Решение № 5725 от 8.9.2026 г. на Софийски градски съд по дело № 234/2026 г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК. С решение № 20145473 от 15.10.2025г., постановено по гр. дело № 21775/2020г. по описа на СРС, 73-ти състав са отхвърлени исковете на Б. Й. К. срещу Софийски университет „Св. Климент Охридски“, както следва: по чл. 124, ал. 1 вр. чл. 26, ал. 2, предл. 3 ЗЗД – за обявяване за нищожна на Заповед на ректора на университета № РД- 22-810 от 07.04.2020г., с която е прекратено трудовото правоотношение по трудовия договор с ищеца по чл. 111 КТ, считано от 28.04.2020г. поради липса на предписаната от закона писмена форма; по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ за признаване за незаконно и отмяна на уволнението на ищеца със Заповед на ректора на университета № РД- 22-810 от 07.04.2020г.; по чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ за възстановяване на ищеца на предишната работа по трудовия договор по чл. 111 КТ с № РД- 22-112/21.01.2019г., която е изпълнявал преди уволнението му със Заповедта на ректора на университета № РД- 22-810 от 07.04.2020г. - координатор „Трансфер на знания, връзки с бизнеса“; по чл. 128, т. 2 КТ за осъждане на ответника да плати на ищеца сумата от 9828 лева, претендирана като трудови възнаграждения по трудовия договор с № РД-22- 112/21.01.2019г. за периода октомври 2019г.- май 2020г., ведно със законната за забава лихва от 01.12.2019г. до изплащане на сумата. Срещу така постановеното решение е постъпила в законоустановения срок въззивна жалба от Б. Й. К., с която се обжалва решението в частта, с която е отхвърлен предявеният иск по чл. 128, т. 2 КТ за осъждане на ответника Софийски университет „Свети Климент Охридски“ да заплати сумата от 9828 лева, претендирана като трудови възнаграждения по трудовия договор с № РД-22-112/21.01.2019г. за периода октомври 2019г. - май 2020г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на сумата. В жалбата са изложени съображения за немотивираност и неправилност на решението в обжалваната му част. Сочи, че извършеният от съда анализ на длъжностната характеристика и представените по делото месечни отчети за периода октомври 2019г.- май 2020г. ясно показвал, че съставът се бил произнесъл по въпроси, стоящи извън компетентността му и не подлежали на съдебен контрол. Съдът нямало как да прецени и не следвало да се произнася по въпроса дали напр. „Е-кореспонденция с организаторите на конференцията в Белфаст“ способствала за постигането на целите на проект „Изграждане и развитие на Център за върхови постижения „Наследство БГ“. Поддържа, че в мотивите си съдът не засягал темата дали е допустимо работодателят да извършва количествена и качествена преценка на престирания от работника или служителя труд и на тази база да определя възнаграждението му. Не били обсъдени и изложени доводи, че през по-голямата част от процесния период ръководителят на проекта изобщо не давал обратна връзка на ищеца относно причините за неприемането на отчетите и неизплащането на трудовото възнаграждение. Счита, че с бездействието си работодателят бил нарушил принципа на добросъвестност при осъществяването на трудовите права и задължения, регламентиран в чл. 8, ал. 1 КТ. Твърди, че ако работодателят не е бил доволен от качеството на изпълнение на служебните му задължения следвало да му даде указания за подобрение на представянето, както и можел да му наложи дисциплинарно наказание или да прекрати трудовия договор по реда на чл. 328, ал. 1, т. 5 КТ. Никоя от тези възможности не била използвана като вместо това незаконосъобразно било преустановено изплащането на трудовото възнаграждение. Поддържа, че съдът винаги когато бил сезиран с оплакване за злоупотреба с право бил длъжен да го обсъди. Сочи, че от приетата съдебно-техническа експертиза по категоричен начин се установявало, че за всеки от месеците в процесния период бил изпълнил задължението си да изготви и изпрати отчет. Твърди, че почти не бил получавал обратна връзка от ръководството на проекта за възраженията им срещу работата му /отчетите не били приемани, но без обяснение защо, а проф. И. няколкократно отказвал провеждането на среща за изясняване на ситуацията/. От мотивите на докладите на проф. И. се установявало, че основната причина отчетите да не бъдат приемани била липсата на какъвто и да е било резултат, както и било посочено системно неизпълнение на поставените задачи, свързани както с трансфер на знания, така и с осъществяване на връзки с бизнеса. Поддържа, че по трудовото правоотношение работникът или служителят дължи престиране на работна сила, а резултат дължал изпълнителят по граждански договор. Ответникът не доказал комуникирането на твърдените пропуски с ищеца. В продължение на осем месеца нарушавал основното си задължение по силата на трудовото законодателство да заплаща трудовото възнаграждение за положен труд. Вместо да установи това нарушение първоинстанционният съд бил формулирал фактически невярното заключение, че ищецът изобщо не бил работил, за да мотивира правния нонсенс, че работодателят можел да плати или да не плати дължимото трудово възнаграждение според това дали бил доволен от резултатите от положения труд. Искането към съда е да отмени решението в частта, с която е отхвърлен предявеният иск по чл. 128, т. 2 КТ вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД като необосновано и неправилно и вместо него да му присъди неизплатените трудови възнаграждения за периода от октомври 2019г. до май 2020г. в общ размер от 9828 лева, ведно със законната лихва от датата на изпадане в забава до датата на окончателното плащане. Претендира разноски. В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК не е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемата страна- Софийски университет „Св. Климент Охридски“. В проведеното съдебно заседание на 14.05.2026г. процесуалният представител на въззиваемата страна е оспорил същата като неоснователна. Искането към съда е да отхвърли въззивната жалба и да потвърди обжалваното решение. С разпореждане от 14.01.2026г. съдът е указал на ищеца Б. Й. К. в едноседмичен срок от получаване на разпореждането с писмена молба с препис за насрещната страна да посочи дали предявява самостоятелен иск за лихва за забава по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за периода от 01.12.2019г. до датата на подаване на исковата молба- 03.06.2020г., в който случай да посочи период и размер на претенцията за мораторна лихва, или претендира законна лихва от датата на подаване на исковата молба- 03.06.2020г., до окончателното изплащане на сумата. С молба от 22.01.2026г. Б. К. е посочил, че не предявява самостоятелен иск за лихва за забава за периода от 01.12.2019г. до датата на подаване на исковата молба. Претендира законна лихва върху сумата от 9828 лева, представляваща неизплатени трудови възнаграждения, считано от датата на подаване на исковата молба- 03.06.2020г., до окончателното изплащане на сумата. Решение № 20145473 от 15.10.2025г., постановено по гр. дело № 21775/2020г. по описа на СРС, 73-ти състав в частта, с която са отхвърлени предявените от Б. Й. К. срещу Софийски университет „Свети Климент Охридски“ искове по чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл. 26, ал. 2, пр. 3 ЗЗД за обявяване за нищожна Заповед на ректора на университета № РД22-810 от 07.04.2020г., с която е прекратено трудовото правоотношение по трудовия договор с ищеца по чл. 111 КТ, считано от 28.04.2020г. поради липса на предписаната от закона писмена форма; по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ за признаване за незаконно и отмяна на уволнението на ищеца със Заповед на ректора на университета № РД-22-810 от 07.04.2020г. и по чл. 344, ал. 1 , т. 2 КТ за възстановяване на ищеца на предишната работа по трудовия договор по чл. 111 КТ с № РД-22-112/21.01.2019г., която е изпълнявал преди уволнението му със Заповедта на ректора на университета № РД-22-810 от 07.04.2020г.- Координатор „Трансфер на знания, връзки с бизнеса“, като необжалвано е влязло в сила. Софийски градски съд, след като обсъди събраните по делото доказателства, становищата на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира следното от фактическа и правна страна: Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо в обжалваната му част. Не са нарушени и императивни материалноправни норми. По правилността му настоящият съдебен състав намира следното: Предвид пределите на въззивната жалба предмет на въззивна проверка е решението на СРС единствено в частта, касаеща претенцията по чл. 128, т. 2 КТ за сумата от 9828 лева, представляваща неизплатено трудово възнаграждение за периода от м. 10.2019г. до м. 05.2020г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба- 03.06.2020г., до окончателното изплащане на сумата. На етапа на въззивното производство не е спорно между страните, че на 21.01.2019г. е бил сключен трудов договор № РД- 22-112 за изпълнение на дейности по проект BG05M2OP001-1.001-0001 за изграждане и развитие на Център за върхови постижения „Наследство БГ“. Видно от приетия препис от трудов договор същият е сключен на основание чл. 111 КТ вр. чл. 53 ЗВО и чл. 55, ал. 1, т. 2 Закона за управление на средствата от ЕСИФ съгласно чл. 10, ал. 2 от ПМС № 189 от 28.07.2016г. за определяне на национални правила за допустимост на разходите по програмите, съфинансирани от ЕСИФ за програмен период 2014-2020 в съответствие с раздел Първи, точка 3 от Ръководството за изпълнение на административни договори за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ, съфинансирани от ЕФРР по приоритетна ос 1 „Научни изследвания и технологично развитие“ на ОП „Наука и образование за интелигентен растеж“ 2014-2020 в изпълнение на административен договор за предоставяне на БФП по проект BG05M2OP001-1.001-0001 за изграждане и развитие на Център за върхови постижения „Наследство БГ“, финансиран от Оперативна програма „Наука и образование за интелигентен растеж 2014-2020г.“, съфинансирана от Европейския фонд за регионално развитие на основание чл. 31 от Вътрешните правила за работната заплата в Софийски университет „Св. Климент Охридски“ и заповед на ректора № РД-19-20/21.01.2019г. между Б. Й. К. и Софийски университет „Св. Климент Охридски“. С гореописания договор е възложено на въззивника-ищец да изпълнява функциите на координатор „Трансфер на знания, връзки с бизнеса“, като в рамките на установеното в трудовия договор работно време извън законоустановеното работно време по основния му трудов договор и въз основа на утвърдена длъжностна характеристика извършва дейности и задачи, свързани с изпълнението на проект BG05M2OP001-1.001-0001 за изграждане и развитие на Център за върхови постижения „Наследство БГ“. В договора са уговорени следните задължения на служителя: да се регистрира в информационната система на проекта, попълва и поддържа свой профил; да предоставя и статистически данни съгласно изискванията на Управляващия орган на Оперативна програма „Наука и образование за интелигентен растеж“ 2014-2020г.; извършва дейностите, посочени за заеманата от него позиция, възложени му със Заповед на ректора № РДІ19- 20/21.01.2019г. за определяне на участниците, изпълняващи дейности по проекта; осъществява и поддържа оперативен контакт със съответните длъжностни лица във висшето училище и екипа за организация и управление на проекта във връзка с реализацията на проектните дейности; до 5-то число на месеца, следващ отчетния да изготвя отчет за извършената от него дейност чрез информационната система на проекта. Отчетът се разпечатва, подписва и предоставя за приемане на работата от ръководителя на проекта. Съгласно чл. 3 от договора служителят има право на възнаграждение за изпълнение на задълженията по т. 2 в размер на 21 лева на час въз основа на реално отработени, отчетени и приети часове по ставката, определена в съответствие със Стандартните таблици за допустимия размер на почасовото възнаграждение на лицата, наети във връзка с управлението и изпълнението на проекта, определена за 1 астрономически час, съдържаща ефекта на разхода за възнаграждение и за вноски за осигуряване за сметка на осигурителя, но не повече от максималния брой часове, посочени в Заповедта на ректора за определяне на участниците, изпълняващи дейности по проекта- до 3 часа дневно и до 60 часа месечно. Съгласно чл. 4 от договора възнаграждението се дължи от работодателя за фактически отработени, отчетени и приети часове до максималния им месечен брой, посочен в заповедта на Ректора въз основа на месечен отчет за извършената работа, приет от ръководителя на проекта. В чл. 5 е посочено, че служителят има право да получи възнаграждение за отработени, отчетени и приети до 80 часа месечно и до 4 часа дневно за всички проекти по оперативни програми, финансирани от Европейските структури и инвестиционни фондове. В чл. 8 е посочено, че трудовият договор е със срок от 01.02.2019г. до 31.03.2023г., както и че трудовият договор може да бъде прекратен преди изтичане на срока по т. 8 и при неизпълнение на задълженията на служителя по т. 2 с изтичането на 15-дневно писмено предизвестие, отправено от едната до другата страна съгласно чл. 334 КТ. Не е спорно между страните и че на 18.04.2019г. е било сключено допълнително споразумение към трудов договор № РД-22-1042 за изпълнение на дейности по проект BG05M2OP001-1.001-0001 за изграждане и развитие на Център за върхови постижения „Наследство БГ“, с който Б. К. е приел да извършва функциите на координатор „Трансфер на знания, връзки с бизнеса“, като в рамките на установеното работно време по допълнителното му трудово правоотношение и извън законоустановеното работно време по основния му трудов договор и въз основа на утвърдена длъжностна характеристика извършва дейности и задачи, свързани с изпълнението на проект BG05M2OP001-1.001-0001 за изграждане и развитие на Център за върхови постижения „Наследство БГ“. Съгласно чл. 3 от договора служителят има право на месечно трудово възнаграждение за изпълнение на задълженията, описани в т. 2, в размер до 1260 лева. В чл. 3.1 е посочено, че възнаграждението се дължи въз основа на реално отработени, отчетени и приети от ръководителя на проекта часове извършена работа по реда на т. 2.4, но не повече от максималния месечен брой, посочен в заповедта на ректора за определяне на участниците, изпълняващи дейности по проекта- до 60 часа месечно. От приетата длъжностна характеристика на координатор „Трансфер на знания, връзки с бизнеса“ се установява, че задълженията са свързани с координиране и поддържане на необходимата документация; периодично докладване за напредъка на извършваните операции и дейности на водещия координатор и/или ръководител на проекта; взаимодействие с експерти счетоводител, комуникация и координация; документооборот, архив, мониторинг, подготовка междинни и заключителни доклади; оказване на техническа помощ; взаимодействие с експерти и координатори; работа с информационни системи на Софийски университет; организира комуникация с екипа по проекта, както и с ИА НОИР, партньори и асоциирани партньори по проекта, банки и други външни организации, свързани с дейността, която изпълнява по проект „Изграждане и развитие на Център за върхови постижения „Наследство БГ“ и др. Със Заповед № РД- 22-810/07.04.2020г. на ректора на Софийски университет „Св. Климент Охридски“ на основание чл. 334 КТ е прекратен трудовият договор по чл. 111 КТ на Б. Й. К., считано от 28.04.2020г. От приетия имейл от 03.11.2019г. се установява, че въззивникът е подал отчет за месец октомври 2019г. Приложен е отчет, в който са описани от страна на ищеца извършените дейности, както и постигнатите конкретни резултати, посочени са отработени часове- 60, при часова ставка от 21 лева и месечно възнаграждение в размер от 1260 лева. От приетия имейл от 06.12.2019г. се установява, че Б. К. е изпратил отчет за месец ноември 2019г., както и че в изготвения отчет са описани конкретни резултати и е приложен отчетен доклад за ноември 2019г. с отработени 60 часа при часова ставка от 21 лева и месечно възнаграждение в размер от 1260 лева. От приетия имейл от 06.01.2020г. се установява, че Б. К. е изпратил отчет за месец декември 2019г., както и че в изготвения отчет са описани конкретни резултати и отчетен доклад за декември 2019г. с отработени 57 часа при часова ставка от 21 лева и месечно възнаграждение в размер от 1197 лева. Приет е отчет за януари 2020г. с посочени конкретни резултати, както и отчетен доклад за януари 2020г. и отчетени часове за месеца 60 при часова ставка 21 лева и възнаграждение в размер от 1260 лева. Приет е отчет за февруари 2020г. с посочени конкретни резултати, както и отчетен доклад за месец февруари 2020г. и отчетени часове 57 и месечно възнаграждение в размер от 1197 лева. Приет е отчет за месец март 2020г. с посочени конкретни резултати, както и отчетен доклад за месец март 2020г. при посочени отработени 60 часа при часова ставка от 21 лева и възнаграждение в размер от 1260 лева. Приет е отчет за месец април 2020г. с описани конкретни резултати, както и отчетен доклад за април 2020г. с посочени отработени 60 часа при часова ставка от 21 лева и възнаграждение в размер от 1260 лева. Приет е отчет за месец май 2020г. с отчетени резултати, както и отчетен доклад при посочени отработени 54 часа при 21 лева часова ставка и възнаграждение в размер от 1134 лева. Приета е и имейл кореспонденция, неоспорена от страните, проведена между Б. К. и проф. Х. от 30.10.2019г. относно изготвения от доц. К. отчет като координатор и липса на получен резултат. Прието е писмо с изх. № 93-Б-16/02.03.2020г. по описа на Софийски университет „Св. Климент Охридски“, в което е посочено, че отчитането на положения труд по ОП „Наука и образование за интелигентен растеж“ е месечно и изплащането на възнаграждения е срещу реално постигнати резултати. Отчетът следвало да съдържа всички нужни реквизити, в това число и подпис за приемане на работата от ръководителя на проекта. От м. 10.2019г. отчетите на Б. К. не били приети от ръководителя на проекта /с изключение на м. януари 2020г., който не бил подписан от К./ като основната причина била, че липсвал постигнат резултат. Посочено е, че не били изпълнени поставените задачи, свързани както с трансфер на знания, така и с осъществяване на връзки с бизнеса, както и че за месеците, които отчетите били приети, било получено дължимото възнаграждение. Приет е доклад с вх. № 70-85-36/23.03.2020г. по описа на Софийски университет „Св. Климент Охридски“ от чл. – кор. проф. дин. Иван И. в качеството му на ръководител на п р о е к т BG05M2OP001-1.001-0001 за изграждане и развитие на Център за върхови постижения „Наследство БГ“, адресиран до ректора на СУ „Св. Климент Охридски“, в който е посочено, че във връзка с изпълнение на проекта през януари 2019г. с доц. Б. К. бил сключен трудов договор № РД-22-112/21.01.2019г. по чл. 111 КТ, а по късно и допълнително споразумение към него № РД-22-1042/18.04.2019г. Във връзка със системно неизпълнение на поставени задачи на доц. д-р К. като координатор на екипа за управление на проекта, а също поради неспазване на изискванията на Изпълнителна агенция „Оперативна програма „Наука и образование за интелигентен растеж“ за достоверно и коректно месечно отчитане на извършената дейност е предложено трудовият договор с доц. К. да бъде прекратен. Приета е и съдебно-техническа експертиза, от която се установява, че на мейл сървър @nasledstvo.uni-sofia.bg e установено наличие на отчет за процесния период м. март 2020г., който бил изпратен от имейл на ищеца и успешно бил получен от Любляна Спасова. Към момента на изготвяне на експертизата прикаченият файл не бил наличен в облачното пространство. Анализът на така установената фактическа обстановка налага следните правни изводи: Съгласно разпоредбата на чл. 128, т. 2 КТ работодателят е длъжен да заплаща в установените срокове на работника или служителя уговореното трудово възнаграждение за извършената работа. При предявен иск по чл. 128, т. 2 КТ в тежест на служителя е да докаже, че претендираното от него и неизплатено възнаграждение /основно или допълнително/, действително е било уговорено с работодателя, че то е било част от съдържанието на трудовото правоотношение, както и че е престирал реално уговорената работа, доколкото от тези положителни факти работникът черпи изгодни правни последици, а в тежест на работодателя е да докаже, че дължимото възнаграждение действително е било изплатено. В константната практика на ВКС се приема, че трудовият договор е особен вид възмезден договор, което се обуславя от съдържанието на основните насрещни престации по него - от страна на работника/служителя - предоставяне на работодателя на работната си сила, а от страна на работодателя - заплащане на трудово възнаграждение, представляващо цената на работната сила. Работникът/служителят е длъжен да изпълнява работата, за която се е уговорил, и то точно и добросъвестно, съобразно предвиденото в чл. 124 и чл. 125 КТ като работодателят му дължи уговореното трудово възнаграждение за извършената работа /чл. 128 от КТ/. При непрестиране на работната сила право на трудово възнаграждение съществува само в случаите, когато това не се дължи на виновно поведение на работника/служителя, а именно: при неизпълнение на трудовите норми /чл. 266, ал. 1 КТ/, при престой и производствена необходимост /чл. 267 КТ/, при производство на некачествена продукция /чл. 268, ал. 3 КТ/. По въпроса относно обстоятелството коя страна носи доказателствената тежест за установяване на реалното престиране на труд по иска с правно основание чл. 128, т. 2 от КТ е формирана практика на ВКС в решение от 28.11.2019г., постановено по гр.д. № 110/2019г., Трето ГО, която се споделя от настоящия съдебен състав. В цитираното решение е прието, че по общо правило длъжникът доказва изпълнението, а кредиторът факта на неизпълнение /пълно, забавено или лошо/. Когато трудовият договор има за предмет престиране на работна сила, а не на резултат, работникът или служителят трябва да докаже, че е предоставил работната си сила, а работодателят е длъжен да докаже неизпълнението - че работникът не се е явил, че е напуснал преждевременно и т. н. Тъй като трудовият договор е с продължително изпълнение, за да се установи, че е предоставил работната си сила, работникът или служителят е достатъчно да докаже, че е постъпил на работа. Този извод се извежда и по аргумент от чл. 63, ал. 3 КТ, където непостъпването на работа е уредено като прекратително условие. Постоянното, системното или продължителното неизпълнение на трудовите задължения, включително неявяване на работа, преждевременно напускане или отказ да се изпълняват поставените задачи са факти на неизпълнение и те се доказват от работодателя. В конкретния случай от събраните по делото доказателства в частност от приетите отчети, както и от приетата съдебно-техническа експертиза, която въззивният съд кредитира като пълно и компетентно изготвена на основание чл. 202 ГПК, се установява, че за процесния период от октомври 2019г. до 05.2020г. въззивникът е изпращал изготвени отчети съгласно задълженията си по трудовия договор. По отношение на изложените от работодателя съображения за качеството на изпълнение на възложените на ищеца дейности следва да бъде посочено следното: по възникнало трудово правоотношение работникът дължи предоставяне на работна сила, а не резултат. В този смисъл процесното правоотношения е трудово, а не гражданско-правно по ЗЗД /договор за изработка или договор за консултански услуги/. В този смисъл ищецът не е дължал реализиране на конкретен резултат, който да обуслови дължимост на възнаграждение. С оглед на което следва да се приеме, че обстоятелството, че част от отчетите не са били приети от страна на ръководния проекта орган, не би могло да обуслови извод за недоказаност на престацията на работна сила. Самото неприемане на отчетите поради твърдяна от работодателя липса на постигнат резултат не води до извод за неполагане на труд, а представлява оценка на качеството на изпълнение на възложените трудови дейности. Предвид което неправилен е изводът на първоинстанционния съд, че от приетите отчети не се установявало престиране на труд, доколкото не включвали изпълнение на дейности по проекта под кодове В1- В8. На следващо място съдът намира да посочи, че лошото изпълнение на трудовите задължения от работника или непълното им изпълнение -изпълнение само на част от задълженията, включени в трудовата функция на работника, няма за последица недължимост на уговореното между страните трудово възнаграждение. Трудово възнаграждение се дължи в уговорения размер като за работодателя е налице правната възможност да ангажира във връзка с неточното изпълнение на трудовия договор от работника дисциплинарната отговорност на последния, включително като го уволни дисциплинарно или по реда на чл. 328, ал. 1, т. 5 КТ. Още повече, в случая не се твърди, че е налице пълна липса на положен труд, а се оспорва полезността му, т.е. полезният ефект от проведените от ищеца срещи и извършени проучвания. Горното е видно и от мотивите за неприемане на отчетите /обективирани върху самите отчети/, както и от мотивите към предложението за прекратяване на трудовото правоотношение, а именно че не бил осъществен контакт с представител на бизнеса, липсвал резултат от действията на работника, както и посочване на системно неизпълнение на поставени задачи без същите да са конкретизирани по вид и период. Настоящият съдебен състав приема, че изцяло извън предмета на спора е обстоятелството дали извършените от ищеца дейности са постигнали искания от работодателя научно-организационен резултат. Както правилно е посочил въззивникът, при наличие на трудово правоотношение рискът от непостигане на резултат винаги се носи от работодателя и не може да бъде прехвърлен върху работника. С оглед доводите на страните, включително довода на въззивника за злоупотреба с право от страна на работодателя, следва да бъде посочено, че по делото не се установява ръководител на проекта или представител на ответника своевременно да е давал указания на ищеца във връзка с възложените му функции и извършена преценка за некачествено изпълнение на същите. Така от една страна по делото се установява пълно и главно, че ищецът е изпращал ежемесечно отчети с подробно описани извършените от него дейности, както и постигнатия според него резултат от началото на трудовото правоотношение до месец май 2020г. Същевременно се установява, че за първите осем месеца работодателят е приемал отчетите на Б. К. и е изплащал своевременно трудово възнаграждение, но за периода от 10.2019г. до 05.2020г. не е приемал отчетите, респ. не е изплащал възнаграждение. Независимо от представяните от въззивника отчети не се установява работодателят да е давал указания за отстраняване на некачествено извършена работа /извън гореописаната кореспонденция през месец октомври 2019г./, както и за провеждане на твърдените от ответника срещи с ректора на университета. Въпреки че не е приемал изготвените отчети, обаче, ответникът в продължение на повече от 6 месеца не е предприемал и предоставените му в работодателска власт правомощия за прекратяване на трудовото правоотношение. Така работодателят едновременно не е приемал отчетите и не е изплащал възнаграждение, както и не е предприемал действия по прекратяване на трудовото правоотношение, което поведение според настоящия съдебен състав обуславя извод за недобросъвестно упражняване на права по смисъла на чл. 8 КТ. Обстоятелството, че отчетът следва да бъде приет от ръководителя на проекта, респ. че следва да бъде публикуван в съответната система и да бъде включен в Междинния финансов отчет, не води до възможност за работодателя в неограничен период от време да не предприема действия нито по прекратяване на трудовия договор, нито по изплащане на възнаграждение, а както беше посочено не се установява по делото и през този период с ищеца да е провеждана комуникация относно неприемането на отчетите, да са давани указания за поправянето им или да са му възлагани допълнителни задачи, които той да не е изпълнил. Предвид гореизложеното настоящият съдебен състав приема, че изводът на СРС за недоказаност на престирания труд от страна на ищеца е неправилен и несъответстващ на събраната по делото доказателствена съвкупност. Правнорелевантният въпрос по чл. 128, т. 2 КТ е дали труд е положен, а не дали работодателят е удовлетворен от качеството или резултатността на изпълнението. При положение, че работодателят е смятал, че ищецът не изпълнява качествено задълженията си е имал възможност във всеки момент от действието на договора да упражни правото си да прекрати правоотношението на това основание. При така установеното по делото и противно на твърденията на работодателя се налага извод, че за ответника като работодател предвид двустранния и възмезден характер на трудовото правоотношение (чл. 242 КТ) е възникнало основното задължение по чл. 128 КТ да заплаща месечно на ищеца в качеството му на работник уговореното трудово възнаграждение. Предвид гореизложеното работодателят е дължал трудово възнаграждение на работника за периода на действие на трудовото правоотношение, а именно до 04.2020г. Както беше посочено извън предмета на въззивното производство е дали заповедта, с която е било прекратено правоотношение, е била законосъобразна. В тази част решението е влязло в сила и въззивният съд следва да зачете последиците от силата на присъдено нещо, а именно да приеме, че трудовото правоотношение е било прекратено, считано от 28.04.2020г. С оглед на което не се дължи трудово възнаграждение за месец май 2020г., доколкото през този период трудовото правоотношение е било вече прекратено. Предвид гореизложеното предявеният иск по чл. 128 КТ е основателен до сумата от 8694 лева, представляваща трудово възнаграждение за периода от 10.2019г. до 04.2020г., а за разликата над тази сума до пълния предявен размер от 9828 лева /за сумата от 1134 лева/ и за месец май 2020г. е неоснователен. С оглед на което в изпълнение на правомощията си по чл. 271 ГПК въззивният съд следва да отмени решението на СРС в частта, с която е отхвърлен предявеният иск по чл. 128 КТ за заплащане на сумата от 8694 лева, представляваща трудово възнаграждение за периода от 10.2019г. до 04.2020г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба- 03.06.2020г., до окончателното изплащане на сумата и вместо него да уважи предявения иск, а в останалата обжалвана част, с която е отхвърлен предявеният иск по чл. 128 КТ за разликата над тази сума до пълния предявен размер от 9828 лева и за месец май 2020г. решението като правилно следва да бъде потвърдено. По разноските: При този изход от спора право на разноски имат и двете страни, но въззиваемият СУ „Климент Охридски“ не е претендирал разноски в настоящото и в първоинстанционното производство, поради което такива не следва да му се присъждат. Въззивният-ищец претендира адвокатско възнаграждение в първоинстанционното производство в размер от 1044 лева с вкл. ДДС като са представени и доказателства за сторените разноски, а именно договор за правна защита и съдействие от 13.05.2020г., фактура № 89 от 13.05.2020г. и платежно нареждане от 02.06.2020г. В производството първоначално са били предявени 4 обективно кумулативно съединени иска без в договора за правна помощ да е било посочено отделно възнаграждение по всеки от тях. Предвид което настоящият съдебен състав намира, че същото следва да бъде разделено съобразно броя на исковете. С оглед на което договореното възнаграждение по иска по чл. 128 КТ е в размер от 261 лева /1044:4/. С оглед уважената част от иска в полза на ищеца следва да се присъди възнаграждение в размер от 230,88 лева /118,05 евро/. Във въззивната инстанция Б. К. претендира адвокатско възнаграждение в размер от 1044 лева с включено ДДС като са представени и доказателства за сторените разноски, а именно договор за правна защита и съдействие от 13.05.2020г. /в т. 3.1.2 е договорено възнаграждение и за въззивна инстанция/, фактура № 828 от 06.11.2025г. и платежно нареждане от 10.11.2025г. С оглед уважената част от въззивната жалба в полза на въззивника следва да се присъдят разноски в размер от 923,54 лева /472,20 евро/. Въззиваемият следва да бъде осъден да заплати в полза на СГС на основание чл. 78, ал. 6 ГПК сумата от 173,88 лева /88,90 евро/, представляваща дължимата държавна такса за въззивно обжалване, както и сумата от 530,77 лева /271,38 евро/ в полза на СРС, представляваща възнаграждение за вещо лице, платено първоначално от бюджета на съда, както и сумата от 347,76 лева, държавна такса за СРС /177,81 евро/. Т.е. общо 449,19 евро. Така мотивиран, съдът