Решение № 19 от 22.1.2026 г. на Окръжен съд - Шумен по дело № 718/2025 г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК. С Решение № 824/21.10.2025г. по гражданско дело № 20243630102967 по описа за 2024 година на Районен съд - Шумен, съдът е постановил следното: ОТХВЪРЛЯ иска, предявен от И. Т. И. с ЕГН •••••••••• от гр. Шумен, ул. „....“ № 3, бл. 9, вх. 2, ет. 6, ап. 40, срещу "АЛФА КОМЕРС" ООД с ЕИК ......., със седалище и адрес на управление гр. Шумен, ул. „.....“ № 3, представлявано от управителя К.Х.К., за заплащане на сумата в размер на 3000 лв., представляваща допълнително трудово възнаграждение за извършване на трудова дейност извън задълженията по длъжностната му характеристика в периода март-юни 2024 г., като неоснователен и недоказан. ОСЪЖДА И. Т. И. с ЕГН •••••••••• от гр. Шумен, ул. „....“ № 3, бл. 9, вх. 2, ет. 6, ап. 40, ДА ЗАПЛАТИ на "АЛФА КОМЕРС" ООД с ЕИК ......., със седалище и адрес на управление гр. Шумен, ул. „.....“ № 3, представлявано от управителя К.Х.К., сумата в размер на 1200 лв. (хиляда и двеста лева), представляващи адвокатско възнаграждение платено от ответника в настоящата инстанция. В решението е допусната очевидна фактическа грешка относно адреса на ищеца, като вместо посочения в исковата молба адрес гр. Шумен, ул. „....“ № 3, бл. 9, вх. 2, ет. 6, ап. 40 е посочен адрес гр. Шумен, ул. „....“ № 3, бл. Б, вх. 2, ет. 6, ап. 4. Настоящият въззивен състав приема, че грешката е от такова естество, че не се отразява на валидността, допустимостта и правилността на обжалваното решение, поради което настоящия състав може да се произнесе по подадената въззивна жалба и без да инициира предварително провеждане на процедурата по чл. 247 ГПК по нейното отстраняване. Така Решение № 125 от 12.03.2021 г. на ВКС по гр. д. № 612/2020 г., I г. о., ГК и Решение № 4932 от 27.04.2020 г. на ВАС по адм. д. № 1793/2020 г., V о. Недоволен от това решение е останал ищецът И. Т. И., който чрез пълномощника си адвокат Р. Г. Д. от АК - Търговище, го обжалва. В жалбата се сочи, че решението е неправилно и незаконосъобразно, постановено при съществени нарушения на процесуалния закон и съдебната практика. Моли същото да бъде отменено и вместо него бъде постановено решение, с което исковата претенция бъде уважена. На първо място, сочи, че в първото по делото заседание проведено на 22.04.2025 година, пълномощника на жалбоподателя е направил уточнение, че предявения иск е относно заплащане на обезщетение за това, че ответника едностранно е изменил трудовото правоотношение, възлагане на работа, която не е в задълженията по сключения между страните трудов договор и длъжностната характеристика /друг вид труд, допълнителен/, и в тази връзка първоинстанционния съд неправилно е приел, че иска е за допълнително трудово възнаграждение. В действителност ищецът е описал в исковата молба и допълнителни такива - видът труд, който е полагал, но това е било за да има ясното относно вид работа, която е работил, а исканата експертиза е било с цел ориентир за този вид дейност, която не е в трудовия договор сключен между страните и длъжностна характеристика, какво е заплащането. На второ място, сочи решението на първоинстанционният съд е лишено от мотиви, тъй като същите са бланкетно изброени в един абзац, като липсва подробно съпоставяне на всички доказателства по делото - както писмени, така и гласни такива. Съдът е приел, че свидетелката ...... не е очевидец и поради тази причина свидетелските й показания са крайно недостатъчни. Извършваните от ищеца извън неговите вменени задължения дейности се доказват, както от свидетелските показания на св. ......, същата е присъствала нееднократно когато ищецът е споделял на съпругата си пред свидетелката, че работодателя му го е принуждавал да извършва друга трудова дейност, която не е включена в задълженията му като водач на селскостопански машини, именно заради едностранното изменение на трудовото му правоотношение и възлагането на други дейности се случи инцидент, след който дори бил освободен от длъжност. Сочи, че желае да получи удовлетворение, заради едностранното изменение на трудовото му правоотношение и да получа обезщетение за констатираното едностранно изменение след направена проверка от Дирекция „Инспекция по труда“. Във връзка с доказаното едностранно изменение на трудовото му правоотношение, са издадени задължителни предписания относно непроведен и документиран по установения ред извънреден инструктаж по БЗР, които не са обжалвани и са влезли в законна сила. В тази връзка е и писмо от Дирекция “Инспекция по труда“ със съдържащо указание да потърси правата си по съдебен ред. Моли съда, да има предвид, че съгласно разпоредбата на чл. 118, ал. 1 от КТ работодателят или работникът или служителят не могат да променят едностранно съдържанието на трудовото правоотношение освен в случаите и по реда, установени в закона. Разпоредбата на чл.66, ал. 1 от КТ съдържа изчерпателно посочване на данните, които следва да се съдържат в трудовия договор, като в т. 2 от същата разпоредба изрично като такова е посочено наименованието на длъжността и характера на работата. Съгласно приложения като писмено доказателство по делото от трудовото му досие трудов договор №275/01.03.2024 год. жалбоподателят е бил назначен на длъжност „водач селскостопански машини“. В тази връзка са и показанията на свидетелката ......, като същата заяви пред съда, че е управлявал селскостопанска машина. От събраните доказателства както писмени, така и гласни се доказа по безспорен начин, че му е била възлагана за изпълнение дейност, различна от работата, характерна за заеманата от мен длъжност, с което е извършена едностранна промяна на съдържанието на трудовото му правоотношение и то в частта, касаеща длъжността и характера на работата. Промяната е била извършена едностранно, като ищецът извършвал по волята на работодателя дейност, изразяваща се в поставяне на сухи бали, завИ.ето им с найлон, с цел преграждане на склада за зърно на две отделни части, почистване на машини, почистване на хамбари и др. което не влиза в длъжностната му характеристика на длъжността „водач селскостопански машини“. В тази връзка доколкото е бил назначен на длъжност „водач селскостопански машини“, а е изпълнявал дейности, попадаща в кръга на други длъжности, се налага извода, че дружеството - ответник, в качеството си на работодател едностранно е променило съдържанието на сключения между страните трудов договор чрез промяна в длъжността и характера на работата, с което е осъществило от обективна и субективна страна състава на нарушението по чл. 118, ал. 1 от КТ. Изменението на трудовата функция по чл. 120, ал. 1 от КТ се извършва с писмена заповед на работодателя, връчена на работника преди започване изпълнението на новата трудова функция. В този смисъл е Решение № 510 от 31.07.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1925/2023 г., IV г. о., ГК и др., както и съдебната практика „Трудов договор“, К.М., ИК „Труд и право“, 2008 год., стр.130. В настоящия случай от страна на дружеството - ответник не е представена такава заповед, нито са ми били наведени подобни твърдения, както по време на извършване на проверката, така и впоследствие, и не може да се приеме, че се е касаело за производствена необходимост или престой, като липсват и каквито и да е доказателства в тази посока. Предвид описаното по-горе, считам, че първоинстанционния съд в своето решение презумира факти без да е установено съществуването им, което от своя страна води до процесуално нарушение при постановяване на съдебния акт. Така също счита, че обжалваното решение за неправилно, незаконосъобразно, поставено в нарушение на процесуалните правила и в противоречие с трайната съдебна практика. Първоинстанционният съд е извел погрешни фактически и правни изводи, което води до необоснованост на съдебното решение. Относно решението в частта за разноските сочи, че в своето решение първоинстанционния съд, е осъдил неправилно ищеца да заплати на ответника „Алфа Комерс“ ООД, разноски по делото в размер на 1 200 лева, адвокатски хонорар, тъй като липсвал списък на разноските и надлежно приложени документи доказващи заплащането на адвокатското възнаграждение. Излага подробни съображения. Претендира разноски. В срока по чл. 263, ал.1 ГПК, другата страна - "АЛФА КОМЕРС" ООД, ЕИК ......., чрез пълномощника си адвокат Р. М. Б. от АК-Варна, депозира отговор на жалбата. Оспорва жалбата и моли същата да бъде оставена без уважение, а решението – потвърдено. Районният съд е разгледал събраните по делото доказателства, като е приложил правилно нормите на материала и процеса. Въззивната жалба не представя нови доказателства и не оборва основните констатации на първата инстанция. Ищецът е предявил иск за заплащане на 3 000 лв. „допълнително трудово възнаграждение" за периода март - юни 2024 г. Тази правна конструкция е ясно изложена в исковата молба и определя петитума и основанието на иска. Опитът на ищеца в съдебно заседание да преиначи характера на иска като „обезщетение" не представлява надлежно изменение по реда на чл. 214 ГПК. Няма подадено искане за изменение на иска, нито е налице съгласие на ответника. Съдебният акт следва да се тълкува и да се произнесе по онова, което е предявено по реда на закона. В тежест на ищеца по чл. 154 ГПК е доказването на фактическите обстоятелства, на които се основава иска. По делото липсват преки, конкретни и достоверни доказателства, които да установяват, че в посочения период е бил възлаган и изпълняван труд, различен от уговорения. Свидетелските показания на г-жа ...... са надлежно анализирани от съда и правилно оценени като производни/възпроизведени разговори. Тези показания, по своята същност, не представляват преки доказателства за изпълнение на конкретни трудови действия. Съгласно общоприетата съдебна практика факти, възприети по слух, не могат да формират основание за присъждане на парична сума за труд. Ищецът не е представил никакви писмени доказателства – приемо - предавателни протоколи, допълнителни заповеди, графици, разписки или други документи, които да описват вида, обема и продължителността на претендираната допълнителна работа. Липсват и данни за начина на изчисление на сумата 3 000 лв. - брой часове, ставка, период и т.н. Документите от Инспекцията по труда, посочени от въззивника (на констатации и предписания), нямат по силата на закона характеристиката да доказват, че е възлагана и изпълнявана допълнителна трудова дейност с парично изражение. Предписанията имат организационен и профилактичен характер и не заменят доказателствата по гражданския процес относно фактическите твърдения на ищеца. По същество ищецът претендира възнаграждение за труд. За да има основание за такава претенция, следва да е изпълнен минимумът от следните елементи: (а) възлагане на конкретна трудова дейност извън длъжностната характеристика; (б) фактическо изпълнение; (в) съгласие или правно основание за възнаграждение; (г) конкретизация на размера. За установяване на право на допълнително възнаграждение е приложима и общата гражданска норма за доказване (чл. 154 ГПК) и правилата относно доказателствената стойност на свидетелските показания (чл. 170 ГПК). Съдът е правилно приложил посочените разпоредби. Показанията на г-жа ...... представляват възпроизведени разговори (възприети по слух) и не са преки наблюдения на действия, които да докажат изпълнение на специфични функции и задачи. При оценка на доказателствата съдът няма задължение да приеме производните показания за абсолютно верни. Документите от Инспекцията по труда съдържат препоръки и предписания, насочени към организиране на инструктажите и безопасността на труда. Те не установяват правото на ищеца на парично възнаграждение и не заместват липсата на конкретни доказателства относно извършен труд. Районният съд е присъдил разноски в минимален размер, върху основа представени документи и фактура. Тези разходи са документирани и съдът е действал в рамките на своята дискреция и според приложимите нормативни актове и практика. Липсата на списък по чл. 80 ГПК не изключва възможността за присъждане на разноски, когато са представени други допустими доказателства (договор, фактура, платежни нареждания), каквито са налице поделото. Съдът следва да не приеме опити за промяна на предмета на иска, извършвани в устна фаза, без да е спазен редът по чл. 214 ГПК. Такава промяна би била процесуално недопустима и би накърнила правото на защитата на ответника. Излага подробни съображения. Претендира разноски. В открито съдебно заседание, при редовност в призоваването, въззивникът се явява лично и с пълномощника си адвокат Р. Г. Д. от АК – Търговище. Поддържат въззивната жалба и излагат подробни съображения. За въззиваемата страна, при редовност в призоваването, се явява пълномощника й адвокат Р. М. Б. от АК-Варна. Поддържа отговора на въззивната жалба и излага подробни съображения. ШУМЕНСКИЯТ ОКЪРЖЕН СЪД, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено следното: В рамките на проверката, която следва да осъществи въззивния съд върху обжалваното решение по чл. 269 ГПК, настоящият състав намира, че решението е валидно постановено и допустимо. На основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от първоинстанционния съд, тъй като фактическите и правни констатации на настоящата инстанция съвпадат с тези, направени от районния съд в атакувания съдебен акт. Фактическата обстановка следва да се ДОПЪЛНИ само с установените пред въззивната инстанция обстоятелства, в резултат от събраните писмени доказателства, на осн. чл. 266, ал.1, т.2 ГПК, а именно Решение № 1566 от 3.11.2025 г. на АдмС - Шумен по к. а. н. д. № 353/2025 г., с което е оставено в сила Решение № 122 от 8.05.2025 г. на РС - Шумен по а. н. д. № 2096/2024 г., с което е потвърдено наказателно постановление № 27-2400151/28.10.2024 г. на Директора на Дирекция "Инспекция по труда" - гр. Шумен, с което на основание чл. 416, ал. 5 от КТ, във вр. с чл. 414, ал. 1 от КТ на "АЛФА КОМЕРС" ООД, с ЕИК......., в качеството му на работодател е наложена имуществена санкция в размер на 1500 лева /хиляда и петстотин лева/, за това, че работодателят при осъществяване на дейността си на 26.06.2024 г. е възложил на водача на селскостопански машини – настоящия ищец и жалбоподател, работа в склада за зърно към база 2 в с. ......, местност ".......", а именно преграждане на склада за две отделни култури, завивайки с найлон бали от пресована суха слама с размери 240/120/90 см., подредени в един ред, въпреки, че съгласно сключения с него трудов договор длъжността му е определена само като "водач селскостопански машини". Такава работа /изграждане на преградна стена от бали/ не била вменена на работника и съгласно връчената му на 01.03.2024 г. длъжностна характеристика за длъжността "водач селскостопански машини". Влязлото в сила наказателно постановление се ползва с формална и материална доказателствена сила за извършено административно нарушение и предпоставя неговата изпълняемост и задължителност, в какъвто смисъл е и ТР № 1/2016 г. на ОСНК на ВКС. Така и Определение № 124 от 24.03.2022 г. на ВКС по ч. т. д. № 55/2022 г., II т. о., ТК. Така издаденото наказателно постановление не подлежи на косвен съдебен контрол от гражданския съд в исковото производство по аргумент от чл. 17, ал. 2 ГПК. На първо място, то не носи белезите на индивидуален административен акт /виж мотивите към т. 1 от Тълкувателно постановление № 2 от 19.05.2015 г. по тълк. д. № 2/2014 г. на ОСГК на ВКС и Първа и Втора колегия на ВАС, както и мотивите към т. 1 от Тълкувателно решение № 8 от 19.06.2021 г. по тълк. д. № 1/2020 г. на О., Първа и Втора колегия на ВАС/. На следващо място, въззиваемата страна е била страна в производството по издаване и обжалване на това наказателно постановление. Така Определение № 2555 от 18.09.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3590/2022 г., I г. о., ГК. Вж. и Решение № 60127 от 17.11.2021 г. на ВКС по т. д. № 1145/2020 г., II т. о., ТК. При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно разпоредбата на чл. 154 ГПК и в изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл. 146 ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, изложил е мотиви, като е основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон. Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи настоящата съдебна инстанция намира, че към изложените правни и фактически констатации на първоинстанционния съд следва да се добави и следното: По възражението на жалбоподателя, че в първото по делото заседание проведено на 22.04.2025 година, пълномощникът му е направил уточнение, че предявения иск е относно заплащане на обезщетение за това, че ответника едностранно е изменил трудовото правоотношение, възлагане на работа, която не е в задълженията по сключения между страните трудов договор и длъжностната характеристика /друг вид труд, допълнителен/, и в тази връзка първоинстанционния съд неправилно е приел, че иска е за допълнително трудово възнаграждение. В доклада си по делото по чл. 312, ал.1, т.2 ГПК, съдът е посочил, че е предявен иск за заплащане на дължимо допълнително трудово възнаграждение с правно основание чл. 128, т.2 КТ /л.39 РС/. Обстоятелството, че съдът е посочил, че разпоредбата е във връзка чл. 257, ал.1 КТ /който е отменен с ДВ, бр. 100 от 1992 г./ е ирелевантно. В срока по чл. 312, ал.2 ГПК, ищецът не е възразил срещу доклада по делото /л.41 и л. 59 РС/. Напротив, в първото по делото заседание проведено на 22.04.2025 година, пълномощника на жалбоподателя изрично е посочил, че няма възражения по доклада /л. 63 РС/. В това заседание, след като съдът му е указал, да уточни, ако се претендира обезщетение какъв вид е, тъй като с първата допълнителна молба ищецът е уточнил, че иска заплащане на допълнително трудово възнаграждение, пълномощникът на ищеца е заявил: „Именно, не обезщетение, а допълнително трудово възнаграждение за извършената допълнителна трудова дейност“ /л.64 РС/. Ето защо, настоящата инстанция намира възражението за неоснователно. По възражението на жалбоподателя, че в обжалваното решение липсват мотиви. Възражението е неоснователно. Настоящият съдебен състав намира, че първоинстанционният съд е обсъдил всички твърдения и възражения на страните и събрани по делото доказателства и е изложил във връзка с тях ясни, убедителни, без вътрешни противоречия и празноти мотиви, съгласно процесуалноправните норми на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 от ГПК. От ФАКТИЧЕСКА СТРАНА съдът възприема за установено следното: Безспорно е по делото, че за процесния период между страните е действал трудов договор № 275/01.03.2024г., съгласно който ответникът е бил назначен на длъжност „водач на селскостопански машини“. Работодателят при осъществяване на дейността си на 26.06.2024 г. е възложил на водача на селскостопански машини – настоящия ищец и жалбоподател, работа в склада за зърно към база 2 в с. ......, местност ".......", а именно преграждане на склада за две отделни култури, завивайки с найлон бали от пресована суха слама с размери 240/120/90 см., подредени в един ред, въпреки, че съгласно сключения с него трудов договор длъжността му е определена само като "водач селскостопански машини". Такава работа /изграждане на преградна стена от бали/ не била вменена на работника и съгласно връчената му на 01.03.2024 г. длъжностна характеристика за длъжността "водач селскостопански машини". Ето защо, с влязло в сила Наказателно постановление № 27-2400151/28.10.2024 г. на Директора на Дирекция "Инспекция по труда" - гр. Шумен, на основание чл. 416, ал. 5 от КТ, във вр. с чл. 414, ал. 1 от КТ на "АЛФА КОМЕРС" ООД, с ЕИК......., в качеството му на работодател е наложена имуществена санкция в размер на 1500 лева /хиляда и петстотин лева/. Спорен между страните е въпроса дали извън посочена в цитираното наказателно постановление дата 26.06.2024 г. , работодателят – ответник е възлагал на работника - ищец работа, която не е била вменена на работника съгласно сключения между страните трудов договор и длъжностната характеристика за длъжността "водач селскостопански машини". Този въпрос обаче се явява ирелевантен за изхода на делото, предвид липсата на другият кумулативен елемент на фактически състав на чл. 259, ал. 1, предл. 2 от КТ - уговарянето на възнаграждение /същото ще бъде обосновано детайлно подолу/. ОТ ПРАВНА СТРАНА: Предявен е иск с правно основание чл. 128, т. 2 КТ във вр. чл. 259, ал. 1, изр. 2 КТ във вр. чл. 86, ал.1 ЗЗД, а не посочената от първоинстанционния съд връзка с чл. 257, ал.1 КТ, която разпоредба е отменена с ДВ, бр. 100 от 1992 г. Предвид обстоятелството обаче, че районният съд по същество е приел от фактическа страна и е изложил правни изводи досежно иск във чл. 259, ал. 1, изр. 2 КТ, които се споделят и от настоящата инстанция, макар и неправилно да е посочил правната норма, окръжният съд намира, че и в тази част решението му се явява правилно и законосъобразно и като такова следва да бъде потвърдено. В чл. 128 КТ е установено по императивен начин основното задължение на работодателя да изплаща на работника (служителя) уговореното в трудовия договор възнаграждение, само и единствено като насрещна престация за предоставената и използвана работна сила от страна на служителя в съответствие с уговореното по трудовото правоотношение. В практиката на ВКС (решение № 171 от 10.07.2013 г. на ВКС по гр. д. № 843/2012 г., IV г. о., ГК) се приема, че трудовият договор е особен вид възмезден договор, което се обуславя от съдържанието на основните насрещни престации по него - от страна на работника/служителя – да предоставя работната си сила, от страна на работодателя – да заплаща трудово възнаграждение, представляващо цената на работната сила. Съгласно разпоредбата на чл. 259, ал.1 КТ: "Когато работник или служител изпълнява длъжност или работа на отсъствуващ работник или служител, той ползува правата за тази длъжност или работа, включително и трудовото възнаграждение, ако това е по-благоприятно за него. Ако той изпълнява през това време и своята работа или длъжност, има право и на допълнително трудово възнаграждение, което се уговаря между страните по трудовото правоотношение", ал.3 гласи: "Заместването по ал. 1 се извършва със съгласието на работодателя и работника или служителя, изразено в писмена форма. Липсата на писмена форма не е пречка работникът или служителят да получава възнаграждението за заместването". Чл. 259, ал. 1 от КТ съдържа уредба на съществените елементи от трудовото положение на работник или служител, който работи като заместник на отсъстващ работник или служител. Това правно положение зависи от обстоятелството дали през време на заместването заместникът изпълнява и своята работа, или само работата на замествания. Основателността на иска за допълнително трудово възнаграждение за заместване в хипотезата на вътрешно съвместителство е уредена с чл. 259, ал. 1, предл. 2 от КТ. Тя изисква да е установено по делото при тежест на доказване на ищеца постигнато между него и работодателя като страни по трудовия договор съгласие за заместването и за плащане на допълнително трудово възнаграждение с уговорен от тях размер. В случая ищецът твърди, че е извършвал допълнителна работа извън посочената в длъжностната му характеристика и неотнасяща се за длъжността му по сключения с ответника трудов договор /л. 12 РС/, като е изпълнявал тази допълнителна работа успоредно с трудовите му задължения на заеманата от него длъжност по сключения трудов договор „Водач селскостопански машини“ /л. 20 РС/. Допълнителното трудово възнаграждение за заместване при вътрешно съвместителство трябва изрично да се договори. При липса на договореност за плащане на възнаграждение за извършената по заместване работа за работника/служителя не възниква правото да му се плати допълнително трудово възнаграждение. Изрично предвиденото с чл. 259, ал. 1, изр. 2 от КТ изискване за договаряне на плащането на възнаграждение за заместването изключва възможността съдът при условията на чл. 162 от ГПК да определя неговия размер. Така и Решение № 238 от 6.03.2006 г. на ВКС по гр. д. № 2021/2003 г., III г. о., Решение № 3456 от 13.06.2011 г. на СГС по в. гр. д. № 3699/2011 г., Решение № 3626 от 20.05.2014 г. на СГС по в. гр. д. № 13589/2012 г., Решение № 701 от 1.11.2013 г. на ОС - Русе по в. гр. д. № 905/2013 г., Решение № 1031 от 21.08.2019 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 1680/2019 г., Решение № 1010 от 9.08.2019 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 1490/2019 г., Решение № 79 от 22.02.2018 г. на ОС - Плевен по в. гр. д. № 24/2018 г., Решение № 316 от 26.10.2015 г. на ОС - Добрич по в. гр. д. № 531/2015 г., Решение № 90 от 1.06.2015 г. на ОС - Търговище по в. гр. д. № 109/2015 г., Решение № 105 от 27.04.2012 г. на ОС - Ловеч по в. гр. д. № 65/2012 г., Решение № 1739 от 13.03.2012 г. на СГС по в. гр. д. № 10320/2010 г., Решение № 5166 от 10.10.2011 г. на СГС по в. гр. д. № 6186/2011 г., Решение № 262 от 10.06.2010 г. на ОС - София по в. гр. д. № 1/2010 г. Доказателствената тежест за подобна уговорка е на ищеца, т.е. жалбоподателя, каквито доказателства същият не е ангажирал, поради което правилно искът е отхвърлен. В настоящия казус доказателство за уговаряне между страните по делото на допълнително възнаграждение за вътрешно съвместителство не е налице. Такова уговаряне в никаква форма не се и твърди от ищеца. Така в случая е безспорно, че не се установи един от кумулативните елементи на фактически състав на чл. 259, ал. 1, предл. 2 от КТ - за уговаряне на възнаграждение за това. Ето защо, след като единият от кумулативно предвидените елементи на фактическия състав на чл. 259, ал. 1, предл. 2 от КТ не е установен, то е безпредметно да се обсъжда дали е налице другият кумулативно предвиден елемент - съвместителството. Поради гореизложеното, е безпредметно да се обсъжда дали извън дата 26.06.2024 г. посочена в цитираното наказателно постановление, работодателят – ответник е възлагал на работника - ищец работа, която не е била вменена на работника съгласно трудовия договор и длъжностната характеристика за длъжността "водач селскостопански машини". По жалбата срещу решението в частта му за разноските. Жалбата срещу първоинстанционното решение и в тази част е допустима, тъй като когато се обжалва решението по съществото на спора, то може да се обжалва и в частта му за разноските. Вж. Определение № 799 от 19.12.2014 г. на ВКС по ч. т. д. № 2098/2014 г., II т. о., ТК. С Определение № 224 от 9.05.2016 г. на ВКС по ч. гр. д. № 5263/2015 г., IV г. о., ГК е разяснено, че "случай, че е подадена въззивна жалба срещу самото решение по съществото на спора от една от страните, всяка една от тях може да оспорва решението и в частта му за разноските и това оспорване ще трябва да бъде разгледано във въззивното производство, а не по реда на чл. 248 от ГПК". Това разрешение е възприето и в Определение № 139 от 15.04.2021 г. на ВКС по ч. гр. д. № 1832/2020 г., IV г. о., ГК и Определение № 769 от 19.04.2023 г. на ВКС по ч. гр. д. № 808/2023 г., II г. о., ГК, като освен това в сходен смисъл е и Решение № 185 от 29.05.2014 г. на ВКС по гр. д. № 5196/2013 г., IV г. о., ГК. Така и Решение № 2022 от 3.04.2025 г. на СГС по в. гр. д. № 661/2024 г. Само за пълното на изложението следва да се отбележи, че дори и във въззивната жалба да бе инкорпорирана молба по чл. 248 от ГПК, която въззивният съд е пропуснал да върне на първоинстанционния съд за произнасяне по компетентност, това нарушение на процесуалния закон не би обусловило недопустимост на въззивното решение. Така и Решение № 50011 от 26.09.2022 г. на ВКС по т. д. № 1964/2020 г., I т. о., ТК. Жалбата срещу първоинстанционното решение в частта му за разноските е допустима, а по същество – основателна, по следните съображения: В провелото се открито съдебно заседание пред първоинстанционния съд на 13.10.2025г. делото е обявено за решаване, като в хода на устните състезания, пълномощникът на ответника е поискал от съда да му даде възможност да представи писмени бележки, както и списък с разноските и доказателства за реално извършено плащане на адвокатския хонорар /л. 135- 140 РС/. Съдът, на осн. чл. 149, ал.3 ГПК, определил срок до 20.10.2025г. за представяне на писмени бележки. Съдът не се произнесъл по искането за определяне на срок за представяне на списък с разноските и доказателства за реално извършено плащане на адвокатския хонорар. След приключване на това заседание, ответникът, чрез пълномощника си е представил писмена защита с вх. № 18354 от 20.10.2025г. Към същата е приложил /л. 152-154 РС/: Договор за правна помощ и съдействие № 11 от 25.03.2025г. сключен между "АЛФА КОМЕРС" ООД и адвокат Р. М. Б. по първоинстанционното дело, с договорено възнаграждение 1 200 лв., с начин и срок на плащане: в брой и/или по посочена в договора банкова сметка, не по-късно от 5 дни, считано от датата на упълномощаването; Платежно нареждане за кредитен превод от 31.03.2025г. за сумата от 1 200 лв. с получател Р. М. Б. и наредител "АЛФА КОМЕРС" ООД, по сметка посочена в горепосочения Договор за правна помощ и съдействие, като основание е посочено: 66/25.03.2025. Действително, ответникът не е представил пред първоинстанционния съд Списък на разноските по чл. 80 ГПК. Следва обаче да се отбележи, че липсата на списък не е пречка за присъждане на разноски съобразно доказателствата по делото. Така Определение № 296 от 23.09.2014 г. на ВКС по гр. д. № 336/2014 г., IV г. о., ГК и Определение № 78 от 13.02.2019 г. на ВКС по ч. т. д. № 1911/2018 г., I т. о., ТК. Основният спорен въпрос, пренесен в производството пред настоящата инстанция, е дали следва да се вземат в предвид представените след приключване на устните състезания пред първата инстанция доказателства за плащането на адвокатското възнаграждение по банков път, които са съставени преди приключване на устните състезания. Според настоящия състав, отговорът е отрицателен. Съображенията за това са следните: В практиката на ВКС, в това число т. 11 от Тълкувателно решение № 6 от 6.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК е предвидено, че претенция за разноски по чл. 80 ГПК може да бъде валидно заявена най-късно в съдебното заседание, в което е приключило разглеждането на делото пред съответната инстанция - т.е. до приключване на това съдебно заседание; с писмената защита не би могла да се върне вече приключила фаза на процеса и с нея не могат валидно да се правят искания за разноски и във връзка с техния размер. Смисълът на така поставения срок - до приключване на съдебното заседание, е да се даде възможност на страните в открито съдебно заседание да направят исканията си за разноски и представят доказателствата за извършването им - като по този начин на всяка страна се обезпечи равна възможност да вземе становище по искането на насрещната страна и по представените от нея доказателства за извършено плащане на разноските. Липсва основание за изкуствено разделяне на крайния срок за искания във връзка с разноските, респективно представяне на списък с разноските по чл. 80 ГПК - който визира приключването на последното съдебно заседание в съответната инстанция, и за представянето на доказателства за извършването им. Последните не съставляват такива във връзка със съществото на спора /каквито визира чл. 149, ал. 1 ГПК и за които краен момент е даването на ход на устните състезания/, а касаят отговорността за разноски като последица от изхода на спора и се подчиняват на същия режим, на който и исканията за присъждане на разноски. Няма пречка при представяне на списък с разноски след даване ход на устните състезания и преди приключването им със списъка да се представят и доказателствата за извършване на тези разноски - респективно, насрещната страна да вземе становище по тях при условията на публично заседание - като съдът процедира съобразно това становище. Така и Определение № 425 от 10.11.2016 г. на ВКС по ч. гр. д. № 4634/2016 г., III г. о., ГК, Решение № 1357 от 8.06.2022 г. на СГС по в. гр. д. № 14631/2021 г. Следователно в случая е осъществена хипотеза на липса на доказателства за платени разноски по смисъла на т. 1 от Тълкувателно решение № 6 от 6.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК - депозирани в предвидения в закона преклузивен срок, обуславяща неоснователност на искането за присъждането им. По обстоятелството, че доказателствата за разноски са съставени преди приключване на заседанието, представени са след приключване на разглеждането на делото, като е поискано от съда да определи срок за представянето им. В случая става въпрос за представяне на доказателство за направени разноски, което следва да се извърши до приключване на последното съдебно заседание пред съответната инстанция. Небрежността на страната да представи доказателствата за направени разноски не може да се санира след приключване на последното съдебно заседание, дори и съдът да е дал възможност затова. Вж. и Решение № 127 от 17.XII.1984 г., ОСГК, Решение № 315 от 7.12.2010 г. на ВКС по гр. д. № 3555/2008 г., IV г. о., ГК. Така и Решение № 260002 от 3.01.2023 г. на СГС по гр. д. № 13824/2020 г., Решение № 2975 от 7.06.2023 г. на СГС по гр. д. № 6327/2022 г., Решение № 3620 от 28.05.2012 г. на СГС по гр. д. № 13622/2010 г. Ето защо, обжалваното решение в частта, с която ищецът е осъден да заплати на ответника сумата от 1 200 лв. представляваща разноски за заплатено адвокатско възнаграждение следва да се отмени, като вместо него се постанови решение, с което претенцията за осъждане на ответника да заплати на ищеца тази сума бъде отхвърлена като недоказана. Съобразно разпоредбите на чл. 5, чл. 12, ал. 1 и чл. 13 от Закона за въвеждане на еврото в Република България сумата от 1 200 лв. следва да се превалутира в 613.55 евро. По разноските пред въззивната инстанция. С оглед изхода на спора по същество, въззивникът няма право на разноски, а право на разноски има само въззиваемата страна. За доказването на същите пред настоящата инстанция въззиваемата страна е представила фактура № 116 от 28.11.2025г. за сумата от 1 000 лв. /л. 38 ОС/, както и Платежно нареждане за кредитен превод от 23.12.2025г. за сумата от 500 лв. с получател Р. М. Б. и наредител "АЛФА КОМЕРС" ООД, по сметка посочена в горепосочената фактура, като основание е посочено: „116 част“ /л. 39 ОС/. По смисъла на т. 1 от посоченото Тълкувателно решение съдебните разноски за адвокатско възнаграждение се присъждат, когато страната е заплатила възнаграждението. В съобразителната част на решението е прието, че за да бъде присъдено възнаграждението, страната трябва да е доказала реалното му заплащане на процесуалния си представител: в зависимост от уговорения в договора за правна помощ и съдействие начин на плащане - в брой или по банков път, заплащането на възнаграждението се доказва или чрез вписване на направеното плащане в самия договор, който има характер на разписка, или с представянето на доказателства за извършен банков превод. При плащане на адвокатското възнаграждение в брой е допустимо удостоверяването на плащането да бъде извършено и с разписка, издадена след сключване на договора, ако плащането е извършено след възникване на правоотношението по договора за процесуално представителство и правна помощ, или с касов бон, ако адвокатското дружество разполага с фискално устройство. Съгласно разпоредбата на чл. 113, ал. 1 ЗДДС фактурата служи за доказване на извършена доставка на услуга, респективно на стока, или за получаване на авансово плащане. Фактурата като първичен счетоводен документ, съобразно чл. 6, ал. 1 ЗСч е носител на информация за регистрирана стопанска операция, но не е доказателство за извършено плащане по стопанската операция. В хипотезата, когато фактурата е издадена при получаване на авансово плащане и в нея е отразено, че авансовото плащане е извършено, същата може да се приеме в исковото производство като доказателство за плащане. Така Определение № 50134 от 5.06.2023 г. на ВКС по т. д. № 1961/2022 г., I т. о., ТК и Определение № 60272 от 24.09.2021 г. на ВКС по ч. гр. д. № 2303/2021 г., IV г. о., ГК. В случая в процесната фактура не е издадена при получаване на авансово плащане и в нея е отразено, че авансово плащане е извършено, поради което тази фактура не може да се като доказателство за плащане. В представения списък на разноските по чл. 80 ГПК въззиваемата страна е посочила адвокатски хонорар в размер на 1 000 лв., като е посочено, че сумата е платена в брой и по сметка. Списъка по чл. 80 ГПК следва да насочи съда при изчислението на разноските относно вида и размера на разходите, които страната иска да й се присъдят, като в противен случай страната няма право да иска изменение на решението в частта му за разноските, но списъкът не е документ, с който се доказва реалното им извършване. Така Решение № 435 от 2.07.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4549/2022 г., IV г. о., ГК, Определение № 200 от 30.05.2022 г. на ВКС по ч. гр. д. № 5113/2021 г., III г. о., ГК, Определение № 585 от 5.12.2017 г. на ВКС по ч. гр. д. № 4677/2017 г., IV г. о., ГК. Доказателство за плащането е само платежното нареждане за превод на сумата от 500 лв. Ето защо, съдът приема, че въззиваемата страна е доказала, че е заплатила адвокатско възнаграждение само в размер на 500 лв., поради и което тази сума следва да й бъде присъдена, на осн. чл. 78, ал.3 ГПК, като за разликата над тази сума до претендирания пълен размер от 1 000 лв. искането за присъждане на разноски следва да бъде отхвърлено, като недоказано. Съобразно разпоредбите на чл. 5, чл. 12, ал. 1 и чл. 13 от Закона за въвеждане на еврото в Република България сумите следва да се превалутират, като се присъдят разноски в размер на 255.65 евро (двеста петдесет и пет евро и шестдесет и пет евроцента), а се отхвърли искането за разликата над тази сума до претендираната сума от 511.29 евро.