Решение № 7664 от 15.12.2025 г. на Софийски градски съд по дело № 11054/2024 г.

Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.

Образувано е по въззивни жалби подадени срещу решение № 9874/23.05.2024г. постановено по гр.д. № 56224/2023г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 177 състав, както следва:

1.от И. П. С. и в частта, с която са отхвърлени предявените от нея исковете срещу „УИЗ ЕЪР УНГАРИЯ Црт.”, както следва:

• с правно основание чл. 128 т. 2 КТ за сумата от 15 857, 79 лв., представляваща сбор от неизплатените от работодателя „секторни плащания”, дължими за периода за 01.09.2020 г. – 25.04.2023 г.;

-с правно основание чл.215 от КТ за сумата от 20 113, 63 лв. /разликата над присъдения размер от 970, 22 лв. до пълния предявен такъв от 21 083, 85 лв./, представляваща неизплатени командировъчни пари за периода 01.09.2020г. – 25.04.2023г.;

-с правно основание чл.86 ал. 1 ЗЗД за сумата от 2917, 31 лв., представляваща мораторно обезщетение, начислено върху стойността на главницата за всяко от претендираните „секторни плащания“ /общ размер от 15857, 79 лв./ за периода от падежа на съответното вземане до 10.10.2023 г.;

-с правно основание чл. 224 ал. 1 КТ за сумата от 20 824, 45 лв., представляваща неизплатено от работодателя обезщетение за неизползван платен годишен отпуск при прекратяване на трудовото правоотношение от 109 дни, за периода от 19.10.2010 г. до 25.04.2023г.;

-с правно основание чл. 86 ал. 1 ЗЗД за сумата от 753, 10 лв., представляваща мораторно обезщетение, начислено върху стойността на главницата за неизплатеното от работодателя обезщетение за неизползван платен годишен отпуск /20 824, 45 лв./ при прекратяване на трудовото правоотношение, за периода 01.06.2023 г. – 10.10.2023 г.;

-с правно основание чл.177 ал.1 от КТ за сумата от 3538, 05 лв. /разликата над присъдения размер от 4471, 95 лв. до пълния предявен такъв от 8010, 00 лв./, представляваща сбор от неизплатени възнаграждения за дните, през които И. П. С. е ползвала платен годишен отпуск за периода 01.10.2020г. – 31.12.2022г.;

-с правно основание чл.86 ал.1 от ЗЗД за сумата от 580, 87 лв. /разликата над присъдения размер от 939, 43 лв. до пълния предявен такъв 1520, 30лв./, представляваща мораторно обезщетение, начислено върху стойността на главницата за дължимите за съответния месец в периода от 01.10.2020 г. до 31.12.2022 г. възнаграждения за времето, през което И. П. С. е ползвала платен годишен отпуск, от падежа на съответното вземане до 10.10.2023г.;

• с правно основание чл.264 ал.1 от КТ за сумата от 396, 68 лв. /разликата над присъдения размер от 675, 16 лв. до пълния предявен такъв от от 1071, 84 лв./, представляваща сбор от неизплатени трудови възнаграждения за работа през официални празници в периода 01.09.2020 г. – 30.09.2022 г.;

-с правно основание чл.86 ал.1 от ЗЗД за сумата от 2, 43 лв. /разликата над присъдения размер от 190, 81 лв. до пълния претендиран такъв от 193, 24 лв/, представляваща мораторна лихва върху стойността на дължимото възнаграждение за работа през дните на официалните празници, за периода от падежа за плащане до 10.12.2023г.

Във въззивната жалба се посочва, че в обжалваната му част решението на първоинстанционният съд е неправилно и незаконосъобразно. Прави оплакване, че решението е постановено в нарушение на чл.6 параграф 1 от Конвенцията за защита правата на човека и чл.47 от ХОПЕС, доколкото в същото не се съдържа обсъждане на релевантните факти и правни изводи, съответно липсва отговор на аргументите, които са решаващи за изхода на спора, твърди, че е постановено в противоречие с практиката на СЕС и ВКС.

Посочва, че от събраните по делото доказателства се установява, че ищеца има право на удължен платен отпуск и на допълнителен такъв, като първоинстаницонният съд не е разгледал отделно двете хипотези, съответно неправилно не е съобразил, че правото й на ползване респ. обезщетение за неизползването на платения й отпуск не е погА.о по давност – твърди нарушение на материалния закон относно приложението на разпоредбата на чл.176а от КТ, доколкото ищеца не е имала реална възможност да ползва правото си, поради което и спрямо нея не било възможно да тече давност. Счита, че СРС неправилно е приел, че базата по чл.177 от КТ, която да служи за определяне на обезщетението по чл.224 от КТ не включва претендираните самостоятелно „секторни плащания“за първите два сектора, дневните пари и комисионните. Излага доводи, че претендираните по делото „секторни плащания“ за първите два прелетени сектора през съответните дни от процесния период представляват възнаграждение над основната заплата по смисъла на чл. 16 ал. 2 т. 1 НСРОЗ, определено съобразно сделната система за заплащане на труда, поради което посочените плащания не могат да се начисляват и изплащат изцяло или частично вместо основната заплата, която е определена съобразно повременната система за заплащане на труда.

Твърди, че незаконосъобразно е лишена поне от разликата между сбора от секторните възнаграждения за първите два сектора, прелетени през съответния месец, и основната заплата, тъй като това е в нарушение на нормата на чл. 247 КТ и на изричната уговорка между страните. С оглед изложеното счита, че предявеният иск с правно основание чл. 128 т. 2 КТ е основателен при съобразяване на направеното възражение за нищожност на клауза 5б от трудовия договор.

Изтъква се, че районният съд недопустимо е смесил понятията „секторни плащания“ и „командировъчни пари“, „дневни пари“. Посочва, че командировъчните пари не следва да бъдат намалявани на основание чл.18 и чл.20 от Наредбата за служебните командировки и специализации в чужбИ.. Във въззивната жалба се излагат твърдения, че неправилно е прието, че плащанията за работа в официални празници покрива сумите за извънреден труд.

Моли решението в обжалваната му част да бъде отменено и постановено друго, с което исковете се уважат в пълния им предявен размер /след допуснатото увеличение на петитума им по реда на чл.214 ал.1 от ГПК в съдебно заседание пред първоинстанционният съд от 29.04.2024г./.

В срока по чл.263 ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от насрещната по нея страна - „УИЗ ЕЪР УНГАРИЯ Црт.” чрез пълномощника адв. П., в която изразява становище за неоснователност на въззивната жалба.

Посочва, че всички наведени доводи от въззивника не обосновават правото й на удължен платен годишен отпуск, а тълкуването на чл.176а от КТ, въззиваемата страна счита за превратно и неправилно. Твърди, че както правото на отпуск, вкл. и удължен, така и обезщетението за същия е погА.о по давност за част от процесния период. Посочва, че секторните плащания, които ищецът се домогва до получи са недължими, поради изрична клауза от трудовия договор, с която страните са се съгласили изрично, че сумите за първите два планирани и приключени сектора отделно плащане не се дължи, а такова тип бонификационно се дължи от 3-ти нататък. Счита клаузата по чл.5б от трудовия договор за действителна и обвързваща страните. Посочва, че макар и невярно твърдението на ищеца, че работодателя е заплащал секторни пари под формата на дневни, обосновава липсата на интерес от и недопустимост на повторното им присъждане; посочва, че трудовата функция на ищеца може и се изпълнява като член на кабинен екипаж, поради което не намира опора становището, че секторни плащания се дължат за всеки полет т.е. и основно и допълнително трудово възнаграждение /а последното е при определени от работодоателя условия/. Въззиваемата страна счита, че претенцията за заплащане на командировъчни пари е неоснователна, доколкото от заключението по ССчЕ се установява, че такива - дневни са плащани на ищеца при всеки осъществен полет.

Моли въззивната жалба да бъде оставена без уважение. Претендира разноски.

1. от „УИЗ ЕЪР УНГАРИЯ Црт.” въззивна жалба срещу решение № 9874/23.05.2024г. постановено по гр.д. № 56224/2023г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 177 състав в частта, с която са уважени предявените срещу него от И. П. С. искове, както следва:

-с правно основание чл.215 от КТ за сумата от 970, 22 лв. представляваща неизплатени командировъчни пари за периода 01.09.2020г. – 25.04.2023г.;

-с правно основание чл.177 ал.1 от КТ за сумата от 4471, 95 лв., представляваща сбор от неизплатени възнаграждения за дните, през които И. П. С. е ползвала платен годишен отпуск за периода 01.10.2020г. – 31.12.2022г.;

-с правно основание чл.86 ал.1 от ЗЗД за сумата от 939, 43 лв., представяваща мораторно обезщетение, начислено върху стойността на главницата за дължимите за съответния месец в периода от 01.10.2020 г. до 31.12.2022 г. възнаграждения за времето, през което И. П. С. е ползвала платен годишен отпуск, от падежа на съответното вземане до 10.10.2023г.;

• с правно основание чл.264 ал.1 от КТ за сумата от 675, 16 лв.., представляваща бор от неизплатени трудови възнаграждения за работа през официални празници в периода 01.09.2020 г. – 30.09.2022 г.;

-с правно основание чл.86 ал.1 от ЗЗД за сумата от 190, 81 лв., представляваща мораторна лихва върху стойността на дължимото възнаграждение за работа през дните на официалните празници, за периода от падежа за плащане до 10.12.2023г.

Въззивникът-ответник прави възражение за недопустимост на решението, поради липса ненадлежна процесуална легитимация на ответника респ. поради неконституиране на задължителен другар, а именно – клона на ответника и който е действителния работодател на ищеца.

Счита, че първоинстанционният съд неправилно при изчисление на размера на командировъчните пари е приложил НСКСЧ, която е неприложима в отношенията между страните, тъй като ищеца е полагала труд на въздухоплавателни средства с чужди регистрационни знаци; не е налице дискримИ.ционно третиране, доколкото уговорените ищеца не е постановена в по – неблагоприятно положение от нейните колеги при същия работодател; счита, че при формиране на правните си изводи съдът се е позовал на практика по отменената наредба и неактуална към казуса; дори и при приложение на цитираната наредба, твърди, че районният съд не е съобразил заключението по ССчЕ, което установява осигурената безплатна храна, което определя различен размер /30% от максималните размери/ на дължими командировъчни, а освен това – работодателят е осигурявал и пълен пансион. Оспорва обстоятелството, че секторните плащания не следва да се включат в основата за изчисляване на възнаграждението по чл.177 от КТ, доколкото същото не е с постоянен характер, то не е сигурно плащане, нито като вид, нито като размер. Излага съображения и за неправилност на решението в частта относно присъдените суми за извънреден труд, доколкото не се установява да има такъв незаплатен от работодателя.

В срока по чл.263 ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от насрещната по нея страна –И. П. С., с който оспорва наведените доводи за недопустимост и неправилност на решението в частта обжалвана от ответника, като излага съображения развити подробно в исковата молба, становище пред първоинстанционният съд и въззивната жалба.

3.насрещна въззивна жалба подадена от „УИЗ ЕЪР УНГАРИЯ“ЦРТ – в частта, с която:

-е уважен предявения от И. П. С. иск с правно основание чл.74 ал.4 от КТ за прогласяване недействителността на клауза т.14 от трудовия договор;

Насрещната въззивна жалба в частта, с която се обжалва решението в отхвърлителната част по иска с правно основание чл.224 ал.1 от КТ и чл.86 ал.1 от ЗЗД поради несъгласие на въззивника- ответник с мотивите на първоинстанционното решение е върната като недопустима с определение от 04.02.2024г.

В насрещната въззивна жалба на ответника в първоинстанционното производство се излагат съображения, че първоинстанционният съд се е произнесъл по недопустим иск по чл.74 ал.4 от КТ поради липса на правен интерес за ищеца да установяване недействителността на клауза по т.14 от трудовия договор, който към дата 25.04.2023г. е прекратен, както и поради обстоятелството, че е предявен осъдителен иск с правно основание чл.224 ал.1 от КТ; евентуално – твърди, че клаузата не е действителна. Твърди, че липсва неизплатена главница по чл.177 от КТ, доколкото е изложил подробни съображения относно начИ. на формиране на основата, въз основа на която да се изчисли обезщетението и оспорва ищеца да е притежавала качеството на „член на летателния състав на гражданското въздухоплаване“в ЗГВ.

Моли решението в обжалваната му част да се отмени и исковете отхвърлят изцяло.

В срока по чл.263 ал.1 от ГПК е постъпил отговор на насрещната въззивната жалба–И. П. С., с който твърди недопустимост на насрещната въззивна жалба, евентуално – нейната неоснователност.

Въззивният съд е сезиран и с частна жалба подадена от И. П. С. срещу определение № 27940/09.07.2024г. постановено по реда на чл.248 от ГПК и с което е оставено без уважение искането й за изменение на постановеното решение в частта за разноските, като на ответника не се присъдят разноски съобразно отхвърлената част от исковете, доколкото основава претенциите си на нарушени трудови права съгласно законодателството на ЕС. Излага съображения, че постановеното определение от първоинстанционният съд не е съобразено с практиката на СЕС, която защитава социалните права – както на потребители, така и работници/служители. Прави възражение и че присъдените разноски на ищеца са в занижен размер.

В срока по чл.276 от ГПК е постъпил отговор на частната жалба от „УИЗ ЕЪР УНГАРИЯ“ЦРТ, в който изразява подробно становище за неоснователност на доводите за неправилно приложение на разпоредбата на чл.78 от ГПК от районния съд и задължението му да не присъжда разноски на ответника.

Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

Жалбите са подадени в срок, от легитимирани страни, при наличие на правен интерес и са допустими.

Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, а по правилността на решението - само по наведените оплаквания в жалбата.

Първоинстанционно решение е валидно.

Възражението на въззивника-ответник „УИЗ ЕЪР УНГАРИЯ Црт.”, че първоинстанционното решение е недопустимо, поради липса на процесуална легитимация на ответника, настоящият състав намира същото за неоснователно, поради следното:

Процесуалната легитимация на страните е абсолютна процесуална предпоставка за допустимостта на съдебното производство, поради което за нея съдът следи служебно във всеки един етап от развитието на производството.

Процесуалната легитимация или надлежните страни в процеса се определят от твърденията в исковата молба, очертаващи субектите по правния спор, като в случая ищецът твърди, че именно ответника е страна по трудовото правоотношение и има качеството на работодател.

Доводите на ответника, че работодател на ищеца е клонът на дружеството, поради което исковете неправилно са предявени срещу дружеството – принципал са несъстоятелни. На първо място, тези доводи касаят материалноправната, а не процесуалната легитимация по исковете, тъй като не се твърди ответното дружество да е неправосубектно. Напротив няма спор, че същото е Уиз Еър Унгария ЦРТ - чуждестранно юридическо лице, извършващо дейност и в Република България чрез клон с фирма Уиз Еър Унгария ЦРТ – клон България. Съгласно константната съдебна практика/така напр. в Решение № 1217 от 19.06.1998 г. на ВКС по гр. д. № 926/98 г., Определение № 132 от 30.03.2022 г. на ВКС по ч. т. д. № 542/2022 г. и др. /., клонът на юридическо лице е неправосубектен и не може да бъде страна в гражданския процес, но притежава работодателска работоспособност по смисъла на § 1 т. 1 от ДР КТ. Като надлежна страна в процеса обаче могат да участват, както организационно обособената структура /поделение, клон и др./, поради изрично признатата им от КТ работодателска правоспособност по трудови спорове, така и юридическото лице, в чиято структура се намират те и в чиято правна сфера настъпват правните последици на решението. В този смисъл са и разясненията, дадени множество актове на ВКС, напр. решение № 310/15.06.2012 г., по гр. д. № 458/2010 г. на ВКС, ГК, ІV ГО; решение № 325/22.07.2011 г. по гр. д. № 954/2010 г. на ВКС, ГК, ІV ГО, решение № 229 от 6.11.2013 г. по гр. д. № 1431/2013 г. на ВКС, III ГО, решение № 25/14.03.2022 г. по гр. д. № 1728/2021 г. на ВКС, ІІІ ГО.

С факта на делегиране на поделението на работодателска правоспособност юридическото лице не губи възможността да упражнява правата и задълженията на работодател, вкл. да отговаря по предявените във връзка с трудовото правоотношение искове. Извършените от поделението правни действия като работодател ангажират юридическото лице и обратно - извършените от юридическото лице процесуални действия се отразяват в правната сфера на поделението- работодател.

В настоящият случай обаче принципала не притежава самостоятелно обособено поделение, а регистриран клон на юридическото лице в Република България, който може да бъде страна по трудово правоотношение и работодател, но видно от съдържанието на трудовия договор работодател е именно УИЗ ЕЪР УНКАРИЯ ЦРТ, като работодателската власт е делегиране да упражняване на регистрация в страната клон, което е допустима правна конструкция. Горното не означава, че има замяна на страна, когато действията се извършват от клона и правните последици настъпват единствено в сферата на клона на чуждестранното юридическо лице.

Следователно съдът счита, че именно ответника има качеството на работодател на ищеца съобразно цитираните по – горе трудови договор и е материално пасивно легитимиран да отговаря по предявените искове.

Горният извод не се опровергава от обстоятелството, че всички уведомления относно сключване, изменение и прекратяване на трудовия договор, които са подавани към ТД на НАП, са от името на клона на юридицческото лице.

Във връзка доводите в жалбата за неправилност на решението, настоящият съдебен състав счита следното:

Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци.

В този смисъл не е предмет на оспорване пред въззивната инстанция, а и не е спорна следната фактическа обстановка, установена и от първоинстанционният съд въз основа на събраните по делото и неоспорени писмени доказателства, а именно:

-за периода 19.10.2010г. – 25.04.2023г между страните е съществувало трудово правоотношение, по силата на което ищеца е заемала последователно длъжностите „младша стюардеса“ /19.10.2010г. – 01.12.2012г./, „старши член на кабинен екипаж“ /01.12.2012г. – 01.04.2022г./, „специалист клиентско преживяване“ /01.04.2022г. – 25.04.2023г./;

-съгласно чл. 4а от трудовия договор, служителят получава брутна годишна заплата, платима на 12 равни месечни вноски в зависимост от действително отработените месеци, която сума включва основа заплата в брутен годишен размер, както и всички допълнителни месечни възнаграждения с постоянен характер, включително брутна фиксирана сума за допълнителна работа, извънреден труд и работа по време на празници, брутна фиксирана сума за часовете, в които служителя е бил в режим на готовност, брутна фиксирана сума за следобедни и нощни смени, брутна фиксирана сума за прослужено време.

• съгласно т.5б от трудовия договор, след всеки планиран и приключен сектор, работодателят ще заплаща на служителя така нареченото "секторно плащане", като първите два планирани и приключени сектора за всеки ден ще се считат включени в размера на основната брутна заплата на служителя и работодателят няма да бъде длъжен да прави отделни плащания за тези сектори. Размерът на всяко стандартно секторно плащане за секторите, приключени от служителя в един ден, в допълнение към първите два сектора, ще бъде в размер изрично определен в договора, която сума, ще бъде заплащана всеки месец от работодателя допълнително. Съгласно цитираната клауза, служителят има право да получава за времето на изпълнение на международни полети допълнителни командировъчни по смисъла на раздел IV от Наредбата за командировките и специализациите в чужбИ. в размери, допълнително установени в изрична заповед от работодателя.

-страните са подписали допълнителни споразумения по смисъла на чл.119 от КТ към трудов договор №46/19.10.2010г. – анекси от 01.12.2012г., 30.03.2020 г., 01.05.2020 г., 01.04.2022г. с които освен длъжността, която заема /анекс от 01.12.20212г. и 31.03.2022г./ са увеличавани размерите на основното брутно трудово възнаграждение, размера на секторните плащания, размерите на суми за допълнителна работа, извършена извън графика на дневна база или над изисканите работни часове, или в почивен ден в съответствие с чл. 143 КТ; брутната еднократна сума за часовете, през които се полага дежурство в условията на постоянно разположение на повикване или е извикан на работа по време на дежурство в условията на постоянно разположение на повикване; брутната еднократна сума за работните часове по време на следобедни и нощни смени; брутна еднократна сума годишно за прослужено време;

-със заповед № 22309/25.04.2023 г., на основание чл. 325 ал. 1 т. 1 КТ, трудовото правоотношение между „Уиз Еър Унгария Црт.“ – клон България и И. П. С. е прекратено.

По иска с правно основание чл.128 т.2 от КТ:

Едно от основните задължения за работодателя по трудово правоотношение е ежемесечно да изплаща трудово възнаграждение на работника/ служителя за положения от него труд чл. 128 КТ вр. чл.270 ал.2 и ал.3 КТ.

От посоченото по – горе се установява, че за процесния период 01.09.2020г. – 25.04.2023г. е съществувало трудово правоотношение, като не е спорно между страните, че ищеца е престирала работната си сила.

Съгласно приетото в първоинстанционното производство заключение по ССчЕ, изготвени въз основа на събраните по делото писмени доказателства и извършена проверка в счетоводството на ответника – принципал и неговия клон в България, за процесния период на ищеца са начислявани трудови възнаграждения, като след направени удръжки за осигуровки нетните възнаграждения са били превеждани по банковата сметка на лицето. Начисленията на брутните трудови възнаграждения са правени в периода от 20 - то до 30 – то число на месеца, като информацията за прелетените сектори се засича от 21-во число на предходния месец до 20 - то число на текущия месец и съответните суми се начисляват във възнаграждението за текущия месец. Както беше посочено в горното изложение, страните са уговорили, че брутното трудово възнаграждение и съобразно последния подписан анекс между страните от 15745, 00 лв., включва – основно брутно трудово възнаграждение -10 108, 00 лв., както и брутна еднократна фиксирана сума в размер на 787, 00 лв.годишно за допълнителна работа, извършвана извън графика ежедневно или над необходимите часове на работа или в почивен ден, в съответствие с чл. 143 от КТ; брутна еднократна фиксирана сума в размер на 1575, 00 лв годишно за часовете на резерв или за повикване за дежурство по време на готовност в съответствие с чл. 8 от Наредбата за допълнителните и други трудови възнаграждения; брутна еднократна фиксирана сума от 2362, 00 лв.годишно за часовете на работа на следобедна и нощна смяна; брутна еднократна сума от 913, 00 лв. за прослужено време.

Ищецът се позовава на последиците от нищожност на клауза 5б от трудовия договор, като претендира заплащане на трудово възнаграждение при незачитане на уговорката секторните плащания за 1-ви и 2- ри сектор да са част от месечното основното трудово възнаграждение т.е. претендира тяхната стойност като отделно плащане, извън основното трудово възнаграждение за процесния период.Въведени са от ищеца твърдения за нищожност на клауза 5б от трудовия договор, поради противоречието й с разпоредбите на чл. 242 КТ, чл. 247 КТ, чл. 4 ал. 2 и чл. 16 ал. 2 т. 2 от НСОРЗ.

Ответникът възразява, че при липса са формулиран петитум за обявяване недействителността на клаузата, е допустимо съдът да разглежда и да се произнася инцидентно по възражението на частична нищожност на трудовия договор. В тази връзка настоящият състав споделя константната практика на ВКС, че всяка от страните по трудово правоотношение има правен интерес от обявяване недействителността на трудовия договор или на отделни негови клаузи, като упражняване на правото може да стане в самостоятелен исков трудов спор, инцидентно в рамките на висящ исков процес, включително и чрез възражение в трудов спор за незаконно уволнение, за трудово възнаграждение/ обезщетение. /решение № 339 от 22.10.2013 г. по гр. д. № 2713/2013 г. на ВКС, IV ГО; решение № 581 от 10.12.2010 г. по гр. д. № 869/2009 г., IV ГО; решение № 98 от 14.07.2022 г. по гр. д. № 2954/2021 г., III ГО; решение № 13 от 14.01.2025 г. по гр. д. № 50/2024 г., IV ГО; решение № 176 от 15.03.2010 г. по гр. д. № 3022/2008 г., III ГО., решение № 551 от 02.10.2025г. по гр. д. № 278/2025г., III ГО.

По същество на възражението за недействителност на клауза 5 б от трудовия договор:

Съгласно чл. 242 КТ, положеният труд по трудови правоотношения е възмезден, а съгласно чл. 247 ал. 1 КТ, размерът на трудовото възнаграждение се определя според времетраенето на работата или според изработеното, т. е. съобразно повременната или т. нар сделна система за заплащане на труда. Нормата на чл. 4 ал. 2 НСОРЗ въвежда забрана за замяна с колективен или индивидуален трудов договор на основната работна заплата или части от нея с допълнителни или други възнаграждения и плащания, а разпоредбата на чл. 16 ал. 2 НСОРЗ регламентира начИ. за изчисляване на брутната работна заплата.

Видно от съдържанието на оспорената клауза, страните по трудовото правоотношение са постигнали съгласие, че при приключване на повече от два сектора на ден, работникът ще получава допълнително възнаграждение за положен труд, като първите два сектора са включени в основната заплата, а следващите ще се заплащат допълнително. Поради това са правилни мотивите в обжалвания акт, че уговорените секторни плащания представляват трудово възнаграждение, част от което е включено в основното трудово възнаграждение, а друга част се заплаща отделно в зависимост от реализирани летателни часове. Постигнатото съгласие с визираните клаузи е в рамките на свободата на договаряне и не противоречи на закона, нито го заобикаля. Не може да се приеме, че по този начин се постига забранен от закона резултат. Уговорено е полагането на визирания труд да се заплаща, поради което не е налице безвъзмездност на престацията. Напротив – страните са уговорили, че във всички случаи ищеца ще получава като част от основното си трудово възнаграждение стойността на поне два изпълнени сектора за всеки ден от месеца, дори и такива да не се изпълнят. Следователно не е налице противоречие с нормите на чл. 242 и 247 КТ.

Систематичното тълкуване на Вътрешни правила за работната заплата в предприятието и обяснение на заплатите на Кабинен екипаж – УИЗ ЕЪР ЦРТ. -Клон България", не водят до извода за нарушение на чл. 4 ал. 2 НСОРЗ, като предвид разпоредбата на чл. 13 ал. 2 НСОРЗ, може да приеме, че „ секторните плащания“ се разделят на два отделни компонента – първите два сектора като част от основната заплата и следващите от 3 - ти сектор за деня - като допълнително възнаграждение, съобразно посочена ставка. Волята на страните е допълнителното възнаграждение да се дължи всеки месец, като плащането му е уговорено срещу престиране на определен труд, съобразно количеството на който, се определя и размера му. С оглед спецификата на процесните договори, процесните плащания за всеки реализиран сектор, са сигурни и предвидими, тъй като са изчислявани за съответния месец при изчисляване на общото възнаграждение на ищцата – в същия смисъл решение № 50233/06.06.2023 г. по гр. д. № 330/2022 г., ВКС, ІV Г0/, като ирелевантен е различния месечен размер вкл. и вида на прелетния сектор / стандартен, M, L, XL /.

Следователно в конкретния случай е уговорена повременна система за заплащане на труда, като за работодателя не е установено нормативно задължение да заплаща всеки един от изпълнените от ищцата сектори, защото при повременната система заплащането се дължи само според продължителността на работното време. При това уговорките относно начИ. за заплащане на изпълнените сектори през полетен ден не се намират в противоречие със закона или с подзаконов нормативен акт, нито ги заобикалят. От изложеното следва, че оспорената клауза е валидна и в тежест на ответника не е възникнало задължение да заплаща отделно първите два сектора, изпълнени от ищцата през всеки полетен ден, извън уговорения размер на основно трудово възнаграждение.

Следователно претендираната сума от 15 857, 79 лв. формирана като дължими секторни плащания за първи и втори сектор за всеки полетен ден за периода 01.09.2020г. – 25.04.2023г. се явява недължима от работодателя и в този смисъл иска по чл.128 т.2 от КТ е неоснователен.

Отделно от изложеното, по делото се установява от заключението по ССчЕ, кредитирано от настоящия състав като компетентно и мотивирано, че за процесния период ответното дружество е заплатило на ищцата дължимата сума за секторни плащания в размер общо на 37206, 59 лв., поради което на това основание – за секторни плащания за трети и следващ сектор/секторни бонуси/, липсва изискуемо задължение на работодателя. Обстоятелството, че първите две секторни плащания са начислявани отделно, като в част от фишовете за работна заплата наименовани „дневни пари“ не променя характера и правната им характеристика и по никакъв начин не може да се приеме, че представляват командировъчни пари по смисъла на раздел ІV – чл. 31, ал. 2 от НСКСЧ. Допълнителен аргумент е, че в трудовите договори са уговорени отделни плащания за командировъчни пари в размер на 30 евро на ден, заплащани като "дневни надбавки" при нощувка далеч от дома. Отделно следва да се отбележи, че съгласно разпоредбата на чл. 18 ал. 1 НСКСЧ, с дневните пари се осигуряват средства за храна, градски транспорт и друг и разходи, а в случая заплатените от работодателя "дневни пари" за първи и втори сектор очевидно нямат такъв характер, а представляват компонент от трудовото възнаграждение на ищцата. В същия смисъл са и мотивите на решение № 50233/06.06.2023 г. по гр. д. № 330/2022 г. на ВКС, ІV ГО, съгласно които секторното заплащане, независимо, че е разделено на два компонента, е част от общото възнаграждение на служителя и има същностна връзка с изпълнението на възложените му с трудовия договор задачи.

По изложените мотиви, доколкото не е възникнало вземането, предмет на предявения иск по чл.128 т.2 от КТ, то недължимо е и обезщетение за забавено изпълнение на същото вземане на основание чл.86 ал.1 от ЗЗД.

По иска с правно основание чл. 215 ал. 1 КТ:

За да възникне субективното притезателно право на работника/служителя за командировъчни пари следва в обективната действителност да са проявени следните материални предпоставки: 1. ищецът да е полагал труд при ответника по трудово правоотношение; 2. компетентен орган на ответното поделение да е командировал ищеца за изпълнение на трудовите му задължения в друго населено място, различно от това, в което изпълнява длъжността и 3. командированият работник фактически, ефективно да е извършвал работа в друго населено място, определено от работодателя.

При установяване на посочените материални предпоставки командирования има право да получи освен брутното си трудово възнаграждение, още и пътни, дневни и квартирни пари при условия и размери, определени от МС.

Съгласно чл. 228 ал. 2 КТ, във вр. с чл. 215 КТ размерите на командировъчните пари, определени в чл. 215 КТ, се прилагат, доколкото в акт на Министерския съвет, в колективен трудов договор или в трудовия договор не са предвидени по-големи размери. В този смисъл трябва да се схваща разпоредбата на чл. 31 ал. 6 НСКСЧ т.е. разпоредбата на чл. 31 ал. 6 НСКСЧ дава възможност на работодателите да определят по-високи размери на командировъчните пари при осъществяване на командировки в чужбИ., които ще се признават за данъчни цели като разходи, само ако са на стойност, равняваща се на двукратния нормативно установен в НСКСЧ размер и то ако докажат останалите предпоставки – че са налице изключителни експлоатационни и технологични условия на работа, респ. е налице специфична организация на международните рейсове. Но тази правна норма не урежда възможност за законосъобразно намаляване размера на командировъчните пари. Следователно, определените в НСКСЧ, която е издадена въз основа на уредената в чл. 215 КТ законова делегация, командировъчни пари са минимални, като работодателят не може законосъобразно да определя по-ниски размери на командировъчните пари от нормативно установените, тъй като би нарушил императивните разпоредби, уредени в чл. 215 КТ и чл. 228, ал. 2 КТ. Не води до противния извод, при прилагане правилата на стриктното, логическо и ограничително тълкуване с цитираните по – горе разпоредби, формулировка в приложение №3а в табличен вид – „до”./ решение № 753/29.03.2011 г. по гр. д. № 1283/2010 г. на ВКС, ІV ГО, решение № 129 от 07.07.2016 г. по гр. д. № 3736/2015 г. ВКС /.

С трудовия договор на ищеца е определено като основно място на работа – Летище София, използвано от служителя като т. нар. "Оперативна база" като му е възложено да изпълнява международни рейсове като член на кабинния екипаж на оперирани от унгарското дружество – ответник, въздухоплавателни средства. Няма спор по делото и се установява от събраните доказателства, че оперираните от ответното дружество самолети осъществяват полети под чуждестранни регистрационни знаци, а всички полети в процесния период, в които е участвала ищеца като член на кабинния екипаж, са били международни. Въпреки, че самолетите на ответника летят под чужди регистрационни знаци /на Унгария/, то това обстоятелство не обуславя изключване приложението на НСКСЧ, доколкото трудовия договор и анексите към него, сключени с последния са поставени под регламентацията на българското трудово законодателство, в същите има изрично препращане за командировъчните пари към р.IV НСКСЧ, а и подобно действие би било недопустимо лишаване на български екипажи на самолети от основни трудови права и поставянето им в по - неблагоприятно положение спрямо други, полагащи труд при идентични условия, само въз основа на регистрационните знаци на въздухоплавателното средство.

Съгласно чл. 31 ал. 2 от Наредбата за служебните командировки и специализации в чужбИ., приета въз основа на посочената законова делегация, персоналът на въздухоплавателните транспортни средства, които летят с национални и регистрационни знаци на РБ, получава командировъчни пари на ден за времето на изпълнение на международни рейсове, съгласно индивидуалните ставки, определени в приложение № 3а - в случая за длъжността стюард/стюардеса е до 55 евро на ден, което е посочено и от в. л. в заключението на ССчЕ. От същото се установява, че работодателят е начислявал и изплащал командировъчни средства /само дневни такива/ в посочени в експертизата размери в зависимост от периода /за периода 2019г. – 2023г. - ставката е различна - през 2020г. – 72 лв., от м. януари 2021г. – 80, 19 лв. и н./ Не се представиха по делото издадени от работодателя вътрешни заповеди, с които работодателят е определял изплащания размер на дневните командировъчни средства, нито командировъчни заповеди за изпълнените от ищеца съответен брой международни полета съобразени при изготвяне на заключението по ССчЕ. Последното обстоятелство обаче не е спорно между страните, а ответникът е вписал броя полети в издадените от него фишове, което по съществото си е извънсъдебно признание. Вещото лице установява, че начислените суми за т.нар „дневни пари“ се изплащат ежемесечно на лицето с отделен превод от превода, с който му се плаща дължимото нетно възнаграждение и когато графика на лицето предполага нощувка далеч от дома, работодателят в началото на месеца заплаща т.нар. „дневни надбавки“, които са 30 евро на ден. „Дневните пари“ са осчетоводявани по сметка „рer diem“ /командировъчни/, което обстоятелство, както беше посочено по – горе е допълнителен аргумент, че тези пари не са секторни плащания по смисъла на 5б от трудовия договор за първите два сектора.

Установените в НСКСЧ дневни командировъчни пари могат да бъдат намалявани само при изрично определени случаи, посочени в наредбата. Такива е хипотезата на поемане на част от разходите при осигурен от приемащата държава пълен пансион в натура, когато се изплаща 30 на сто от полагащите се дневни пари - чл. 20 ал. 1 НСКСЧ. Твърдението на ответника, че по време на изпълняваните полети на ищеца като част от екипажа е осигурявано едно хранене е с оглед възражението му за наличие на хипотезата по чл. 18 ал. 3 НСКСЧ. Настоящият състав счита, че в възражнието е неоснователно, доколкото цитираната нормата предполага поемане на дневни разходи на командирования служител от страна на приемащата държава или организация, т. е. от държавата или организация, в която работникът/служителят е бил изпратен от работодателя за изпълнение на трудовите си задачи. Организирането на хранене от самия работодател по време на командировката не е предвидено като основание за намаляване на дължимите дневни командировъчни пари. При това ирелевантно от гледна точка решаване на въпроса за дължимия размер на дневни командировъчни пари е дали ответникът е осигурявал хранене на ищцата като част от екипажа на самолета по време на полетите. Ирелевантни са и съображенията за това дали ищцата е имала разходи, които е следвало да посреща предвид организацията на работния процес и краткото време за престой в чуждата държава между изпълнението на отделните полети, доколкото както се посочи по - горе, дневните командировъчни пари са установени в абсолютни размери с нормативно предвидена долна граница и не подлежат на възстановяване срещу реално доказани разходи. Условията за тяхното изплащане, вкл. основания за намаляването им, също са нормативно регламентирани. Дори и при наличие на изрично уговорки в противен смисъл между страните, то същите са недействителни и не пораждат правни последици.

По делото е безспорно установено от заключението на вещото лице, че размерът на дължимите командировъчни пари, съобразявайки горепосочените приложими законови/подзаконови разпоредби и уговореното между страните в трудовия договор, възлиза на 21083, 85 лв., като работодателят е изплатил от същите сумата от 20113, 62 лв. т.е. иска се явява основателен и доказан за размера от 970, 22 лв. и до който правилен и обоснован извод е достигнал и първоинстанционния съд.

Своевременно релевираното от ответника възражение за погасителна давност се явява частично основателно. Давността по трудовите спорове е определена в чл. 358 КТ, като съгласно ал. 1 т. 3 от посочената разпоредба вр. с чл. 358 ал. 2 т. 2 КТ, за претенцията по чл. 215 КТ срокът е тригодишен и започва да тече от деня, в който правото, предмет на иска, е станало изискуемо или е могло да бъде упражнено, като при парични вземания изискуемостта се смята за настъпила в деня, в който по вземането е трябвало да се извърши плащане. Доколкото липсва установен срок за плащане – нито такъв е предвиден в закона, нито е уговорен срок за плащане на командировъчните пари /в трудовия договор е уговорен падеж за изплащане на трудовото възнаграждение, но не и командировъчните пари/, поради което и давността започва да тече от възникването на вземането /чл. 114 ал. 2 ЗЗД/, като предвид месечното отчитане, то плащането е било възможно да се извърши на първо число следващ месеца, в за който се дължи. Исковата молба е заведена на 12.10.2023 г., поради което погА.и по давност са вземанията за м.09.2020г. /изискуеми на 01.10.2020г./. Видно от заключението на в.л. – стр.14 таблица, за м. септември 2020г. дължимите командировъчни пари са в размер на 1290, 85 лв. и от които работодателят е изплатил 864, 00 лв. т.е. остатък за доплащане 426, 85 лв., което вземане обаче с оглед гореизложеното е погА.о по давност.

Следователно иска следва да бъде уважен само за непогА.ите по давност и доказани вземания, а именно за периода 01.10.2020г. – 23.04.2023г. и в размер на 543, 37 лв. /разликата между 970, 22 лв. и 426, 85 лв/.

По иска с правно основание чл. 177 КТ:

Съгласно чл. 177 ал. 1 КТ, за времето на платения годишен отпуск, работодателят заплаща на работника или служителя възнаграждение, което се начислява от начисленото при същия работодател среднодневно брутно трудово възнаграждение за последния календарен месец, предхождащ ползването на отпуска, през който работникът или служителят е отработил най-малко 10 работни дни. Когато няма месец, през който работникът или служителят е отработил най-малко 10 работни дни при същия работодател, възнаграждението по ал. 1 се определя от уговорените в трудовия договор основно и допълнителни възнаграждения с постоянен характер /ал. 2/.

По арг. от чл. 17 ал. 1 НСРОЗ, в брутното трудово възнаграждение в случаите по чл. 177 КТ се включва основното трудово възнаграждение, възнаграждението над основната заплата, определено според прилаганите системи за заплащане на труда, допълнителните трудови възнаграждения с постоянен характер, определени с Наредбата, с друг нормативен акт, с колективния или индивидуалния трудов договор или с вътрешен акт на работодателя, доколкото друго не е предвидено в КТ, както и други посочени лимитативно възнаграждения.

В процесния трудов договор е уговорено, че работното време на служителя ще се определя на базата на двумесечен период от време при 40 работни часа на седмица и работа на непрекъснати смени, включително и в неделни дни, т. е. при т. нар. "повременна" система на заплащане на труда, зависеща единствено от уговореното работно време.

В мотивите на решение на СЕС от 15.09.2011 г., постановено по преюдициално запитване по дело № С-155/10, задължително за националните юрисдикции – чл.633 от ГПК, е посочено, че чл. 7 от Директива 2003/88/ЕО на ЕП и на Съвета от 04.011.2003 г. относно някои аспекти на организация на работното време и клауза 4 от споразумението, приложено към Директива 2000/79/ЕО на Съвета от 27.11.2000 г. относно Европейското споразумение за организация на работното време на мобилните работници в гражданската авиация, сключено от Асоциацията на европейските авиокомпании /АЕА/, Европейската федерация на транспортните работници /ЕТF/, Европейската асоциация на пилотите /ЕСА/, Асоциацията на европейските регионални авиокомпании /ЕRA/ и Международната асоциация на въздушните превозвачи /IACA/, трябва да се тълкуват в смисъл, че по време на годишния отпуск транспортните пилоти имат право да продължат да получават не само основната си заплата, но и първо, всички компоненти, същностно свързани с изпълнението на задачите, които са им възложени с трудовия договор и за които им се заплаща парична сума, добавяна при изчисляването на общото им възнаграждение, и второ, всички компоненти, свързани с личния и професионален статут на съответния транспортен пилот. Съгласно мотивите на цитираното решение, изразът "платен годишен отпуск", съдържащ се в чл. 7, § 1 от Директива 2003/88 означава, че за периода на "годишния отпуск" възнаграждението трябва да бъде запазено и за този период на почивка работникът трябва да получава обичайното си възнаграждение, т. е. през периода на своята почивка и отдих работникът трябва да разполага с икономически условия, които са сходни на тези, при които полага труд. В този смисъл всяко неудобство, което е същностно свързано с изпълнението на задачите на работника съгласно трудовия му договор и за което на работника се заплаща парична сума, добавяна при изчисляването на общото му възнаграждение, каквото неудобство за транспортните пилоти е летателното време, задължително трябва да бъде отразено в сумата, която работникът има право да получава за времето на годишния отпуск.

С оглед изложеното, въззивният съд намира, че всички секторни плащания, включително и за първите два сектора /формирани и плащани от работодателя като "дневни пари"/, представляват компоненти от брутното трудово възнаграждение, въз основа на което следва да бъде определено възнаграждението за платен годишен отпуск по реда на чл. 177 КТ.

Следва да се отбележи, че по своята същност секторните плащания, независимо от разделянето им на два компонента в договора, са предвидими, сигурни и нямат характер на обезщетение или т.нар бонус, допълнително материално стимулиране. Същите са били заплащани ежемесечно, отделно от фиксираното основно трудово възнаграждение, включително секторните плащания за първи и втори сектор, които са уговорени като дължими с факта на настъпването им, т. е с изпълнението на основните трудови функции на ищцата. Следователно всички секторните плащания имат характер на допълнително трудово възнаграждение по смисъла на чл. 17 ал. 1 т. 3 вр. чл. 15 ал. 2 НСРОЗ, до който правилен и законосъобразен извод е стигнал и първоинстанционният съд.

По изложените съображения и предвид данните по заключението по ССчЕ относно размера на дължимите суми по чл.177 ал.1 от КТ за процесния период при съобразяване размера на всички секторни плащания, извършвани в предходен пълен отработен месец /каквато е базата на обезщетението по чл.224 ал.1 от КТ/ и размера на платеното възнаграждение, то обоснован е извода на първоинстанционният съд, че неизплатения размер възлиза на сумата от 4471, 95 лв., лихвата за забава считано от датата на съответния падеж до 10.10.2023г. е 939, 43 лв. и до който размер следва да бъдат уважени исковете.

Настоящият състав напълно споделя изводите на районния съд за неоснователност на направеното възражение за погасяване по давност на вземанията по чл.177 от КТ респ. чл.86 ал.1 от ЗЗД, доколкото давността за първото вземане от първия процесен период е станало изискуемо едва на 10.11.2020г., като исковата молба е подадена на 12.10.2023г. т.е. не е обхванато от периода на погасителната давност /който е до 12.10.2020г./ По иска по чл. 74 ал. 4 от КТ за прогласяване недействителността на чл. 14 от трудовия договор, който предвижда, че "Основният платен годишен отпуск на служителя и допълнителният отпуск за работа при ненормирано работно време е 25 работни дни".

Съществуват различни видове отпуски, като при класификационен критерий дали се ползват от всички работници/служители по трудово правоотношение или само от отделни категории такива разделението е на основен /във всички случаи на съществуване на трудово правоотношение/ или допълнителен /при някои видове категории работници и служители в зависимост от вида на трудовите функции/; според заплащането – платен и неплатен и т.н..Видовете платен годишен отпуск са или основен /редовен/ или удължен платен годишен отпуск - чл.155 ал.4 и ал.5 КТ. Не могат да се кумулират, защото основанието, от което възникват, е едно и също.

Допълнителният отпуск по чл.156 ал.1 т.1 от КТ не може да се кумулира с удължения отпуск по чл.155 ал.5 от КТ, тъй като имат едно и също основание за предоставяне на допълнителен срок за почивка и възстановяване на работника/служителя, поради спецификата на неговата работа, като в случая на чл.155 ал.5 от КТ това е уредено в Наредбата за работното време, почивките, отпуските, а по чл.156 ал.1 т.1 от КТ – в Наредбата за определяне на видовете работи, за които се установява допълнителен платен годишен отпуск. При сравнение на длъжностите е видно, че липсва припокриване на категориите работници и служители, за които е установен съответно удължен основен платен годишен отпуск и допълнителен платен годишен отпуск.

В исковата молба ищецът излага доводи за недействителност на цитираната клауза – т.14 от трудовия договор между страните, поради противоречието й с разпоредбата на чл. 30 Наредбата за работното време, почивките и отпуските.

Тук е необходимо да се посочи, че в чл.30 от Наредбата за работното време, почивките и отпуските е предвидено, че „работниците и служителите от летателния състав на гражданското въздухоплаване имат право на удължен платен годишен отпуск съобразно пролетените часове….“, а в чл.2 т.4 от Наредбата на определяне на видовете работи, за които се установява допълнителен платен годишен отпуск е предвидено, че право на допълнителен платен годишен отпуск имат работници и служители, които извършват работи „като членове на екипажите от летателните състави на въздухоплаването“. Съгласно чл. 34 от Закона за гражданската авиация, членовете на екипажа на въздухоплавателно средство включват членовете на полетния екипаж и членовете на кабинния екипаж В цитираните нормативни актове, липсва легално определение на понятията летателен състав, член на екипаж на летателен състав, член на екипаж на въздухоплавателно средство, поради което и следва да бъде изяснен смисъла им по пътя на тълкуването.

В Регламент (ЕС) № 1178/2011 на ЕК от 3 ноември 2011 годИ. за определяне на технически изисквания и административни процедури във връзка с екипажите на въздухоплавателни средства в гражданското въздухоплаване в съответствие с Регламент (ЕО) № 216/2008 на Европейския парламент и на Съвета, както и в чл.34 от ЗВ, се провежда ясно разграничение между кабинен екипаж от една страна и полетния или технически екипаж от друга – в чл.2 „определения“ - т.12 е посочено, че „екипаж“ означава полетен екипаж и кабинен екипаж, а в т.11 е дадена дефиниция на „член на кабинния екипаж“ означава подходящо квалифициран член на екипажа, различен от член на полетния или техническия екипаж, на който операторът възлага задължения, свързани безопасността на пътниците и полета по време на операциите. В цитирания регламент са регулирани като отделно изискванията към полетния/летателния и технически екипаж и към членовете на кабинния екипаж, предвидени са различни изисквания, обучения, сертифициране и т.н.

Предвид посоченото, при състематичното, логическо и граматическо тълкуване, се налага извода, че летателен екипаж/полетен екипаж включват пилоти и бордни инженери - §6 и чл.7 от Регламент (ЕС) № 1178/2011 на ЕК от т 3 ноември 2011, а всички останали служители като част от екипажа на въздухоплавателното средство и натоварени с безопасността на пътниците и логистика при полета - са кабинен екипаж, в т.число несъмнено стюардеси, специалист по преживяване на пътниците и т.н. Обстоятелството, че чл. 1 т. 4 от Наредбата за категоризиране на труда при пенсиониране, съгласно който от първа категория при пенсиониране е трудът на: пилот, щурман, радист, борден инженер (механик), парашутист, стюардеса (стюард) и борден съпроводител, работещи във въздухоплаването, сочи единствено, че екипажите на въздухплавателното средство несъмнено са такава категория работници/служители, които работят при особени и специфични условия, характеризиращи се в повишен риск за живота и здравето, за което няма спор и именно поради което членовете на кабинния екипаж се ползват от допълнителен отпуск по чл.156 ал.1 т.2 от КТ, а летателния – с удължен основен отпуск – по чл.155 ал.2 от КТ. Противното тълкуване е contra legem включително и с оглед европейското законодателство.

Следователно, ищеца като член на кабинния екипаж на въздухоплавателно средство не попада в хипотезата на чл.30 от Наредбата за работното време, почивките и отпуските, но несъмнено е от категорията служители по чл. 2 т.4 от Наредбата на определяне на видовете работи, за които се установява допълнителен платен годишен отпуск т.е. същата има право на основен редовен платен годишен отпуск – чл.155 ал.1 вр. ал.4 от КТ и допълнителен платен годишен отпуск по чл.156 ал.1 т.1 от КТ.

В настоящият случай, в трудовия договор е предвидено ползване на допълнителен платен годишен отпуск на друго основание – чл.155 л.1 т.2 от КТ – при ненормиран работен ден и в предвидения законов минимум от 5 дни. По делото липсва оспорване от страна на ищеца, че полага труд при ненормирано работно време, а и същата няма интерес от такова оспорване, доколкото т.14 от трудовия договор й предоставя права, липсва и оспорване от работодателя, че ищеца полага труд при ненормирано работно време, напротив – поддържа, че клаузата по т.14 е действителна, при което следва да се приеме, че сама по себе си тази благоприятна за ищеца клауза и при условие, че същата полага труд при ненормирано работно време, не противоречи на императивни разпоредби, напротив - същата е в синхрон с тях т.е. не е недействителна.

Липсата на изрично уредено право на допълнителен отпуск по чл.156 ал.1 т.1 от КТ в трудовия договор между страните не влияе върху съществуването на субективното право на работника/служителя да ползва такъв, нито определя недействителност на клауза от трудов договор, благоприятна за работника/служителя, която предвижда допълнителен отпуск на друго основание – т.2 ал.1 на чл.156 от КТ.

Отделно от гореизложеното, работодателят е предоставил за периода 2011г. – 2023г. на ищеца право на платен отпуск в размер надхвърлящ основания по чл.155 ал.4 от КТ и сбор от допълнителни в минимален размер то чл.156 ал.1 т.1 и т.2 от КТ //общо 30 дни/, а именно в размери от 41 до 52 дни годишно, видно от заключението по ССчЕ – стр.26 т.е. правото на допълнителен платен отпуск и по чл.146 ал.1 т.1 от КТ независимо, че изрично не е предвидено в трудовия договор е предвидено и предоставено от работодателя за ползване на ищеца и същата е ползвала такъв – стр17-19 и стр.26 от заключението по ССчЕ.

Предвид всичко гореизложено, клауза по т.14 от процесния трудов договор не противоречи на императивни разпоредби на закона и не е недействителна, респективно – предявения иск с правно основание чл.74 ал.4 от КТ като неоснователен подлежи на отхвърляне.

По иска по чл. 224 ал. 1 КТ:

Съгласно чл. 224 КТ при прекратяване на трудовото правоотношение служителят има право на обезщетение за неизползвания платен годишен отпуск, чийто размер се определя въз основа на полученото среднодневно брутно трудово възнаграждение за последния пълен отработен календарен месец, респ през койтослужителят е работил най-малко 10 работни дни.

За основателността на иска ищецът следва пълно и главно да докаже наличието на трудово правоотношение между страните, което е прекратено независимо от основанието за прекратяване, както и размера на брутното трудово възнаграждение, получено за последния пълен отработен месец преди уволнението. В тежест на ответника е да докаже или ползването на отпуска за процесния период, или плащане на обезщетението за неползването му.

Спорен между страните е въпросът за размера на отпуска /в частност дали ищецът е имал право на удължен платен годишен отпуск/ и или допълнителен такъв, поради което и произнасянето по иска с правно основание чл.74 ал.4 от КТ относно действителността на клауза е преюдициален. Предвид приетото в предходното изложение, настоящият състав приема, че правото на платен отпуск – основен и допълнителен за ищеца е именно в размер от 25 дни, като предоставянето от работодателя на по – голям размер за ползване респ. признат като неизползван към датата на прекратяване на правоотношението и въз основа на негови вътрешни актове, следва да бъде съобразено при изчисленията – относно предоставения за ползване, ползван и неизползвания такъв, непогА. по давност по чл.176а от ГПК, за което се дължи обезщетение, респективно начисленото и изплатено от работодателя – за брой дни и размер.

Ответникът своевременно е релевирал възражение за погасяване по давност на правото на ползване на обезщетение, респективно невъзникване на право на парично обезщетение по чл.224 от КТ за този отпуск.

Съгласно разпоредбата на чл. 176а КТ, когато платеният годишен отпуск или част от него не е ползван до изтичане на две години от края на годИ.та, за която се полага, независимо от причините за това, правото на ползването му се погасява по давност.

По приложението на разпоредбата на чл. 224 ал. 1 от КТ е установена практика на ВКС, в която е дадено разрешение, че при прекратяване на трудовото правоотношение работникът или служителят има право на парично обезщетение за неизползвания платен годишен отпуск, правото за който не е погА.о по давност. Установената давност по чл. 176а от КТ е две години от края на годИ.та, за която се полага, независимо от причините за това. От изричната разпоредба на чл. 224 ал. 1 от КТ следва изводът, че единствените предпоставки за правото на това обезщетение са прекратяване на трудовото правоотношение и работникът или служителят да не е ползвал полагащия му се платен годишен отпуск за годИ.та на прекратяването и за предходните години. Без правно значение е на какво основание и по какви причини не е ползван платеният годишен отпуск /решение № 30 от 13.03.2018 г. по гр. д. № 694/2017 г., IV ГО/. Правото на платен годишен отпуск цели възстановяване на изразходваните по време на работа сили, поради което възниква при реално положен труд. За времето, през което не е полаган труд по трудово правоотношение не възниква право на платен годишен отпуск /решение № 564 от 05.10.2010 г. по гр. д. № 100/2010 г., III ГО, определение № 890/25.02.2025г. по гр.д. № 682/2024г. на III г.о. на ВКС/.

Съобразявайки горното, дори и да има неизползван платен годишен отпуск, независимо дали основен или допълнителен за периода 2010г. – 31.12.2019г., правото на ползване за същия е погА.о по давност респ. не е възникнало и право на обезщетение по чл.224 ал.1 от ГПК.

От представените данни и изчисления - стр.16-19 от заключението по ССчЕ, се установява, че неползвания и предоставен от работодателя платен годишен отпуск за периода 2021г. – 2023г. /до 23.04.2023г., когато трудовото правоотношение е прекратено/ е в размер на 41 дни – 27 дни за 2022г. и 14 дни за 2023г. /в по – голям размер дори и от предвидените над дни във вътрешните актове на работодателя, надхвърлящи законовоустановените минимуми/ и за което е начислено и изплатено обезщетение в размер на 7833, 86 лв.

Настоящият състав счита, че базата, която следва да се вземе предвид при изчисление на обезщетението по чл.224 ал.1 от КТ е именно тази подробно описана в изложението при произнасяне по иска с правно основание чл.177 от КТ, като не е необходимо преповтаряне на вече изложените мотиви, поради което и кредитира вариант № 1 от таблица № 12 и според което е платена дори сума надвишаваща дължимия размер на обезщетението.

Макар и по други мотиви, настоящият състав стига до идентичен правен извод с този на първоинстанционния съд, а именно – липса на притезателно право в правната сфера на ищеца за вземане за обезщетение на основание чл.224 ал.1 от КТ непогА.о чрез плащане, което определя и неоснователността на акцескорния иск по чл.86 ал.1 от ЗЗД.

По искове с правно основаяние по чл. 264 КТ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД:

Съгласно чл. 264 от КТ за работа през дните на официалните празници, независимо дали представлява извънреден труд или не, на работника или служителя се заплаща според уговореното, но не по-малко от удвоения размер на трудовото му възнаграждение. Съгласно приетите по делото работни графици, фишове за работна заплата през процесния период и експертното заключение на ССчЕ в периода от 01.09.2019 г. до 30.09.2022г г. вкл. ищецът е полагал труд в общо 16 празнични дни, представляващи официални празници в България, обявени съгл. чл. 154 ал. 1 от КТ.

Неоснователни са възраженията на ответника, че дължимото възнаграждение за работа в дни на официални празници се покривало от фиксираната надбавка за извънреден труд по чл.5а от трудовия договор. Изплащаната на ищеца допълнителна сума за месеците, в които е установен положен от нея извънреден труд е различно плащане, като видно от фишовете за работна заплата такова допълнително възнаграждение - надбавка по чл.5а е изплащано дори в месеци, в които няма обявени официални празници, още по-малко такива в които ищеца да е полагала труд.

Сумата начислена като допълнително възнаграждение за извънреден труд във фишовете за работни заплати /за периода 787 лв./ не кореспондира с дължимите възнаграждения по чл. 264 от КТ, установени от вещото лице по ССчЕ и не може да се приеме, че изплащайки възнаграждението за извънреден труд, ответника се е освободил от задължението си да заплаща удвоения размер на възнаграждението й за дните, в които ищеца е полагала труд и които са били официални за страната, празници. Допълнителен аргумент в подкрепа на този извод е изричната воля на страните, определяйки характера на допълнителното плащане по чл.5а с изрично препращане към разпоредбата на чл. 143 КТ.

Предвид данните по ССчЕ и обстоятелството, че за проецсния период са начислени и заплатени само сума от 385, 74 лв., а дължимите са в размер на 1060, 090 лв., т..е остатък непогА. чрез плащане – 675, 16 лв. в какъвто размер иска е уважен от първоинстанционният съд.

По иска за обезщетение за забава при плащането на възнаграждението по чл. 264 от Увеличеното възнаграждение за работа през официални празници е част от задължението на работодателя да плати трудовото възнаграждение и затова ответникът изпада в забава след изтичане на уговорения срок за плащане на трудовото възнаграждение, т. е. от 11 - то число от месеца, следващ месеца, за който се отнася плащането. Обезщетението за забава в размер на законната лихва върху всяко забавено плащане върху дължимото увеличение на възнаграждението за работа в официален празник, считано от 11 то число на съответния месец върху неплатената сума за същия, изчислен по реда на чл.162 от ГПК с оглед данните по делото и заключението по ССчЕ, съответно ПМС № 426/18.12.2014г. правилно е изчислена от първоинстанционния съд в размер на 190, 81 лв.

По възражението за давност:

Неоснователно е възражението за изтекла погасителна давност, защото изискуемостта на най - старото дължимо вземане за увеличено възнаграждение за работа в официален празник е за м.09.2020г., като към изискуемо на 11.10.2020г., като давността по чл.72 от ЗЗД изтича на 12.10.2023г. и когато е входирана исковата молба, но същата е подадена на 10.10.2023г. т.е. преди да изтече тригодишен давностен срок по чл. 358 ал. 1, т. 3 КТ, вр. чл. 114 ал. 1, вр. чл. 116, б. "б" ЗЗД. Непогадсено по давност е и акцесорното вземане по чл. 86 от ЗЗД.

Разноски Доколкото обжалваното съдебно решение частично се потвърждава и частично се отменя, то следва да бъде преразпределена и отговорността за разноски в първоинстанционното производство, а именно:

-на основание чл.78 ал.1 от ГПК на ищеца следва да се присъдят разноски съобразно уважената част от исковете. Настоящият състав счита за правилно становището на първоинстанционният съд за липса на доказан разход от ищеца за сумата от 830, 00 лв. – разноски за превод на документи, като представената фактура не удостоверява плащане на сумата. Доказани са разходи за платено адвокатско възнаграждение в размер на 2500, 00 лв. и от които законосъобразно районният съд съразмерно с уважената част от исковете е присъдил обезщетение от 279, 86 лв. Следователно от общо направените разноски от ищеца в размер на 2500, 00 лв. се дължат 250, 00 лв. /искът по чл.74 от КТ за обявяване недействителност на клауза от трудовия договор се отхвърля, както и иска по чл.215 от КТ за сумата над 534, 34 до присъдения от първоинстанционен съд размер от 970, 22 лв./ т.е. за разликата над 250, 00 лв. до присъдения размер от 279, 86 лв. първоинстанционното решение следва да бъде отменено;

-на ответника –на основание чл.78 ал.3 от ГПК от общо направени разноски в размер на 400, 00 л.в.-депозит за възнаграждение за вещо лице, следва да присъдят 370, 00 лв. т.е. следва да се присъдят още 14, 78 лв.

Във въззивното производство:

-на основание чл.273 вр. чл.78 ал.1 и 3 от ГПК при този изход на спора, на ответника в първоинстанционното производство следва да се присъдят разноски за уважената част от неговата жалба /относно иска по чл.74 ал.4 от КТ/ и за защита по неоснователната жалба на ищеца – въззивник.

Направените от въззивника-ответник разноски съобразно приложен списък по чл.80 от ГПК и доказателства за изплащането им /фактури, преводно нареждане, извлечение от сметка/ са в размер на 10117, 93 лв.-платено адвокатско възннаграждение.

В хода на устните състезания по делото, процесуалният представител на въззивника - ищец е направил възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение претендирано от насрещната страна.

Според разпоредбата на чл.78 ал.5 от ГПК а ко заплатеното от страната възнаграждение за адвокат е прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото, съдът може по искане на насрещната страна да присъди по-нисък размер на разноските в тази им част, но не по-малко от минимално определения размер съобразно чл. 36 от Закона за адвокатурата.

Разпоредбата на чл.78 ал.5 от ГПК не определя императивно задължение на съда във всеки случай при направено възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение да намалява неговия размер, нито ако реши да намали същото да го намали до минималния размер /решение от 28.07.2016г. по дело С-57/2015г. на СЕС и по преюдициално запитване, дадено в т. 1 от решение на СЕС от 23.11.2017г. по съединени дела С-427/16 и С-428/16 и Решение от 25.01.2024г. по дело С- 438/2022г. - задължителни за съдилищата съгласно чл. 633 ГПК/. При съобразяване на горепосочените критерии, обстоятелството, че във въззивната инстанция е подаден отговор на въззивната жалба, насрещна въззивна жалба, отговор на частна жалба, явил се е пълномощник на страната в съдебно заседание, не са събирани нови доказателства, нито са правени нови фактически и правни твърдения, различни от релевираните в първоинстанционното производство и писмената защита пред районния съд, която изцяло преповтаря становището на ответника по исковете изложени в първоинстанционното производство, адвокатското възнаграждение от 10 117, 93 лв. се явява прекомерно и следва да бъде намалено, като след съобразяване на частичната основателност на въззивната жалба на ответника, следва да се присъди адвокатско възнаграждение от 2000, 00 лв., който е справедлив и съответен размер.

По частната жалба срещу определение№ 27940/09.07.2024г. постановено по реда на чл.248 от ГПК.

Следва да бъде посочено, че доколкото въпросът за дължимост на разноски в исковото производство е обусловен от изхода на правния спор и при съобразяване на обстоятелството, че същият е разрешен в настоящата в съдебна инстанция по същество, като съдът се е произнесъл и по въпроса за дължимостта на разноски в първоинстанционното производство, то подадената частна жалба следва да бъде оставена без разглеждане поради липса на предмет.

Така мотивиран, Софийски градски съд