Решение № 1175 от 23.2.2026 г. на Софийски градски съд по дело № 7213/2024 г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК. С решение № 8412/09.05.2024 г. по гр. д. № 71197/2023 г. на Софийски районен съд, 148-ми състав, е отхвърлен предявеният от Н. Д. Д., ЕГН ••••••••••, срещу Апелативен съд София, ЕИК 121654463, осъдителен иск с правна квалификация по чл. 128, т. 2 от КТ за заплащане на сумата от 5499,00 лв., представляваща разликата между действително полученото от ищеца трудово възнаграждение, и това, което ищецът счита, че му се дължи според индексацията на възнаграждението според диапазона на колони 5 и 6 от Класификатора на длъжностите в администрацията на съдилищата, за периода от м. 01.2021 г. до м. 12.2023 г., ведно със законната лихва от датата на завеждането на исковата молба – 29.12.2023 г., до окончателното изплащане на задължението. В срока по чл. 259, ал. 1 ГПК срещу първоинстанционното решение е постъпила въззивна жалба от ищеца Н. Д. Д., в която са развити съображения за неправилност на решението. В жалбата се поддържа, че съдът е приел, че ищецът е сключил само един трудов договор – с Върховния касационен съд, но не е обсъдил доводите на ищеца, че същият е бил прехвърлен на новата работа без съгласието му, че не е налице промяна на мястото на полагане на труд, нито на обема на дължимия труд, както и че е налице дискриминация спрямо служители, които са останали на работа във Върховния касационен съд и са получили индексация на трудовите възнаграждения. Сочи се, че съдът бил приел, че е налице прехвърляне на дейност от едно предприятие на друго, но е интерпретирал погрешно последиците от това. Поддържа се, че съдът не е обсъдил защо не е сключен нов трудов договор с ищеца при наличието на едностранно изменение на правоотношението. Заявява, че при промяна на работодателя на новия работодател се прехвърлят всички задължения на предходния, включително задължението за заплащане на престирания труд, заедно със задължението за индексиране на същото. Изразено е несъгласие с извода на съда, че ищецът не може да получава по-високо възнаграждение от това, което следва от колони 7 и 8 на Класификатора. В тази връзка се обръща внимание, че ищецът е запазил по-високото си възнаграждение, което е получавал при предходния работодател, въз основа на решение на ВСС, с което за периода от 15.07.2020 г. до приемането на нов класификатор за 2021 г. е получавал възнаграждение в диапазона на колони 5 и 6 вместо на колони 7 и 8. Предвид запазването на размера на възнаграждението му в рамките на колони 5 и 6, жалбоподателят счита, че е следвало да получи и индексиране на възнаграждението съгласно тези показатели. Моли съда да отмени обжавалното решение и да уважи предявения иск. Претендира разноски. В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемият Апелативен съд – София е подал отговор на въззивната жалба, в който са развити съображения за нейната неоснователност. Въззиваемата страна поддържа, че в случая била налице хипотеза на чл. 123, ал. 1, т. 7 КТ вследствие на извършеното от ВСС възлагане на председателя на Апелативен съд – София да стопанисва сградата на съдебната палата в гр. София, поради което била настъпила промяна в работодателя на служителите в отдел „Стопанисване сградата на съдебната палата – гр. София“. След тази промяна ищецът не бил запазил статута си на служител в ВКС, като промяната на работодателя и брутното трудово възнаграждение била обективирана в допълнително споразумение № 179 от 26.02.2021 г. При тази промяна се било запазило съдържанието на трудовото правоотношение, но извършването на индексация на работната заплата представлявало правна възможност за работника, а не негово субективно право. С оглед на това трудовото възнаграждение било запазено без изменение, но след извършената смяна на работодателя, за ищеца били приложими правилата за индексация на заплатите за служител в съд от първа група. С оглед на това и предвид безспорния факт, че Апелативен съд – София бил изплатил изцяло дължимото възнаграждение с приложимата индексация, искът бил неоснователен и правилно бил отхвърлен от СРС. Счита за неотносимо сравнението на ищеца със служителите във ВКС, тъй като ищецът не бил негов служител след прехвърлянето, а получаваното до 2021 г. на различно възнаграждение обосновава с пар. 1 от ПЗР на Правилата за прилагане на Класификатора за длъжностите в администрацията на съдилищата и приетите от ВСС решения. Оспорва твърденията на жалбоподателя за неравноправно третиране, тъй като същият бил запазила условията на трудовото си правоотношение, включително размера на възнаграждението, който бил по-висок от този, определен за служителите в администрацията на САС. Моли съда да потвърди обжалваното решение. Претендира юрисконсултско възнаграждение. Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба доводи за пороци на атакувания съдебен акт и становището на насрещната страна, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Не са нарушени императивни материалноправни норми. Решението е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите в жалбата е необходимо да се добави и следното: По така предявения иск в доказателствена тежест на ищеца е да докаже наличието на трудово правоотношение с ответника през процесния период и престирането на труд по него за процесния период, твърденията си за извършено прехвърляне на всички служители на трудови договори в отдел „Стопанисване сградата на съдебната палата – гр. София“ от Върховния касационен съд към Апелативен съд – София по силата на прието решение на Пленума на ВСС, при което е запазено трудовото правоотношение на ищеца във вида преди прехвърлянето, включително наличието на право на индексация на трудовото възнаграждение в диапазона по колона 5 и 6 от Класификатора на длъжностите в администрацията на съдилищата. В доказателствена тежест на ответника е да докаже възраженията си, че индексацията на трудовото възнаграждение следва да се извърши по реда на колона 7 и 8 от Класификатора на длъжностите в съдилищата, в сила от 01.01.2021 г., респективно изплащането на дължимото трудово възнаграждение. Страните не спорят и от приетото от СРС споразумение № 878 от 12.07.2017 г. се установява, че между ищеца и Върховния касационен съд е възникнало трудово правоотношение, по силата на което ищецът е изпълнявал длъжността „специалист-електротехник“ във Върховния касационен съд, в сектор „Експлоатация на сгради и съоръжения, отдел „Управление на собствеността“ в Общата администрация на ВКС при основно трудово възнаграждение от 655 лева. С допълнително споразумение № 230 от 15.02.2020 г. считано от 01.01.2020 г. основното трудово възнаграждение на ищеца възлиза на 1418 лева, а ведно с ранг и допълнително месечно възнаграждение за придобит трудов стаж и професионален опит – на 1597,51 лева. Също така няма спор и от приетите от СРС писмени доказателства се установява, че с Решение на Пленума на ВСС, на основание чл. 130а ал. 2, т. 6 от Конституцията на Република България, вр. чл. 30, ал. 2, т. 5 и чл. 387 и чл. 388 ЗСВ, стопанисването на Съдебната палата, находяща се в гр. София, район "Триадица", бул. "Витоша" № 2, е отнето от Председателя на ВКС и е възложено на административния ръководител на Апелативен съд София, считано от 15.07.2020 г. С Решение на СК на ВСС от 9.06.2020 г., на основание чл. 30, ал. 5, т. 8 ЗСВ са съкратени 31 щатни бройки във ВКС /между които и заеманата от ищеца длъжност „специалист-електротехник“/, и са разкрити съответно 31 щатни бройки в Апелативен съд-София, считано от 15.07.2020 г., от които 1 щ. бр. е за длъжността „специалист-електротехник“; Със Заповед № А-1102/1.12.2020 г. на административния ръководител - Председателя на АС- София, издадена във връзка с решение на СК на ВСС по протокол № 18/9.06.2020 г., с който от 15.07.2020 г. е увеличена щатната численост на съдебната администрация с 31 щатни бройки, на основание чл. 19, ал. 1 ПАС е утвърдена структура на администрацията на Апелативен съд- София, според която Отдел "Стопанисване и управление на съдебно имущество" включва 38 щатни бройки, между които и длъжността „специалист-електротехник“ с 2 щатни бройки. С Решение по Протокол № 3/04.02.2020 г. на СК на ВСС на основание чл. 341 ЗСВ е утвърден Класификатор на длъжностите в администрацията на съдилищата /КДАС/ от 01.01.2020 г., според който възнагражденията на служителите от Раздел IV, "Технически дейности" във ВКС и ВАС се определят в диапазона на колони 5 и 6, а за съдилищата от първа група, в която група попада САС, съгласно чл. 4, ал. 1, т. 2 ППКДАС – в диапазона на колони 7 и 8. Идентично е положението и при взимане на решенията за утвърждаване на Класификаторите през 2021 г., 2022 г. и 2023 г., обективирани в Протокол № 6/23.03.2021 г. на СК на ВСС, Протокол № 15/11.04.2022 г. на СК на ВСС и Протокол № 27/17.08.2023 г. на СК на ВСС. От приетото в първоинстанционното производство допълнително споразумение № 160 от 26.02.2021 г. се установява, че между Апелативен съд – София като работодател и ищеца е уговорено, считано от 01.01.2021 г. да бъде определено ново основно месечно възнаграждение за длъжността „специалист-електротехник“ в размер на 1470 лева, допълнително трудово възнаграждение за определен четвърти ранг в размер на 75 лева и допълнително трудово възнаграждение за ТСПО в размер на 139,05 лева или общо 1684,05 лева. С допълнително споразумение № 174 от 15.04.2022 г. между страните основното месечно възнаграждение е увеличено на 1617 лева, допълнителното трудово възнаграждение за трети ранг – на 160 лева, а допълнителното трудово възнаграждение за ТСПО - на 195,47 лева, или общо 1972,47 лева. С допълнително споразумение № 234 от 21.08.2023 г. между страните основното месечно възнаграждение е увеличено на 1860 лева, допълнителното трудово възнаграждение за трети ранг – на 180 лева, а допълнителното трудово възнаграждение за ТСПО - на 265,20 лева, или общо 2305,20 лева. От приетото пред СРС експертно заключение по съдебно-счетоводната експертиза, което съдът цени на основание чл. 202 ГПК като пълно, ясно и компетентно изготвено, се установява, че получените от ищеца месечни трудови възнаграждения за периода от 01.01.2021 г. до 31.12.2023 г. с елементи, посочени в колони 7 и 8 от класификатора възлизат на общо 64 014,02 лева, като при съпоставка с възнагражденията, дължими при прилагане на индексацията съобразно колони 5 и 6 от класификатора, вещото лице е установило, че разликата между начислената основна заплата по ведомост и основната заплата според диапазона на колони 5 и 6 от КДАС и ДТВ на ТСПО е в общ размер на 4010,90 лв., от които 1186,20 лв. за периода от 01.01.2021 г. до 31.12.2021 г. по КДАС в сила от 01.01.2021 г., 1328,58 лв. за периода от 01.01.2022 г. до 31.12.2022 г. по КДАС в сила от 01.01.2022 г. и 1496,12 лв. за периода от 01.01.2023 г. до 31.12.2023 г. по КДАС в сила от 01.04.2023 г. От заключението по допуснатата допълнителна задача към назначената ССчЕ се установява, че разликата между начисленото и преизчисленото допълнително трудово възнаграждение, която би получил ищецът, ако беше приложена индексацията е в размер на 385,00 лв. Също така между страните няма спор и от констатираните от вещото лице по ССчЕ начислени и изплатени от ответника трудови възнаграждения за периода се установява, че ищецът е полагал труд по трудовото си правоотношение, респективно е получавал възнаграждение за него. Спорът между страните се концентрира върху правото на ищеца да получава индексация на трудовото си възнаграждение съобразно колони 5 и 6 от класификатора след прехвърлянето му от Върховния касационен съд към Апелативен съд – София. В тази насока съдът намира следното: Решението на СК на ВСС по т. 16.3. от Протокол № 10/17.07.2020 г., съгласно което съдебните служители, отговарящи за съдебното имущество, могат да бъдат назначени в САС при прилагане на процедурата по чл. 343, ал. 2 ЗСВ /който позволява при назначаването на съдебния служител на друга длъжност във ВСС, ИВСС, НИП или същия орган на съдебната власт, както и при преместването му, конкурс да не бъде провеждан/, със запазване размера на трудовите им възнаграждения, съгласно § 1 от ПЗР на ППКДАС, е в приложение и в съответствие с разпоредбата на чл. 123 КТ. Съгласно нормата на чл. 123, ал. 1 КТ при промяна на работодателя в посочените хипотези трудовите правоотношения с работниците и служителите се запазват такива, каквито са били към момента на извършването й. Съгласно чл. 123, ал. 2 КТ в случаите по чл. 123, ал. 1 от КТ правата и задълженията на работодателя-прехвърлител преди промяната, които произтичат от трудовите правоотношения към датата на промяната, се прехвърлят на новия работодател-приобретател. В тази насока неоснователен е доводът на жалбоподателя, че възникването на новото трудово правоотношение изисквало сключване на трудов договор с новия работодател. В случая не се касае за прекратяване на трудово правоотношение и възникване на ново, а за правоприемство на страната на работодателя във вече съществуващото трудово правоотношение, което се запазва и продължава да съществува с работодателя-правоприемник такова, каквото е съществувало с праводателя. Неоснователно е и оплакването на жалбоподателя, че поради липсата на негово съгласие за правоприемството на страната на работодателя, изразено чрез сключване на нов трудов договор, допълнително споразумение към съществуващия или по друг начин, той не е обвързан от настъпилата промяна. Регламентацията на чл. 123, ал. 1 КТ предвижда именно запазване на съществуващото трудово правоотношение, без да поставя изискване за предварително или последващо съгласие на работника/служителя. Липсата на необходимост от такова съгласие е компенсирана от задължението на работодателя-правоприемник да запази трудовото правоотношение такова, каквото е съществувало преди правоприемството, включително когато това налага прехвърленият работник/служител да бъде третиран по-благоприятно спрямо останалите служители на приобретателя на същата длъжност. Изискването за запазване на съдържанието на трудовото правоотношение обаче касае само възникналите и придобити от работника/служителя права към датата на правоприемството, а не и всички евентуални бъдещи права, които биха могли да възникнат за него, ако работодателят не беше променен. Както е изяснено в съдебната практика /Определение № 3352 от 25.06.2025 г. на ВКС по к. гр. д. № 1043/2025 г., IV г.о., ГК/, която настоящият състав изцяло споделя, правната норма на чл. 123, ал. 2 от КТ не е непълна, неясна или противоречива, като в съдебната практика никога не е имало съмнение, че при запазването, съгласно тази разпоредба, на трудовото правоотношение при новия работодател, работникът или служителят запазва само вече възникнали и придобити от него субективни права при предходния работодател (включително и размерът на трудовото възнаграждение – съгласно принципното положение, че той не може да бъде намаляван без негово съгласие – чл. 118 от КТ), респ. – само вече възникнали за работодателя-прехвърлител насрещни задължения по трудовото правоотношение се прехвърлят на новия работодателправоприемник (виж и чл. 123, ал. 4 от КТ). Това правоприемство на страната на работодателя не включва обаче правни очаквания на работника или служителя, каквото е това за евентуално бъдещо увеличение на размера на трудовото му възнаграждение, независимо дали неговото определяне е регламентирано с нормативен акт (както в настоящия случай) или с вътрешни правила на работодателите (които вътрешни правила също не могат да противоречат на нормативно установените, например – с Наредбата за структурата и организацията на работната заплата (НОСРЗ)). В последната хипотеза работодателят-правоприемник (например частно търговско дружество без държавно или общинско участие) очевидно няма как да е длъжен да прилага такива вътрешни правила на работодателя-прехвърлител или други негови актове, освен ако такова задължение не произтича изрично от нормативен акт, от колективен трудов договор (чл. 55, ал. 2 от КТ) или от договор между работодателите; на още по-малко основание работодателятправоприемник би могъл да приложи правила за определяне на трудовото възнаграждение, установени с нормативен акт, не за него, а за работодателяпрехвърлител (например, когато те са държавни учреждения, както в случая). Това правно положение – че разпоредбата на чл. 123, ал. 2 от КТ няма за последица задължение за прилагане от работодателя-правоприемник на правилата за определяне на трудовото възнаграждение (вътрешни или нормативно установени), действали при работодателя-прехвърлител, ясно следва и от разпоредбата на чл. 12, ал. 3 от НОСРЗ, която регламентира начина на определяне на допълнителното трудово възнаграждение за придобит трудов стаж и професионален опит, именно в хипотезите на чл. 123 и чл. 123а от КТ. Това нормативно установено правило на чл. 12, ал. 3 от НОСРЗ би било лишено от смисъл и би било безпредметно, ако от разпоредбата на чл. 123, ал. 2 от КТ произтичаше задължение на работодателя-правоприемник да прилага правилата за определяне на трудовото възнаграждение, действали при работодателя-прехвърлител. Следователно за процесния период от 01.01.2021 г. до 31.12.2023 г. възнаграждението на жалбоподателя е следвало да бъде определено именно въз основа на приложимия КДАС за апелативен съд – колона 7 и 8, но не помалко от възнаграждението му към промяната на работодателя от 15.07.2020 г. Това е така, защото за процесния период ищецът е работил в САС, определящо за възнаграждението му е групата, в която по КДАС попада апелативен съд, с когото ищецът е в трудово правоотношение – аргумент от чл. 348, вр. с чл. 341 от ЗСВ. Що се отнася до обстоятелството, че възнаграждението на жалбоподателя за 2021 г. не е било индексирано с предвидените с КДАС за 2021 г. 10%, в мотивите към Решение по т. 4. 3 от Протокол № 10/17.07.2020 г., е посочено, че съгласно § 1 от ПЗР на ППКДАС, възнагражденията на прехвърлените служители не следва да се индексират до изравняването им с тези на сходни или същи длъжности за съответната група, съгласно КДАС. Това разрешение е в съответствие и с решение по протокол № 29/28.09.2017 г. от заседание на Пленума на ВСС, т. 62. 2 на административните ръководители на органите на съдебната власт, с което е указано при преназначаване на служители и запазване размера на достигнатото възнаграждение /задължение по чл. 123, ал. 2 КТ/ да запазват това възнаграждение до изравняване с възнаграждението, съответстващо на възнаграждението на новата длъжност, като едва след това възнаграждението може да бъде актуализирано. Смисълът на това правило е, че индексирането на възнагражденията на работниците и служителите е изначално обусловено от обстоятелството, че неговият размер преди индексацията не отговаря на изменените икономически условия в страната, което именно налага съобразяването му с тях. При това положение на неравенство в размера на трудовите възнаграждения, възникнало вследствие на правоприемство по реда на чл. 123 КТ, не е възможно различните по размер възнаграждения на работниците/служителите, заемащи едни и същи или сходни длъжности, да бъдат индексирани по един и същи начин. Неоснователно е и релевираното с въззивната жалба оплакване за наличие на дискриминационно третиране на ищеца вследствие на промяната на правилата за индексиране. Установената в чл. 2 на Закона за защита от дискриминацията цел е да се осигури на всяко лице правото на равенство пред закона и равенство в третирането. Тя се осигурява чрез предвидената в чл. 4, ал. 1 забрана за всяка пряка или непряка дискриминация, основана на пол, раса, народност, етническа принадлежност, човешки геном, гражданство, произход, религия или вяра, образование, убеждения, политическа принадлежност, лично или обществено положение, увреждане, възраст, сексуална ориентация, семейно положение, имуществено състояние или на всякакви други признаци, установени в закон или в международен договор, по който Република България е страна. Пряка дискриминация е всяко по- неблагоприятно третиране на лице на основата на признаците по чл. 4, ал. 1 от посочения закон, отколкото се третира, било е третирано или би било третирано друго лице при сравними сходни обстоятелства. Неблагоприятно третиране според легалната дефиниция на това понятие, съдържащо се в § 1, т. 7 от ДР на ЗЗДискр, е всеки акт, действие, бездействие, което пряко или косвено засяга права или законни интереси, а според § 1, т. 8 ДР ЗЗДискр изразът "на основата на признаците по чл. 4, ал. 1" означава на основата на действителното, настояще или минало, или предполагано наличие на един или повече от тези признаци у дискриминираното лице или у лице, с което то е свързано, или се предполага, че е свързано, когато тази връзка е причина за дискриминацията. Непряка дискриминация е поставяне на лице на основата на признаците по чл. 4, ал. 1 в по-неблагоприятно положение в сравнение с други лица чрез привидно неутрална разпоредба, критерий или практика, освен ако тази разпоредба, критерий или практика е обективно оправдана с оглед на законова цел и средствата за постигане на целта са подходящи и необходими. Съгласно чл. 6 ЗЗДискр. забраната за дискриминация действа спрямо всички при упражняването и защитата на предвидените в Конституцията и законите на Република България права и свободи. Следователно основа за преценката относно наличието на дискриминация е лицата да са поставени в сравними сходни обстоятелства. Това са служителите, които заемат същата длъжност като жалбоподателя при същия работодател – Софийски апелативен съд, а именно „специалистелектротехник“ при Софийския апелативен съд, поради което не може да се извършва съпоставка на положението на жалбоподателя със служители на различни длъжности в САС или служители на същата длъжност в ВКС. Що се касае до сравнението със служители на длъжност „специалист- електротехник“ в САС, то неблагоприятно третиране за процесния период не е налице, доколкото вследствие на правоприемството жалбоподателят е получавал по-високо трудово възнаграждение от тях. Ето защо извършената от ответника индексация на трудовото възнаграждение се явява законосъобразна и не е налице претендираната от ищеца разлика, а последното обуславя отхвърляне изцяло на предявения иск за нейното заплащане. При съвпадение в крайните изводи на въззивната инстанция с тези на първоинстанционния съд, обжалваното решение следва да бъде потвърдено. По отношение на разноските: При този изход от спора, право на разноски има единствено ответникът Апелативен съд – София, който е претендирал юрисконсултско възнаграждение и е бил представляван от служител с юридическо образование, поради което и на основание чл. 25, ал. 1 НЗПП, съдът определи възнаграждението в размер на 51,13 евро (100 лева). Така мотивиран, Софийски градски съд, Гражданско отделение, IV-Г въззивен състав