Решение № 5208 от 12.10.2023 г. на Софийски градски съд по дело № 14432/2021 г.

Производството е по реда на чл.258 – чл.273 и чл.248, ал.3 от ГПК. С решение №20050096 от 22.02.2021г., постановено по гр.дело №41770/2018г. по описа на СРС, ІІІ Г.О., 148-ми състав, са отхвърлени предявените от Е. О. Е., с ЕГН ••••••••••, срещу "И.А.Ю.Л.С.", със седалище в Германия, 40549 Дюселдорф••••••• фирмен №НRB 50533 на Федерална република Германия, представлявано от Х.Б. - Председател на Съвета на директорите и Главен изпълнителен директор и Х.Ц. - член на Съвета на директорите и Главен финансов директор; при условията на обективно кумулативно съединяване искове с правно основание по чл.344, ал.1, т.1 КТ за отмяна на уволнението от длъжността "операции - мениджър по изпълнението" при ответника, извършено със заповед и предизвестие от 08.03.2018г.; по чл.344, ал.1, т.3 КТ за сумата 21000 евро, претендирана като обезщетение за оставане без работа за периода от 30.04.2018г. до 31.10.2018г. поради незаконно уволнение; по чл.128 КТ вр. чл.13 НСОРЗ за сумата 3000 евро, претендирана като допълнително възнаграждение за 2016г. за наръчник "THEMIS" /"Темис"/; по чл.128 КТ вр. чл.13 НСОРЗ за сумата 2000 евро, претендирана като допълнително възнаграждение за 2016г. за изпълнение на "клиентски отчитания/ автоматизация; по чл.224, ал.1 КТ за сумата 3800 евро, претендирана като обезщетение за неизползван платен годишен отпуск към момента на уволнението; ведно със законната лихва върху всички парични вземания, считано от 25.06.2018г. до окончателното им изплащане. С решението е отхвърлен предявения от "И.А.Ю.Л.С.", със седалище в Германия, 40549 Дюселдорф••••••• фирмен №НRB 50533 на Федерална република Германия, представлявано от Х.Б. - Председател на Съвета на директорите и Главен изпълнителен директор и Х.Ц. - член на Съвета на директорите и Главен финансов директор; против Е. О. Е., с ЕГН ••••••••••, иск с правно основание чл.55 ЗЗД за сумата 5530.37 лв., претендирана като подлежаща на връщане като получена без основание на 14.06.2018г., ведно със законната лихва, считано от 11.04.2019г. до окончателното изплащане. С решението е осъдена Е. О. Е., с ЕГН ••••••••••, да заплати на "И.А.Ю.Л.С.", със седалище в Германия, 40549 Дюселдорф••••••• фирмен №НRB 50533 на Федерална република Германия, представлявано от Х.Б. - Председател на Съвета на директорите и Главен изпълнителен директор и Х.Ц. - член на Съвета на директорите и Главен финансов директор; на основание чл.78 ГПК сумата 375.60 лв. и сумата 1916.67 евро, представляваща разноски пред първата инстанция. С определение №20196275 от 10.10.2021г., постановено по гр.дело №41770/2018г. по описа на СРС, ІІІ Г.О., 148-ми състав, е оставена без уважение молбата на ищцата за изменение по реда на чл.248, ал.1 от ГПК на постановеното решение №20050096 от 22.02.2021г. в частта за разноски. Постъпила е въззивна жалба от ищцата - Е. О. Е., с ЕГН ••••••••••, чрез процесуален представител адв.Г. И., с която се обжалва решение №20050096 от 22.02.2021г., постановено по гр.дело №41770/2018г. по описа на СРС, ІІІ Г.О., 148-ми състав, в частта, в която са отхвърлени предявените при условията на обективно кумулативно съединяване искове с правно основание по чл.344, ал.1, т.1, т.3 във вр. с чл.225 КТ, по чл.128 КТ вр. чл.13 НСОРЗ и чл.224, ал.1 от КТ; както и в частта на възложените в тежест разноски. Инвокирани са доводи за неправилност, необоснованост и незаконосъобразност на решението на СРС в обжалваните части като постановено в нарушение на материалния закон и при допуснати съществени процесуални нарушения. Излага се, че при неправилно тълкуване и прилагане на материалния закон първоинстанционният съд е обосновал погрешен правен извод, че е допустимо трудовото правоотношение между страните да бъде прекратено на основание различно от това, което е посочено в изпратеното от работодателя и получено от служителя предизвестие и заповед за прекратяване на трудовото правоотношение. Твърди се, че нормата на чл.328 КТ не допуска правна възможност за преуреждане на правните последици на предизвестието след получаването му от служителя, включително и последващо прекратяване на трудовия договор по взаимно съгласие, което първоинстанционният съд е приел, че е постигнато в електронна кореспонденция между адвокатите на страните. Поддържа се, че в пълно противоречие на закона в случая СРС е приел, че трудовото правоотношение между страните е прекратено на 31.05.2018г. по взаимно съгласие, което е основание, различно от посоченото в изпратеното от работодателя и получено от служителя предизвестие и заповед за прекратяване, с дата на издаване - 08.03.2018г., в които е посочено като основание за прекратяване на трудовото правоотношение чл.328, ал.1, т.2, пр.1 от КТ – "закриване на част от предприятието". В тази връзка се твърди, че крайният извод на СРС за законосъобразност на оспореното уволнение, респективно за неоснователност на акцесорния иск по чл.344, ал.1, т.1, т.3 във вр. с чл.225 КТ е неправилен и незаконосъобразен. Излага се още, че при доказателствена тежест за работодателя е останал недоказан факта, че е налице закриване на част от предприятието, т.е. че се е осъществило посоченото в оспорената заповед за уволнение основание - чл.328, ал.1, т.2, пр.1 от КТ. Сочи се, че в хода на съдебното производство работодателят не е доказал да е съществувала отделна самостоятелна организационно обособена структура - звено на територията на Р.България, което да е имало финансова самостоятелност, и в което да е била назначена ищцата. Твърди се, че ответното дружество - работодател никога не е регистрирало свое представителство/офис на територията на Р.България, съответно няма регистрираната дейност. Излага се още, че ответникът не е представил по делото нито щатно разписание, нито длъжности характеристики на служителите С.А. и М. К., като последният е заемал длъжността "Операции - мениджър на изпълнението", която съвпада с длъжността, заемана от ищцата към момента на уволнението и не е свързана със специфични функции в България. Твърди се, че дори и работодателят действително да е закрил част от предприятието, то тогава е следвало да извърши подбор по критериите на чл.329, ал.2 КТ, което не е направил, което е самостоятелно основание за незаконност на уволнението. По тези аргументи се твърди, че предявеният иск с правно основание чл.344, ал.1, т.1 от КТ е основателен и доказан и оспореното уволнение на ищцата като незаконно следва да бъде отменено. Сочи се още, че незаконното прекратяване на трудовия договор на ищцата, считано от 30.04.2018г. и фактът на оставане без работа в период от шест месеца след това, обуславят основателността на предявения иск с правно основание чл.344, ал.1, т.3 във вр. с чл.225, ал.1 от КТ за заплащане на обезщетение в размер на 21000 евро, за периода от 30.04.2018г. до 31.10.2018г., като претендираният размер не се оспорва от ответника. На следващо място се поддържа още, че в пълно противоречие на закона е изводът на СРС, че предявеният иск за заплащане на обезщетение за неизползван платен годишен отпуск по чл.224, ал.1 от КТ е неоснователен и недоказан и като такъв е отхвърлен. Твърди се, че в подадения отговор на исковата молба е налице признание на ответника, че ищцата има право на 23 дни платен годишен отпуск, който факт е отразен и в издадената на 08.03.2018г. заповед за прекратяване на трудовото правоотношение, както и не е съобразено обстоятелството, че в съдебно заседание на 17.12.2019г. е направено признание досежно претендирания размер на дължимото обезщетение за неизползван платен годишен отпуск, който съответства на сумата, посочена в исковата молба. При тези данни по делото и при липсата на ангажирани от страна на работодателя доказателства, че е заплатил на ищцата претендираното от нея обезщетение за неизползван платен годишен отпуск от 23 дни в размер на 3800 евро, то предявеният иск с правно основание чл.224, ал.1 от КТ за сумата от 3800 евро, ведно със законната лихва за забава, считано от датата на предявяване на иска – 25.06.2018г. до окончателното плащане се явява основателен и доказан и като такъв следва да бъде уважен. Поддържа се, че предявените искове с правно основание чл.128 КТ вр. чл.13 НСОРЗ за заплащане на допълнително възнаграждение - бонус за 2016г. в общ размер от 5000 евро, разделен на две части - първата част е в размер на 3000 евро за изпълнение на "THEMIS" наръчник и 2000 евро за "Клиентски отчитания/автоматизация", са основателни и доказани. Твърди се, че изводът на СРС, че ищцата не е доказала изпълнение на индивидуалните цели в сроковете и по начина, поставени й от работодателя, е в пълно противоречие на събраните по делото доказателства. Сочи се, че от приетото като доказателство по делото писмо от 31.05.2016г. се установява факта, че работодателят изрично е потвърдил изпълнението от страна на ищцата на индивидуалния план и заложените в него задачи, предвид на което предявените искове с правно основание чл.128 КТ вр. чл.13 НСОРЗ за заплащане на допълнително възнаграждение - бонус за 2016г., в общ размер от 5000 евро се явяват основателни и доказани по размер и като такива следва да бъдат уважени. Допълнителни аргументи в горния смисъл са изложени в писмена защита. По изложените съображения моли съда да постанови съдебен акт, с който да отмени първоинстанционното решение в обжалваните части и вместо него да постановите друго решение по същество на правния спор, с което да уважи предявените искове с правно основание чл.344, ал.1, т.1 и т.3 във вр. с чл.225, ал.1 КТ, чл.128 КТ вр чл.13 НСОРЗ и чл.224, ал.1 КТ. Претендира присъждане на разноски, направени пред първата инстанция, съгласно представен в съдебно заседание списък по чл.80 от ГПК. Прави възражение по реда на чл.78, ал.5 от ГПК за прекомерност на претендираните от въззиваемата страна разноски за платено адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция. Въззиваемата страна – ответник - "И.А.Ю.Л.С.", със седалище в Германия, 40549 Дюселдорф••••••• фирмен №НRB 50533 на Федерална република Германия, представлявано от Х.Б. - Председател на Съвета на директорите и Главен изпълнителен директор и Х.Ц. - член на Съвета на директорите и Главен финансов директор, чрез процесуален представител адв.М. Ч., депозира писмен отговор, в който изразява становище за неоснователност на постъпилата въззивна жалба. Изложени са подробни доводи, че решението на СРС в обжалваните части е законосъобразно, постановено в съответствие с разпоредбите на закона и при правилна преценка на релевантните за спора факти и обстоятелства. Поддържа се, че обратно на твърденията на въззивника, първостепенният съд е обосновал правилен краен извод, че в закона не е въведена забрана да се прекратява трудово правоотношение през срока на отправено предизвестие на друго различно основание от това, посочено в предизвестието, както е в настоящия случай, в който трудовото правоотношение е прекратено по взаимно съгласие между страните, постигнато с разменена писмена кореспонденция между адвокатите на страните, при която е постигнато взаимно съгласие за прекратяване на трудовото правоотношение на ищцата, считано от 31.05.2018г. и със заплащане от страна на работодателя на трудовото й възнаграждение за м.май 2018г. са уредени напълно финансовите взаимоотношения между страните във връзка е прекратяването на трудовия й договор. Излага се още, че дори и да се приеме, че трудовото правоотношение на ищцата е прекратено на основанието, посочено в полученото от нея предизвестие – "закриване на част от предприятието", то този факт е доказан по делото. Сочи се, че от доказателствата по делото се установява, че част от предприятието е имало място на работа в България, т.е налице е била териториална обособеност, както и че дейността на ищцата е била самостоятелна, притежавала е и финансова самостоятелност. Поддържа се още, че в хода на съдебното производство не се установява да са били назначени други служители, които да са продължили дейността на ответника в България, нито по някакъв начин се доказва, че дружеството- работодател е продължило да поддържа под каквато и да било форма своя организационна структура в Р.България. Предвид тези аргументи се твърди, че правилно и законосъобразно първоинстанционният съд е отхвърлил предявения иск с правно основание чл.344, ал.1, т.1 КТ, както и акцесорния такъв с правно основание чл.344, ал.1, т.3 във вр. с чл.225, ал.1 КТ. По отношение на предявения иск с правно основание чл.224, ал.1 от КТ се излага, че мотивите в обжалваното решение са правилни и кореспондират на събраните по делото доказателства, на основание на които е прието, че този иск е неоснователен и недоказан и като такъв е отхвърлен. Относно предявените искове с правно основание чл.128 КТ вр чл.13 НСОРЗ се поддържа, че правилно първоинстанционният съд е приел, че при доказателствена тежест за ищцата по делото е останал недоказан факта за настъпването на предпоставките за изплащане на бонуса – не се установява, че ищцата е изпълнила поставените й индивидуални цели за 2016г., които да са приети от работодателя. В тази връзка претенцията на ищцата за заплащане на допълнително възнаграждение - бонус за 2016г., в общ размер от 5000 евро, се явява неоснователна и недоказана и като такава правилно е отхвърлена. Моли съда да постанови съдебен акт, с който да потвърди първоинстанционното решение в обжалваните части. Претендира присъждане на сторени разноски за въззивната инстанция в размер на платено адвокатско възнаграждение. Представя списък по чл.80 от ГПК. Постъпила е частна жалба от ищцата - Е. О. Е., с ЕГН ••••••••••, чрез процесуален представител адв.Г. И., срещу определение №20196275 от 10.10.2021г., постановено по гр.дело №41770/2018г. по описа на СРС, ІІІ Г.О., 148-ми състав, с което е оставена без уважение молбата на ищцата за изменение по реда на чл.248, ал.1 от ГПК н а постановеното решение №20050096 от 22.02.2021г. в частта за разноски. Частната жалбоподателка е депозирала и допълнително уточнение към частната жалба, но доколкото е подадено след законоустановения срок за обжалване, наведените в него доводи не следва да се обсъждат от въззивния съд. В частната жалба са релевирани съображения за неправилност и незаконосъобразност на обжалваното определение, като постановено в нарушение на материалния закон. Твърди се, че в нарушение на чл.78, ал.1 от ГПК първоинстанционният съд не е намалил на половина претендирания от ответника адвокатски хонорар при осъществено процесуално представителство от двама адвокати, както и незаконосъобразно е отказал да намали присъдените в полза на ответното дружество разноски за адвокатско възнаграждение до минималния размер за всеки от предявените искове, съгласно чл.7, ал.1, т.1 и ал.2, т.2, т.3 и т.4 от Наредба №1/09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Моли съда да постанови съдебен акт, с който да отмени обжалваното определение и измени постановеното решение в частта за разноските като намали присъдения в полза на ответника адвокатски хонорар до минималния размер по всеки отделен иск. Ответникът по частната жалба - "И.А.Ю.Л.С.", със седалище в Германия, 40549 Дюселдорф••••••• фирмен №НRB 50533 на Федерална република Германия, представлявано от Х.Б. - Председател на Съвета на директорите и Главен изпълнителен директор и Х.Ц. - член на Съвета на директорите и Главен финансов директор, чрез процесуален представител адв.М. Ч., депозира писмен отговор, в който взема становище относно неоснователността на подадената частна жалба. Твърди се, че СРС се е съобразил с релевантните за спора факти и правилно е приложил закона, като присъденият в полза на ответното дружество адвокатски хонорар в размер на 1916.67 евро е под минималния размер за всеки от предявените искове, предвиден в Наредба №1/09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Моли съда да постанови съдебен акт, с който да потвърди обжалваното определение като правилно и законосъобразно. Предявени са от Е. О. Е., с ЕГН ••••••••••, срещу "И.А.Ю.Л.С.", със седалище в Германия, 40549 Дюселдорф••••••• фирмен №НRB 50533 на Федерална република Германия, представлявано от Х.Б. - Председател на Съвета на директорите и Главен изпълнителен директор и Х.Ц. - член на Съвета на директорите и Главен финансов директор, при условията на обективно кумулативно съединяване искове с правно основание чл.344, ал.1, т.1, т.3 във вр. с чл.225, ал.1 от КТ, чл.128 КТ вр. чл.13 НСОРЗ, чл.224, ал.1 от КТ и чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД. С оглед предмета на подадената въззивна жалба съдът приема, че на въззивен контрол подлежи постановеното първоинстанционно решение в частта, в която са отхвърлени предявените при условията на обективно кумулативно съединяване искове с правно основание чл.344, ал.1, т.1, т.3 във вр. с чл.225, ал.1 от КТ, чл.128 КТ вр. чл.13 НСОРЗ и чл.224, ал.1 от КТ. По делото няма постъпила въззивна жалба от ответника, с която се обжалва постановеното решение в частта, в която е отхвърлен предявения насрещен иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД, предвид на което въззивният съд приема, че в тази част съдебният акт е влязъл в сила като необжалваем. СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл.266, ал.2 и ал.3 от ГПК, които да променят така приетата за установена от първостепенния съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, от които се установяват релевантните за спора факти и обстоятелства. В конкретния случай от приетия по делото трудов договор от 01.02.2014г., подписан на 24.03.2014г., се установява, че ищцата - Е. О. Е. е била назначена в ответното дружество на длъжност "член на екипа за развитие на бизнеса" при брутно месечно трудово възнаграждение от 3500 евро. Според §3, т.2 трудовото правоотношение се отнася до дейност в България. Това не означава къде се развиват застрахователните и организационните дейности, които ищцата обслужва. Съпоставянето със заглавието на члена, касаещо командироване ("възлагане на друга дейност, преместване"), и на останалата част от втората точка, допускаща в изключение от първото изречение работодателят да може да определи друго място на работа и нужда от пътуване, се налага извода, че работодателят под използвания израз "дейност в България" разбира мястото, от което ищцата полага своя интелектуален труд. В §14 от трудовия договор също е посочено, че трудовата дейност се изпълнява в България. На 04.12.2015г. между страните е подписано допълнително споразумение към трудов договор от 24.03.2014г., в сила от 11.12.2015г., с което ищцата е преназначена на длъжност "операции - мениджър по изпълнението", подчинена дисциплинарно и по предмет "пряко" на члена на управителния съвет, отговарящ за качеството, като изрично е уговорено в §2 в подписаното допълнително споразумение, че всички останали уговорки на трудовия договор запазват своето действие. Не е спорно още между страните, че на 22.03.2018г. ищцата - Е. О. Е. е получила по пощата /видно от приложено известие за доставяне/ предизвестие и заповед за прекратяване на трудовото правоотношение, издадени на 08.03.2018г. от изпълнителния директор Х.Б., при посочено в тях основание чл.328, ал.1, т.2, пр.1 от КТ - "закриване на част от предприятието" поради преустановяване на дейността на дружеството на територията на Р.България", считано от 30.04.2018г.. В заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение в т.1 е посочено, че на основание чл.224, ал.1 от КТ служителят има право на обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за 2017г. – за 13 дни, и за 2018г. – за 10 дни; както и на основание чл.222, ал.1 от КТ служителят има право на обезщетение в размер на едномесечно брутно трудово възнаграждение. Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи: Въззивната жалба е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество. Разгледана по същество въззивната жалба е частично ОСНОВАТЕЛНА. Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми. Решението е правилно в частта, в която са отхвърлени предявените при условията на обективно кумулативно съединяване искове с правно основание чл.344, ал.1, т.1, т.3 във вр. с чл.225, ал.1 от КТ, чл.128 КТ вр. чл.13 НСОРЗ. Крайният извод на СРС за неоснователност на предявения иск с правно основание чл.344, ал.1, т.1 от КТ се споделя от настоящия състав, но по други съображенията, различни от изложените такива в мотивите на обжалваното решение. По отношение на предявените искове с правно основание чл.344, ал.1, т.3 във вр. с чл.225, ал.1 от КТ и чл.128 КТ вр. чл.13 НСОРЗ, които са отхвърлени като неоснователни, въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС, които счита за правилни и съответстващи на събраните по делото доказателства. При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон.На следващо място въззивният съд счита, че крайният извод на СРС в частта, в която е прието, че предявеният иск с правно основание чл.224, ал.1 от КТ е неоснователен и като такъв го е отхвърлил, е незаконосъобразен, тъй като противоречи на правилното тълкуване и прилагане на материалния закон, както и не кореспондира на събраните по делото доказателства. Обжалваното решение в частта, в която е отхвърлен предявения иск с правно основание чл.224, ал.1 от КТ, е неправилно и незаконосъобразно и като такова следва да бъде отменено. Във връзка с доводите по въззивната жалба следва да се добави и следното: По исковете с правно основание чл.344, ал.1, т.1 и т.3 във вр. с чл.225, ал.1 КТ съдът приема следното: Спорният въпрос по делото, който е пренесен и пред настоящата въззивна инстанция е относно дали трудовото правоотношение между страните е прекратено с предизвестие от 08.03.2018г. на посоченото в него и в заповед от същата дата основание - "закриване на част от предприятието", считано от 30.04.2018г., или по взаимно съгласие, постигнато в електронна кореспонденция между адвокати на страните по спора, след получаване на предизвестието за прекратяване на трудовото правоотоншение, но преди да изтече посочения в него срок, считано от 31.05.2018г.. Относно приложимото право: В мотивите на решението си съдът е приел, че за спора е приложимо германското материално право, наред с императивните разпоредба на КТ и е препратил към определението си от 07.11.2019г. по чл.140 ГПК, в което е изложил подробни аргументи за подведомственост на българския съд на възникналия между страните трудов спор. Тези изводи на първоинстанционния съд напълно се споделят от настоящия състав, който счита че са правилни и съответстват на правилното тълкуване и прилагане на закона. В конкретния случая действително в §23, ал.2 от трудовия договор от 2014г. страните са уговорили, че компетентен по възникнали спорове по този договор е трудовият съд в Дюселдорф, Германия. Настоящият състав счита, че обстоятелството, че страните са договорили в сключения между тях трудов договор, че приложимото материално право не е българското, а германското право, не е основание да отпадне компетентността на българския съд при разглеждане на процесния спор. Съгласно разпоредбата на чл.96, ал.1 КМЧП трудовият договор се урежда от избраното от страните право. Изборът на приложимо право не трябва да лишава работника или служителя от защитата, която му осигуряват повелителните норми на правото, което би се приложило, ако нямаше избор на приложимо право. Съгласно чл.96, ал.2 КМЧП, когато няма избор на приложимо право, трудовият договор се урежда от правото на държавата, в която работникът или служителят обичайно полага своя труд, дори ако временно е изпратен в друга държава. В случая, както бе посочено по-горе, страните са уредили в договора, че приложимото право е германското право, въпреки това съдът намира, че следва да се приложат разпоредбите на българския закон относно закрилата от незаконно уволнение на основание чл.96, ал.1 от КМЧП, която норма постановява, ч е не трябва да се лишава работникът или служителят от защитата, която му осигуряват повелителните норми на правото, което би се приложило, ако нямаше избор на приложимо право. До същия извод е достигнал и първостепенният съд, който е правилен и законосъобразен, обоснован е в съответствие със закона и приложимите международни актове. В конкретната хипотеза в тежест на работодателя е да докаже, че е упражнил законосъобразно субективното си право да прекрати трудовото правоотношение с ищцата, което включва и наличието на основанието, на което е прекратено трудовото правоотношение. Законодателят е придал правно значение именно н а основанието, посочено в изпратеното от работодателя и получено от служителя предизвестие и заповед за прекратяване с дата на издаване 08.03.2018г., а не друго, макар и обективно да е съществувало към момента на прекратяване на трудовото правоотношение. Това е така, тъй като в разпоредбата на чл.335, ал.2 т.1 КТ е определен моментът, в който настъпват последиците от упражненото вече от работодателя негово право да прекрати трудовия договор с предизвестие. Правото на работодателя да прекрати трудовото правоотношение е потестативно и поражда действие с достигането на писменото изявление до адресата. Този е правнорелевантният момент, към който следва да се преценява законността на изявлението. Ето защо за работодателя не е налице правна възможност да променя позицията си относно основанието, на което едностранно прекратява трудовото правоотношение на ищцата, като въвежда други правно- релевантни факти за уволнение, извън тези, посочени в получените от ищцата предизвестие и заповед за прекратяване за трудовото правоотношение. В този смисъл изцяло неправилни са изложените от първостепенния съд аргументи, че в срока на изпратеното от работодателя и получено от ищцата предизвестие са настъпили нови юридически факти, които са довели до промяна на основанието за прекратяване на трудовото правоотношение между страните. В случая изцяло незаконосъобразен и противоречащ на закона се явява изводът на първостепенния съд, че в срока на предизвестието страните са постигнали взаимно съгласие за прекратяване на трудовото правоотношение, считано от 31.05.2018г., съгласно разменена от техните пълномощници кореспонденция по имейл. В този смисъл лишена от всякаква правна логика е изводът на първоинстанционния съд, че в приложената по делото кореспонденция по имейл се съдържа отправено от ищцата чрез неин адвокат писмено предложение до работодателя за прекратяване на трудовото й правоотношение по чл.325, т.1 КТ, респективно за приемането му от работодателя, чрез негов адвокат, поради което отправеното от ответника предизвестие за едностранно прекратяване на трудовото правоотношение е загубило своето правно значение. Изложените от първоинстанционния съд мотиви, че след като ищцата не е въвела твърдения за порочност на прекратяването на трудовото правоотношение по взаимно съгласие, то това е основание за отхвърляне на предявения иск с правно основание чл.344, ал.1, т.1 КТ са незаконосъобразни и противоречат на закона. В разглеждания случай въззивният съд приема, че в конкретната хипотеза трудовото правоотношение между страните не е прекратено по взаимно съгласие. От работодателя не е отправено предложение, а предизвестие и заповед за прекратяване с дата на издаване - 08.03.2018г., които са получени от ищцата по пощата на 22.03.2018г. и с посочена в тях дата на прекратяване на договора – 30.04.2018г.. Липсва изразена по посочения в закона ред съгласувана между страните обща воля за прекратяване на трудовоправната връзка. Страната, към която е отправено предложението, следва да го приеме и да се съобрази с него, такова каквото то е направено. За разлика от хипотезата на чл.325, т.1 КТ, при която е необходимо приемане за настъпване на посочените в нормата правни последици, при изпратено едностранно предизвестие, приемането е ирелевантно, тъй като в тази хипотеза работодателят упражнява потестативното си право едностранно да прекрати договора. Такъв е именно настоящият случай, в който трудовото правоотношение между страните е прекратено едностранно от работодателя на посоченото в полученото от ищцата предизвестие основание - чл.328, ал.1, т.2, пр.1 от КТ - "закриване на част от предприятието" поради преустановяване на дейността на дружеството на територията на Р.България", считано от 30.04.2018г.. Предвид характера на основанието за уволнение, не е налице необходимост от излагане на допълнителни фактически обстоятелства, въз основа на които работодателят е упражнил правото си на уволнение (решение №61 от 15.02.2012г. по гр.дело №1037/2011г. на ВКС, Г.К., ІV Г.О. и др.). При така изложените мотиви за ищцата е налице яснота във връзка с основанието, послужило на работодателя за прекратяване на трудовото й правоотношение. За да възникне правото на уволнение по чл.328, ал.1, т.2, пр.1 КТ - "закриване на част от предприятието", е необходимо да е налице пълно преустановяване на дейността на едно обособено звено от предприятието, с което отпада необходимостта от осъществяване на съответната дейност и това налага освобождаването от работа на работниците и служителите, заети в осъществяването на закриваната част от дейността. Относно съдържанието на разглежданото уволнително основание по чл.328, ал.1, т.2, пр.1 КТ - "закриване на част от предприятието", е формирана последователна съдебна практика - решение №144/08.08.2016г. по гр.дело №122/2016г. на ВКС, Г.К., ІV Г.О.; решение №825/25.01.2011г. по гр.д ело №1355/2009г.; решение №99/26.03.2013г. по гр.дело №631/2012г. на ВКС, Г.К., ІV Г.О., постановени по реда на чл.290 ГПК и др.. С тях е разяснено, че закриване на част от предприятието е налице в случаите, когато не се преустановява извършваната работа от цялото предприятие дейност, а само тази, извършвана от едно негово обособено звено. Преустановяването на дейността на обособеното звено означава, че за в бъдеще осъществяваната от него до този момент дейност няма да бъде извършвана. Затова в този случай с преустановяването на дейността отпада и необходимостта от ангажираната с извършването й работна сила, което налага и освобождаването на заетите с осъществяването на същата работници. Самото преустановяване на дейността на обособеното звено трябва да е окончателно и същата не трябва да продължава да се извършва от други структури на предприятието. С оглед на това не е налице закриване на част от предприятието, а само вътрешна реорганизация в случаите, когато макар и обособеното звено да се закрива като структура, не се преустановява за в бъдеще извършваната от него дейност, а тя продължава да се изпълнява от друго обособено звено или се разпределя между няколко такива звена. В този случай извършването на дейността на закритата част от предприятието не е преустановено, а продължава да се осъществява под друга организационна форма, поради което и не е отпаднала нуждата от ангажираната за осъществяването й работна сила. За да е законно уволнението на посоченото основание по чл.328, ал.1, т.2, пр.1 КТ - "закриване на част от предприятието", то трябва да е предшествано от решение на работодателя да закрие съответно структурно звено, както и закриването да бъде реално, а не да е налице единствено вътрешно-организационно преустройство. В доказателствена тежест на работодателя е да установи, че законосъобразно е упражнил правото си на уволнение, предвид на което в негова тежест е да установи в хода на исковото производство при условията на пълно и главно доказване посочените предпоставки. В конкретния случай от ангажираните по делото доказателства се установява, че е било взето по надлежния ред решение от работодателя за закриване на част от предприятието, с място на работа Р.България, в което е работила ищцата /в §14 от трудовия договор от 2014г. е посочено, че ищцата ще изпълнява трудовата си дейност на територията на Р.България/. От приетото като доказателство по делото решение от 01.02.2018г. на работодателя, представляван от Х.Б. - Председател на Съвета на директорите и Главен изпълнителен директор и Х.Ц. - член на Съвета на директорите и Главен финансов директор, е видно, че считано от 30.04.2018г. дружеството преустановява изцяло дейността си, извършвана на територията на Р.България /т.1/, и с оглед изпълнение на така взетото решение по т.1 се решава да се прекрати трудовия договор на единствения служител, работещ в звеното на територията на Р.България – ищцата по делото, на основание по чл.328, ал.1, т.2, пр.1 КТ - "закриване на част от предприятието". Решението на работодателя за преустановяване изцяло дейността на предприятието, извършвана на територията на Р.България, е въпрос на целесъобразност и не подлежи на съдебен контрол, като суверенно негово право е да прецени с оглед нуждите и особеностите на конкретната дейност дали се налага закриване на част от дейността на предприятието и по- конкретно коя от нея. Неоснователен е доводът, поддържан от въззивника-ищца, че приетото като доказателство по делото решение от 01.02.2018г. на работодателя е антидатирано и съставено за целите на процеса. Оспореното решение съставлява частен документ. Съгласно чл.180 ГПК подписаните частни документи доказват, че съдържанието им представлява изявление на лицата, които са ги подписали. В това се състои формалната доказателствена сила на тези документи и при установяване, че подписът е неистински, то и документът е неистински. Затова оспорването на истинността на частния документ всъщност съставлява оспорване, че волеизявлението изхожда от посоченото за автор лице. В конкретния случай ищцата не е оспорила авторството на взетото решение, а датата на неговото съставяне. Представеното решение няма достоверна дата по смисъла на чл.181 ГПК. По делото обаче липсват доказателства, че това решение е съставено за целите на процеса, респективно че е съставено в последващ спрямо удостоверената в него дата момент в каквато насока са и твърденията на ищцата. На следващо място от съвкупната преценка на събраните по делото доказателства съдът приема за установено, че част от ответното предприятие е имало място на работа в Р.България. Както се посочи, съгласно трудовия договор дейността на ищцата е извършвана в Р.България. В този смисъл следва да се приеме, че след като в трудовия договор е налице изрична уговорка ищцата да осъществява трудовата си дейност на територията на Р.България, т.е. налице е териториална обособеност на част от предприятието на територията на Р.България, в което ищцата е полагала труд. Не се установява дейността на ищцата да е била териториално свързана с централата на предприятието в гр.Дюселдорф във ФРГ или с някое от другите местни подразделения. Следователно се налага извода, че дейността на ищцата е била самостоятелна, независима от други отдели. Ищцата е организирала сама дейността на територията на страната, както и е притежавала и финансова самостоятелност. От приетото по делото поименно щатно разписание, действащо преди датата на взетото решение от 01.02.2018г., се установява по категоричен начин, че ищцата е била единствен служител, който е изпълнявала трудовата си дейност в Р.България. Не е налице законова пречка част от предприятието да се състои и от един служител като не съществува и законово изискване обособяването на предприятие да е свързано с регистрация на частта като представителство, като изложените в обратния смисъл доводи във въззивната жалба не намират опора в закона и като такива са неоснователни. На следващо място не може да бъде споделен и въззивният съд счита за неоснователен доводът на въззивника, че работодателят не е доказал факта, че е налице реално закриване на част от предприятието, с място на работа Р.България. Въззивният съд приема, че след взетото решение от 01.02.2018г. от работодателя за преустановяване на дейността на част от предприятието на територията на Р.България, считано от 30.04.2018г., в хода на съдебното производство не се установява след посочената дата да са били назначени други служители, които да продължават дейността в Р.България, нито по някакъв начин се доказва, че дружеството е продължило след 30.04.2018г. да поддържа под каквато и да било форма своя организационна структура в Р.България. Липсват ангажирани и доказателства, че изпълняваните от ищцата трудови функции, свързани с ефективността на останалите служители, впоследствие са били възложени на други лица. Следователно след като по делото не са представени доказателства, че дейността на частта от предприятието на територията на Р.България, след 30.04.2018г. е продължила да се извършва от други структури на предприятието се налага извода, че е налице окончателно преустановяване на дейността на обособеното звено на територията на Р.България, респективно ответникът-работодател е доказал, че към момента на уволнението на ищцата – 30.04.2018г. е налице реално закриване на част от предприятитето. Наведените в обратния смисъл доводи във въззивната жалба не кореспондират на събраните по делото доказателства и са изцяло неоснователни. Н а следващо място съдът намира за неоснователни и доводите на ищцата за незаконосъобразност на уволнението предвид неизвършването от работодателя на подбор по чл.329 КТ. В процесната хипотеза при реално осъществено закриване на част от предприятието подбор не е възможен, защото няма между кого да се извърши. В такава хипотеза работодателят може /но не е длъжен/ да не уволни служителите в частта от предприятието, чиято дейност е закрита, а други, работещи в други поделения на предприятието, чиято дейност се запазва. Това следва от характера на субективното право на подбор, използването на което зависи от преценката на работодателя. Това право на работодателя обаче може да бъде упражнено само в хипотезата, когато закритото и оставащите структурни звена са в едно и също населено място, а в оставащите има длъжности със същите или с несъществено отличаващи се трудови функции. При полагане на труд в различни населени места работодателят не може да упражни правото си подбор, тъй като той не може едностранно да променя мястото и характера на работа, определени в сключения трудов договор - по аргумент о т чл.118, ал.2 и чл.120 от КТ. По тези аргументи въззивният съд напълно споделя изводът, до който е достигнал и СРС, че в процесния случай извършване на подбор от страна на работодателя не е наложителен, предвид на което неизвършването му не води до незаконосъобразност на оспорения акт за прекратяване на трудовия договор. При така изложените правни съображения и предвид ангажираните доказателства от страна на работодателя-ответник, въззивният съд приема, че твърдените от въззивника-ищца материални пороци на уволнението (липса на закриване на част от предприятието и подбор) не са налице, както и че в хода на съдебното производство е доказано предвиденото в оспорената заповед прекратително основание по чл.328, ал.1, т.2, пр.1 от КТ - "закриване на част от предприятието" поради преустановяване на дейността на дружеството на територията на Р.България, предвид на което предявеният иск с правно основание чл.344, ал.1, т.1 КТ следва да бъде отхвърлен като неоснователен и недоказан. Отхвърлянето на иска с правно основание чл.344, ал.1, т.1 КТ обуславя и неоснователността на предявения акцесорен иск с правно основание чл.344, ал.1, т.3 във вр. с чл.225, ал.1 КТ за заплащане на обезщетение за оставане без работа за периода от 30.04.2018г. до 31.10.2018г. поради незаконно уволнение. По иска с правно основание чл.224, ал.1 от КТ: Първоинстанционното решение в частта, в която е отхвърлен предявеният иск с правно основание чл.224, ал.1 от КТ като неоснователен, е неправилно и незаконосъобразно, като крайният извод на СРС, че правото на отпуск на ищцата е погасено поради изпълнение, предвид на което не й се дължи обезщетение за неизползван отпуск, противоречи на правилното тълкуване и прилагане на материалния закон, както и некореспондира на събраните по делото доказателства. Изложените във въззивната жалба доводи в този смисъл са основателни и напълно се споделят от настоящия въззивен състав. Аргументите за това са следните: Според разпоредбата на чл.224, ал.1 КТ при прекратяване на трудовото правоотношение работникът или служителят има право на парично обезщетение за неизползвания платен годишен отпуск пропорционално на времето, което се признава за трудов стаж. Съгласно цитираната разпоредба се налага извода, че обезщетението по чл.224, ал.1 от КТ безусловно се дължи към датата на уволнението на работника или служителя независимо от законосъобразното му извършване (решение №623/24.06.2002г. по гр.д. №933/2001г. на ВКС, ІІІ Г.О.). Обезщетението се изчислява по реда на чл.177 КТ към деня на прекратяването на трудовото правоотношение. То се формира въз основа на среднодневното брутно трудово възнаграждение за последния календарен месец, предхождащ ползването на отпуска, през който работникът или служителят е отработил най-малко 10 работни дни. Следователно основателността на предявения иск е обусловена от кумулативното наличие на следните предпоставки: 1/ да е прекратено трудовото правоотношение между страните; 2/ работникът или служителят да не е използвал полагащия му се платен годишен отпуск за календарната година на прекратяването или за предходни години. В тежест на работодателя е да докаже, че е платил претендираното обезщетение. В конкретния случай не се спори между страните, а и от представени по делото доказателства и при съобразяване с изричното изявление на работодателя в подадения писмен отговор на исковата молба, се налага извода, че ищцата към датата на прекратяване на трудовото й правоотношение не е използвала общо 23 дни платен годишен отпуск /за 2017г. в размер на 13 дни, и за 2018г. в размер на за 10 дни/. В заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение, издадена на 08.03.2018г., в т.1 е посочено, че на основание чл.224, ал.1 от КТ служителят има право на обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за 2017г. – за 13 дни, и за 2018г. – за 10 дни. По делото при доказателствена тежест за работодателя не са ангажирани каквито и да е било доказателства, а и няма релевирани в този смисъл доводи, че ищцата е подала молба до работодателя и съответно е ползвала полагащия й се платен годишен отпуск за 2017г. – за 13 дни и за 2018г. – за 10 дни, предвид на което изводът на първостепенния съд, че правото на отпуск на ищцата е погасено поради изпълнение се явява неправилен и в пълно противоречие на събраните по делото доказателства. По изложените по-горе съображения, на основание на които въззивният съд приема, че трудовото правоотношение между страните е прекратено на посоченото в оспорената заповед основание, поради което се налага извода, че за ищцата е възникнало право на обезщетение за неизползван платен годишен отпуск в общ на размер на 23 дни. В съдебно заседание на 17.12.2019г. работодателят чрез процесуален представител е взел становище в смисъл, че не оспорва, че претендираният от ищцата размер на дължимо обезщетение за неизползван платен годишен отпуск в общ на размер на 23 дни възлиза на сумата от 3800 евро, за която сума не ангажира доказателства, че е изплатил на ищцата, в който смисъл и няма наведени доводи от ответника. При това положение се налага извода, че са налице основанията в закона за ангажиране на отговорността на ответника-работодател да заплати на ищцата сумата от 3800 евро, обезщетение за неизползван платен годишен отпуск общо в размер на 23 дни /за 2017г. в размер на 13 дни, и за 2018г. в размер на за 10 дни/, ведно със законната лихва, считано от датата на завеждане на исковата молба в съда – 25.06.2018г. до окончателното изплащане на вземането. Първоинстанционното решение в частта, в която е отхвърлен предявения иск с правно основание чл.224, ал.1 от КТ следва да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго решение, с което да бъде изцяло уважен предявеният иск с правно основание чл.224, ал.1 от КТ за сумата, за която е предявен, ведно със законната лихва, считано от датата на завеждане на исковата молба в съда – 25.06.2018г. до окончателното изплащане на вземането. По исковете с правно основание чл.128 КТ вр. чл.13 НСОРЗ: Правилно и законосъобразно първостепенният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, на основание на които е обосновал краен извод за неоснователност на предявените исковете с правно основание чл.128 КТ вр. чл.13 НСОРЗ. Настоящата въззивна инстанция споделя изцяло и препраща към изложените в мотивите на първоинстанционното решение решаващи изводи, че в тежест на работодателя не е възникнало задължението да заплати на ищцата уговорен годишен бонус за 2016г. в общ размер на 5000 евро, което е основание за отхвърляне на предявените искове. Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи, които не намират опора в закона и събраните по делото доказателства, въззивният съд намира да посочи следното: Съгласно чл.13 от НСОРЗ с вътрешни правила за работната заплата и/или с индивидуален трудов договор могат да се определят и други допълнителни трудови възнаграждения за постигнати резултати от труда - текущо, за година или за друг период. В конкретния случай в сключения между страните трудов договор от 2014г. в §5, т.3 е уговорено, че страните се съгласяват, че целевите споразумения между тях ще се постигат на годишна база като част от трудовото правоотношение. Процедурата по поставяне на целите, определянето на размера на премията и падежа ще се определят с отделно споразумение. В случая в производството по делото пред СРС е представено и прието като доказателство подписан на 10.09.2015г. между работодателя, от една страна, и ищцата, от друга, документ уговарящ целеви бонуси за 2016г., наименован "Индивидуални цели за ищцата за финансовата 2016г.", в който е уговорен максимален размер на годишния бонус от 5000 евро, който е разпределен в две части: 3000 евро, равняващи се на 60 % от премията, за изготвяне на проект "Ръководство Темис", и 2000 евро, равняващи се на 40 % от премията, за намиране на решение на проблеми при "отчети на клиенти/ автоматизация". За първата цел е посочено, че се счита за постигната, и съответно бонусът е дължим, ако проектът "Ръководство Темис" е задоволително завършен, т.е. първата чернова на окончателния вариант е представена до 31.12.2015г., съответно първата версия на напълно форматирания документ е изпълнена през второто тримесечие на 2016г., като окончателната версия следва да се предостави в хода на 2016г.. Индивидуализирана е задачата на ищцата, която включва да редактира предоставените й технически текстове от перспективата на неопитен потребител, както и да добави към тях отделни части, вкл. определения и показалец, в резултат на което изготвеният проект "Ръководство Темис" да може да служи както за справочник, така и за обучение. За изпълнението на поставената втора цел - "Отчитане пред клиенти/ автоматизация", е посочено, че ще се счита за постигната, и съответно бонусът е дължим, ако бъде намерено решение на проблемите, свързани с постоянното външно отчитане, за чиято обработка отговаря ищцата, което изисква да се направи анализ на настоящото положение, задълбочен анализ на повтарящите се проблеми, свързани с отчетите, определянето на изискванията за автоматизация на тези отчети, пълно изпитване и изпълнение на тези отчети, както и разработване на вътрешни насоки за спазването на тези изисквания. В разглеждания случая с оглед разпределението на доказателствената тежест в процеса ищцата не доказва при условията на пълно и главно доказване, че е изпълнила поставените й цели за 2016г. и за работодателя е възникнало задължение да й заплати определения размер на годишния бонус. Не може да бъде споделен доводът на въззивника, че в изпратено по имейл писмо от 31.05.2016г. работодателят е потвърдил изпълнението от страна на ищцата на индивидуалния план и заложените в него задачи за 2016г.. От съдържанието на изпратеното писмо от 31.05.2016г. е видно, че работодателят е посочил сферите на дейности на ищцата и е изразил задоволство от нейната работа, точно, грижливо изпълнение на сложни задачи и доверието към нея. Този документ обаче не установява постигането на поставените й цели за 2016г.. До този извод съдът достига, като отчита, че писмото е изпратено на 31.05.2016г., на дата много преди да е настъпил периода за оценка на постигнатите годишни цели – края на 2016г.. Отделно от това в съдържанието на писмото е посочено, че ищцата е ръководила и участвала в различни оперативни проекти като е даден пример за "Наръчник Темис", но липсва каквато и да е конкретизация от страна на работодателя, че към датата на изпращане на писмото проектът е бил завършен във вид и по начин, посочен в поставените индивидуални цели за ищцата за финансовата 2016г., при постигането на които се дължи годишен бонус. На следващо място следва да се посочи, че в писмото не е посочено нищо относно постигането на втората възложена цел за 2016г., а именно за намиране на решение за коригиране на допуснатите в периодичните отчети на ищцата грешки. По делото липсват ангажирани убедителни писмени доказателства в подкрепа на твърдението на ищцата за изпълнението на поставената й втора индивидуална цел. Извод в този смисъл не може да се направи от приложената кореспонденция по имейл – електронно писмо от 25.01.2017г. до Х.З., електронни писма от 07.02.2017г. до С.А. и до Д.К.М. и електронно писмо от 22.02.2017г. до С.А., от които е видно, че към датите на изпращане на писмата ищцата продължава да анализира информацията за допуснатите грешки, потвърждава, че е открила на какво се дължат грешките във фактурирането. Следователно от така приетата електронна кореспонденция не се доказва изпълнение от страна на ищцата на възложените й от работодателя цели, заложени в подписан на 10.09.2015г. между работодателя, от една страна, и ищцата, от друга, документ уговарящ целеви бонуси за 2016г., наименован "Индивидуални цели за ищцата за финансовата 2016г.". До същия правен извод е достигнал и първостепенния съд в обжалвания съдебен акт, който е правилен и законосъобразен в частта, в която са отхвърлени предявените искове с правно основание чл.128 КТ вр. чл.13 НСОРЗ и като такъв следва да бъде потвърден. Поради съвпадение на изводите на въззивната инстанция с тези на първоинстанционния съд съдебното решение, в частта, в която са отхвърлени предявените при условията на обективно съединяване искове с правно основание чл.344, ал.1, т.1 и т.3 във вр. с чл.225, ал.1 от КТ и чл.128 КТ вр. чл.13 НСОРЗ като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК. Първоинстанционното решение в частта, в която е отхвърлен предявения иск с правно основание чл.224, ал.1 от КТ следва да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго решение, с което да бъде уважен предявеният иск с правно основание чл.224, ал.1 от КТ за заплащане на сумата от 3800 евро, обезщетение за неизползван платен годишен отпуск общо в размер на 23 дни /за 2017г. в размер на 13 дни, и за 2018г. в размер на за 10 дни/, ведно със законната лихва, считано от датата на завеждане на исковата молба в съда – 25.06.2018г. до окончателното изплащане на вземането. С оглед изхода на спора следва да се отмени решението и в частта на присъдените в полза на ответника на основание чл.78, ал.3 от ГПК разноски над сумата от 1672.26 евро до уважения размер от 1916.67 евро, представляваща адвокатски хонорар, както и над сумата от 327.71 лв. до уважения размер от 375.60 лв., разноски за извършени преводи, които са изчислени съобразно отхвърлената част на предявените искове. В полза на ищцата на основание чл.78, ал.1 от ГПК следва да се присъдят сторени от нея пред първата инстанция разноски в размер на 129.30 лв., адвокатски хонорар, изчислени съобразно уважената част на предявените искове. С оглед изхода на спора пред настоящата инстанция право на разноски имат и двете страни, изчислени съобразно уважената, съответно отхвърлената част на подадената въззивна жалба. В случая обаче въззивника-ищца не представя доказателства за реално направени разноски пред въззивната инстанция. Представеният в съдебно заседание списък по чл.80 от ГПК са включени само сторени разноски пред първата инстанция. След като по делото няма данни за реално сторени от въззивника-ищца разноски пред въззивната инстанция, такива не й се дължат, съответно съдът не дължи произнасяне. Относно въззиваемата страна-ответник, чрез процесуален представител своевременно е заявена в хода на устните състезания претенция за присъждане на разноски, сторени пред въззивната инстанция. Доколкото в хода на настоящото производството своевременно е направено от въззивника-ищца, чрез процесуален представител в проведеното съдебно заседание възражение по реда на чл.78, ал.5 от ГПК относно претендирани разноски за адвокатско възнаграждение, съдът дължи произнасяне. Нормата на чл.78, ал.5 от ГПК регламентира, че в случаите, когато заплатеното от страната възнаграждение за адвокат е прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото, съдът може по искане на насрещната страна да присъди по - нисък размер на разноските в тази им част, но не по - малко от минимално определения размер съобразно чл.36 ЗАдв.. Съгласно задължителните разяснения, дадени с ТР №6 от 06.11.2013г. по т.д. №6/2013г. на ОСГТК на ВКС, основанието по чл.78, ал.5 от ГПК се свежда до преценка на съотношението на цената на адвокатската защита и фактическата и правна сложност на делото, като съдът следва да съобрази доказателствените факти и доказателствата, които ги обективират и дължимото правно разрешение на повдигнатите правни въпроси, което е различно по сложност при всеки отделен случай. След тази преценка, ако се изведе несъответствие между размера на възнаграждението и усилията на защитата при упражняване на процесуалните права, съдът намалява договорения адвокатски хонорар. В случая претендираното и изплатено от въззиваемата страна – ответник адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция възлиза в размер на сумата от 2300.00 евро. От друга страна съгласно чл.2 ал.5 от Наредба №1/09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнагражденията съдът изчислява минималното възнаграждение поотделно за всеки съединен иск, като общият размер на минималното възнаграждение за исковете, предмет на обжалване – по чл.344, ал.1, т.1 и т.3 във вр. с чл.225, ал.1 от КТ, чл.224, ал.1 от КТ и чл.128 КТ вр. чл.13 НСОРЗ, възлиза на 4150.97 лв. /равняваща се на сумата от 2122.36 евро/. Следователно уговореното и заплатено от въззиваемата страна – ответник адвокатско възнаграждение от 2300 евро надхвърля нормативно определените минимални размери за исковете, предмет на обжалване, които са предвидени в Наредба №1/09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения /в редакция действаща към датата на приключване на устните състезания по делото, а именно след изм.ДВ, бр.88/04.11.2022г./. Съдът отчитайки фактическа и правна сложност на спора, материалният интерес и при съобразяване с вида на извършените процесуални действия от страна на процесуалния представител на въззиваемата страна – ответник, изразяващи се в подаден писмен отговор, както и процесуално представителство в едно открито съдебно заседание, намира, че размерът на претендираните разноски за адвокатско възнаграждение от въззиваемата страна – ответник, за които по делото са налице доказателства за реално плащане, са прекомерни и следва да се редуцират до минимален размер от 2122.36 евро, която сума се равнява на 4150.97 лв. /изчисленията са направени при курс на 1€ =1.95583 лв./. В този смисъл в полза на въззиваемата страна – ответник следва да се присъди сумата от 1851.29 евро, представляваща реално сторени разноски за платено адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция, изчислени съобразно отхвърлената част на подадената въззивна жалба. По частната жалба: Частната жалба е депозирана в законния срок от заинтересована страна срещу подлежащ на инстанционен контрол съдебен акт, предвид което нейното разглеждане се явява процесуално допустимо. Разгледана по същество частната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА. Настоящият състав счита, че законосъобразно СРС се е съобразил с релевантните за спора факти и правилно е приложил закона, като определеният в полза на ответното дружество адвокатски хонорар в размер на 1916.67 евро е под минималния размер за всеки от предявените искове, съгласно чл.7, ал.1, т.1 и ал.2, т.2, т.3 и т.4 от Наредба №1/09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Неоснователен е доводът в частната жалба, че първоинстанционният съд е следвало да намали на половина претендирания от ответника адвокатски хонорар, тъй като процесуалното представителство на ответника е осъществено от двама адвокати. В случая ответникът представя доказателства, че уговореното и платено адвокатско възнаграждение е за процесуално представителство за един адвокат, предвид на което изцяло ирелевантно за определяне на размера на дължимото адвокатско възнаграждение е броя на процесуалните представители, които са го представлявали в производството пред първата инстанция. Подадената от ищцата молба от 10.03.2021г., в която се прави искане за изменение на постановеното решение в частта за разноските, се явява неоснователна и като такава следва да се остави без уважение. Подадената частна жалба е неоснователна и като такава следва да се остави без уважение. Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав