РЕШЕНИЕ

№ 23415

гр. С., 20.12.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 153 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и трети септември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: СВЕТЛАНА Т. ПАНАЙОТОВА при участието на секретаря МОНИКА СТ. ТОПУЗОВА като разгледа докладваното от СВЕТЛАНА Т. ПАНАЙОТОВА Гражданско дело № 20221110155262 по описа за 2022 година Предявени са обективно кумулативно съединени искове от А. Н. Н. срещу „..., чуждестранно акционерно дружество, учредено съгласно законите на., вписано в Търговския регистър на., чрез „..“ – клон., а именно:

-Иск с правно основание чл. 74, ал. 4 КТ за обявяване за недействителна поради противоречието й със закона и при условията на евентуалност поради заобикаляне на закона следната клауза от чл. 5б от трудовия договор от 30.06.2015 г. и от чл. 5б от трудовия договор от 27.12.2016 г., а именно „Страните изрично се съгласяват и признават, че сумата за първите два планирани и приключени сектора за всеки ден ще се считат включени в размера на основната брутна заплата на Служителя съгласно чл. 5б и Работодателят няма да прави отделни плащания за тези сектори“ -Иск по чл. 128, т. 2 КТ и иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати следните сумата от 22149.14 лева, представляваща сбора от неплатени от ответника т.нар. „.“, дължими за периода 01.09.2019 г.-15.09.2022г, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба- 12.10.2022 г., до окончателното плащане и сумата от 3722.82 лева, представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху плащането на „секторните плащания“ за периода от падежа на съответното плащане до 10.10.2022;

-Иск по чл. 215, ал. 1 КТ за осъждане на ответника да заплати сумата от 37924.48 лева /при съобразяване на допуснатото изменение по реда на чл. 214 ГПК в последното открито съдебно заседание/, представляваща неизплатени командировъчни пари по смисъла на Раздел IV от Наредба за служебните командировки и специализациите в чужбина, дължими за периода 01.09.2019 г.-15.09.2022г, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба- 12.10.2022 г., до окончателното плащане;

-Иск по чл. 177 КТ и иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати сумата от 7538.95 лева /при съобразяване на допуснатото изменение по реда на чл. 214 ГПК в последното открито съдебно заседание/, представляваща сбор от неплатени възнаграждения по чл. 177 КТ, дължими за дните, през които ищеца е ползвал платен годишен отпуск през посочени месеци в исковата молба, уточнена с молба с вх. №80816/23.03.2023г - 01.10.2019 г.-15.09.2022г, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба- 12.10.2022 г., до окончателното плащане и сумата от 1193.04 лева представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху неизплатеното възнаграждение по чл. 177 КТ за период от падежа на съответното плащане до 10.10.2022;

-Иск по чл. 264 КТ за осъждане на ответника да заплати сумата от 1311.45 лева /при съобразяване на допуснатото изменение по реда на чл. 214 ГПК в последното открито съдебно заседание/, представляваща неплатено възнаграждение за работа на официални празници в периода 01.09.2019 г.-15.09.2022г, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба- 12.10.2022 г., до окончателното плащане и сумата от 173.67 лева /при съобразяване на допуснатото изменение по реда на чл. 214 ГПК в последното открито съдебно заседание/, представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху неизплатеното неплатено възнаграждение за работа на официални празници в периода от падежа на съответното плащане -10.10.2019г до 10.10.2022г;

-Иск по чл. 224, ал. 1 КТ за осъждане на ответника да заплати сумата от 9430.08 лева /при съобразяване на допуснатото изменение по реда на чл. 214 ГПК в последното открито съдебно заседание/, представляваща неизплатената част от дължимото обезщетение при прекратяване на трудовото правоотношение за неизползван платен годишен отпуск за общо 98 дни, от които за 2015 и за 2016г изцяло незаплатени 38 дни и незаплатена част от полагащото се обезщетение за 60 дни платен годишен отпуск;

Предявен е и инцидентен установителен иск по чл. 74, ал. 4 КТ от А. Н. Н. срещу „.. инцидентен установителен иск за прогласяване на недействителни поради противоречие със законна на клаузите на т. 14 от трудов договор от 30.06.2015г. и на т. 13 от трудов договор от 27.12.2016г, в частта в която е предвидено, че общият размер на основния платен годишен отпуск на ищеца и допълнителния отпуск за работа при ненормирано работно време е 25 работни дни.

В исковата молба и уточнителна молба от 23.03.2023г. от името на ищеца се твърди, че е работил по трудово правоотношение при ответника на длъжност „.“ с код съгласно., въз основа на трудов договор, като във връзка с трудовите функции на длъжността изпълнявал международни рейсове като член на кабинния екипаж на оперирани от ответника въздухоплавателни средства. Посочва се, че с подписването на трудовия договор от 30.06.2015г. било уговорено заплащането на брутна заплата в размер на 7237 лева, платима на 12 равни месечни вноски ежемесечно, в зависимост от броя на действително отработените при работодателя месеци, като общата брутна заплата включвала следните допълнителни месечни трудови възнаграждения с постоянен характер: основна заплата: брутна сума в размер на 4558 лева годишно, брутна еднократна сума в размер на 362 лева годишно за допълнителна работа, извършена извън графика на дневна база или над изискваните часове на работа, или в почивен ден, в съответствие с чл. 143 от Кодекса на труда, брутна еднократна сума в размер на 724 лева годишно за часовете, в които служителят е в режим на готовност или когато е бил извикан на работа по време на режим на готовност, брутна еднократна сума в размер на 1085 лева годишно за часовете на работа по време на следобедни и нощни смени и брутна еднократна сума в размер на 508 лева годишно за прослужено време. Поддържа се, че на ищеца следвало да се заплаща и „секторно плащане“, като сумите за първите два планирани и приключени сектора за всеки ден се считат включени в размера на основната брутна заплата на служителя, съответно работодателят няма да прави отделни плащания за тези сектори, както и между страните било постигнато съгласие, че допълнителните сектори след първите два, които са приключени в един ден ще се заплащат допълнително в размер на 20.54 лева месечно. Страните договорили и че ищецът следвало да получава за времето на изпълнение на международни полети допълнителни командировъчни, съобразно на Раздел IV от Наредбата за командировките и специализациите в чужбина /./. Било уговорено, че работодателят ще удържа всички суми за задължителни осигурителни вноски и данъци, като възнаграждението следвало да се заплаща до десетия ден от месеца, следващ текущия, като плащанията следвало да бъдат в български левове по фиксирания обменен курс на БНБ. Поддържа се, че между страните бил сключен втори трудов договор на 27.12.2016г, който също като първия е бил сключен за срок от 18 месеца считано от 01.01.2017г. При подписване на новия трудов договор били променени размерите на дължимите плащания, като например основната заплата била уговорена в размер на 5 040 лева годишно. Промяна имало и в останалите суми включени в общата брутна заплата на ищеца. Подчертава се, че и в новия трудов договор била включена клаузата за заплащане на „.“. Твърди се, че на 25.06.2018г. между ищеца и ответника е сключен трудов договор за неопределен период, като това трудово правоотношение било прекратено на основание чл. 325, ал.1, т. 1 КТ на 15.09.2022г.

В исковата молба се твърди, че през периода 01.09.2019 г.- 15.09.2022 г., ответникът е следвало ежемесечно да начислява и да заплаща на ищеца следните суми - брутната заплата, посочена в чл. 5, б. „а“ от трудовия договор от 30.06.2015г., респективно и по този от 27.12.2016г представляваща 1/12 от сбора от основната заплата и уговорените в съответния трудов договор допълнителни възнаграждения с постоянен характер, наричани „брутни еднократни суми“; .- в размер на 20, 54 лева за всеки изпълнен „.“, 24, 45 лева за всеки изпълнен „среден сектор“ и 18, 40 лева за всеки изпълнен „.“, командировъчни пари в размер на 55 евро за всеки ден, през който ищецът е бил член на екипажа на оперирано от ответника въздухоплавателно средство, изпълняващо международен рейс, както и други допълнителни възнаграждения с непостоянен характер и допълнителни командировъчни пари. Поддържа, че „секторните плащания“ за периода 01.09.2019 г.- 15.09.2022 г. не са му били изплащани в пълен размер. Ищецът твърди, че клаузата от процесните трудови договори, съгласно която „сумата за първите два планирани и приключени сектора за всеки ден ще се считат включени в размера на основната брутна заплата на служителя и работодателят няма да прави отделни плащания за тези сектори“, е недействителна поради противоречие със закона и в условията на евентуалност - поради заобикаляне на закона, в частност - разпоредбите на чл. 242 от КТ, чл. 247 от КТ във вр. с чл. 4, ал. 2 и чл. 16, ал. 2, т. 2 от Наредбата за структурата и организацията на работната заплата. Посочва се, че на ищеца не са били заплащани в пълен размер и командировъчни пари съгласно Раздел IV от Наредбата за служебните командировки и специализации в чужбина, за времето на изпълнение на международни рейсове съгласно ставка, определена в заповед на работодателя. Поддържа се, че ищецът полагал труд по време на официални празници, като работодателят не му заплащал удвоен размер на следващото му се трудово възнаграждение. Излагат се аргументи и, че към датата на прекратяване на трудовия договор е имал неизползван платен годишен отпуск в размер на 98 дни, като е следвало да му се изплати обезщетение по чл. 224, ал. 1 от КТ, но същото било изплатено в по-нисък размер от действително дължимия – само за 60 дни, като размерът на обезщетението бил определен без да бъде съобразен общият размер на „секторните плащания“, които ищеца следвало да получи за месеца, предхождащ месеца, в който е възникнало основанието за съответното обезщетение. С оглед изложеното моли исковете му да бъдат уважени, като в негова полза да бъдат присъдени и сторените по делото разноски.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът депозирал отговор на исковата молба, с който оспорва исковете като неоснователни. Депозирани са и допълнителни становища с молби от 12.05.2023г и 20.06.2023г. Оспорва да е пасивно легитимирана страна по предявените искове с довод, че исковата претенция следвало да бъде насочена срещу клона на дружеството в Република., с което е възникнало трудовото правоотношение. Оспорва да е налице недействителност на оспорената от ищеца клауза с довод, че същата е формулирана със соченото от ищеца съдържание по съгласие на страните, като е уговорено, че секторните плащания са дължими след втория сектор за деня, т.е. условието е било служителят да има прелетян 3-ти, 4-ти и пр. сектор за деня, в който случай се дължало плащане. Заявява, че плащането за сектори не е част от основната заплата, поради което представлява допълнително възнаграждение, при което работодателят може да постави условия, при изпълнението на които допълнителното възнаграждение се дължи. Ето защо счита, че клаузата е действителна. Поддържа, че претенцията по отношение на „.“ е неправилно изчислена в претендирания размер, доколкото съгласно т. 5б от договора, тези плащания се дължали след втория сектор за деня, т.е. за приключени през деня сектори 3, 4, 5 и т.н., а ищецът изчислявал дължимите възнаграждения на база всички прелетени сектори, включително първи и втори, като били дължими единствено такива след втория сектор. Навежда довод, че неоснователно се претендира вземане за командировъчни пари, тъй като размерът от 55 евро на ден бил приложим само за екипажите на въздухоплавателните средства, които летят с национални и регистрационни знаци на Република., а самолетите на ответното дружество не летят с национални и регистрационни знаци на Република.. Пояснява, че размерът на следващите се командировъчни бил определян със заповед на работодателя, което било посочено и в сключения между страните трудов договор и за да е ясно, че тези плащания ще имат характер на командировъчни, а. определял максималния размер, в рамките на който следвало да се определят командировъчните пари, поради което не следвало да се съобразява Приложение № 3а към чл. 31, ал. 2 от.. Относно иска по чл. 177 от КТ посочва, че на основание чл. 17 от. и чл. 247 от КТ страните договорили заплащане според „времетраенето на работата“, поради което била определена фиксирана основна годишна брутна заплата, която не се влияела от броя на прелетените сектори. Трудът на ищеца бил заплатен с уговорената основна работна заплата. Не била налице „сделна система“ по смисъла на чл. 4, ал. 1 от.. Поддържа, че добавките за. не са част от годишната брутна заплата, тъй като са с променлив характер, поради което не можели да се причислят към елементите, които формират базата за изчисляване на дължимото възнаграждение по чл. 177 КТ. По изложените съображения, ответникът оспорва и претенцията по чл. 224 КТ, като релевир възражение, че вземане за същото е погА.о по давност. Относно вземането за възнаграждението за дните за официални празници, поддържа, че на основание чл. 5а от трудовия договор за работа през дните на официални празници се заплащала фиксирана сума, която покривала и труда, положен през официални празници. При условията на евентуалност е релевира възражение за погасителна давност. Предвид изложеното се моли исковете да бъдат отхвърлени, като се претендира присъждане на сторените по делото разноски.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 235 ГПК във връзка с посочените от страните доводи, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Страните в настоящото производство не спорят, че между ищеца и ответника съществува валидно трудово правоотношение, по силата на което ищецът е заемал длъжност „.“ през исковия период, както и че трудовото правоотношение е било прекратено. Тези обстоятелства са били обявени за безспорни между страните още с доклада по делото, като се установяват и от представените към исковата молба доказателства, а именно трудов договор от 30.06.2015г, трудово договор от 27.12.2016г, ведно със сключените към него допълнителни споразумения от 25.06.2018г, от 01.01.2019, от 01.01.2020г и от 01.05.2020г., като преводът на същите е обективиран в исковата молба.

Видно от сключения на 30.06.2015г трудов договор /л. 16-21 от делото/ ищецът е бил нает на основание чл. 68, ал. 4, вр чл. 68, ал.1, т. 1 КТ за определен срок от 18 месеца, който срок е започнал да тече на 01.07.2015г., като е бил назначен на длъжност „.“. Съгласно чл. 5а от трудовия договор от 30.06.2015. служителят има право да получава брутна заплата в размер на 7237 лева годишно за своите услуги, платими на 12 равни месечни вноски ежемесечно, в зависимост от броя на месеците, действително отработени при работодателя. Страните са се уговорили, че общата брутна заплата на служителя ще включва всички допълнителни месечни, възнаграждения с постоянен характер, дължими на служителя съгласно задължителните разпоредби на Кодекса на труда, а именно: основна заплата: брутна сума в размер на 4558 лв. годишно, което се равнява на 603.06 лв. на месец; брутна еднократна сума в размер на 362 лв. годишно за допълнителна работа, извършена извън графика на дневна база или над изискваните часове на работа, или в почивен ден, в съответствие с чл. 143 от КТ; брутна еднократна сума в размер на 724 лв. годишно за часовете, в които служителят е в режим на готовност или когато е бил извикан на работа по време на режим на готовност; брутна еднократна сума в размер на 1085 лв. годишно за часовете на работа по време на следобедни и нощни смени; брутна еднократна сума в размер на 508 лв. годишно за прослужено време от датата на трудовия договор. Страните са постигнали съгласие в чл. 5б от трудовия договор от 30.06.2015г., че след всеки планиран и приключен сектор, работодателят ще заплаща на служителя така наречено „секторно плащане“. Съобразно посоченото в трудовия договор, сумите за първите два планирани и приключени сектора за всеки ден ще се счетат включени в размера на основната брутна заплата на служителя съгласно чл. 5б и работодателят няма да бъде длъжен да прави отделни плащания за тези сектори. Страните постигнали съгласие, че към момента на подписване на трудовия договор размерът на всяко стандартно секторно плащане за секторите, приключени от служителя в един ден, в допълнение към първите два сектора /т.е., за всеки 3-ти, 4-ти, 5-ти и т.н, сектор в един ден/, ще бъде в размер на 20.54 лв., бруто, като тази сума ще бъде допълнително плащана от работодателя всеки месец. Уговорено между страните в трудовия договор е и, че Н. ще има право да получава за времето на изпълнение на международни полети допълнителни командировъчни по смисъла на Раздел IV от Наредбата за командировките и специализациите в чужбина в размери, допълнително установени в изрична заповед на работодателя. Договорено било работодателят да превежда заплатите на служителите до десетия ден от месеца, следващ текущия месец. В чл. 14 от договора било предвидено, че служителят ще има право на годишен отпуск, както е предвидено в съответните разпоредби на КТ, пропорционално на продължителността на заетост, където основния платен годишен отпуск на служителите и допълнителния отпуск за работа при ненормирано работно време ще бъде 25 работни дни.

На 27.12.2016г е бил сключен нов трудов договор /л.22-31 от делото/ между ищеца и ответника на основание чл. 68, ал.1, т.1 КТ, който отново е бил за срок от 18 месеца считано от 01.01.2017г, като в него отново е предвидено заплащане на заплата за своите услуги, като общия годишен размер е 8003 лева, който е бил платими на 12 равни месечни вноски ежемесечно, в зависимост от броя на месеците, действително отработени при работодателя. Уговорено също е, че общата брутна заплата на служителя е в размер на 5040 лв. или по 420 лева на месец. В общата брутна заплата са включени и брутна еднократна сума в размер на 400 лв. годишно за допълнителна работа, извършена извън графика на дневна база, или над изискваните работни часове, или в почивен ден в съответствие с чл. 143 от българския Кодекс на труда: брутна еднократна сума в размер на 800 лв. годишно за часовете, през които е полагано дежурство в режим на готовност или когато е бил извикан на работа по време на режима на готовност; брутна еднократна сума в размер на 1200 лв. годишно за работни часове по време на следобедни и нощни смени; брутна еднократна сума в размер на 563 лв. годишно за прослужено време. Увеличен е размерът на всяко стандартно секторно плащане за секторите, приключени от служителя в един ден, в допълнение към първите два сектора (т.е., за всеки 3-ти, 4-ти, 5-ти и т.н, сектор в един ден), а именно плащането е станало в размер на 24.45 лв. бруто, като тази сума е уговорено да бъде допълнително плащана от работодателя всеки месец. Съгласно чл. 13 от договора служителят ще има право на годишен отпуск, както е предвидено в съответните разпоредби на КТ, пропорционално на продължителността на заетост, където основния платен годишен отпуск на служителите и допълнителния отпуск за работа при ненормирано работно време ще бъде 25 работни дни.

Съгласно анекс от 25.06.2018г към трудов договор от 27.12.2016г. /л.32 от делото/ страните са се съгласили трудовото правоотношение от срочно да се преобразува в такова за неопределено време, т.е в безсрочно, като всички останали клаузи на трудовия договор са останали непроменени.

В рамките на възникналото между страните трудово правоотношение са били сключени още няколко анекса – анекс от 01.01.2019г /л.33 от делото/, от 31.12.2019г /л.34-35 от делото/ и от 01.05.2020г./л.36 от делото/, с които са били променяни размерите на уговорените възнаграждения. Съгласно същите за периода от 01.01.2019г. до 01.01.2020г. брутнатa заплата на ищеца е била в размер на 10685 лв., платима на 12 равни месечни вноски ежемесечно, от която: основна заплата бруто 6720 лв. годишно, т.е. 560 лв. на месец, както и допълнителни месечни възнаграждения с постоянен характер: брутна еднократна сума от 538 лв. годишно за допълнителна работа, извършена извън графика на дневна база, или над изискваните работни часове, или в почивен ден в съответствие с чл. 143 от българския Кодекс на труда; брутна еднократна сума от 1075 лв. годишно за часовете, през които се полага дежурство в условията на постоянно разположение на повикване или служителят е извикан на работа по време на дежурство в условията на постоянно разположение на повикване; брутна еднократна сума от 1613 лв. годишно за работните часове по време на следобедни и нощни смени; брутна еднократна сума от 739.00 лв. годишно за прослужено време. За периода от 01.01.2020г до 31.03.2020г брутнатa заплата на ищеца е увеличена до размер на 11573 лв., платима на 12 равни месечни вноски ежемесечно, от която: основна заплата бруто 7320 лв. годишно, т.е. 610 лв. на месец, както и допълнителни месечни възнаграждения с постоянен характер: брутна еднократна сума от 586 лв. годишно за допълнителна работа, извършена извън графика на дневна база, или над изискваните работни часове, или в почивен ден в съответствие с чл. 143 от българския Кодекс на труда; брутна еднократна сума от 1171 лв. годишно за часовете, през които се полага дежурство в условията на постоянно разположение на повикване или служителят е извикан на работа по време на дежурство в условията на постоянно разположение на повикване; брутна еднократна сума от 1757 лв. годишно за работните часове по време на следобедни и нощни смени; брутна еднократна сума от 739.00 лв. годишно за прослужено време, а считено от 01.04.2020г. брутнатa заплата на ищеца станала в размер на 12288 лв., платима на 12 равни месечни вноски ежемесечно, от която: основна заплата бруто 7803лв. годишно, т.е. 650.25 лв. на месец, както и допълнителни месечни възнаграждения с постоянен характер: брутна еднократна сума от 624 лв. годишно за допълнителна работа, извършена извън графика на дневна база, или над изискваните работни часове, или в почивен ден в съответствие с чл. 143 от българския Кодекс на труда; брутна еднократна сума от 1248 лв. годишно за часовете, през които се полага дежурство в условията на постоянно разположение на повикване или служителят е извикан на работа по време на дежурство в условията на постоянно разположение на повикване; брутна еднократна сума от 1873лв. годишно за работните часове по време на следобедни и нощни смени; брутна еднократна сума от 739.00 лв. годишно за прослужено време.

С анекс от 01.05.2020 е уговорено между страните, че за периода от 01.05.2020г до 31.03.2021г размерът на всяко стандартно секторно плащане за секторите, приключени от служителя в един ден, в допълнение към първите два сектора (т.е., за всеки 3-ти, 4-ти, 5-ти и т.н, сектор в един денще е в размер на 18.40 лв. бруто, като тази сума е уговорено да бъде допълнително плащана от работодателя всеки месец.

Видно от представената по делото заповед № 22264/15.09.2022г /л.37 от делото/ на основание чл. 325, ал.1, т.1 КТ е било прекратено трудовото правоотношение на ищеца А. Н. считано от 16.09.2022г. Заповедта е била връчена на ищеца на 15.09.2022г срещу подпис, съгласно направеното върху самата заповед отбелязване.

По делото като доказателство е приет и документ наименуван „Обяснение на заплатите – Кабинен екипаж“, в превод на български език, /л.84-166 от делото/, в който е описана методиката, по която се извършва изчисляването на заплатите на екипажа. Във връзка с оспорването му от страна на ответника, ищецът е представил и препис от Правилник за вътрешния трудов ред на ответника /л.821-830 от делото/, съгласно който именно „.“ е част от вътрешните актове на ответното дружество.Приети като доказателство са и Вътрешни правила за работната заплата, с които отново се препраща към „.“.

Съгласно представена Политика за отпуските на „..“.. – клон. /л.857-860 от делото/, одобрена 17.12.2018г.В същите е предвидено, че служителите имат право на 20 работни дни основен годишен отпуск, като считано от 01.01.2019г. летателния екипаж и кабинният екипаж имат право на удължен годишен отпуск, в зависимост от летателните часове на служителя през съответните календарни години. В чл. 13 е предвидено, че кабинният екипаж от 01.01.2019г. има право на допълнителен годишен платен отпуск за работа при специфични условия на труд в размер на 5 работни дни на календарна година, стига да прекарват в полет поне 50 % от работното време. Посочено е, че отпускът се заплащат от работодателя, като база за изчисляване е средното дневно възнаграждение на служителя за последния предхождащ ползването на отпуска календарен месец, през който служителят е работил ефективно най-малко 10 работни дни. В същия смисъл е и. за отпуски на.. Лтд – клон. в сила от 01.04.2020г. /л.865-868 от делото/.

Приети като доказателства по делото са и фактури, ведно с менюта от „..“ ООД за осъществена доставка на храна за екипажа на въздухоплавателни средства, въз основа на които се установява, че на екипажа е осигурявана храна и напитки.

Представени са и фишове за заплати на ищеца, от които е видно, че на същия са начислявани ежемесечно основна заплата, секторни бонуси, ., комисионни, допълнителни плащания за сектори L, M, XL, дневни, командировъчни и т.н.

По делото е прието заключение по съдебно-счетоводна експертиза и допълнително заключение по съдебно-счетоводна експертиза, което не е оспорено от страните. Предвид това съдът цени заключениято и допълнението към него по реда на чл. 202 ГПК като изготвено от вещо лице притежаващо необходимата квалификация и работило въз основа на относими към спора документи.

При така установеното от фактическа страна Софийски районен съд намира от правна страна следното:

По допустимостта на исковото производство:

На първо място, следва да се посочи, че въпросът относно пасивната процесуална легитимация на ответника е решен с определение № 15214/01.10.2024г. по в.ч. гр.д.№.г на СГС, ЧЖ- II –Е състав, като настоящият съдебен състав е обвързан със същото.

Въпреки това за пълнота на изложението следва да се посочи, че процесуалната легитимация на ответника е предпоставка за допустимост на предявения иск, като същата се извежда от наведените от ищеца в исковата молба твърдения, за разлика от материалната легитимация на ответника да отговаря за дадено задължение. В конкретната хипотеза ищецът сочи в исковата си молба като свой работодател именно „...“ - чуждестранно АД, със седалище: 2А ул.., Сг., ., ..; номер от Търговския регистър: ., представлявано от О.., което лице в производството действа чрез клона си -... - КЛОН., вписано в Търговския регистър при Агенцията по вписванията и съществуващо съгласно законите на Република., със седалище и адрес на управление: ., С..., ., ...

В действителност не съществува спор в правната теория и практика, че клонът на търговско дружество не е самостоятелен правен субект, а е част от търговското предприятие, която се персонифицира единствено чрез собственика си - търговско дружество. Макар да са налице елементи на известна правна самостоятелност, те не водят до обособяване на клона като правен субект, той не е самостоятелен носител на права и задължения, а страна по сключените чрез клона сделки е търговецът. Поради това се приема, че клонът на търговско дружество, независимо от правноорганизационната форма на последното, не може да бъде страна в гражданския процес /Решение № 1217 от 19.06.1998 г. на ВКС по гр. д. №. г., Определение № 132 от 30.03.2022 г. на ВКС по ч. т. д. №. г. и др./. В хипотезата на специалната работодателска правоспособност по смисъла на § 1, т. 1 ДР КТ, клонът, като организационно обособената структура на търговеца, може да участва като страна в производство по трудови спорове, но постановеното спрямо него решение обвързва юридическото лице, в чиято организационна структура той е включен. Затова в този случай като надлежна страна в процеса могат да участват както организационно обособената структура, поради призната й от Кодекса на труда правоспособност по трудови спорове, така и юридическото лице, в чиято структура е клонът и в чиято правна сфера настъпват правните последици на решението В този смисъл са и разясненията, дадени с решение № 310/15.06.2012 г., по гр. д. №. г. на ВКС, ГК, ІV ГО; решение № 325/22.07.2011 г. по гр. д. №. г. на ВКС, ГК, ІV ГО, определение № 204 от 30.12.2008 г. на ВКС по гр. д. №. г., II г. о. и др. Нещо повече, същото конкретно по отношение на настоящия ответник е прието и в решение №.4г. по в.гр.д.№.г на СГС, II-А въззивен състав, което не е било допуснато до касация и е влязло в сила. Изрично от събраните по делото доказателства се установява, че в процесното трудово правоотношение голяма част от работодателските права и задължения са упражнявани от...., клон.. В случая обаче в трудовите договори на ищеца и последващите анекси към тях като работодател е посочено ответното дружество, което е и страна по трудовото правоотношение. В този смисъл възражението за ненадлежна легитимация на ответното дружество –.. се явява неоснователн.

По исковете с правно основание чл. 74, ал. 4 КТ за обявяване за недействителна поради противоречието й със закона и при условията на евентуалност поради заобикаляне на закона на клауза от чл. 5б от трудовия договор от 30.06.2015 г. и от чл. 5б от трудовия договор от 27.12.2016 г.:

Между страните по делото не съществува спор, че в сключените между тях трудови договори от 30.06.2015г и 27.12.2016г е включена клауза предвиждаща, че страните изрично се съгласяват и признават, че сумата за първите два планирани и приключени сектора за всеки ден ще се считат включени в размера на основната брутна заплата на служителя съгласно чл. 5б и работодателят няма да прави отделни плащания за тези сектори. Именно това е и клаузата, чиято действителност се оспорва от ищеца с твърдението, че противоречи на закона и заобикаля закона и в частно, че е в противоречие с нормата на чл. 242 КТ и чл. 247 КТ, вр. с чл. 4, ал. 2 и чл. 16, ал. 2, т. 2 от Наредбата за структурата и организацията на работната заплата. Предвид това следва да се съобразят именно така цитираните норми от ищеца, за да се извърши преценка за действителността на процесната клауза от двата трудови договора.

Съгласно чл. 242 КТ, положеният труд по трудови правоотношения е възмезден, а съгласно чл. 247, ал. 1 КТ, размерът на трудовото възнаграждение се определя според времетраенето на работата или според изработеното, т.е. съобразно повременната или т.нар сделна система за заплащане на труда. Същевременно в нормата на чл. 4, ал. 2 от. е въведена забрана за замяна с колективен или индивидуален трудов договор на основната работна заплата или части от нея с допълнителни или други възнаграждения и плащания, а разпоредбата на чл. 16, ал. 2. регламентира начина за изчисляване на брутната работна заплата.

Основната работна заплата е възнаграждение за изпълнението на определените трудови задачи, задължения и отговорности, присъщи за съответното работно място или длъжност, в съответствие с приетите стандарти за количество и качество на труда и времетраенето на извършваната работа. Тя се определя от трудовия договор или в споразумението по чл. 107 КТ, според прилаганата система на заплащане на труда. Допълнителните трудови възнаграждения са различни плащания: за трудов стаж и професионален опит, за по-висока лична квалификация, за нощен труд, за положен извънреден труд, за работа през почивни дни и дните на официални празници, за времето, през което работникът или служителят е на разположение на работодателя извън територията на предприятието и др. В настоящата хипотеза е налице постигнато съгласие между страните, че при приключване на повече от два сектора на ден, работникът ще получава допълнително възнаграждение за положен труд, като първите два сектора са включени в основната заплата, а следващите ще се заплащат допълнително. Следователно уговорените секторни плащания представляват трудово възнаграждение, част от което е включено в основното трудово възнаграждение, а друга част се заплаща отделно в зависимост от реализирани летателни часове. Постигнатото съгласие с визираните клаузи е в рамките на свободата на договаряне и не противоречи на закона, нито го заобикаля. Не може да се приеме, че по този начин се постига забранен от закона резултат. Уговорено е полагането на визирания труд да се заплаща, поради което не е налице безвъзмездност на престацията. Следователно не е налице противоречие с нормите на чл. 242 и 247 КТ.

Настоящият съдебен състав счита, че не е налице нарушение и на 4, ал. 2.. По делото са приети „Обяснение на заплатите на кабинен екипаж“ на ответното дружество, който акт съдът намира, че има характер на Вътрешните правила за работната заплата по смисъла на чл. 37 КТ, вр. чл. 22., тъй като съдържа приетите от работодателя установени елементите на заплатата. Съгласно този вътрешен акт на работодателя в заплатата се включва секторно плащане: облагаема компенсация за броя прелетени сектори; плаща се от 3-тия сектор на деня на дежурството; първите два сектора се покриват от дневните пари; допълнителните и офисните сектори се заплащат по ставка за., като секторите са диференцирани и по продължителност на полета /. min – който е стандартен, . min, L. min, .+ min/. В Обяснение на заплатите на кабинен екипаж на ответното дружество са предвидени и дневни пари, които се заплащат според броя отработени дни и не се облагат с данък, както и командировъчни пари – плащане за нощувка далеч от дома в размер на брутна фиксирана сума 30 евро/нощувка, авансово в началото на месеца според планираните пътувания, която съответно се добавя/приспада от заплатата спрямо реално извършените пътувания.

При тълкуване на оспорените клаузи във връзка с „Обяснение на заплатите на Кабинен екипаж - У. Е. У...-Клон.“, осъществените от ответника плащания, които са били приети от ищеца, както и във връзка с нормата на чл. 13, ал. 2., следва извод, че страните са постигнали съгласие т.нар. секторни плащания да се разделят на два отделни компонента - първите два сектора като част от основната заплата и следващите след 3 - ти сектор за деня - като допълнително възнаграждение, съобразно посочена ставка. Волята на страните е допълнителното възнаграждение да се дължи всеки месец, като плащането му е уговорено срещу престиране на определен труд, съобразно количеството на който, се определя и размера му. С оглед спецификата на процесните договори, процесните плащания за всеки реализиран сектор, са сигурни и предвидими, тъй като са изчислявани за съответния месец при изчисляване на общото възнаграждение на ищеца - в същия смисъл решение № 50233/06.06.2023 г. по гр. д. № 3. г., ВКС, ІV ГО. Без значение в тази връзка е различния им месечен размер.

С оглед всичко изложено, Софийски районен съд приема, че не е налице уговорка за престиране на безвъзмезден труд или за замяна на част от основната работна заплата с допълнителни или други възнаграждения и плащания. С оспорените клаузи не се отрича дължимостта на основната работна заплата, а се определят условията за получаване и размера на допълнително трудово възнаграждение съобразно положения труд и извършената работа. Предвид това исковете по чл. 74, ал. 4 КТ се явяват неоснователни и следва да бъдат отхвърлени.

По иска по чл. 128, т. 2 КТ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД За да бъде уважен осъдителния иск по чл. 128, т.2 от КТ, следва да бъде установено наличието на следните факти при условие на кумулативност, а именно 1.че е съществувало валидно трудово правоотношение между ищеца Н. и ответника през процесния период, 2. ч е А. Н. е полагал труд за периода, за който претендира да му се заплати трудово възнаграждение, в това число и настъпване на предпоставките за възникване на задължение за заплащане на „.“ и 3. размера на дължимото трудово възнаграждение за процесния период.

Наличието на първия елемент от фактическия състав на чл. 128, т. 2 КТ е безспорен между страните, а именно, че в периода от 01.09.2019г до 15.09.2022г ищецът е бил в трудово правоотношение с ответника, както и че е престирал труд, изпълнявайки задълженията си на длъжност „.“, а в последствие „.“.

Предвид това настоящият съдебен състав приема, че спорът между страните е концентриран върху въпроса относно размера на дължимото трудово възнаграждение на ищеца за исковия период и дали същото е изплатено изцяло.

Съгласно приложените по делото Обяснения на заплатите на кабинен екипаж /л. 86 от делото/ основната заплата се вписва в трудовия договор. В същите обяснения е посочено и кои са елементите на заплатата, като в графа. /л. 89 от делото/ изрично е посочено, че същите се формират по следния начин: облагаема компенсация за броя прелетени сектори, плащания от 3ти сектор на деня на дежурството, допълнителни и офисни сектори, като по отношение на първите два сектора изрично е отбелязано, че те се покриват от „дневни пари“. Аналогично още в началото на Обяснения на заплатите на кабинен екипаж работодателят изрично е посочил, че „дневните пари“ /per diem/ са включени в скалата за заплатите, като в нея обаче не са включени плащания за командировачни /daily allowance/, които безспорно не са част от „заплатата“. Нещо повече, дори в разясненията относно начина на изчисляване на „секторните плащания“ – „Примерно изчисление на секторно плащане“ /л.91 от делото/ изрично е посочено и как се изчисляват дневните пари, отново без да е посочено нищо относно командировъчните, т.е работодателят е разграничил характерите на двата вида вземания – „дневни пари“ и „командиравъчни“, които очевидно не са с един и същи характер.Нещо повече, работодателят в обяснитията за заплатите изрично е посочил, че дневните парви не се облагат с такси и данъци, като подобно уточнение липсва за „командировъчните“. Същевременно такова уточнение не е необходимо предвид обстоятелството, че командировъчни съгласно чл. 24, ал.2, т. 5. не се облагад с данък. Ето защо настоящият състав намира, че включването изрично на уточнение, че за „дневните пари“ няма да се начисляват такси и данъци, е опит да се заобиколи. и част от трудовото възнаграждение, заплащано под формата на „дневни пари“ да бъде осчетоводявано като плащане, неподлежащо на облагане с данък.

При съобразяване на това следва да се приеме, че макар дадени плащания да са наименувани „дневни пари“, те всъщност са част от трудовото възнаграждение на ищеца и покриват. за първи и втори сектор. В този смисъл определение № 3449/01.07.2025г по к.гр.д.№. на ВКС, IV г.о, определение № 3993/18.08.2025г. по к.гр.д.№.г на ВКС, IV г.о. Аргумент в подкрепа на това становище може да се изведе и от начина, по който в Обяснения на заплатите на кабинен екипаж е предвиденото плащането на тази сума – „плащане според броя отработени дни“, а не според броя командиравоки. Ето защо за да се установи дали е останала незаплатена част от трудовото възнаграждение на ищеца следва се съобразят и извършените плащания както на секторите от трети сектор, така и на „дневни пари“, които всъщност представляват плащания за първите два сектори, и са включени в основното трудово възнаграждение съгласно клаузата на чл.5б от двата трудови договора на ищеца. В случай съгласно заключението по допълнителна съдебно-счетоводна експертиза, брутният размер на секторните плащания по ставка за., в това число за първите два изпълнени стандартни сектора в съответните дни е в размер на 19 990.95 лева, от които са били заплатени от ответника на ищеца 3741.75 лева като стандартни сектори по фиш и 6145 лева като платени възнаграждения според дължината на сектора/секторен бонус /M, L и XL сектори/ по фиш, поради което са останали дължими 16175.60 лева – за., с включени първи и втори сектор. Задълженията обаче за първи и втори сектор, при съобразяване на посоченото в Обяснения на заплатите на кабинен екипаж всъщност са били изплащани като „дневни пари“, а съгласно заключението по съдебно-счетоводната експертиза /л.35-36 от заключението/ изплатените от ответника на ищеца „дневни пари“ са в размер на 17075.92 лева. Следователно не е останала незаплатена част от отработеното от ищеца трудово възнаграждение. Ето защо предявеният иск по чл. 128, т. 2 КТ следва да бъде отхвърлен като неоснователен.

С оглед акцесорния характер на иска по чл. 86, ал. 1 ЗЗД предвид неоснователността на главния иск по чл. 128, т. 2 КТ, то и искът за присъждане на мораторна лихва следва да се отхвърли По исковете по чл. 215 КТ:

Съгласно разпоредбата на чл. 215 КТ, при командироване работникът или служителят има право да получи освен брутното си трудово възнаграждение още и пътни, дневни и квартирни пари при условия и в размери, определени от.. Въз основа на тази законова делегация е приета Наредба за служебните командировки и специализации в чужбина.

В разглежданата хипотеза е безспорно между страните, че ищецът е работел при ответника, като е изпълнявал съответно длъжността „.“ /„.“ съгласно договора от 27.12.2016г/ и е бил в 336 международни командировки през исковия период, съгласно заключението по съдебно-счетоводната експретиза /л.7 и л. 18-19 от заключението/.

Естеството на трудовите функции на ищеца, го определят като лице, включено в състава на екипажа на въздухоплавателните средства по смисъла на § 1, т. 3 от ДР на Наредбата за служебните командировки и специализации в чужбина, поради което за дължимите командировъчни пари следва да намери приложение разпоредбата на чл. 31, ал. 2 от раздел ІV на Наредбата, която препраща към Приложение № 3а, т.е., 55 евро на ден - в който смисъл е и изричната уговорка между страните, обективирана съответно в чл. 4б, абзац 3 от трудовия договор от 27.12.2016г г. Установено е въз основа на заключението по първоначалната съдебно-счетоводна експертиза, че размерът на дължимите командировъчни пари съгласно посочената Наредба възлиза на 36200.64 лв. Вещото лице изрично е посочило, че при проверката си е констатирало, че в случаите, когато служителят е оставал да нощува, изпълнявайки задълженията си извън родната база на настаняване се е осигурявало от работодателя под формата на платена хотелска резервация, а в платената нощувка е включвана и закуска. В допълнение екипажът е бил компенсиран с дневни надбавки в размер на 30 евро за покриване на разходите си /л.23 от заключението/.

Неоснователни са доводите на ответника, че е изплатил дължимите командировъчни пари, както с оглед изложените вече по-горе съображения, така и доколкото издадените на основание чл. 215 КТ наредби на Министерски съвет могат да определят само минимален размер на обезщетенията при командироване, съответно работодателят при определяне на размера на тези обезщетения не може да ги фиксира под предвидения в Наредбата размер, дори по взаимно съгласие с работника или служителя, а още по-малко могат да имат правен ефект издадените едностранно от него заповеди или други актове. В този смисъл и решение № 1047/23.06.2006 г. по гр. д. №. г. на ВКС, II г. о., решение № 406/7.04.2008 г. по гр. д. №. г. на ВКС, III г. о., ГК, решение № 1088/23.06.2006 г. по гр. д. №. г. на ВКС, III гр. о. и др. Нормите на КТ, които регламентират размерите на обезщетенията /включително делегацията за определяне на такива/ са норми с императивно установен минимум, като работодателят може да се отклони от тях само в интерес на работника или служителя.

С оглед изложеното по отношение на характера на заплатените „дневни пари“ съдът намира, че платените суми за дневни пари не може да бъдат приспаднати от дължимите суми за командировъчни. В тази връзка следва да се отбележи, че вещото лице в проведено открито съдебно заседание изрично е посочило, че не може да посочи механизма на изплащане на „дневните пари“, като мисли, че същите са изплащани отделно на ищеца. Ето защо съдът намира, че при определяне размерът на дължимите плащания за командировъчни за периода от м.09.2019г до 15.09.2022г следва да се съобрази единствено, че размерът на дължимите суми е 36200.64 лева, но заплатените суми за командировъчни /без плащания за „дневни пари“/ са само в размер на 1525.55 лева /л.36 от заключението/. Предвид това дължимите суми по чл. 215 КТ е в размер на 34675.09 лева, до който размер искът следва да бъде уважен, а за разликата над него – отхвърлен.

Не може да бъдат споделени становището на ответника, че е налице недопустимо изменение на исковата претенция. В случая искът е предявен въз основа на твърдения, че на ищеца се дължи заплащане на командировъчни, като същите не са му били изплатени в пълен размер. В същия смисъл и определение № 23245/20.11.2025г. по в.ч.гр.д.№ 11.г по описа на СГС, ЧЖ-I И състав, което е постановено именно по повод същите възражение на ответника.

По исковете по чл. 177 КТ и иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД По силата на чл. 66, ал. 1, т. 7 КТ, трудовото възнаграждение е сбор от основното и допълнителните възнаграждения с постоянен характер. Основната заплата според легалното определение, дадено в чл. 4, ал. 1 от Наредбата за структурата и организацията на работната заплата /./, приета с ПМС № 4/2007 г., е възнаграждение за изпълнението на определени задължения и отговорности, присъщи за съответното работно място или длъжност в съответствие с приетите стандарти за количество и качество на труда и времетраенето на извършваната работа. Допълнителните трудови възнаграждения с постоянен характер, които се изплащат задължително, са определени с посочената наредба или друг нормативен акт. Такива са тези, посочени в Наредбата в чл. 11 - за образователна и научна степен "." или за научна степен „. на науките“, свързана с изпълняваната работа от работника или служителя, в чл. 12 - за придобит трудов стаж и професионален опит на работниците и служителите и в чл. 15, ал. 2 - допълнителните възнаграждения, които се изплащат постоянно заедно с полагащото се за съответния период основно възнаграждение и са в зависимост единствено от отработеното време. Основната заплата и допълнителните трудови възнаграждения образуват брутното трудово възнаграждение - чл. 3 от Наредбата, и по силата на чл. 245 КТ именно то се дължи от работодателя на работника и служителя.

Нормата на чл. 17, ал. 1. указва на каква база се определя възнаграждението за платен годишен отпуск по чл. 177 КТ. Съгласно чл. 224, ал. 2 КТ обезщетението по предходната алинея се изчислява по реда на чл. 177 КТ.

В задължителното за националните юрисдикции Решение на СЕС от 15.09.2011 год., постановено по преюдициално запитване по дело., е прието, че чл. 7 от Директива./ЕО на. и на Съвета от 4 ноември 2003 год. относно някои аспекти на организацията на работното време и клауза 3 от споразумението, приложено към Директива. на Съвета от 27 ноември 2000 год. относно Европейското споразумение за организация на работното време на., сключено от. /АЕА/, Е. /ЕТF/, . /ЕСА/, Ас. /ЕRA/ и. /IACA/, трябва да се тълкуват в смисъл, че по време на годишния отпуск транспортните пилоти имат право да продължат да получават не само основната си заплата, но и първо, всички компоненти, същностно свързани с изпълнението на задачите, които са им възложени с трудовия договор и за които им се заплаща парична сума, добавяна при изчисляването на общото им възнаграждение, и второ, всички компоненти, свързани с личния и професионален статут на съответния транспортен пилот. Националният съд следва да прецени дали различните компоненти на общото възнаграждение на работника отговарят на тези критерии. В решението е пояснено, че изразът „платен годишен отпуск“, съдържащ се в чл. 7 параграф 1 от Директива., означава, че за периода на „годишния отпуск“ по смисъла на директивата възнаграждението трябва да бъде запазено и че с други думи за този период на почивка работникът трябва да получава обичайното си възнаграждение, т.е. през периода на своята почивка и отдих работникът трябва да разполага с икономически условия, които са сходни на тези, при които полага труд. В този смисъл всяко неудобство, което е същностно свързано с изпълнението на задачите на работника съгласно трудовия му договор и за което на работника се заплаща парична сума, добавяна при изчисляването на общото му възнаграждение, каквото неудобство за транспортните пилоти е летателното време, задължително трябва да бъде отразено в сумата, която работникът има право да получава за времето на годишния отпуск.

С оглед изложените вече по-горе съображения Софийски районен съд приема, че всички предвидени плащания за всички сектори, в това число и за първите два сектора /формирани и плащани от работодателя като „дневни пари“/, за трети и четвърти сектор и следващи сектори, както и секторно плащане, наименовано „бонус“, са елемент от брутното трудово възнаграждение, въз основа на което се определя възнаграждението за платен годишен отпуск по чл. 177 КТ, респективно и това по чл. 224, ал. 1 КТ. И това е така, тъй като те са предвидими, сигурни и нямат характера на обезщетение или еднократен паричен стимул. Именно защото тези престации представляват уговорено допълнително трудово възнаграждение за положен труд, те са били дължими ежемесечно, постоянно, наред с основното трудово възнаграждение - видно и от неоспорните от ответника фишове за работна заплата. Работодателят не е притежавал и правото на преценка дали да заплати това допълнително трудово възнаграждение, а то е било дължимо при настъпването на обективния факт на осъществяването на първи и втори сектор, осъществяването на повече от два сектора и осъществяването на по-дълги сектори /с по-голяма продължителност/, т.е. било е поставено в зависимост само от осъществяването на трудовата функция на ищеца /изпълнени летателни часове/. Следователно уговорените месечни секторни плащания имат характера на допълнително трудово възнаграждение с постоянен характер по смисъла на чл. 17, ал. 1, т. 3 вр. с чл. 15, ал. 2.. В този смисъл и решение № 50233/06.06.2023 г. по гр. д. № 3. г., ВКС, ІV г.о.

Спорен е въпросът и дали при определяне размерът на вземането по чл. 177 КТ следва да бъдат включени в него и сумите получавани като комисионни за извършените продажби на стоки на борда на самолета. Съгласно чл. 17, ал. 1 от., в брутното трудово възнаграждение в случаите на чл. 177 КТ се включва основното трудово възнаграждение, възнаграждението над основната заплата, определено според прилаганите системи за заплащане на труда, допълнителните трудови възнаграждения, които имат постоянен характер, определени с наредбата, с друг нормативен акт, с колективния или индивидуалния трудов договор или с вътрешен акт на работодателя, доколкото друго не е предвидено в КТ, както и други изрично изброени възнаграждения. С чл. 15 от. се определят като допълнителни трудови възнаграждения с постоянен характер тези, които се заплащат за образователна и научна степен /по чл. 11/ и за придобит трудов стаж и професионален опит /по чл. 12 от Наредбата/, както и тези допълнителни възнаграждения, които се изплащат постоянно, заедно с полагащото се за съответния период основно възнаграждение и са в зависимост единствено от отработеното време. Предвид това е константна съдебната практика, че допълнително възнаграждение, което не е в зависимост единствено от отработеното време, а се изплаща по преценка на работодателя според качеството на положения труд не е с постоянен характер по смисъла на чл. 15, ал. 2. – решение № 55/12.03.2014г по гр.д.№ 4256/2013г. на ВКС, IV г.о., решение № 23/16.02.2016г по гр.д.№ 1407/2015г. на ВКС III г.о В случай заплащането на комисионна за извършени продажби съдът намира, че не представлява допълнително трудово възнаграждение с постоянен характер, доколкото въпреки че критериите за изплащането му са ясно и конкретно определни, а изплащането му при настъпване на услоивята /извършени продажби/ е сигурно, а не е поставено на преценката на работодателя, то изплащането му не е в зависимост от отработеното време. Изплащането на този вид комисионна Софийски районен съд приема, че представлява допълнително възнаграждение за постигнати резултати по смисъла на чл. 13, ал. 1, т. 1.. Това възнаграждение може да се изплаща периодично – текущо /както е в случая за всеки месец/, за годината или за друг определен между страните период, като същото по своето правно естество представлява целева награда. То обаче е с непостоянен характер, тъй като е поставено в зависимост от определени условия - постигнати резултати и то според политиките на компаниите /видно от Обяснение на заплатите, раздел Елементи на заплатат – л. 89 от делото/. Предвид това не е налице основание да се приеме, че комисионните от извършените продажби не попадат в обхвата на допълнително трудово възнаграждение с постоянен характер.

Съгласно заключението на вещото лице по допуснатите съдебно-счетоводна експертиза и допълнение към нея за дните, през които ищецът е ползвал платен годишен отпуск през исковия период в размер на 132 дни, за които ответникът му е заплатил обезщетение в размер на 6458.72 лв. При включване в базата за изчисляването му на дължимите секторни плащания за месеца обезщетението възлиза на 10905.59 лв., без в изчислението да се включва и секторния бонус. В заключението по съдебно-счетоводната експертиза /л.34-35 от заключението/ обаче е извършено изчисляване на размера на вземането по чл. 177 КТ с включени не само секторни бонуси, но и комсионни, за които съдът намира, че не следва да бъдат приемани за част от допълнителното възнаграждение с постоянен характер. Предвид това с оглед извършените преизчисления по реда на чл. 162 ГПК съгласно посочената от вещото лице формула съдът намира, че размерът на дължимите плащания по чл. 177 КТ, определен с включени всички сектори и секторни бонуси, без комисионни, се равнява на 11 668.52 лева. Ето защо като дължима се явява незаплатената сума от 5209.80 лева, до който размер искът следва да бъде уважен.

Основателен се явява и акцесорният иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, като същият следва да бъде уважен за периода от падежа на съответни месец считано от 11.11.2019г до 10.10.2022г в размер на 1017.11 лева, като за разликата над така посочения размер до пълния предявен размер 1193.04 лева искът следва да бъде отхвърлен.

По исковете с правно основание чл. 264 КТ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД:

За уважаване на предявения иск по чл. 264 КТ в доказателствена тежест на ищеца е да докаже наличието на трудово правоотношение с ответника, по което за процесния период е полагал труд по време на официални празници, както и продължителността на положения от него труд и размер на възнаграждението.

Съгласно чл. 264 КТ за работа през дните на официалните празници, независимо дали представлява извънреден труд или не, на работника или служителя се заплаща според уговореното, но не по-малко от удвоения размер на трудовото му възнаграждение.

Съгласно приетото по делото заключение в периода от 01.09.2019 г. до 15.09.2022г г. ищецът е полагал труд през 12 празнични дни в рамките на исковия период, като размерът на дължимото, но незаплатено възнаграждение по чл. 264 КТ се равнява на 1311.45 лева. Предвид това искът се явява изцяло основателен и следва да бъде уважен в пълен размер.

При съобразяване на заключението по съдебно-счетоводната експертиза съдът намира, че следва да бъде уважена и петенцията по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 173.67 лева.

По исковете по чл. 74, ал. 4 КТ и чл. 224, ал. 1 КТ:

В исковата молба ищецът излага доводи за недействителност на цитираната клауза поради противоречието с разпоредбата на чл. 30., регламентираща правото на работниците и служителите от летателния състав на гражданското въздухоплаване на удължен платен годишен отпуск съобразно пролетените часове. Изложеното налага изследване на понятието „летателен състав на гражданското въздухоплаване“ по смисъла на цитираната норма - конкретно въпросът дали в него се включва и кабинният състав на екипаж на въздухоплавателното средство, т.е..ите и.есите.

Съгласно чл. 155, ал. 5 КТ, някои категории работници и служители в зависимост от особения характер на работата имат право на удължен платен годишен отпуск, като категориите работници и служители и минималният размер на този отпуск се определят от.. Разпоредбата на чл. 156, ал. 1, т. 1 КТ предвижда, че при условията на чл. 155, ал. 2 КТ работникът или служителят има право на допълнителен платен годишен отпуск за работа при специфични условия и рискове за живота и здравето, които не могат да бъдат отстранени, ограничени или намалени, независимо от предприетите мерки - не по-малко от 5 работни дни, като видовете работи, за които се установява допълнителен платен годишен отпуск, се определят с наредба на.. В тази връзка нормата на чл. 2, т. 4 от Наредбата за определяне на видовете работи, за които се установява допълнителен платен годишен отпуск, приета на основание чл. 156, ал. 2 КТ, предвижда, че право на допълнителен платен годишен отпуск за видове работи, извършвани при специфични условия и рискове за живота и здравето, които не могат да бъдат отстранени, ограничени или намалени, независимо от предприетите мерки, имат и работници и служители, които извършват работи като членове на екипажите от летателните състави на въздухоплаването.

Съгласно чл. 30 от Наредбата за работното време, почивките и отпуските, работниците и служителите от летателния състав на гражданското въздухоплаване имат право на удължен платен годишен отпуск съобразно пролетените часове, както следва: до 400 пролетени часа - 36 работни дни; от 401 до 600 пролетени часа - 40 работни дни; от 601 до 700 пролетени часа - 45 работни дни; над 700 пролетени часа - 48 работни дни. Двете наредби не предвиждат дефиниция за „летателен състав на въздухоплаването“, поради което терминът следа да се тълкува съгласно чл. 46, ал. 1 ЗНА в смисъла, който най-много отговаря на други разпоредби, на целта на тълкувания акт и на основните начала на правото на Република..

Във връзка с горното, съгласно чл. 34 от Закона за гражданската авиация, членовете на екипажа на въздухоплавателно средство включват членовете на полетния екипаж и членовете на кабинния екипаж. В този смисъл са и Приложение № 1 и Приложение № 6 към Конвенцията за международно гражданско въздухоплаване, глава 1, дефиниции; както и Регламент /ЕС/ № 965/2012 на Комисията от 5 октомври за определяне на технически изисквания и административни процедури във връзка с въздушните операции в съответствие с Регламент /Е0/ № 216/2008 на. и съвета. Горните нормативни актове обаче не дават отговор на спорния въпрос дали „летателният състав на гражданското въздухоплаване“ по смисъла на чл. 30 от Наредбата за работното време, почивките и отпуските, включва само членовете на полетния/летателен/технически/авиационен екипаж по смисъла на Закона за гражданската авиация, който пряко осъществява полета, или включва всички членове на екипажа на въздухоплавателното средство, т.е. и кабинния екипаж, който се грижи за пътниците по време на полета и отговаря за тяхната безопасност.

Съгласно чл. 155 и чл. 156 от КТ, . цели да предостави допълнителен платен годишен отпуск за работа при специфични условия и рискове за живота и здравето, които не могат да бъдат отстранени, ограничени или намалени, независимо от предприетите мерки. В тази връзка, макар че отговорността за безопасността на полета безспорно е по-голяма за членовете на летателния екипаж, неблагоприятните условия, при които полагат труд всички членове на екипажа - честата смяна на часовите зони, спадът на налягането, шум, вибрации и радиация, са еднакви както за полетния екипаж, така и за кабинния екипаж. Предвид това съдът намира, че като употребява термина „летателен състав“, наредбата не изключва кабинния такъв, а го противопоставя на наземния състав, обслужващ въздухоплаването. Индиция в този смисъл е и чл. 1, т. 4 от Наредбата за категоризиране на труда при пенсиониране /което съгласно чл. 104 КТ, също се извършва съобразно характера и особените условия на труд/, съгласно който от първа категория при пенсиониране е трудът на: пилот, щурман, радист, борден инженер (механик), парашутист, .еса (.) и борден съпроводител, работещи във въздухоплаването.

С оглед изложеното настоящият съдебен състав приема, че „летателният състав на гражданското въздухоплаване“ по смисъла на чл. 30. включва и кабинния състав на екипаж на въздухоплавателното средство, т.е. и.ите и.есите, което обуславя извода, че ищецът е имал право на удължен годишен отпуск.

Ответникът в депозирания по делото отговор на исковата молба излага твърдения, че за периода от 2017 г. до 2020 г. е предоставил удължен годишен отпуск и на членовете на кабинния екипаж, във връзка с което по делото е приложена Политика за отпуските на „..“..

• клон.. В раздел „Основен и удължен годишен платен отпуск“ е регламентирано правото на летателния и на кабинния екипажи на удължен годишен платен отпуск, в зависимост от летателните часове на служителя през съответните календарни години, които по съдържание съответстват изцяло на тези, уредени в чл. 30., считано от 01.01.2019 г., като изрично е уредено правото да получат съгласно описаните правила и допълнителен удължен годишен платен отпуск за 2017 г. и за 2018 г. - чл. 9 и чл. 10 от..

Съдът намира, че предвидените права, касаещи ползването на допълнителен удължен годишен платен отпуск за посочените години, не са уредени в сключените между страните последващи анекси към процесния трудов договор, но дори и при позоваване на вътрешните правила на ответното дружество, обективирани в обсъдената Политика за отпуските на ответника, то за период от 2015 г. -2016 г. между страните е действала именно оспорваната от ищеца клауза от трудовия договор. Предвид изводите на съда, че ищецът е лице, което има право на удължен годишен отпуск, клаузата на т. 14 от договора, която урежда правото на служителя на основен платен годишен отпуск и на допълнителен отпуск за работа при ненормирано работно време в общ размер на 25 дни, противоречи на императивно установените минимуми в чл. 30., поради което се явява недействителна, съответно - предявеният иск по чл. 74 КТ е основателен и следва да бъде уважен.

С оглед приетото по отношение на иска по чл. 74, ал. 4 КТ следва да бъде разгледан и иска по чл. 224, ал. 1 КТ. В исковата молба във връзка с така предявения иск се излагат твърдения, че на ищеца се полага обезщетение за неизползвания удължен годишен отпуск за 2015г. и 2016г, както и че не е изплатено в пълен размер признатото от ответника като дължимо обезщетение за неизползван платен годишен отпуск от 60 дни, тъй като се сочи, че при заплащането на обезщетение за тези 60 дни неизползван платен годишен отпуск работодателят е изчислил размерът на дължимата сума въз основа трудовото възнаграждение, без да съобрази дължимите „.“. Ето защо претендира обезщетение за общо 98 дни платен годишен отпуск.

При съобразяване на приетото по отношение недействителността на клаузата от трудовите договори на ищеца, съгласно която същият е имал право на 25 дни платен годишен отпуск, настоящият състав намира, че ищецът е имал видно от заключението по съдебно-счетоводната експертиза /л.11 от заключението/ за периода от 2015 до прекратяване на трудовото правоотношение на 354 дни платен годишен отпуск, но реално е използвал 254 дни. Следователно към датата на прекратяване на трудовото правоотношение на ищеца се установява, че на същият се дължи обезщетение за 100 дни неизползван платен годишен отпуск, като видно от заключението по съдебно-счетоводната експертиза ответникът е изплатил обезщетение по чл. 224, ал.1 КТ за 60 дни неизползван платен годишен отпуск.

В случая следва да се посочи, че от ответника е релевирано възражение, че вземането за неизползван платен годишен отпуск за 2015 и 2016 е погА. по давност на основание чл. 176а КТ. Съгласно разпоредбата на чл. 176а КТ когато платеният годишен отпуск или част от него не е ползван до изтичане на две години от края на годината, за която се полага, независимо от причините за това, правото на ползването му се погасява по давност. В случая установената от съда недействителност на клаузата на т.14, съответно т.13 от трудовите договори на ищеца, поради противоречието им със закона, в частност с разпоредбите на., ще породи своите правни последици занапред – от влизане в сила на настоящото съдебно решение, с което недействителността е обявена. Ето защо правото на ищеца на платен годишен отпуск в по-голям размер възниква с обявяването недействителността на оспорената клауза, поради което същото не следва да се счита погА.о по давност към датата на прекратяване на трудовото правоотношение.

По отношение на претенцията за обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за останалите 60 дни, следва да се посочи, че липса възражение за давност, като дължимостта на същото е призната от ответника с неговото плащане.

Спорен обаче е размерът на дължимото обезщетение за неизползван платен годишен отпуск, в това число и по отношение на 60те дни платен годишен отпуск, за който ответникът е заплатил обезщетение по чл. 224, ал. 1 КТ. Съгласно чл. 224, ал. 2 КТ обезщетението за неизползван платен годишен отпуск се изчислява по реда на чл. 177 КТ към деня на прекратяване на трудовото правоотношение. Предвид това при съобразяване на изложеното по-горе относно начина, по който следва да се определи размерът на вземането по чл. 177 КТ на ищеца, съдът приема, че в случая обезщетението по чл. 224, ал. 1 КТ за процесните 98 дни следва да се изчисли въз основа на трудовото възнаграждение на ищеца, с включени в него всички. и „секторен бонус“ без включване на комисионните за продажби на борда. В случая следва да бъде приложен и коригиращ коефициент. Предвид това следва да се съобрази информация от заключението по съдебно-счетоводната експертиза на л. 35 от заключението по отношение на трудовото възнаграждение на ищеца за м.08.2022г. по вариант № 1, без да се включва в него сумата за комисионни. Следователно размерът на среднодневното възнаграждение на ищеца възлиза на 92.02 лева, следователно за 98 дни /с оглед диспозитивното начало/ размерът на обезщетение по чл. 224, ал. 1 КТ с приложен коефициент определено по реда на чл. 162 ГПК се равнява на 10370.65 лева. От заключението на вещото лице обаче се установява, че ответникът е заплатил сумата от 2858.40 лева за 60 дни платен годишен отпуск. Следователно дължими остават 7512.25 лева, до който размерът искът следва да бъде уважен, а за разликата над така посочената сума до пълния предявен размер от 9430.08 лева искът следва да бъде отхвърлен.

По искането по чл. 242 ГПК за допускане на предварително изпълнение:

Съгласно чл. 242, ал. 1 ГПК съдът постановява предварително изпълнение служебно и без искане на ищеца, когато присъжда обезщетение за издръжка, възнаграждение и обезщетение за труд. Правния спор по настоящото дело е относно изплащане на възнаграждения и обезщетения, вследствие прекратяване на трудовото правоотношение, по отношение на които е прието, че попадат в хипотезата на чл. 242, ал. 1 ГПК. Тази разпоредба е императивна. Законът не допуска съдът да преценява дали да допусне предварително изпълнение, той е длъжен да стори това в съответните изрично посочени в закона хипотези. Определението, с което се допуска предварително изпълнеие, подлежи на обжалване, като едва след влизането му в сила може да бъде издаден изпълнителен лист за тези суми.

По разноските При този изход на спора на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ищецът има право на сторените по делото разноски съразмерно с размера на уважените искове. От ищеца се претендира присъждането на разноски съгласно списък по чл. 80 ГПК за адвокатско възнаграждение в размер на 1000 лева за процесуално представителство пред СРС, адвокатско възнаграждение в размер на 1000 лева за обжалване на определение и 566 лева, разходи за извършен превод на документи по делото. При съобразяване на разяснения дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 6/06.11.2013г. по тълк.д. № 6/2012 на ОСГТК на ВКС по делото е представена фактура за начислено адвокатско възнаграждение в размер на 1000 лева от 06.10.2022г., ведно с платежно нареждане с направено за плащане на сумата от 1000 лева с посочено основание за плащане именно фактурата от 06.10.2022г. Представен е и договор за правна защита и съдействие от 01.06.2024г. с уговорено възнаграждение в размер на 1000 лева за подаване на частна жалба пред СГС, с направено отбелязване, че сумата от 1000 лева е заплатена в брой. Приложено е и доказателство за заплатена сума от 566 лева за превод на документи. Следователно общият размер на сторените по делото разноски е 2566 лева, следователно в полза на ищеца съразмерно с уважените искове следва да се присъдят разноски в размер на 1534.47 лева.

При този изход на спора на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК право на разноски има ответника, като същият претендира съгласно представен списък по чл. 80 ГПК разноски в размер на 12352.34 лева. По делото е представено доказателство за заплащане и на депозит за експретиза в размер на 700 лева. Съдът намира, че неоснователно оспорването на ищеца, че липсват доказателства за плащане на посоченото възнаграждение за процесуално представителство. За така посочените суми са издадени фактури, като плащането се установява от приложената нотификация за извършено плащане, ценена ведно с приожените извлечения от счетоводството на процесуалния представител. В действителност в нотификациите, издадени от съответната банка не са посочени всички фактури, които са издадени от процесуалния представите на ответника, но както е видно от самата нотификация, поради големия брой фактури, не е било възможно всичките да бъдат описани в графа „основание за плащането“. Именно във връзка с това така приложените нотификации следва да се ценят заедно с представените справки от счетоводството на адвокатското дружество, в което подробно са описани фактурите и датите на плащане, както и съответния размер на плащането. Видно от същите справки издадените от адвокатското дружество фактури за заплащане на възнаграждение за процесуално представителство по настоящото дело са били плащани на 8 различни дати, а по делото са приложени нотификации от извършени само две плащания на група фактури, като не е налице възможност за плащания на две дати да се издаде само една нотификация. Предвид това при извършване на съпоставка между представените справки за плащания на сума по групи фактури и приложените две нотификации, настоящият състав констатира, че от първата нотификация /л.152 от том IV по делото/ е видно, че тя е свързана с плащане на група фактури на обща стойност 20194 евро. Именно в нея в основание за плащане е посочен и номера на една от приложените по делото фактури – 26972/05.02.2024г на стойност 180 евро или 352.04 лева. Така посочената фактура е част от групата фактури, които съгласно справките от адвокатското дружество са заплатени на 04.06.2024г и тяхната обща стойност по справката съответства на посочената обща сума заплатена съгласно нотификацията, а именно 20194 евро. По отношение на втората представена нотификация /л.152 от том IV по делото/ от същата е видно, че е извършено плащане на сума в общ размер на 36038.73 евро, който сума съответства на общата стойност на групата фактури заплатени на 26.06.2024г, в които е включена фактура № 27101/01.03.2024г на стойност 420 евро или 821.44 лева. Нещо повече, самият ответник в списъка си по чл. 80 ГПК посочва, че представя нотификации за плащане единствено от 04.06.2024 и 26.06.2024г., а нотификации, доказващи плащането на останалите издадени фактури, не са представени. Предвид това настоящият състав приема, че по делото е доказано единствено заплащането на адвокатско възнаграждение по фактура № 27101/01.03.2024г и по фактура № 26972/05.02.2024г, т.е на обща стойност 1173.48 лева. Заплащането на останалата част от претендираното адвокатско възнаграждение не може да се приеме за доказано само въз основа на приложените справки за фактури, издадени от адвокатското дружество. Същите сами по себе си без наличие на нотификация или платежно нареждане, към което да се приложат, не са годни да докажат реалното заплащане на сумата. Те по своя характер наподобяват приложение към платежно нареждане, в което са описани фактурите, които се плащат по груповия превод, а те нямат самостоятелно значение. Ето защо настоящият състав приема, че ответникът е доказал плащане на адвокатско възнаграждение в размер на 1173.48 лева, което не се явява прекомерно. Следователно общият размер на доказани разноски от ответника е 1873.48 лева. Предвид това в полза на ответника следва да бъдат присъдени разноски в размер на 753.14 лева съразмерно с отхвърлената част от исковете.

По аргумент от чл. 78, ал. 6 ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати дължимата държавна такса за уважените искове /оценяеми и един неоценяем/, както и разноските за съдебно-счетоводната експертиза съразмерно с уважената част от исковете. Ето защо ответникът следва да бъде осъден да заплати сумата от 1387 лева – държавна такса за иска по чл.215 КТ /съразмерно с уважената част/, 251.03 лева – държавна такса за исковете по чл. 177КТ и чл. 86 ЗЗД, 102.45 лева – държавна такса по исковете по чл. 264 КТ и чл. 86 ЗЗД, 80 лева – държавна такса по уважения иск по чл. 74, ал. 4 КТ, 300.49 лева – държавна такса за иска по чл. 224 КТ и 418.60 лева – депозит за вещо лице или общо 2539.58 лева – държавни такси и депозит за вещо лице.

Воден от гореизложеното, съдът