Решение № 3722 от 7.7.2023 г. на Софийски градски съд по дело № 11957/2022 г.

Производството е по чл. 258 – чл. 273 ГПК.

С Решение № 9613 от 27.08.2022 г. по гр.д. № 61279/2021 г. по описа на СРС, 145 с-в, е осъден „Ч.С.Е.У.Б.“ ООД, ЕИК •••••••, със седалище и адрес на управление в гр.София, ж.к. „•••••••“, ул. „••••••• на основание чл.224, ал. 1 КТ да заплати на Ц. И. Д., ЕГН ••••••••••, с постоянен адрес в гр. София, ул. „•••••••, сумата от 456.42 лв. - остатък от обезщетение за неизползван платен годишен отпуск в размер на 22 работни дни, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба - 27.10.2021 г., до окончателното плащане, както и на основание чл. 222, ал. 3 КТ - сумата от 10 203.10 лв. — остатък от парично обезщетение, съизмеряващо се с брутното трудово възнаграждение на служителя за шест месеца, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба - 27.10.2021 г., до окончателното плащане, както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК - сумата от 1172.29 лв., разноски по делото по съразмерност, като е отхвърлен иска по чл. 224, ал. 1 КТ за разликата над уважения размер до пълния предявен размер от 492.42 лв., както и иска по чл. 222, ал. 3 КТ за разликата над уважения размер до пълния предявен размер от 10 419.10 лв.

В срока по чл.259, ал.1 ГПК срещу решението в частта, в която са уважени исковете, е постъпила жалба от ответника „Ч.С.Е.У.Б.“ ООД с изложени доводи, че е неправилно поради нарушения на материалния закон и необоснованост. Неправилно, според въззивника, съдът е формирал фактически и правни изводи, че допълнителното възнаграждение за класен ръководител е с постоянен характер. Въз основа на тези неправилни изводи съдът постановил неправилно решение, с което е уважил предявените искове за сочените обезщетения. Неправилно съдът не е съобразил, че според чл.14, ал.1 от Вътрешните правила за работна заплата на ответника изрично е посочено, че възнаграждението за класен ръководител не е с постоянен характер. Съответно, указанията на разпоредбата на чл.20 от Наредба № 4/20.04.2017 г. за нормиране и заплащане на труда са неприложими в случая, доколкото ответното частно училище не е държавна и общинска институция. Несъобразявайки вътрешните правила в една част, а позовавайки се на тях в друга и съответно прилагайки сочената разпоредба от цитираната наредба, съдът е формирал неправилни фактически констатации и правни изводи. Освен това, според въззивника, неправилно съдът е счел, че ищцата е натрупала трудов стаж при „група предприятия“ по см. на чл.222, ал.3 КТ вр. пар.1, т.2а от ДР на КТ вр. пар.1, т.5 от ДР на Закона за трудовата миграция и трудовата мобилност, като поради тази причина й се дължи обезщетение в размер на 6 брутни заплати. Както са изложени възражения в писмения отговор на исковата молба, които съдът не е взел предвид, сочените училища не са група предприятия по см. на цитираната разпоредба. Независимо, че в известен период лицето Д. А.Б.-Д. е била собственик на капитала на Д. 94 ЕООД и на ЧСЕУ Д. ЕООД. В случая работодател на ищцата са били юридическите лица, а не физическото лице – собственик на капитала на двете. Отправя искане за отмяна на решението на СРС и отхвърляне на предявените искове като неоснователни. Претендира присъждане разноски.

Въззиваемата страна е оспорила жалбата като неоснователна. Моли за потвърждаване решението на СРС като правилно, законосъобразно и обосновано. Изразява становище, че с оглед указанията на разпоредбата на чл.15 от Наредба за структурата и организацията на работната заплата /НСОРЗ/ допълнителното възнаграждение за класен ръководител е с постоянен характер. Като е съобразил това СРС е постановил правилно решение и е приложил точно материалния закон. Същото е изплащано ежемесечно и е с постоянен характер. Това обстоятелство не зависи от преценката на работодателя и от посоченото в утвърдените от него Вътрешни правила. За учителите, които полагат труд в частни училища във всички случаи на общо основание се прилага и Наредба за структурата и организацията на работната заплата /НСОРЗ/, а определянето на това възнаграждение единствено в зависимост от характера на собствеността в случая противоречи на основни принципи за равенство – чл.1, б „б“ от Конвенция № 111 на Международна организация на труда и чл.2, ал.2 от Международния пакт за икономически, социални и културни права. След преобразуване на училище „Д.“ в ЧСУЕ „Б.“ служителят е продължил да изпълнява трудовата си функция на класен ръководител. Доводите, че ищцата не е натрупала необходимия по закон трудов стаж в „група предприятия“ намира за неоснователен.

Установено е, че прослуженото време на учителя в Д. 94 ЕООД е девет години, а в ЧСЕУ Д. ЕООД и в ЧСЕУ Б. ООД – три години и десет месеца. Чрез ангажираните пред първата инстанция доказателства е установено, че Д. 94 ЕООД и ЧСЕУ Д. ЕООД са „група предприятия“ по см. на чл.222, ал.3 КТ вр. пар.1, т.2а от ДР на КТ доколкото и двете дружества са били под единно ръководство и контрол на едно физическо лице- управител и едноличен собственик на капитала до м.09.2019 г. В допълнение, чрез ангажираните пред СРС доказателства е установено, че не е налице прекъсване на трудовите отношения между ищеца и двете дружества. Третото дружество ЧСЕУ Б. ООД е правоприемник на първите две и е задължено лице за сочените обезщетения, както правилно е приел и СРС в обжалваното решение. Моли за потвърждаване решението на СРС и претендира разноски.

Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства в първоинстанционното и въззивно производства по реда на чл.235 от ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Производството е образувано по искова молба на Ц. И. Д., с която срещу ответника „Ч.С.Е.У.Б.“ ООД, са предявени осъдителни искове по чл. 222, ал. 3 КТ за заплащане на сумата от 10 419.10 лв., представляваща незаплатено парично обезщетение, съизмеряващо се с брутното трудово възнаграждение на служителя за шест месеца, за придобит трудов стаж повече от 10 години при същия работодател през последните двадесет години, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба - 27.10.2021 г., до окончателното изплащане на сумата, както и по чл. 224, ал. 1 КТ за заплащане на сумата от 492.42 лв., представляваща незаплатено обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за 2021 г. за 22 работни дни, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба - 27.10.2021 г., до окончателното изплащане на сумата, или общо за сумата от 10 911.52 лв.

Ищецът твърди, че по силата на трудов договор № 20/26.08.2008 г., считано от 01.09.2008 г. е назначена на длъжност „начален учител“ и „класен“ в „Частно средно общообразователно училище Д.“ с работодател „Д. 94“ ЕООД, ЕИК •••••••. Сочи, че е изпълнявала длъжността „начален учител“ и „класен“ до 01.09.2017г„ като от тази дата била преназначена съгласно Заповед №353/28.08.2017г. и трудов договор №06/28.08.2017 г. в „Частно средно езиково училище Д.“ на длъжност „учител начален етап на основно образование“ с работодател „Частно средно езиково училище Д.“ ЕООД, ЕИК •••••••. На 30.08.2019 г. по силата на договор за покупко-продажба на дружествени дялове едноличният собственик на капитала на „Частно средно езиково училище Д.“ ЕООД, ЕИК ••••••• - Д. А.Б.-Д., продала дяловете си на купувачите „Частна детска градина замъкът на Грифин“ ООД, ЕИК ••••••• и „Р.С.с“ ООД, ЕИК •••••••. Съгласно дружествен договор от 2019 г. „Частно средно езиково училище Д.“ ЕООД, ЕИК •••••••, се преобразувало в дружество с ограничена отговорност - „Ч.С.Е.У.Б.“ ООД.

Посочва, че на 01.07.2021 г. трудов договор № 06/2017 г. бил прекратен по взаимно съгласие с „Ч.С.Е.У.Б.“ ООД. Твърди, че след прекратяването на договора обезщетението по чл. 224, ал. 1 от КТ било неправилно начислено върху непълния размер на среднодневното брутно трудово възнаграждение, при несъобразяване на чл. 177 от Кодекса на труда и в нарушение на чл.17 от Наредбата за структурата и организацията на работната заплата, като не били взети предвид всички допълнителни възнаграждения с постоянен характер.

При прекратяване на трудовото правоотношение работодателят определил обезщетение по чл. 224, ал. 1 КТ в размер на 1974.36 лв., като то било само на база основната заплата и допълнителното трудово възнаграждение за трудов стаж и професионален опит, без да е калкулиран размерът на допълнителните трудови възнаграждения с постоянен характер - за класен ръководител и лекторски часове. С начисляването на тези две възнаграждения с постоянен характер към обезщетението за неплатен отпуск сумата, ищецът счита, че му се следва обезщетение по чл. 224, ал. 1 КТ в размер на 2466, 78 лв. Т.е. след приспадането на изплатената сума в размер на 1974, 36 лв., ответникът му дължал сумата 492.42 лв., която претендира в настоящото производство.

Твърди, че неправилно е изчислено и обезщетението по чл. 222, ал. 3 КТ, тъй като то следвало да бъде определено в размер на брутното трудово възнаграждение за шест месеца (а не за два месеца, както бил сторил работодателят) - 14 800.68 лв., като предвид факта, че на основание Заповед №1098-347/30.06.2021 г. била изплатена сума в размер на 4381.58 лв., ответникът й дължал разликата в размер на 10 419.10 лв. Ето защо, моли за уважаване на предявените искове.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е депозиран отговор от ответника, с който оспорва предявените искове като неоснователни. Ответникът твърди, че претендираните добавки за класен ръководител и лекторски часове са с непостоянен характер, поради което не следвало да се вземат предвид при определяне на размера на обезщетението по чл. 224, ал. 1 КТ. Относно иска по чл. 222, ал. 3 КТ ответникът твърди, че дружествата „Д. 94“ ЕООД, „Частно средно езиково училище Д.“ ЕООД и „Ч.С.Е.У.Б.“ ООД не съставляват група предприятия по смисъла на пар.1, т. 2а ДР на КТ вр. nap. 1, т. 5 от ДР на Закона за трудовата миграция и трудовата мобилност. Твърди, че с прекратяването на трудовите отношения с „Д. 94“ ЕООД на 28.08.2017 г. и подписвайки впоследствие трудов договор с „Частно средно езиково училище Д.“ ЕООД, Ц. Д. е встъпила в ново трудово правоотношение по смисъла на КТ. Твърди, че няма никаква връзка между двете дружества „Д. 94“ ЕООД и „Ч.С.Е.У.Б.“ ООД. Ето защо, моли за отхвърляне на исковете.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Съобразно така установените си задължения, настоящият въззивен състав констатира, че процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо.

Релевираните в подадената жалба доводи за неправилност на постановеното от СРС решение в обжалваната част, въззивният съд намира за неоснователни, поради следното:

За да постанови решение в обжалвания смисъл, СРС е приел, че работодателя- ответник дължи на ищеца обезщетение по чл.222, ал.3 КТ в размер на сумата 10 203.10 лв., тъй като са налице предвидените в сочената разпоредба предпоставки - трудов стаж при същия работодател - ответник с посочена продължителност десет години към момента на прекратяването на трудовото му правоотношение и придобиване право на пенсия за осигурителен стаж и възраст. С постановеното решение е прието, че работодателят – ответник дължи на ищеца и обезщетение за неползвания платен годишен отпуск по реда на чл.224, ал.1 КТ в размер на сумата 456.42 лв.

Решението на съда е правилно. Установената от първата инстанция фактическа обстановка е установена по идентичен начин и от настоящата инстанция.

С доклада по делото, на основание чл. 146, ал.1, т.3 и т.4 ГПК като безспорни между страните и ненуждаещи се от доказване са обявени следните факти: че между страните е било налице трудово правоотношение, по силата на което ищцата е заемала длъжността „учител, начален етап на основно образование“, прекратено по взаимно съгласие на 01.07.2021 г.; че към момента на прекратяването на трудовото правоотношение на 01.07.2021 г. ищцата е придобила право на пенсия за осигурителен стаж и възраст; че на ищцата са заплатени съгласно заповед № 1098- 347/30.06.2021 г. сумата в размер на 1974.36 лв., представляваща обезщетение по чл. 224, ал.1 КТ, както и сумата в размер на 4381.58 лв. - обезщетение по чл. 222, ал. 3 КТ.

Според разпоредбата на чл. 222, ал. 3 от КТ, която е относима към настоящият случай - при прекратяване на трудовото правоотношение, след като работникът или служителят е придобил право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, независимо от основанието за прекратяването, той има право на обезщетение от работодателя в размер на брутното му трудово възнаграждение за срок от 2 месеца, а ако е работил при същия работодател или в същата група предприятия през последните 10 години от трудовия му стаж - на обезщетение в размер на брутното му трудово възнаграждение за срок от 6 месеца.

Както е предвидено в сочената разпоредба, обезщетение по тази алинея може да се изплаща само веднъж. Освен това гратификационното обезщетение при прекратяване на трудовото правоотношение, регламентирано от КТ, се дължи за определено прослужено време не само при един и същи работодател, но и при различни работодатели от една и съща група предприятия.

Чрез представените пред първата инстанция учредителни актове /учредителни актове за еднолични дружества с ограничена отговорност и дружествения договор на ответника/, извършена справка в Търговския регистър и ангажираните други писмени доказателства - трудова книжка, два броя трудови договори и допълнителни споразумения към тях, съдът намира за установено, че ищцата е натрупала трудов стаж при „група предприятия“ по смисъла на чл. 222, ал. 3 КТ вр. пap. 1, т. 2а от ДР на КТ вр. nap. 1, т. 5 от ДР на Закона за трудовата миграция и трудовата мобилност /, , Д.-94“ ЕООД и „Частно средно езиково училище Д.“ ЕООД/, който към 01.07.2021 г. надхвърля изискуемите 10 години. За обосноваване на този извод, съдът намира за неоснователни изложените от въззивника доводи в обратен смисъл. Установено е, че едноличен собственик на капитала и управител на дружествата „Д.-94“ ЕООД и „Частно средно езиково училище Д.“ ЕООД (преди промяната на правната форма от ЕООД на ООД, т.е. до 09.09.2019 г.) е Д. А.Б.-Д.. След 09.09.2019 г. е сменено наименованието на „ЧАСТНО СРЕДНО ЕЗИКОВО УЧИЛИЩЕ Д.“ на „Ч.С.Е.У.Б.“ като е променена и правноорганизационната му форма - от ЕООД на ООД. С оглед това, съдът намира за установено и спазено изискването на пap. 1, т. 5 от ДР на Закона за трудовата миграция и трудовата мобилност, а именно: „едното предприятие по отношение на другото предприятие пряко или непряко притежава преимуществен дял от записания капитал“. Изводът се обосновава и с указанията на разпоредбата на чл. 123 КТ, която въвежда императивни правила кога трудовото правоотношение на работника/служителя се запазва ех lege при промяна на работодателя. В случая, както правилно е посочил и СРС в своето решение трудовото правоотношение с ищцата е било прекратено по взаимно съгласие /на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ/ едва считано от 01.07.2021 г. Преди тази дата е налице запазване трудовото правоотношение на служителя независимо от извършените промени в правноорганизационната форма на работодателя. Установено е, че ищцата е натрупала трудов стаж при „Д.-94“ ЕООД, равняващ се на 8 години, единадесет месеца и двадесет и осем дни, при „Частно средно езиково училище Д.“ ЕООД /а след промяната на правноорганизационната форма - „Ч.С.Е.У.Б.“ ООД/ ищцата има трудов стаж, равняващ се на три години и шест месеца.

Допълнителните трудови възнаграждения, за разлика от основната заплата, се изплащат за специфични страни на полагания труд. Всяко от тях се дължи, доколкото е налице съответното основание, на което даденото допълнително възнаграждение се дължи от работодателя. Една част от тези основания са изрично предвидени в КТ и НСОРЗ, като с колективен трудов договор, вътрешните правила за работната заплата в предприятието или с индивидуалния трудов договор, съгласно чл. 13 НСОРЗ могат да се определят и други допълнителни трудови възнаграждения. Съгласно разпоредбата на чл. 17 от НСОРЗ в брутното трудово възнаграждение за определяне на възнаграждението за платен годишен отпуск по чл. 177 или на обезщетенията по чл. 228 от КТ се включват: основната работна заплата за отработеното време; възнаграждението над основната работна заплата, определено според прилаганите системи за заплащане на труда; допълнителните трудови възнаграждения, определени с наредбата, с друг нормативен акт, с колективен или с индивидуален трудов договор или с вътрешен акт на работодателя, които имат постоянен характер; допълнителното трудово възнаграждение при вътрешно заместване по чл. 259 от Кодекса на труда; възнаграждението по реда на чл. 266, ал. 1 от Кодекса на труда; възнаграждението, заплатено при престой или поради производствена необходимост, по чл. 267, ал. 1 и 3 от Кодекса на труда; възнаграждението по реда на чл. 268, ал. 2 и 3 от Кодекса на труда.

В глава трета от НСОРЗ са посочени видовете допълнителни трудови възнаграждения като в чл. 15 от Наредбата са посочени тези, които имат постоянен характер - по чл. 11 от Наредбата - за образователна и научна степен "доктор" или за научна степен "доктор на науките", свързана с работата на работника или служителя; по чл. 12 от наредбата - придобит трудов стаж и професионален опит, за допълнителни възнаграждения с постоянен характер се считат и допълнителните възнаграждения, които се изплащат постоянно заедно с полагащото се за съответния период основно възнаграждение и са в зависимост единствено от отработеното време.

С оглед цитираните разпоредби в брутното трудово възнаграждение като основа на обезщетението по чл. 222 от КТ се включват основното трудово възнаграждение и допълнителните трудови възнаграждения с постоянен характер- предвидими и сигурни, определени в КТД и/ или във вътрешните правила за работната заплата в предприятието и в индивидуалния трудов договор. В този смисъл е и изразеното становище в Решение № 847 от 14.01.2011 г. по гр.д. № 1558/2009 г., Г. К., ІV Г. О. на ВКС постановено по реда на чл.290 ГПК, което се възприема от настоящия състав.

Доводите на ответника, че допълнителното трудово възнаграждение за класен ръководител не отговоря на изискванията за такова с постоянен характер съгласно чл. 15, ал. 2 от НСОРЗ и не следва да се отчита при формирането на брутното трудово възнаграждение като основа за определяне на обезщетенията по чл. 224 КТ и чл. 222, ал. 3 КТ, настоящият състав намира за неоснователни.

Чрез представените длъжностни характеристики, трудов договор, допълнителни споразумения, фиш за работна заплата и констатациите на ССчЕ, които настоящият състав кредитира напълно по реда на чл.202 ГПК се установява, че допълнителното трудово възнаграждение за класен ръководител е с постоянен и сигурен характер и е в зависимост единствено от отработеното време като се изплаща постоянно заедно с полагащото се за съответния период основно възнаграждение. Именно и поради това и при съобразяване предвиденото в чл.34, ал. 6, т. 1 от Колективния трудов договор за системата на народната просвета, същото се включва в брутната работна заплата на учителите – класни ръководители само през месеците, в които има учебни занятия съгласно действащите в училището учебни планове. Чрез констатациите на приетата пред първата инстанция ССчЕ, която настоящия състав кредитира се установява, че допълнителното трудово възнаграждение за класен ръководител на ищцата е заплащано за всеки календарен месец освен за юли и август 2020 г. които месеци са изцяло неучебни и през които учителят ползва платен годишен отпуск от 48 работни дни, какъвто е уговорен и в т. 5 от индивидуалния трудов договор на ищцата. Последното се налага и от спецификата на работното време в учителския бранш и от това, че учителите не могат да упражняват същинските си трудови функции през обявените за неучебни месеци - юли и август, както правилно е отчел СРС в постановеното решение. За обосноваване на сочения извод съдът съобрази и че с Вътрешните правила на ответника е предвидено, че допълнителното трудово възнаграждение за класен ръководител се изплаща ежемесечно, като начина на определяне на неговия размер е като част /процент/ от МРЗ /минималната работна заплата/ умножена по коефициент /чл.14 от Вътрешните правила/. Поради това и посочването в същите тези Вътрешни правила, че възнаграждението е с постоянен или непостоянен характер не променя формираните от съда изводи, които напълно съвпадат с изложените от първата инстанция.

С оглед това, настоящият състав намира че на основание чл.15, ал.2 от НСОРЗ допълнителното трудово възнаграждение за класен ръководител се включва в брутното трудово възнаграждение, което е база за определяне на дължимото гратификационно обезщетение по чл.222, ал.3 КТ и за определяне на дължимото обезщетение за неползван платен годишен отпуск по чл. 224 КТ.

Както при изчисляването на обезщетението за неизползван платен годишен отпуск, така и при останалите обезщетения по Кодекса на труда, дължими при прекратяване на трудовия договор, за база служи брутното трудово възнаграждение за месеца, предхождащ този, в който възниква основанието за съответното плащане. Разликата е, че при възнаграждението за платен годишен отпуск, респ. обезщетението за неизползван отпуск, е необходимо в месеца - база работникът или служителят да има отработени най-малко 10 работни дни. Извън тази особеност, правилата за определяне на брутното трудово възнаграждение, от което се изчисляват обезщетенията, са еднакви. Те са детайлно развити и в разпоредбите на чл. 17 – 19 от НСОРЗ.

Според чл. 17, ал. 1 от НСОРЗ в брутното трудово възнаграждение за определяне на възнаграждението за платен годишен отпуск по чл. 177 или на обезщетенията по чл. 228 от КТ се включват:

1. основната работна заплата за отработеното време;

2. възнаграждението над основната работна заплата, определено според прилаганите системи за заплащане на труда;

3. допълнителните трудови възнаграждения, определени с наредбата, с друг нормативен акт, с колективен или с индивидуален трудов договор или с вътрешен акт на работодателя, които имат постоянен характер;

4. допълнителното трудово възнаграждение при вътрешно заместване по чл. 259 от КТ;

5. възнаграждението по реда на чл. 266, ал. 1 от КТ;

6. възнаграждението, заплатено при престой или поради производствена необходимост, по чл. 267, ал. 1 и 3 от КТ;

7. възнаграждението по реда на чл. 268, ал. 2 и 3 от КТ.

НСОРЗ определя изрично като „трудови възнаграждения с постоянен характер“ допълнителните трудови възнаграждения за придобит трудов стаж и професионален опит и за образователна и научна степен „доктор“ или за научна степен „доктор на науките“, свързана с изпълняваната работа (чл. 15 ал. 1 от НСОРЗ).

Освен тях обаче за „допълнителни възнаграждения с постоянен характер“ се считат и допълнителните възнаграждения, които се изплащат постоянно заедно с полагащото се за съответния период основно възнаграждение и са в зависимост единствено от отработеното време (чл. 15 ал. 2 от НСОРЗ). В случая, настоящият състав намира че за допълнителното трудово възнаграждение за класен ръководител е приложима именно последната посочена хипотеза.

При съобразяване констатациите на експерта по приетата пред първата инстанция ССчЕ, която настоящия състав кредитира по реда на чл.202 ГПК и при отчитане, че допълнителното възнаграждение за класен ръководител следва да участва в образуването на БТВ, размерът на брутното трудово възнаграждение за последния отработен месец /м. юни 2021 г./ възлиза на 2430.78 лв. /1576.10 лв. + 614.68 лв. + 240 лв./. Съответно обезщетението по чл. 224, ал. 1 КТ за 22 дни неизползван платен годишен отпуск, изчислено на база среднодневно възнаграждение за последен отработен месец юни 2021 г. е 2430.78 лв., брутна сума. От тази сума следва да се приспадне платената от ответника сума в размер на 1974.36 лв. и така дължимата незаплатена сума възлиза на 456.42 лв.. до който размер искът по чл. 224, ал. 1 КТ следва да се уважи.

Съгласно гореизложените мотиви размерът на брутното трудово възнаграждение за м.юни 2021 г. се равнява на 2 430.78 лв. Следователно размерът на обезщетението по чл. 222, ал. 3 КТ за срок от шест месеца възлиза на общо 14 584.68 лв., от които ответникът е заплатил 4 381.58 лв. Така незаплатеният остатък възлиза на сумата от 10 203.10 лв.. до който размер искът следва да се уважи.

Изводите на двете съдебни инстанции съвпадат. Първоинстанционното решение на основание чл. 271, ал. 1, изр.1, І пр. ГПК следва да се потвърди в обжалваната част.

По разноските:

С оглед изхода на спора, на основание чл.78, ал.1 ГПК, на жалбоподателя се дължат разноски по спора. В настоящото производство същият претендира разноски в размер на 1600.00 лв. за заплатено адвокатско възнаграждение, които следва да му бъдат присъдени.

При тези мотиви, съдът