема, че начина по който е следвало да се определи възнаграждението на ищеца за процесния период от 01.01.2021 г. до 31.12.2023 г. е съобразно КДАС за съответните години за апелативен съд – колона 7 и 8, но не по-малко от възнаграждението й към промяната на работодателя от 15.07.2020 г. Това е така, защото за процесния период ищцата е работила в САС, определящо за възнаграждението й е групата в която по КДАС попада апелативен съд, с когото ищцата е в трудово правоотношение – аргумент от чл. 348 вр. с чл. 341 от ЗСВ. С оглед наведеното от въззивницата оплакване, че не е получила увеличение на възнаграждението си за календарната 2021 г. с предвидените 10 % с новия КДАС за 2021 г., следва да се отбележи, че съгласно мотивите към Решение по т. 4.3 от Протокол № 10/17.07.2020 г., а именно съгласно § 1 от ПЗР на ППКДАС, възнагражденията на прехвърлените служители не следва да индексират до изравняването им с тези на сходни или същи длъжности за съответната група, съгласно КДАС. Посоченото е в съответствие и с решение по протокол № 29/28.09.2017 г. от заседание на Пленума на ВСС, т. 62. 2, на административните ръководители на органите на съдебната власт, с което е указано при преназначаване на служители и запазване размера на достигнатото възнаграждение /задължение по чл. 123 ал. 2 КТ/ да запазват това възнаграждение до изравняване с възнаграждението, съответстващо на възнаграждението на новата длъжност, като едва след това възнаграждението може да бъде актуализирано. По делото се установи, че ответникът е начислил и платил на ищеца дължимото трудово възнаграждение за процесния период съобразно горепосочените правила. Неприложим е § 1 от Правила за прилагане на Класификатора на длъжностите в администрацията на съдилищата /ППКДАС/, според който заварен съдебен служител на длъжност, която не е предвидена по новия Класификатор и съответната група съдилища, се преназначава на друга сходна длъжност при запазване на възнаграждението; при липса на сходна длъжност служителят запазва длъжността и възнаграждението си. В случая в щатното разписание на САС преди промяната от 15.07.2020 г. е била предвидена длъжност "чистач", каквато именно ищцата е продължила да изпълнява и след изменение на правоотношението й при условията на чл. 123 КТ. Неоснователен е и доводът на въззивника, че определяйки възнаграждението по диапазони 7 и 8 от Класификатора, отношението към нея било дискриминационно, съпоставяйки я с работещите във ВКС. ЗЗДискр. забранява всяка пряка или непряка дискриминация, основана на признаците по чл.4 ал.1 от закона. Според чл.4 ал.2 ЗЗДискр. пряка дискриминация е всяко по-неблагоприятно третиране на лице въз основа на тези признаци, отколкото се третира, било е третирано или би било третирано друго лице при сравними сходни обстоятелства, а според чл.4 ал.3 непряка дискриминация е поставяне на лице въз основа на същите признаци в по-неблагоприятно положение в сравнение с други лица чрез привидно неутрална разпоредба, критерий или практика, освен ако те са обективно оправдани с оглед законовата цел и средствата за постигане на целта са подходящи и необходими. От значение за установяването на дискриминация е обективно съществуващ недопустим правен резултат при упражняване на дейността, проявен в очертаните от ЗЗДискр. форми на нежелано или по-неблагоприятно третиране, независимо дали при осъществяване на тази дейност са спазени съответните нормативни изисквания. ЗЗДискр. цели уеднаквяване и санкциониране на всяко поставяне в неравностойно положение според признаците, изброени в разпоредбата на чл.4 ал.1 ЗЗДискр. или на всякакви други признаци, установени в закон или в международен договор, по който Република България е страна. Съгласно чл. 9 от Закона за защита от дискриминация, в производството за защита от дискриминация, ищецът е длъжен да докаже фактите, въз основа на които може да се предположи, че той е жертва на дискриминация т.е. не е необходимо пострадалият да доказва пълно и главно, че е налице спрямо него дискриминация, нито умисъл у дискриминатора или съзнателност, респективно целенасоченост на дискриминиращите действия, нито пълно и изцяло да доказва причинно-следствена връзка между защитения признак и по-неблагоприятното третиране. При установяване на факти, сочещи на вероятност за проявено дискриминационно отношение, тежестта се прехвърля върху ответника - да докаже, че не е нарушил принципа за равенство в третирането, действал е разумно и оправдано или, че по-неблагоприятното третиране се дължи на други причини, извън наличието на защитения признак у дискриминирания. Това означава, че сравнение следва да се извърши във връзка със служителите, които заемат същата длъжност като ищеца и при същия работодател – Софийски апелативен съд, а именно „чистач“ и в този смисъл не може да се извършва съпоставка с други служители или магистррати. Също така, настоящият съдебен състав намира, че доколкото считано от 15.07.2020 г. ищцата е в трудово правоотношение със САС, то не е налице основание да бъде съпоставяно получаваното от нея възнаграждение с това на служителите във ВКС, с оглед обстоятелството, че е изгубила качеството си на служител на ВКС. Липсват както твърдения за конкретни други факти /освен размера на получаваното трудово възнаграждение/, така и доказване на същите, от които може да се приеме, че е налице вероятност ищеца да е жертва на дискриминация по смисъла на чл.4 от ЗЗДискр. При тези съображения, поради съвпадане изводите на двете съдебни инстанции по съществото на спора и неоснователност на релевираните в жалбата на ищцата доводи обжалваното първоинстанционно решение, което е правилно, следва на основание чл.271 ал.1 изр.1 хип.1 от ГПК да бъде потвърдено. Разноски С оглед изхода на делото, разпоредбата на чл.273 вр. чл.78 ал.3 от ГПК, въззиваемата страна има право да й бъдат присъдени направените по делото С оглед разпоредбата на чл.280 ал.3 т. 3 от ГПК решението на въззивната инстанция не подлежи на касационно обжалване. Така мотивиран, Софийски градски съд