Решение № 3282 от 28.5.2025 г. на Софийски градски съд по дело № 11886/2024 г.

Производството е по реда на чл. 258 и следв. ГПК. С Решение № 20113523 от 18.01.2024 г., постановено по гр. д. № 59442/2020 г. по описа на Софийски районен съд, 113-и състав, е отхвърлен предявеният от А. Н. Н. срещу Гаранционен фонд, осъдителен иск с правно основание чл. 225, ал. 3 КТ за заплащане на обезщетение за недопускане до работа за периода от 07.10.2020 г. до 21.11.2023 г. в размер на 95 648, 12 лева. Със същото решение и на основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ е признато за незаконно и отменено уволнението на А. Н. Н., извършено със Заповед № 68/07.10.2020 г. на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ на Б.М. – Изпълнителен директор и Председател на управителния съвет и С.С. – Изпълнителен директор на Гаранционен фонд. С решението А. Н. Н. е възстановен на заеманата преди уволнението длъжност „старши юрисконсулт“ в Дирекция „Правна и съответствие“ в Гаранционен фонд. С постановеното решение и на основание чл. 344, ал. 1, т. 3, вр. чл. 225 КТ Гаранционен фонд e осъден да заплати на А. Н. Н. сумата от 13 260 лева – обезщетение за оставането му без работа вследствие на незаконното му уволнение със Заповед № 68/07.10.2020 г. в размер на 13 260 лева за периода от 07.20.2020 г. до 07.04.2021 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 30.11.2020 г. до окончателното плащане, както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 4320 лв. за разноски по делото съразмерно на уважената част на исковете. С решението и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК А. Н. Н. е осъден да заплати на Гаранционен фонд сумата от 480 лв. за разноски по делото съразмерно на отхвърлената част от исковете. На основание чл. 78, ал. 6 ГПК Гаранционен фонд е осъден да заплати в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на Софийски районен съд общо сумата от 940, 40 лева, представляваща такси и разноски по делото. Срещу така постановеното решение, в частта, с която е отхвърлен предявеният от ищеца осъдителен иск с правно основание чл. 225, ал. 3 КТ за заплащане на обезщетение за недопускане до работа за периода от 07.10.2020 г. до 21.11.2023 г. в размер на 95 648, 12 лева, е постъпила въззивна жалба от ищеца А. Н., в която са изложени оплаквания за неправилност на решението в обжалваната част. Въззивникът твърди, че от изложените в исковата молба обстоятелства е видно, че е било налице поведение на 24.09.2020 г. към препятстване, а на 07.10.2020 г. и на пълно лишаване от достъп до работа в Гаранционния фонд. Сочи, че отношението на главните искове е на алтернативност, защото при взаимно изключване или е налице неизпълнение от ответника на прехдодното решение за отмяна на незаконно уволнение или е налице недопускане на 07.10.2020 г. при съществуващи трудово правоотношение, ако се приеме наличие на изпълнение на предходното решение за възстановяане на работа. Счита, че с промяната в поведението на ръководителите на Гранционния фонд и на прекия му ръководите, които са създали пречки за изпълнение на работата му, като практически не го възстановили на 24.09.2020 г. и на 07.10.2020 г. го лишили от достъп до работното място, прикривайки недопускането с нищожна Заповед № 68. Въззивникът твърди, че липсват мотиви относно нищожността на процесната заповед за изпълнение, въпреки че изрично се е позовал на нищожността й. Сочи, че незаконната мотивация на лицата, оформили привидното волеизявление, изцяло се състои в личната прищявка на директорите, с които ищецът твърди да е бил в конфликт поради неприлагането на Вътрешните правила за работната заплата. Излага подробно изложение относно конфликта между него и ръководството на Гаранционния фонд. Поддържа, че протоколът за възстановяване на работа не касае фактическото изпълнение на исканията му за осигуряване на условията за изпълнение на трудовата му функция, а това, че подписът му не удостоверява изпълнение на същите искания се установявало пряко от съдържанието на вещественото доказателство – звукозапис от 24.09.2020 г. Твърди, че съдът неправилно е посочил като безспорно по делото обстоятелството, че е възтсановен на заеманата преди уволнението длъжност, въпреки че това било същината на спора. Счита, че съдът не е достигнал до правилния извод за невъзможност да изпълнява задълженията си, тъй като нито е било налице физическо допускане до помещенията на четвъртия етаж, където колективно се извършва правната работа в Гаранционния фонд, нито му е било осигурено дължимото съдействие за изпълнение на длъжността. Твърди, че от събраните по делото доказателства се установявало, че ответникът не е оказал конкретно съдейсъвие за изпълнение на работата при изготвяне на исковите молби, тъй като не е предоставил банкова сметка с оглед изискването на чл. 127, ал. 4 ГПК, нито е оказал съдействие за определянето на исковата сума, въпреки че за всичко това дължи съдействие на основание чл. 26 от Правилника за организацията на вътрешния документооборот. Акцентира за неточност и противоречие в показанията на разпитаните в производството пред първоинстанционния съд свидетели. Позовава се на чл. 124 и чл. 127 КТ, съгласно които работодателят има задължение да осигури на работника или служителя условия за изпълнение на работата, като твърди, че въпреки депозираните молби и докладни с конкренти исквания, поведението на ответника не се променило. Счита, че изготвянето на 25 броя проекти за искови молби доказва неговата готовност да изпълнява трудовите си задължения въпреки създаваните от работодателя пречки. Сочи, че неоснователно съдът е приел за безспорно, че заповед № 68 му е връчена при условията на отказ, като сочи, че му е била връена лично, след което незабавно е подписал обходен лист, с което е бил прекратен физическият му достъп до каквото и да е работно място. Твърди, че съдът е игнорирал доказателствата и неправилно е приел за установено, че Б.И.М. е притежавал представителна власт към момента на уволнението. Твърди, че считано от 23.07.2019 г. спрямо Б.М. е било имало несъответствие с изискването на чл. 80, ал. 1, т. 4 КЗ за заемането на ръководни длъжности в Гаранционен фонд, тъй като М. е заемал длъжност на член на управителен орган в „Постфинанс“ ЕАД, което е обявено в несъстоятелност. Твърди, че това несъответствие погасява по силата на закона правото на М. да управлява и представлява ответника, поради което процесната Заповед № 68 от 07.10.2020 г. е нищожна. С оглед подробно изложените съображения моли съда да отмени първоинстанционното решение в обжалваната част и претендира разноски. В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е депозиран писмен отговор на въззивната жалба от Гаранционен фонд, чрез адвокат Д. П., в който е изложено становище за нейната неоснователност. Моли съда да потвърди решението в отхвърлителната част и претендира разноски. Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок срещу подлежащ на обжалване съдебен, от процесуално легитимирана страна, като на основание чл. 83, ал. 1, т. 1 ГПК държавна такса не се дължи, поради което въззивната жалба е допустима. Срещу решението, в частта, с която са уважени предявените от ищеца искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1-3 КТ е депозирана въззивна жалба от ответника Гаранционен фонд с оплаквания за неправилност на решението в уважителната му част. Счита за неоснователен извода на съда, че докладните записки не били годни да установят твърдените провинение, тъй като представлявали свидетелски показания, дадени не по установения за това ред, а разпитаните свидетели не сочели конкретни дати и часове на нарушенията. Поддържа, че докладните записки са способ, чрез който констатираните от служители на Гаранционния фонд нарушения са сведени до знанието на ръководството на Фонда, както и че на база тези докладни записки, представляващи писмени сведения от служители, са изисквани обяснения от А. Н.. Счита, че е нормално при разпита свидетелите да не си спомнят конкретни дни и часове, тъй като е изтекъл период от време между тези констатации и откритото съдебно заседание, в което са разпитани. Поддържа, че ако бе обсъдил тези доказателства, съдът би достигнал до друго заключение, тъй като от приетите по делото писмени и гласни доказателства се установявало, че ищецът е извършил редица нарушения на трудовата дисциплина. Намира за неоснователен изводът на съда за недоказаност на твърдението за неизпълнение на възложената на А. Н. работа, че това би могло да послужи като основание за освобождаване на работника в хипотезата на чл. 328, ал. 1, т. 5 КТ – поради липса за ефективно изпълнение на работата. В тази връзка посочва, че с процесната заповед не се има предвид липса на качества за изпълнение на работата, а съзнателно неизпълнение ма задължение за изпълнение на възложената от работодателя работа. Сочи, че вместо да изпълнява възложените му задачи, ищецът е използвал работното време за съставяне на докладни записки, препирни с колеги и звукозаписи на разговори. Намира за необоснован извода на съда, че работодателят не е съобразил тежестта на наложеното наказание, тъй като не били причинени вреди за работодателя. В тази връзка сочи, че в Кодекса на труда не е въведено изискване от нарушенията да са произтекли вреди за работодателя. Моли съда да отмени решението в уважителната част и претендира разноски. В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е депозиран писмен отговор на въззивната жалба със становище за нейната неоснователност, като се иска от съда да потвърди решението в обжалваната от ответника част и се претендират разноски. Въззивната жалба на ответника е подадена от страна по делото, чрез адвокат Д. П., с надлежно учредена представителна власт, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, като е заплатена дължимата държавна такса за въззивно обжалване, поради което въззивната жалба е допустима. С Определение № 20124563 от 14.06.2024 г., постановено по гр. д. № 59442/2020 г. по описа на Софийски районен съд, 113-и състав, е оставена без уважение молба с вх. № 25002115/25.01.2024 г. от Гаранционен фонд за изменение на постановеното по делото решение № 20113529 от 18.01.2024 г. в частта за разноските. Със същото определение е оставено без уважение обективираното в постъпилата по делото въззивна жалба от А. Н. Н. искане за изменение на постановеното по делото решение № 20113529 от 18.01.2024 г. в частта за разноските. Срещу постановеното по реда на чл. 248 ГПК определение, в частта, с която е оставена без уважение подадената от Гаранционен фонд молба за изменение на постановеното решение в частта за разноските, е депозирана частна жалба от Гаранционен фонд. Ответникът твърди, че първоинстанционният съд не е съобразил, че са предявени шест, а не четири иск и в тази връзка неправилно определил общият размер на дължимото се на ищеца и на ответника възнаграждение. Моли съда да отмени обжалваното определение и да постанови ново, с което да осъди Гаранционен фонд да заплати на ищеца възнаграждение за адвокат в размер на 2269, 60 лева, а А. Н. Н. да заплати на Гаранционен фонд възнаграждение за адвокат в размер на 1160, 57 лева. В законоустановения срок ищецът А. Н. е подал писмен отговор на частната жалба, в който е изложил становище за нейната неоснователност. Частната жалба е подадена в законоустановения срок, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, от процесуалнолегитимирана страна, като е заплатена дължимата държавна такса, поради което частната жалба е допустима. Срещу постановеното по реда на чл. 248 ГПК определение, в частта, с която е оставена без уважение подадената от ищеца А. Н. молба за изменение на постановеното решение в частта за разноските, е депозирана частна жалба от ищеца. Твърди, че законът не изключва възможността за присъждане на пътни разходи във връзка с производството, както и че пътуванията Бургас-София-Бургас са по повод заседания в производството. Сочи, че неподписаната от изпълнителните директори фактура, както и липсата на доказателства за промяна в баланса по банковата сметка на ответника, не доказват извършването на разноски. В предвидения в закона срока не е постъпил отговор на частната жалба от Гаранционен фонд. Частната жалба е подадена в законоустановения срок, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, от процесуалнолегитимирана страна, като е заплатена дължимата държавна такса, поради което частната жалба е допустима. Софийският градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК, във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, приема следното: Настоящият състав намира, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. По доводите за неправилност настоящият съдебен състав намира следното: По въззивната жалба на въззивника ищец: Ищецът е предявил в условията на алтернативност искове с правно основание чл. 225, ал. 3 и чл. 213, ал. 2 КТ за заплащане на обезщетение в размер на трудовото възнаграждение поради недопускането му да изпълнява работата, на която е възстановен със съдебно решение за периода от 07.10.2020 г. до 21.11.2023 г. Когато е налице обективно съединение на искове, ищецът, за да сезира съда с редовна искова молба, е длъжен да посочи при какви условия извършва съединяването – алтернативно, евентуално или кумулативно. Нормата на чл. 210 от ГПК разяснява, че ищецът може да предяви няколко иска. Съединяването на искове може да бъде евентуално, алтернативно или кумулативно. Ако ищецът не се интересува от това на кое от основанията, а само на някое от тях, ще получи търсената сума, то следва изрично да го заяви. Но алтернативно съединение на искове може да има само тогава, когато е налице алтернативност на основанията, т.е. за една и съща материална облага, претендиращият може да получи само на едно основание същата, при съществуване на няколко конкуриращи основания и е без значение на кое основание ще е я получи. Така в трайната практика на ВКС, например определение № 586 от 14.10.2010 г. по ч.гр.д. 476/10 г. 4 ГО, е прието, че основанието може да е едно от посочените от ищеца, но съществуването на едно от основанията, изключва останалите, като ищецът изрично е заявил, че без значение на кое от основанията му се присъди претендираната сума. В тази връзка следва да се посочи, че в исковата молба ищецът не е длъжен да дава правна квалификация както на предявения иск, така и на посочените фактически твърдения. Правната квалификация се определя от съда въз основа на фактическите твърдения и естеството на искането, като за първи път тя се посочва в доклада по делото - арг. чл. 146, ал. 1, т. 2 ГПК. За да определи действителното основание на спорното материално право, съдът изхожда от изложените в обстоятелствената част на исковата молба фактически твърдения и възраженията на ответника, без да е обвързан от дадената от самия ищец правна квалификация на претенцията - /В този смисъл константната практика на ВКС, обективирана в Решение № 55 от 27.04.2015 г. по гр. д. № 5558/2014 г. по описа на ВКС, I Г. О., Решение № 454 от 03.06.2010 г. по гр. д. № 195/2010 г. по описа на ВКС, IV Г. О., Решение № 50/17.02.2011 г., по гр. д. № 762/2010 г., на III г. о./. Следователно основанието на иска е не правната квалификация на искането, а фактите, от които то произтича и които ищецът е длъжен да посочи по силата на разпоредбата на чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК, поради което и в съответствие с принципа на диспозитивното начало в гражданския процес /чл. 6, ал. 2 ГПК/, съдът е задължен да разреши правния спор относно твърдените вземания съобразно твърдените от ищеца в исковата молба факти при точна и коректна интерпретации за фактите. В конкретния случай и съобразно задължителните за съдилищата указания дадени в т. 2 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС съдът намира, че предявеният осъдителен иск, уточнен с молба с вх. № 25162406/09.11.2021 г. е с правно основание чл. 225, ал. 3 КТ, тъй като в обстоятелствената част на искова молба се твърди, че спорното материално право е възникнало вследствие на неизпълнение на задължение на работодателя да допусне до работа ищеца, който е възстановен по силата на съдебно решение. Ето защо, първоинстанционният съд правилно е подвел твърдените от ищеца факти под хипотезиса на чл. 225, ал. 3 КТ. Съгласно разпоредбата на чл. 225, ал. 3 КТ при наличие на влязло в сила съдебно решение за възстановяване на работник или служител и негово явяване в срока по чл. 345, ал. 1 КТ да заеме службата, ако работодателят не допусне служителя до работа, от което той да е претърпял вреда в размер на неполученото трудово възнаграждение, ако се установи причинна връзка между недопускането и вредата на работника и вина на работодателя, на ищеца се дължи обезщетение в законоустановен размер. Служителят, възстановен на заеманата преди уволнението длъжност, следва да заяви изрично желание си да заема длъжността – да изяви желанието си чрез явяването си в предприятието с готовност да поеме трудовите си функции или чрез подаване на писмена молба да бъде допуснат на работа с молба да му бъде съобщена датата, на която следва да се яви на работа, че еднократно отправеното изявление на работника обвърза работодателя да изпълни задължението си да допусне възстановения на работа работник до работното му място, до изпълнение на съответните за длъжността функции. За да се приеме, че служителят е допуснат до изпълнение на трудовите си функции, възстановеният работник или служител следва да бъде допуснат до работното си място и да му се предостави възможност свободно да го заеме и да се включи в трудовия процес. Недопускането, от своя страна, може да бъде изразено не само във физическо препятстване да се изпълнява съответната работа, но и в бездействие, което пречи на служителя да започне реалното изпълнение на работата си или в непредоставяне на възможност за нейното изпълнение. По делото е безспорно, че ищецът е бил възстановен на работа с Решение от 03.12.2019г. по гр.д. № 17298/2018г. на СГС, влязло в законна сила на 13.05.2020 г. По делото е представена и приета молба от А. Н. Н., заведена в регистъра на Гаранционния фонд под вх. № 01-00-2/23.09.2020 г., с която прави изявление да му бъдат осигурени всички условия за изпълнение на трудовите му функции с оглед влязлото в сила съдебно решение. Приета е докладна записка от А. Н. Н. с вх. № 01-00-5/24.09.2020 г., с която моли работодателя да организира включването на предоставения му персонален компютър в служебната компютърна мрежа, да конфигурира потребител на служебна пощенска кутия и да му предостави достъп до правноинформационната система със служебен абонамент. С молба с вх. № 01-00-6/25.09.2020 г. ищецът е поискал предоставянето на актуалните вътрешноведомствени актове, както и съответно конфигуриран годен компютър, както и 2 броя тонер-касети за принтера. С молба с вх. № 01-00-10/25.09.2020 г. А. Н. Н. е поискал да му бъде предоставено копие от вътрешновеодмствената инструкция относно противоепидемичните мерки, както и кошче за отпадъци. С докладна записка с вх, № 01-00-14/29.09.2020 г. А. Н. Н. е поискал да бъде регистриран като потребител на служебната компютърна мрежа според изискванията на вътрешноведомствените правила, да бъде снабден с достъп до правноинфромационната система със служебен абонамент, с тонер-касета, както и да бъде снабден с актуална пълна информация относно адвокатите, обслужващи Гаранционен фонд за посочване на съответните съдебни адреси, както и да бъде снабден незабавно с актуалните решения на Съвета на Фонда относно представителната власт на подписващите. С докладна записка с вх. № 01-00-16/30.09.2020 г. А. Н. Н. е поискал да бъде пояснено дали цената на иска включва ликвидационните разходи, като е посочил и че в щета № 110578/21.06.2016 г. липсва счетоводна справка относно непогасения остатък от главница, която формира цената на иска. Посочил е, че при липса на служебен достъп до каквато и да било система за регистрация на щети в Гаранционния фонд, няма възможност да получи текущата информация, за да състави исковата молба. С докладна записка с вх. № 01-00-17/30.09.2020 г. А. Н. Н. е посочил, че във връзка с възложената работа по изготвяне на 12 бр. искови молби по списък от 29.09.2020 г. и въпреки създадените пречки е изготвил исковите молби за поредните номера по списъка от 1 до 9, като е посочил, че за проблема с пореден № 6 са уведомени с предходната докладна. С докладна записка № 01-00-18/01.10/2020 г. ищецът е поискал да му бъдат предоставени актуални данни за банкова сметка за изпълнение на изискването по чл. 127, ал. 4 ГПК за редовност на исковата молба. Посочил е, че в една от исковите молби има очевидна фактическа грешка, поради което предава повторно коригирана искова молба. Посочил е, че определянето на срокове за изпълнение под 2 работни дни е очевидна злоупотреба от страна на работодателя. С докладна записка с вх. № 01-00-22/01.10.2020 г. ищецът е поискал удължаване на срока за изготвяне на искови молби с три работни дни поради увеличена фактическа сложност. С докладна записка с вх. № 01-00-23/02.10.2020 г. ищецът е поискал да му бъде разяснено каква е обективната необходимост от възлагането на работата през ден и със срок за изпълнение на следващия ден. С докладна записка с вх. № 01-00-24/02.10.2020 г. ищецът е уведомил, че е изготвил исковите молби въпреки създадените пречки, като за всички проблеми по някои искови молби е уведомил работодателя. С докладна записка с вх. № 01-00-25/05.10.2020 г. ищецът е иведомил работодателя, че предвид липсата на писмени указания е изготвил отделна искова молба по щета № 111043/31.10.2016 г. според представените в щетата данни относно местната подсъдност, както и че при липса на служебен достъп до каквато и да било система за регистрация на щети в Гаранционния фонд, не е имал възможност да получи текуща информация, за да състави искова молба по една от щетите. С докладна записка с вх. № 01-00-27/06.10.2020 г. ищецът е уведомил ответника за неизпълнението му да осигури всички условия за изпълнение на работата и е припомнил, че работодателя продължава да го държи незапознат с всички вътрешноведомствени актове и политики. По делото е представен и приет протокол от 29.09.2020 г., подписан от А. Н. и И.Л. – на длъжност Началник управление „Информационни системи“, чиито подписи не са оспорени и съгласно който на ищеца е предадено следното оборудване: компютърна конфигурация, монитор, принтер и Cisco IP Phone. По делото е представен списък на имуществени щети, подписан от гл.юрк. Н.П. и ищеца в качеството му на старши юрисконсулт, за предаване на посочените в списъка щети на ищеца за изготвяне на искови молби, като е посочен срок за изпълнение – края на работния ден на 30.09.2020 г., като е посочено и че исковите молби ще бъдат подписани от представляващите Гаранционния фонд. Със списъка са предоставени за запознаване: Правилник за вътрешния трудов ред в Гаранционния фонд, Вътрешни правила за етично поведение на служителите в Гаранционния фонд, Вътрешни правила за противопожарния ред и безопасността на труда в Гаранционния фонд. Приет е и списък на имуществените щети, подписан от гл. юрк. Н. П. и ст.юрк А. Н. за предаване на последния на щетите за изготвяне на исковите молби, като е посочено, че срокът за изпълнение е до края на работния ден 02.10.2020 г. Представен е и списък на имуществени щети от 06.10.2020 г., подписан от гл. юрк. Й. Ш. и ст.юрк. А. Н., в който е посочено, че във връзка с докладни от 02.10.2002 г. и 05.10.2020 г. фактическата сложност на изготвяне на искови молби за периода 2017 г. – 2020 г. не се е променила и с оглед заявените от ищеца професионални качества не следва да създава затруднения. На л. 88-л.138 от гр. д. № 59442/2020 г. по описа на СРС са представени изготвени от ищеца искови молби във връзка с материалните щети. По делото е представен и приет двустранно подписан протокол за възстановяване на работа, в която С.С. – Изпълнителен директор; Б.М. – Изпълнителен директор и А. Н. Н. са удостоверили, че на 24.09.2020 г. и във връзка с влязлото в сила решение по гр. д. № 31599/2017 г. по описа на СРС, в.гр.д. № 17298/2018 г. по описа на СГС, Н. се явил в Гаранционен фонд за изпълнение на служебните си задължение на 24.09.2020 г., 8: 29 часа, като същият е бил възстановен на длъжност старши юрисконсулт. По делото е приета и справка за приети и отхвърлени уведомления по чл. 62, ал. 5 от Кодекса на труда от 26.09.2020 г. за А. Н.. Представена е и приета декларация, подписана от ищеца А. Н., в която декларира, че на 24.09.2020 г. е предоставил и му е върната трудова книжка, в която са вписани надлежно обстоятелствата във връзка с решение по гр.д. № 17298/2018 г. и определение на ВКС № 346/13.05.2020 г. По делото е приета и Служебна бележка № 85/24.09.2020 г. за това, че на А. Н. Н. е проведен начален инструктаж по безопасност и здраве при работа. Служебната бележка е подписана от Емил Субев – гл. експерт и А. Н. – ст. юрк. В производството пред първоинстанционния съд са събрани и гласни доказателства чрез разпитите на свидетелите Й. Ш. и Н.Й.. Свидетелят Ш. е служител на Гаранционния фонд, който познава ищеца. Сочи, че първоначално и за адаптация на ищеца му възлагали по-лека работа – изготвянето на искови молби. Заявява, че не е знаел как е организирано работното място на А. Н., но е имало компютър, бюро, принтер. Свидетелства, че ищецът не е изисквал съдействие от него във връзка с изпълнението на възложената му работа по изготвяне на исковите молби. Документите, които се предавали, били под формата на преписка, която съдържала всички необходими документи за изготвяне на исковата молба. Преписката се предавала от отдел „Ликвидация“ на дирекция „Правна“, като било задължение на изготвящия проекта на исковата молба да окомплектова преписката и приложенията към нея и след това да я изпрати на деловодството за размножаване и изпращане. Свидетелят посочва, че няма процедура по съгласуване, както и че всички документи се съдържали в самата преписка, на хартия, като там се съдържала кореспонденция, данни за изплащане на обезщетение, платежни документи, какво обезщетение е изплатено, какъв размер. Според свидетеля Ш. е била необходима единствено програмата „Microsoft Word“, но не и някаква друга програма. Свидетелят твърди, че не е давал преписки, които да съдържат по-малко от необходимите документи. В случай, че изготвилият проект на исковата молба юрисконулт разполагал с пълномощно, същият продписвал исковата молба, без да е необходимо съгласуване. В обратната хипотеза проекта за искова молба се изпращал на законен представител за подпис. Свидетелят разяснява, че окомплектоването на приложенията към исковата молба било задължение на изготвилия я юрисконсулт. Свидетелят споделя, че не знае причината, поради която ищецът се е намирал на първия етаж вместо на четвъртия етаж, където се помещава правната дирекция. Пред Софийския районен съд е разпитана и свидетелката Н.Й., която работи при ответника. Разказва, че правната дирекция се намира на четвъртия етаж, като след възстановяването му на работа А. бил на първия етаж. Не знае защо ищецът е бил на първия етаж, но споделя, че се е налагало да му носи преписки и претенции за имуществени и неимуществени вреди за изготвяне на проекти на искови молби по тях. Само веднъж възразил срещу възложената му работа, като отказал да работи по преписка, за която се оплакал, че е непълна. При необходимост от допълнителна информация същият разполагал със свободен достъп до отдел „Ликвидация“, който се намирал на първия етаж. Съдът кредитира показанията на свидетелите, доколкото същите са последователни, логични и кореспондиращи на останалия доказателствен материал. Съдът не констатира противоречие в показанията на свидетелите. По отношение на оплакването за заинтересованост на двамата свидетели поради това, че са служители на гаранционния фонд, следва да бъде посочено, че дори и при критичен анализ на свидетелските показания с оглед възможната заинтересованост на служителите с оглед трудовите им правоотношение с гаранционния фонд, следва да бъде посочено, че техните показания кореспондират със събрания по делото доказателствен материал – приетите по делото списъци, с които на ответника се възлага изготвянето на искови молби, както и с приложените по делото вътрешноведомствени актове на работодателя, в които е посочено как е организирана дейността при ответника. При съвкупната преценка на събраните по делото доказателства въззивната инстанция приема, че по делото не се установяват фактически действия от страна на работодателя, от които би могло да се направи извод за виновно и противоправно недопускане на ищеца до работа, като не се установява това поведение на работодателя да е причинило увреждане на ищеца. Напротив, от изложеното се установява, че работодателят е предприел действия по възстановяване на трудовото правоотношение с ищеца. В случая работодателят е предприел действия, като е подал уведомление до НАП във връзка с възстановяването му на работа, вписал е съответните обстоятелства в трудовата книжка на ищеца, провел е първоначален инструктаж по безопасни и здравословни условия на труд, предоставил е служебно помещение на работника за осъществяване на трудовите му функции, като не е създавал физически пречки до работното му място. С оглед оплакванията на ищеца, че предоставеното му работно място е било на първия, а не на четвъртия етаж, където били служебните помещения на правната дирекция, следва да бъде посочено, че принципно няма пречка с оглед характера на задълженията си като старши юрисконсулт ищецът да изпълнява задълженията си в друго помещение с оглед преценката на работодателя работното място на ищеца да не съвпада с работното място на служители, заемащи същата длъжност, която преценка на работодателя в случая не подлежи на съдебен контрол, доколкото може да е мотивирана от различни фактори като например, физическо място, отношения с колеги и т.н. Това обаче не дерогира задължението на работодателя да осигури необходимите условия за работа – материална база и технически условия, както и да възложи конкретни задачи, включения в кръга на задълженията на ищеца, което в случая е сторено. Видно е от представения приемо-предавателен протокол, подписан от двете страни, и неоспорен от тях, е, че работодателят е предоставил компютърна конфигурация, принтер и телефон за изпълнение на трудовите функции на ищеца. От приетите по делото писмени доказателства – списъци на имуществени вреди, от показанията на свидетелите Ш. и Й., се установява, че на ищеца е възложено изготвянето на проекти на искови молби. Това обстоятелство се признава и от ищеца, който в докладните записки посочва, че е изготвил исковите молби с изключение на тези, за които твърди да липсва конкретна информация. За пълнота следва да се посочи и че това обстоятелство е заявено в исковата молба и с оглед процесуалното поведение на ответника на основание чл. 146, ал. 1 т. 3 и 4 вр. с чл. 153 ГПК е било отделено като безспорно по делото. Следователно не е било налице бездействие у работодателя, а напротив – последният е предприел действия по ангажирането на служителя в трудовата дейност. Възлагането на задължения на ищеца означава, че фактически последният е бил възстановен на работа, като е имал възможност да осъществява трудовите си функции. Оплакването на ищеца, че е налице възпрепятстване на дейността му поради непредоставяне на достъп до регистрите на Гаранционния фонд не може да доведе до извод за бездействие на работодателя. От разпита на свидетелите Ш. и Й., заемащи сходни длъжности при ответника и запознати с организацията на работата, се установява, че преписките се окомплектоват от отдел „Ликвидация“ с цялата необходима информация, като свидетелят Ш. заявява, че за изготвянето на искови молби не е необходима друга програма освен текстообработваща. В тази връзка следва да се посочи, че и съгласно чл. 25, ал. 1, т. 1 от Правилника за организацията на вътрешния документооборот в Гаранционния фонд движението на образувани щети по отели, по които се изплаща обезщетение за имуществени вреди се извършва, както следва: в отдел „Вътрешна ликвидация“ – образуване на щета за имуществени вреди за събития в България; събиране и/или изготвяне на всички необходими доказателства относно застрахователното събитие, основанието на увреденото лице да получи обезщетение във връзка със събитието и размера на причинените вреди и изготвяне на доклад за размера на обезщетението. Ето защо, доколкото събирането на тези доказателства попада в служебните задължение на служители от друг отдел, то не може да се приеме, че липсата на достъп до тези регистри, възпрепятства работата на ищеца. Обстоятелството, че не е представено пълномощно на ищеца във връзка с изготвянето на исковите молби не следва да се счита за възпрепятстване на служителя да извършва трудовата си дейност, доколкото в представения на л. 85 от гр.д. № 59442/2020 г. списък на имуществени щети от 29.09.2020 г. е посочено, че исковите молби ще бъдат подписани от представляващите Гаранционния фонд. В този смисъл и свидетелят Ш. заявява, че при липса на пълномощно исковите молби се подписват от изпълнителните директори. Така и съгласно чл. 4, ал. 1 от Правилника за организацията на вътрешния документооборот в Гаранционния фонд документи, изготвени от името на Фонда, се подписват от Изпълнителния директор, а при негово отсъствие – по реда на чл. 18, ал. 3 ПУДГФ, като съгласно ал. 3 изпълнителният директор, с нарочна заповед може да оправомощи служители на Фонда да подписват определени документи, които не се отнасят до управлението и извън процесуалното представителство на фонда. Ето защо, доколкото представянето на пълномощно е по преценка на работодателя и доколкото липсата му не възпрепятства ищеца да упражнява служебните си задължения, то оплакването на въззивника ищец в тази връзка е неоснователно. Обстоятелството, че работодателят не е оказал съдействие на ищеца с непосочването на банкова сметка с оглед изискванията на чл. 127, ал. 4 ГПК и определянето на исковата сума по щета № 110578/21.06.2016 г. не следва да се квалифицира като възпрепятстване от страна на работодателя на дейността на ищеца. Доколкото е налице възлагане на задачи по изготвяне на искови молби, които ищецът твърди, че е изготвил, то възражения свързани с неоказването на съдействие на работодателя, касаещи качественото извършване на възложената работа, биха имали значение при спорове, възникващи с качеството на извършената работа, а не с оглед осигуряването на достъп или не до изпълнение на трудовите функции. Във връзка с оплакването във въззивната жалба, че на 07.10.2020 г. ищецът е бил лишен от достъп до работното място посредством уволнителна заповед, следва да бъде посочено, че с процесната заповед работодателят е упражнил потестативното си право да прекрати трудовото правоотношение, като това няма връзка с възпрепятстването на служителя да осъществява трудовите си функции по смисъла на чл. 225, ал. 3 КТ, тъй като за периода на незаконно уволнение служителят разполага с друга правна възможност за обезщетение за претърпените вреди. Ето защо, издаването на уволнителната заповед не е проявление на поведение на работодателя, с което цели да възпрепятства осъществяването на трудовите функции на служителя, а е свързана с упражняването на субективното право на работодателя да прекрати трудовото правоотношение със служителя. Доколкото с връчване на заповедта трудовото правоотношение е прекратено, то не е било налице основание на работодателя да осигурява достъп на служителя до работното му място. За пълнота следва да бъде посочено, че евентуалните пороци в уволнителната заповед биха били от значение за законността на уволнението, но не следва да се квалифицират като поведение на работодателя да ограничава трудовите функции на служителя. С оглед всичко изложено дотук, настоящата съдебна инстанция приема, че по делото не се установява недопускане на ищеца до работа от страна на ответника, поради което предявеният иск с правно основание чл. 225, ал. 3 КТ следва да бъде отхвърлен. По отношение на искове за защита при уволнение: По предявените от ищеца искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, 2 и 3, вр. чл. 225 КТ в тежест на ищеца е да докаже законосъобразността на извършеното уволнение, а именно: 1/ че заповедта е издадена от компетентно лице; 2/ че са изисквани обяснения преди налагане на наказанието за нарушенията, за които на служителя е наложено дисциплинарно наказание „уволнение“; 3/ че е издал мотивирана заповед за уволнение, както и че служителят е извършил описаните в заповедта нарушения на трудовата дисциплина; 4/ че при определяне на наказанието е съобразена тежестта на нарушенията и обстоятелствата, при които са извършени. Не е спорно между страните, а и от събраните по делото писмени доказателства се установява, че ищецът е заемал длъжността старши юрисконсулт. От приетата по делото Заповед № 68/07.10.2020 г. се установява, че трудовото правоотношение на ищеца е прекратено на основание чл. 330, ал. 1, т. 6 КТ, считано от 07.10.2020 г. с връчването на цитираната заповед за налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“, издадена от изпълнителните директори на Гаранционния фонд - С.С. и Б.М.. Съгласно чл. 192, ал. 1 КТ дисциплинарните наказания се налагат от работодателя или от определено от него длъжностно лице с ръководни функции или от друг орган, оправомощен със закон. Процесната заповед е подписана от лица с представителна власт – изпълнителните директори на Гаранционния фонд, представляващи заедно Гаранционния фонд. Доводите на ищеца за липса на представителна власт у изпълнителния директор Б.М. поради това, че същият е заемал длъжността при наличие на пречки за това са неоснователни, доколкото към момента на издаване на процесната заповед двамата изпълнителни директори са изпълнявали работодателската власт. Евентуалните пречки за заемане на длъжността биха могли да ангажират друг вид отговорност, но същите не са предмет на настоящият правен спор. Доколкото Б.М. е бил законен представител на дружеството, обстоятелство установимо и от вписванията в Търговски регистър, то въззивният състав споделя извода на първоинстанционния съд, че заповедта е подписана от лица с представителна власт. В цитираната заповед са описани няколко нарушения на трудовата дисциплина: 1/ За неизпълнение на разпорежданията на прекия му ръководител съгласно 2 бр. докладни записки Н.А. П. – Главен юрисконсулт за възлагане на работа, като са му връчени по списък имуществени щети за написване на искови молби, които да бъдат предадени съответно на 30.09 и 02.10.2020г. На 30.09. А. Н. предал изготвени само 8 броя искови молби, които не били окомплектовани. В заповедта се разяснява, че предвид бланкетния характер на исковите молби за написването и окомплектоването на една такава били необходими около 20 мин.; 2/ За това, че в нарушение на чл. 6, ал. 2 от Правилника за вътрешния трудов ред на 24.09.2020г. ищецът се явил на работа в 8, 39 часа, вместо в 8, 30 часа.; 3/ За това, че на 29.09.2020г. Ал. Н. напуснал работното си място в 12, 01ч. и се завърнал в 13, 29 часа, без да е уведомил и съответно получил разрешение в нарушение на Правилника за вътрешния трудов ред. Посочено е, че през работно време лицето не изпълнявало възложената му работа, като използвал служебния си компютър, за да гледа телевизия, което обстоятелство се изтъйва в контекста на твърдяната от него невъзможност за изпълнение на възложените му задачи в срок.; 4/ На 30.09.2020г. Ал. Н. напуснал работното си място в 13: 15ч. и се завърнал в 13: 55ч. при положение, че ползвал обедната си почивка от 12: 30ч. до 13ч. без надлежно уведомяване; 5/ На 29.09.2020г. и на 30.09.2020г. Ал. Н. останал в офиса след края на работното време, без надлежно уведомяване и разрешение в нарушение на Правилника за вътрешния трудов ред.; 6/ Във връзка с изисквани обяснения за това от къде, по какъв начин и кога се е запознал с Правилата за работа на Управителния съвет, цитирани в негова докладна записка от 23.09.2020г. след като същите не са публикувани и съгласно задължение за пазене на професионална тайна членовете на управителния съвет не са имали право да ги разпространяват.; 7/ С поведението си А. Н. пречел на останалите служители да изпълняват трудовите си задължения, като се държал арогантно, повишавал тон, непрекъснато отправял забележки и коментари относно отваряне и затваряне на прозорци и врати в работното помещение, както и за наличието или не на тиха музика от радиоприемника в стаята, което създавало безпокойство в служителите, работещи с него в една стая, касаещо тяхното психическо и физическо здраве, както и се нарушавал работния процес, изразяващо се в изпитване на страх да стоят с него в една стая при затворена врата. Безспорно е в съдебната практика и теория, че при няколко посочени нарушения на трудовата дисциплина при наложено дисциплинарно наказание е необходимо изследване на всяко едно от тях. Дали действително са извършени деяния, съставляващи нарушение на трудовата дисциплина от страна на ищеца, е предмет на проверка в хода на производството и съобразно заявените от ищеца основания за незаконност на уволнението. С оглед правилата на чл. 154, ал. 1 ГПК работодателят следва в условията на пълно и главно доказване да установи, че служителят е извършил описаните в заповедта нарушения на трудовата дисциплина. Съдът намира, че ответникът не е установил в условията на пълно и главно доказване, че ищецът е извършил твърдените нарушения на трудовата дисциплина поради следните съображения: По отношение на нарушението, посочено в т.1 от процесната заповед: С доклада по делото и на основание чл. 146, ал. 1, т. 3 и 4, вр. чл. 153 ГПК, че представените от ищеца 25 броя проекти на искови молби са били изготвени от него в периода от 24.09. до 07.10.2020 г., като предвид липсата на оплаквания във въззивната жалба на ответника, свързани с допуснати процесуални нарушения във връзка с доклада по делото, съдът не може да възприеме други фактически изводи. От събраните по делото доказателства не се установява да са били налице неточности, свързани с неправилното окомплектоване на исковите молби. Съдът намира за неоснователно оплакването във въззивната жалба на ответника, че в процесната заповед не се има предвид липса на качества за изпълнение на работата, а неизпълнение на възложената от работодателя работа. Събраните по делото доказателства не налагат този извод, тъй като освен отделено като безспорно, по делото са налични доказателства, че ищецът е изготвил част от възложените му проекти за искови молби. По оплакването на въззивника ответник, че вместо да изпълнява трудовите си функции, ищецът използвал работното време за съставяне и оформяне на докладни записки, следва да бъде посочено, че изготвянето на докладни записки, които са представени по делото във връзка с претенцията на ищеца по иска с правно основание чл. 225, ал. 3, са израз на неговото законово регламентирано право да изисква съдействие от работодателя във връзка с изпълнението на трудовите му функции, като упражняването на това право не следва да се отразява негативно върху оценката на трудовата дисциплина на ищеца. По отношение на нарушенията, описани в пункт 2-5 от процесната уволнителна заповед: По отношение на нарушението по пункт 2 от процесната заповед следва да бъде посочено, че съгласно чл. 6 от представения по делото Правилник за вътрешния трудов ред, утвърден с посл. изм. съгласно решение от 31.10.2019г. на Управителния съвет 8-часовото работно време на служителите във Фонда се разпределя по следни начин: начало от 8, 30 до 9, 00 часа, край от 17, 00 до 17, 30 часа и обедна почивка с продължителност от 30 мин, която се ползва в удобно за всеки служител време, като се спазва изискването за непрекъснат цикъл на работа за съответното структурно звено. Отделно от това в двустранно подписания протокол за възстановяване на работа е посочено, че ищецът се явил на 24.09.2020 г. в 8: 29 часа за изпълнение на служебните си задължения. Ето защо, дори и да бе установено, че ищецът се е явил на работа в 8: 39 часа на 24.09.2020 г., то това не би представлявало нарушение, доколкото този част би бил в регламентирания диапазон за започване на работа съгласно вътрешните правила на работодателя. За установяване на нарушенията по пункт 3-5 от процесната заповед са представени многобройни докладни записки, които съдържат изявления на служители на Гаранционния фонд, част от които осъществяват ръководни спрямо ищеца функции, поради което същите не са доказателства за твърдените факти. За установяване на тези обстоятелства са събрани и гласни доказателства чрез разпита на свидетеля Й.. Макар и да съдържат информация относно нерегламентирани отсъствия, показанията на свидетелката не са достатъчно конкретни. В тях липсва информация за продължителността на отсъствията – дали се касае за краткотрайно или дълготрайно отсъствие, по кое време е установено отсъствието. Не е ясен броят на преждевременните напускания (свидетелката заявява, че не си спомня колко често е отсъствал ищецът.) с оглед приложението на разпоредбата на чл. 190, ал. 1, т. 1 КТ, а тези обстоятелства биха били от значение и за квалифициране на деянията на ищеца като дисциплинарни нарушения, доколкото видно и от Правилника за вътрешния трудов ред работодателят осигурява 15 минути почивка преди и след обяд за работещите с видеодисплеи, поради което такова отсъствие би могло да бъде и за използване на регламентирана почивка. Отделно от това в свидетелските показания не се съдържа информация за оставане на ищеца на работното място след приключване на работния ден. Макар и да е оправдана липсата на спомени за относимите обстоятелства предвид това, че показанията са дадени за събития, случили се 3 години преди откритото съдебно заседание, същите не са достатъчни да формират извод за доказаност на извършените нарушения. Изминалия период от време между процесните събития и откритото съдебно заседание не освобождава ответника от задължението му да проведе пълно и главно доказване за обстоятелствата, за които му е разпределена доказателствена тежест. Във връзка с твърдяното нарушение по пунктове 6 и 7 от процесната уволнителна заповед следва да бъде посочено, че извън докладните записки, по делото не са събрани други доказателства, че са извършени тези нарушения, а с оглед изложените по-горе съображения не могат да бъдат формирани изводи за доказаност на тези нарушения единствено въз основа на тези документи, издадени от служители на работодателя. При изложените дотук съображения настоящия съдебен състав намира, че процесното дисциплинарно уволнение е незаконосъобразно, поради което следва да бъде отменено. С оглед правомощията на въззивния съд, уредени в чл. 269 ГПК, и доколкото не са изложени конкретни оплаквания във връзка с исковете по чл. 344, ал. 1, т. 2 и 3 КТ, с оглед извода за незаконност на уволнението, първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено и в частта, с която са уважени предявените искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 2 и 3 КТ. По разноските: При този изход на спора и доколкото въззивните жалби на двете страни са неоснователни, разноските следва да останат в тежест на страните така, както са сторени. По частната жалба на ищеца: С Определение № 20124563 от 14.06.2024 г., постановено по гр. д. № 59442/2020 г. по описа на Софийски районен съд, 113-и състав, е оставено без уважение обективираното в постъпилата по делото въззивна жалба от А. Н. Н. искане за изменение на постановеното по делото решение № 20113529 от 18.01.2024 г. в частта за разноските. За да постанови обжалваното определение първоинстанционният съд е приел, че сторените пътни разходи не представляват деловодни разноски, поради което не се следват на ищеца, както и че обстоятелството кое лице е положило подпис върху издадената фактура за адвокатското възнаграждение на ответника е ирелевантно. Съдът намира подадената от ищеца частна жалба за неоснователна поради следното: При ангажиране на отговорността за разноски се покриват само тези, които по естеството си са необходими за движението на процеса – нормативно предопределени или свързани с процесуално действие, указано от съда, но не и тези, които са в дискреция на страната – например, да изпрати исковата молба по пощата или да се депозира лично в съда, дали да се ползва определен вид превоз и т.н. Ето защо, пътните разходи, доколкото не представляват съдебноделоводни разноски, не могат да се претендират на основание чл. 78 ГПК. Отделно от това отговорността за разноски е уредена като ограничена обективна отговорност за вредите от предявяването на неоснователен или недопустим иск и включва само внесените такси и разноски по производството, както и възнаграждението за един адвокат. Отговорността за разноски е ограничена, защото не включва всякакви други разходи и пропуснати ползи от страната по делото (например пътните разноски за явяването на страните пред съда - за разлика от уредбата в ЗГС) и е обективна, защото ищецът отговаря без вина, стига ответникът да е дал повод за завеждане на делото (определение №379/16.10.2018 г. на ВКС по ч. гр. д. №3121/2018 г., трето ГО). Съдът намира за неоснователно оплакването на ищеца, че не е доказано заплащането на адвокатското възнаграждение от ответника. По делото е представена фактура, както и движение по сметка, видно от които сумата е заплатена в полза на банковата сметка на адвокатското дружество. При доказателства за извършеното плащане, ирелевантен е въпросът кое лице е подписало процесната фактура, По частната жалба на Гаранционен фонд: С Определение № 20124563 от 14.06.2024 г., постановено по гр. д. № 59442/2020 г. по описа на Софийски районен съд, 113-и състав, е оставена без уважение молба с вх. № 25002115/25.01.2024 г. от Гаранционен фонд за изменение на постановеното по делото решение № 20113529 от 18.01.2024 г. в частта за разноските. За да остави без уважение подадената от Гаранционен фонд молба за изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските, Софийският районен съд се е позовал на чл. 81 ГПК, като е приел, че доколкото ответникът не е поискал и не е представил доказателства за сторени разноски по исковете, по които производството е прекратено, то разноски не се следват. Съдът намира подадената от ищеца частна жалба за неоснователна поради следното: С протоколни определения от проведените на 04.10.2022 г. и 10.10.2023 г. открити съдебни заседания, производството по делото в частта относно инцидентния установителен иск за прогласяване нищожността на уволнителната заповед и в частта относно осъдителния иск с правно основание чл. 224 КТ за обезщетение за неизползван платен годишен отпуск е било прекратено. Съгласно чл. 81 ГПК, във вр. с чл. 78 ГПК, разноски се присъждат с акта, с който приключва производството на всяка инстанция и с който искът се уважава или отхвърля, респективно се прекратява производството по него ( определение № 17 от 28.01.2021 г. по гр. д. № 4250/2019 г., Г. К., IV г. о. на ВКС, определение № 41 от 23.03.2021 г. по ч. гр. д. № 3311/2020 г., Г. К., I г. о. на ВКС, определение № 1088 от 11.03.2024 г. по ч. гр. д. № 679/2024 г., Г. К., II г. о. на ВКС). Затова в случая цитираните протоколни определения, с които производството по делото е прекратено относно част от предявените искове, има характер на съдебен акт по чл. 81 ГПК. Пропускът на страната да претендира разноски в производствата, които са прекратени, респ. да подаде молба по чл. 248 ГПК във връзка с разноските по тези производства, не може да бъде саниран в настоящото производство, в което съдът се произнася по същество по останалите искове. Ето защо, при определяне на разноските, тези, свързани с прекратените производства, не следва да бъдат взети предвид. С оглед изложеното постановеното по реда на чл. 248 ГПК определение следва да бъде потвърдено, а подадените частни жалби – оставени без уважение. С оглед на правилата, установени в разпоредбата на чл. 280, ал. 2, т. 3 ГПК въззивното решение може да се обжалва с касационна жалба пред Върховния касационен съд. Така мотивиран, съдът