Решение № 16216 от 17.8.2026 г. на Софийски районен съд по дело № 14071/2024 г.

Производството е по реда на чл. 124, вр. чл. 310, ал. 2 ГПК. З. В. С. е предявил срещу ЕТ „Й.В. - Влади“ искове по чл. 128, т. 2 КТ и чл. 245, ал. 2 КТ за сумата от 3600 лева – неплатено трудово възнаграждение за периода м.04.2021 г. – м.12.2021 г., вкл., по трудов договор № 712/10.06.2013 г., сключен на основание чл. 111 КТ, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба (12.03.2024 г.) до окончателното плащане, и за сумата от 1184,64 лева – обезщетение за забава в размер на законната лихва за общ период на забавата 30.04.2021 г. – 11.03.2024 г. В исковата молба е поискано също така съдът да признае за установено, че през 2023 г. ответникът едностранно не изпълнява императивни трудовоправни задължения. Съдът приема, че така предявеният иск е недопустим, защото не е налице правен интерес от установяване на това правно твърдение, поради което в посочената част исковата молба следва да бъде върната на основание чл. 130 ГПК. Ищецът твърди, че на 10.06.2013 г. сключил с ответника трудов договор за допълнителен труд на основание чл. 111 КТ за извършване на работа извън установеното за ищеца работно време по основното трудово правоотношение. Първоначално размерът на основното трудово възнаграждение бил уговорен на 300 лева, като впоследствие на основание чл. 118, ал. 3 КТ той бил увеличен на 400 лева и такъв бил дължимият размер на възнаграждението през процесния период. Ищецът твърди, че за процесния период ответникът не му е заплащал дължимото трудово възнаграждение под предтекст за изпитвани финансови затруднения, задълбочени и от икономическите условия след ковид -кризата. Ищецът проявил търпение спрямо работодателя и не искал да го злепоставя пред останалите работници. При повдигнат въпрос относно преустановеното изплащане на трудовото възнаграждение управителят на предприятието Й.В. му заявил, че причината се състои във финансови затруднения, като на работодателя се налагало да ползва заемни парични средства, за да посреща текущите си разходи за отглеждане на селскостопанска продукция. Ищецът получил уверение от ответника, че когато започне да продава готовата земеделска продукция, ще му бъдат заплатени трудовите възнаграждения за 2021 г. Ищецът проявил разбиране, като изчакал реализацията на произведената продукция и в същото време добросъвестно изпълнявал служебните си задължения. Въпреки че ответникът започнал успешно пазарно предлагане на отглежданите земеделски стоки, той не изпълнил задължението си да плати вече натрупаните неизплатени трудови заплати срещу подпис върху ведомост или срещу разписка, конкретно сочеща основанието за плащането. Ищецът периодично получавал уверение от ответника, че след като изпълни останалите си задължения и след като получи плащания по програми за финансиране и приходи от реализираната продукция, ще изплати дължимото на ищеца трудово възнаграждение заедно с допълнителен бонус/премия. Претендираните в настоящия процес трудови възнаграждения останали неплатени. Ответникът е подал отговор на исковата молба в срока по чл. 131 ГПК, с който оспорва исковете. Възразява, че през процесния период дължимите трудови възнаграждения на ищеца са заплатени, ведно с бонуси за добре свършена работа. Не оспорва, че между страните е сключен трудов договор от 10.06.2013 г. на основание чл. 111 КТ, като към началото на процесния период размерът на основното трудовото възнаграждение е 400 лева. Съгласно заповед от 19.07.2021 г. за месец юли 2021 г. на ищеца бил начислен бонус в размер на 1000 лева, като нетният му размер от 775,98 лева бил платен на ищеца по банков път на 13.08.2021 г. Съгласно заповед от 01.11.2021 г. за м.11.2021 г. на ищеца бил начислен бонус в размер на 1000 лева и неговият нетен размер от 775,98 лева бил платен по банков път на ищеца на 22.12.2021 г. Възразява, че всички дължими трудови възнаграждения на ищеца са ежемесечно начислявани и изплатени, като върху тях били начислени и внесени дължимите данъци и осигурителни вноски. Съгласно правилата за формиране на работната заплата на работниците и служителите в предприятието трудовите възнаграждения се изплащали до края на месеца, следващ месеца на начисляването им, поради което лихви върху трудовото възнаграждение евентуално се дължали след края на месеца, следващ начисляване на трудовите възнаграждения. За процесния период на ищеца ежемесечно при явяването му в офиса на работодателя му било изплащано нетното трудово възнаграждение лично от управителя или от Ц.П., назначена на длъжност “оператор, въвеждане на данни”. Ответникът сочи, че през 2021 г. ищецът бил освободен от работа по основното трудово правоотношение с Нов български университет на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ, като след това поведението на ищеца се променило и през процесния период под различни предлози последният избягвал да полага подпис върху ведомостите за получено трудово възнаграждение. Възразява, че процесния период не е изпитвал финансови затруднения и изпълнявал всички свои парични задължения спрямо работниците /служителите си и спрямо съконтрахентите си. Аргумент в полза на това било и обстоятелството, че е заплащал и бонуси на служителите си. Освен това ответникът подпомагал финансово ищеца при посрещане на разходи за лечение на болната му майка и при издаване на негова книга на юридическа тематика. С молба от 08.10.2024 г. (л. 223) ответникът е навел довод за недействителност на процесния договор за допълнителен труд, считано от 08.04.2021 г., на която дата било прекратено основното трудово правоотношение на ищеца с Нов български университет. Трудовият договор между ищеца и Нов български университет бил сключен на 12.10.2001 г., т.е. преди трудовия договор за допълнителен труд с ответника. След като узнал, че основното трудово правоотношение на ищеца е прекратено, ответникът уведомил ищеца, че трудовият договор помежду им следва да бъде преобразуван в основен, но ищецът отказвал да даде съгласие за това с мотив, че възнамерява да заведе дело срещу бившия си работодател. С оглед изложеното ответникът поддържа, че считано от 08.04.2021 г. договорът за допълнителен труд е недействителен. Развита е тезата, че трудовият договор за допълнителен труд не може да съществува, ако не съществува и основното трудово правоотношение. Прекратяването на основния трудов договор не водело автоматично до превръщане на договора за допълнителен труд в основен трудов договор. Сoфийският районен съд, след като взе предвид предявените искове, възраженията срещу тях и доказателствата по делото, намира следното: В тежест на ищеца е да докаже, че през процесния период е бил в трудово правоотношение с ответника, че ищецът е полагал труд при ответника, както и размера на дължимото трудово възнаграждение. От приетия като доказателство трудов договор № 00000712/10.06.2013 г. (л. 8) се установява, че на 10.06.2013 г. между ищеца З. В. С. и ответника ЕТ “Й.В. - Влади” е сключен трудов договор на основание чл. 111 КТ, като по възлагане на ответника ищецът е приел да изпълнява длъжността “юрисконсулт”. Уговорена е продължителност на работния процес 5 дни в седмицата, 4 часа на ден при 8 часа законоустановено работно време (т. 4 от трудовия договор). Уговорен е размер на брутното трудово възнаграждение от 300 лева. Страните не спорят, че през процесния период (м.04.2021 г. - м.12.2021 г., вкл.) дължимият размер на основното брутно трудово възнаграждение на ищеца е 400 лева, който размер е бил едностранно увеличен от работодателя (арг. чл. 118, ал. 3 КТ). По довода на ответника за недействителност на процесния договор за допълнителен труд, считано от 08.04.2021 г. (дата на прекратяване на основното трудово правоотношение), съдът намира следното: Недействителността на трудовия договор може да се предяви с отделен иск (вкл. инцидентен установителен), както и с довод или възражение на страните за преюдициално произнасяне по обусловен от нея трудов спор. Страните не могат да се позовават извънсъдебно на недействителността на трудовия договор и на последиците й. Те се прилагат в отношенията им след като съдът я е обявил (признал) по предявен за това иск по реда на чл. 18 от КТ - с диспозитива на решението, което се връчва на страните, или се зачитат за обусловеното от недействителността право, когато е предявена в спор за него с довод или възражение на страните - така е прието в решение № 650 от 17.11.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1573/2009 г., III г. о., ГК. решение № 581 от 10.12.2010 г. на ВКС по гр. д. № 869/2009 г., IV г. о., ГК, решение № 448 от 1.07.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2115/2025 г., IV г. о., ГК. Съгласно пар. 1, т.12 от ДР на КТ "основно трудово правоотношение" е всяко трудово правоотношение, което независимо от основанието, на което е възникнало, е съществувало преди сключването на трудовия договор за допълнителен труд. Процесният трудов договор е такъв за допълнителен труд при друг работодател (външно съвместителство). Договорът за допълнителен труд е втори по ред трудов договор, по който работникът/служителят полага труд извън установеното за него работно време по основното трудово възнаграждение. Разпоредбите по чл. 110 КТ (вътрешно съвместителство) и чл. 111 КТ (външно съвместителство) съдържат забрана за паралелно съществуване на две трудови правоотношения със съвпадащо работно време, затова и по договорите за допълнителен труд трудовите усилия се престират във време, в което работникът/служителят не работи по основното си трудово правоотношение при спазване на изискванията за минимална междудневна и междуседмична почивка. Когато основното трудово правоотношение бъде прекратено, договорът за допълнителен труд остава действителен и продължава да обвързва страните по него. Обстоятелството, че след прекратяване на основното трудово правоотношение договорът за допълнителен труд не се трансформира автоматично (т.е. без изрично съгласие между страните - арг. чл. 119 КТ) в основен трудов договор, не означава, че договорът за допълнителен труд става недействителен. Договорът за допълнителен труд и основното трудово правоотношение са независими един от друг, като прекратяването на основния трудов договор не рефлектира върху действителността на договора за допълнителен труд. Договорът за допълнителен труд е втори по ред трудов договор (извън установеното за първия трудов договор работно време), но неговата валидност или действие не са поставени в зависимост от съществуването на основно трудово правоотношение. Прекратяването на трудовия договор по основното трудово правоотношение не рефлектира върху трудовия договор за допълнителен труд - така е прието в решение № 169/06.07.2015 г. По гр.д. № 427 по описа за 2015 г. На ВКС, III ГО, решение № 512/12 от 14.01.2013 г. По гр.д. № 1464/2011 г. На ВКС, IV ГО. При това неоснователно е възражението на ответника, че след като основното трудово правоотношение е било прекратено, то сключеният на основание чл. 111 КТ трудов договор е недействителен. В допълнение следва да се посочи, че ответникът е завел отделен иск за прогласяване на недействителността на процесния договор за допълнителен труд, като производството по делото е било прекратено на основание чл. 232 ГПК с определение от 12.08.2025 г. оо гр.д. № 64180 по описа за 2024 г. на СРС, 57 - ми състав (л. 339, том II). Предвид горното съдът приема, че през процесния период страните са били валидно обвързани от процесния трудов договор, сключен на основание чл. 111 КТ. Със заповед от 29.07.2021 г. (л. 159) на основание Наредба № 4 от 20.04.2017 г. за нормиране и заплащане на труда и чл. 6, ал. 8 и ал. 9 ВПРЗ работодателят е наредил да се изплатят парични премии на негови служители, сред които и ищецът, като определеният размер на паричния бонус на ищеца е 1000 лева. Със заповед от 01.11.2021 г. (л. 160) работодателят е наредил на негови служители, сред които е и ищецът, да се изплати паричен бонус, като определеният размер на паричния бонус на ищеца е 1000 лева. От заключението по съдебно - счетоводната експертиза, прието без възражения, което се кредитира от съда, се установява, че през процесния период по ведомости за заплати ответникът е начислил в полза на ищеца брутно трудово възнаграждение в общ размер на 3758,40 лева и бонуси в общ брутен размер от 2000 лева (за м.08.2021 г. - 1000 лева и за м.11.2021 г. - 1000 лева). Общият брутен размер на дължимите плащания в полза на ищеца за процесния период възлиза на 5758,40 лева. Установява се, че за процесния период ответникът е начислил и удържал публични вземания за сметка на ищеца за данъци и осигурителни вноски в общ размер на 1290,02 лева, като посочената сума е внесена от работодателя в ТД на НАП. От заключението на вещото лице се установява, че на 13.08.2021 г. ответникът е превел по банкова сметка на ищеца сумата от 775,98 лева и на 22.12.2021 г. е превел по банкова сметка на ищеца сумата от 775,98 лева. Вещото лице е посочило, че в преводните нареждания е посочено основание “заплата”. Съдът приема, че с оглед размера на изплатените суми (които съответстват на нетния размер на определените бонуси, всеки един в брутен размер на по 1000 лева) и предвид заповедите за определяне на бонуси, то извършените по банков път плащания погасяват допълнителните трудови възнаграждения за постигнати резултати (бонуси), а не основните брутни трудови възнаграждения. От заключението на вещото лице се установява още, че ответникът е подал справка по чл. 73, ал. 6 ЗДДФЛ, с която е декларирал пред ТД на НАП изплатен доход на ищеца за 2021 г. в размер на 7006,40 лева, както и внесени за процесния период социални и здравни осигуровки в размер на 793,52 лева и авансов данък по чл. 42 ЗДДФЛ в размер на 496,50 лева. Вещото лице е констатирало, че съгласно представените от счетоводството данни относно начислена и изплатена заплата на ищеца за процесния период няма задължения за неизплатено нетно трудово възнаграждение на ищеца. В същото време вещото лице е констатирало, че в представените ведомости за заплати липсват подписи на ищеца за получена заплата. Съдът приема за установено, че през процесния период ищецът реално е полагал труд при ответника. Този извод следва от начислените от работодателя във ведомости за заплати брутни трудови възнаграждения за процесния период, декларирането им пред ТД на НАП съгласно подадени декларации образец № 1 и № 6 по Наредба Н – 13 от 17.12.2019г. и подадените от работодателя данни със справка по чл. 73, ал. 6 ЗДДФЛ за изплатен облагаем доход по трудовото правоотношение пред ТД на НАП. В посочените декларации образец № 1 и № 6 по Наредба Н – 13 от 17.12.2019г. работодателят декларира брутното трудово възнаграждение, както и размера на дължимите данъци и задължителни осигурителни вноски – чл. 2, ал. 1 и ал. 2 от Наредба Н – 13 от 17.12.2019г. От заключението на вещото се установява, че върху начислените трудови възнаграждения на ищеца през процесния период ефективно са внесени публичните задължения за сметка на ищеца по ЗДДФЛ. С начисляването на ищеца на брутното трудово възнаграждение през процесния период ответникът извънсъдебно е признал, че ищецът е полагал труд през процесния период - арг. чл. 128, т.1 КТ. В подкрепа на извода за реално полаган през процесния период труд от ищеца е и обстоятелството, че за два от месеците, попадащи в процесния период, а именно за м.07.2021 г. и за м.11.2021 г., работодателят е определил и изплатил на ищеца паричен бонус, който е уговорен да се изплаща по преценка на работодателя за изпълнение на определени задачи, задължения и отговорности, възложени от работодателя (чл. 6, ал. 2 от Вътрешните правила за работна заплата - л. 155 и сл.). При това с изплащането на бонуси на ищеца през процесния период (които по естеството си представляват допълнително трудово възнаграждение за постигнати резултати от труда съгласно чл. 13, ал. 1, т. 1 от Наредба за структурата и организацията на работната заплата) работодателят извънсъдебно е признал, че ищецът е изпълнил най - малко дължимото качество и количество на вменените му трудови задължения според трудовия договор. Ирелевантни с оглед конкретния предмет на делото са доводите за допуснати от ищеца нарушения на трудовата дисциплина (наведени с молба от ответника от 05.12.2024 г. - л. 311, том 2), защото последното може да е основание за търсене на дисциплинарна отговорност на ищеца, но не може да лиши работника/служителя от правото да получи трудово възнаграждение срещу положения труд. Следващият спорен въпрос по делото се отнася до изплащането на дължимите трудови възнаграждения през процесния период. По делото като доказателства са приети ведомости за заплати, които не носят подпис на ищеца, което се отнася както до представените от ответника с отговора на исковата заверени преписи от ведомостите, така и до заверените преписи от същите документи, които бяха изискани и приобщени към настоящото дело като приложени от ищеца по друго дело (л.249 и сл.). С молба от 19.09.2024 г. (л. 211) ответникът въвежда твърдение за това, че ведомостите за заплати на ищеца за 2021 г. са били загубени, като тяхната липса била установена по повод тематична проверка от Инспекцията по труда през м.10.2023 г. В тази връзка като доказателство по делото е приет констативен протокол от 06.10.2023 г., в който от служители на ответника е констатирано, че липсват страници от ведомости за заплати за периода м.04.2021 г. - м.12.2021 г., на двама служители, единият от които е ищецът. По повод обстоятелствата относно твърдяната констатирана липса на ведомости за заплати по делото като свидетел е разпитана И. В.. Тя посочва, че работи при ответника, като от 2016 г. заема длъжността “специалист контролни функции, човешки ресурси”. Свидетелката посочва, че познава ищеца, който бил назначен при ответника на длъжността “юрисконсулт”. С ищеца работели в общо работно помещение. Свидетелката сочи случай, в който ищецът поискал от нея да му предостави справка за размера на възнаграждението му и тя му предоставила справката, но не може да си спомни за кой период се е отнасяла справката. Свидетелката посочва, че тя изготвя ведомостите за заплати и те се подписвали от служителите. Ищецът също се подписвал върху ведомостите, когато получавал трудовото си възнаграждение. В случай на отсъствие по някаква причина, ищецът по - късно се подписвал върху ведомостите. Ведомостите за заплати се съхранявали в шкаф, който не се заключвал, и който бил разположен в работното помещение, в което свидетелката работела заедно с ищеца и още двама служители на ответника. По делото е приета годишна данъчна декларация по чл. 50 от Закона за данъците върху доходите на физическите лица, ведно с приложения, подадена от ищеца (л. 341 и сл. ), за данъчна година 2022 г., в която ищецът е декларирал получени доходи по трудово правоотношение при ответника в размер на 7994,80 лева. Съдът приема, че посочената данъчна декларация е неотносима, защото не обхваща процесния период, доколкото декларацията е подадена на 08.03.2023 г. и се отнася до получените облагаеми доходи през 2022 г. За относимия период - данъчната 2021 г., ищецът не е подавал данъчна декларация по чл. 50 ЗДДФЛ, което става ясно от писмо от ТД на НАП от 28.08.2024 г. (л. 247). Установява се, че на 29.09.2023 г. ищецът е подал до ответника искане по чл. 325 ал. 1, т. 1 КТ за прекратяване на трудовия договор за допълнителен труд по взаимно съгласие на страните, считано от 02.10.2023 г. (л. 216). В искането ищецът е изложил мотиви във връзка с извършени на 07.04.2023 г. спрямо него “противоправни деяния” от негов колега. Посочил е още, че е бил подложен на “вербален и психически натиск” от работодателя заради това, че е потърсил защита от компетентните органи по повод увреждащо поведение на своя колега. В края на искането ищецът отбелязва, че сърдечно благодари за възможността да упражни “скромните си професионални умения” в предприятието на ответника през отминалия времеви период. Съгласно чл. 270, ал. 3 КТ трудовото възнаграждение се изплаща лично на работника или служителя по ведомост или срещу разписка или по писмено искане на работника или служителя - на негови близки. По писмено искане на работника или служителя трудовото му възнаграждение се превежда на влог в посочената от него банка. Изброяването в чл.270, ал.3 КТ на доказателствата, с които се доказва плащането на трудово възнаграждение, е примерно. Освен чрез нарочни писмени документи по чл.270, ал.3 КТ, пряко доказващи плащането на трудовото възнаграждение, последното обстоятелство може да се докаже и чрез други доказателствени средства, включително косвени - съдебното и извънсъдебното признание, веществените доказателства, заключения на вещи лица и др., стига те да водят до единствен възможен извод – в този смисъл е решение № 69 от 20.05.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1742/2020 г., III г. о., ГК., решение № 89/29.03.2013г. по гр.д. № 558/2012г. на ВКС, IV ГО, решение № 258 от 03.11.2017 г. на ВКС по гр. дело № 1007/2017 г., IV г. о., ГК и др. Забраната за събиране на свидетелски показания за доказване на плащане на трудовите възнаграждения (чл. 164, ал. 1, т. 4 ГПК) може да бъде преодоляна, ако се установи, че съставените документи са изгубени или унищожени не по вина на ответника – чл. 165, ал.1 ГПК. Документът е изгубен тогава, когато не се намира в държането на страната, в която би трябвало да бъде и страната, която се позовава на него не знае в чие държане е. Документът е унищожен тогава, когато материалният му носител е разрушен или материализираното в него изявление е непоправимо заличено и не може да бъде възпроизведено. Невъзможността да се представи документа не трябва да е настъпила поради умишлено действие на страната. Със свидетелите се доказва съществуването на документа към определен момент, както и обстоятелствата, свързани с неговото изгубване или унищожаване, липсата на вина на съответната страна за това, както и неговото най-общо или поточно съдържание или удостоверените с него обстоятелства – в този смисъл са решение № 95 от 7.05.2013 г. на ВКС по гр. д. № 662/2012 г., II г. о., ГК, решение № 206 от 17.07.2012 г. на ВКС по гр. д. № 824/2011 г., IV г. о., ГК. В подкрепа на тезата си, че съставените ведомости за заплати през процесния период спрямо ищеца са изгубени не по вина на ответника последният е ангажирал писмени доказателства и свидетелски показания. Приетият като доказателство констативен протокол за установена липса на ведомости е частен свидетелстващ документ, който не се ползва с обвързваща съда материална доказателствена сила, а достоверността на изложените в него обстоятелства се преценява от съда при съпоставка с всички събрани по делото доказателства. В случая констатацията за изгубени ведомости на ищеца за процесния период, обективирана в приетия като доказателство протокол от 06.10.2023 г., се подкрепя от показанията на свидетеля И. В.. При оценка на показанията й съдът държи сметка за евентуалната й заинтересованост като служител на ответника (чл. 172 ГПК), но цени показанията й като основни на преки впечатления, логични, последователни и кореспондиращи с останалите събрани доказателства. По делото не се установява изгубването на документите да се дължи на виновно поведение (умишлено или поради небрежност) на ответника. От кредитираните от съда показания на свидетелката И. В., се установява, че през 2023 г. е констатирана липса на страници от ведомостите за заплати, които се отнасят до ищеца точно за процесния период, както и че същите са били съхранявани в шкаф, който стоял незаключен, в работно помещение, в което са имали достъп служители на ответника, включително и ищецът. При това съдът приема, че на основание чл. 165, ал. 1 ГПК могат да бъдат ценени по същество събраните свидетелски показания относно плащане на трудови възнаграждения, съгласно които ищецът се е подписал във ведомостите за заплати срещу получаването на трудово възнаграждение. Изводът за заплащане на трудови възнаграждения през процесния период се подкрепя и от цялостно поведение на ищеца, който дълъг период от време след края на процесния период (до завеждане на настоящото дело - 12.03.2024 г.) не е потърсил защита на претендирано накърнено основно трудово право, а именно на правото да получи възнаграждение за положен труд за значителен период от време (9 последователни месеца). Освен това след процесния период, за който твърди, че трудовото му възнаграждение не е било платено, ищецът е продължил да работи при същия работодател продължителен период от време. Отделно от това следва да се има предвид, че в предложението за прекратяване на трудовия договор по взаимно съгласие по чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ, което ищецът е мотивирал, последният не е изложил оплаквания за неплатени трудови възнаграждения, а се е позовал единствено на възникнала конфликтна ситуация с негов колега и реакцията на работодателя по същия повод. В края на предложението за прекратяване на трудовия договор по взаимно съгласие ищецът е изразил и благодарност към ответника за предоставена възможност да упражнява професията си в неговото предприятие. Описаното поведение на ищеца не съответства на твърдението му, че за период от 9 последователни месеца не е получавал заплатата си. Друго косвено доказателство за изплащане на трудово възнаграждение на ищеца през процесния период е обстоятелството, че през същия период ответникът е внасял суми за данъци и задължителни осигурителни вноски върху трудовото възнаграждение на ищеца, което се установява от заключението на вещото лице. При съвкупна преценка на събраните по делото доказателства съдът приема, че претендираните трудови възнаграждения на ищеца в действителност са били платени в брой. При това съдът приема, че искът за главното вземане е неоснователен и следва да се отхвърли. При този изход неоснователен е и обусловеният иск по чл. 245, ал. 2 КТ, който също следва да се отхвърли. По разноските: При изхода на делото право на разноски има само ответникът, на който следва да се присъди сумата общо от 580 лева (350 лева - депозит за вещо лице, 30 лева - депозит за свидетел и 200 лева - юрисконсултско възнаграждение, определено от съда на основание чл. 25, ал. 1 НЗПП, вр. чл. 78, ал. 8 ГПК). Претендираната от ответника държавна такса от 15 лева не подлежи на присъждане в настоящото производство, а е следвало да се претендира във въззивното производство, като отделен е въпросът, че поради оставянето на частната жалба без разглеждане, този разход не подлежи на възмездяване пред въззивния съд. За провеждане на производство по чл. 151 ГПК, за подаване на молба по чл. 255 ГПК, както и за други процесуални действия в хода на производство по делото на ищеца не се следват разноски, защото тези производства са част от развитието на процеса пред настоящата инстанция. Отговорността за разноски се определя съобразно крайния изход на делото, който в случая не обосновава право на разноски в полза на ищеца. Отделно от това предвид заявените претенции за присъждане на разноски следва да се посочи, че ищецът би имал право на разноски за оказана правна защита и съдействие само ако бе представляван от адвокат. В случая всички молби, искания, възражения и пр. са подадени лично от ищеца и същият се е защитавал лично в откритите съдебни заседания. Представените доказателства за платени възнаграждения по договори за услуга не представляват разноски, подлежащи на присъждане по реда на чл. 78 ГПК, защото пред съд страната - физическо лице, може да бъде представлявана от адвокат (чл. 31, т.1 ГПК) и заплатеното адвокатско възнаграждение подлежи на възмездяване съобразно изхода на спора. В случая в производството ищецът не е бил представляван от адвокат и не е доказал заплащане на адвокатско възнаграждение. По изложените съображения претенцията на ищеца за присъждане на разноски за отделни процесуални действия (чл. 151 ГПК, чл. 255 ГПК и др.) не може да бъде удовлетворена. Във връзка с приемане на Закона за въвеждане на еврото в Република България присъдените суми следва да се превалутират от лева в евро. При спазване на правилата по чл.5, чл.12 и чл.13 от Закона за въвеждане на еврото в Република България присъдените суми следва да се посочат в диспозитива на решението в евро. Така мотивиран, съдът