Решение № 14555 от 24.7.2024 г. на Софийски районен съд по дело № 26289/2023 г.

настоящото производство Заповед № РКР23-РД15-53/17.03.2023 г. на основание експертни решение № 0423/26.05.2023 г. и № 0424/26.05.2023 г. на ТЕЛК, с които са потвърдени болничен лист № Е2022348••••/21.12.2022 г. за периода от 16.12.2022 г. до 10.01.2023 г. и болничен лист № Е202234•••••/26.01.2023 г. за периода от 23.01.2023 г. до 15.02.2023 г. Впоследствие след служебната отмяна на заповедта за дисциплинарно уволнение, със Заповед № РКР23-РД-94/03.07.2023 г. на основание чл. 328, ал. 1, т. 10б, вр. чл. 26, ал. 2 КТ считано от 11.07.2023 г. е прекратено трудовото правоотношение на И. К. И. на длъжност „изпълнител отговорник пункт и водач на МПС“ поради придобиване и упражняване на право на пенсия за осигурителен стаж и възраст и изтичане срока на връчено предизвестие. Определено е изплащане на обезщетение на основание чл. 224, ал. 1 КТ за 10 дни неползван платен годишен отпуск за 2023 г. и 2 дни за 2022 г. Част от представените по делото писмени доказателства се дублират, други са съобразени от вещото лице по допусната съдебно-счетоводна експертиза /във връзка с дните неползван платен годишен отпуск/, а част от доказателствата са неотносими към разрешаване на спора. По делото са изслушани основна и допълнителна съдебно-счетоводни експертизи. Според заключението по първата по Трудов договор № РКР22- РД15••••/26.04.2022 г. за периода от 17.02.2023 г. до 17.03.2023 г. и по Трудов договор № РКР22-РД15••••/26.04.2022 г. за периода от 17.02.2023 г. до 06.03.2023 г. не са изплащане суми за трудови възнаграждения на ищеца. По Трудов договор № РКР22- РД15••••/26.04.2022 г. не е изплащано в полза на ищеца и трудово възнаграждение за периода след 17.03.2023 г. При прекратяване на трудовото правоотношение по Трудов договор № РКР22- РД15••••/26.04.2022 г. поради дисциплинарно уволнение през м. март 2023 г. на ищеца е начислено обезщетение по чл. 224, ал. 1 КТ за 6 дни неползван платен годишен отпуск в размер на 212, 73 лв. Тази сума не е изплатена, а е удържана за дължимо от ищеца обезщетение за дисциплинарно уволнение на основание чл. 221, ал. 2 КТ. Впоследствие към момента на прекратяване на правоотношението по Трудов договор № РКР22-РД15••••/26.04.2022 г. през месец юли 2023 г. – поради прекратяване и упражняване на право на пенсия, във фиша за работна заплата на ищеца за месец юли 2023 г. е начислена сума в размер на 445, 71 лв., представляваща обезщетение по чл. 224, ал. 1 КТ за неизползван платен годишен отпуск за 12 дни и е възстановена удържаната през м. март 2023 г. сума за обезщетение по чл. 221, ал. 2 КТ в размер на 439, 37 лв. От обезщетението по чл. 224, ал. 1 КТ в размер на 445, 71 лв. са удържани 10 % ДДФЛ в размер на 44, 57 лв., като сбора от сумите (445, 71 лв. + 439, 37 лв. – 44, 57 лв.) в размер на 840, 51 лв. е преведена по банкова сметка на И. К. И. на 26.07.2023 г. Според вещото лице размерът н обезщетението по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ за периода от 17.03.2023 г. до 17.09.2023 г. възлиза на сумата от 4260 лв. Съгласно допълнителното заключение в периода от 17.02.2023 г. до 17.03.2023 г. не са постъпвали данни за издадени болнични листове за временна неработоспособност за И. К. И. в НОИ, ищецът не е ползвал отпуск по болест във връзка с Трудов договор № РКР22-РД15••••/26.04.2022 г. и за периода от 17.02.2023 г. до 17.03.2023 г. н му е изплащано обезщетение за временна неработоспособност. Същото е заключението и по отношение на периода от 17.02.2023 г. до 06.03.2023 г. във връзка с Трудов договор № РКР22-РД15••••/26.04.2022 г. Ищецът не е ползвал отпуск по болест и за периода от 17.02.2023 г. до 17.09.2023 г., съответно не е получавал обезщетение от НОИ. При така установеното от фактическа страна, съдът намира от правна страна следното: Предявеният иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ вр. чл. 357, ал. 1 във вр. с чл. 188, т. 3 КТ има за предмет упражняване на потестативното право на работника/служителя да иска отмяна на наложено дисциплинарно наказание уволнение. Дисциплинарните наказания се налагат, когато служителят е извършил виновно неизпълнение на трудовите задължения. Законът предпоставя изисквания към процедурата по налагане на дисциплинарни наказания, касаещи изслушването на служителя преди връчване на заповедта за налагане на дисциплинарно наказание, издаване на мотивирана заповед, която да е връчена на работника, спазване на преклузивни срокове, като за тях съдът не следи служебно, а извършва проверката на база релевираните от ищеца доводи в тази насока (Решение № 167 от 30.07.2014 г. на ВКС по гр. д. № 6368/2013 г., IV г. о., ГК, докладчик председателят С. Ц.; Решение № 23 от 2.02.2016 г. на ВКС по гр. д. № 4553/2015 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Б. И.). Не на последно място, съгласно чл. 189, ал. 1 КТ при определяне на съответното на нарушението наказание следва да се съобразяват тежестта на нарушението, обстоятелствата, при които е извършено и поведението на служителя. Следователно основателността на иска се обуславя от кумулативното наличие на следните предпоставки: в тежест на ищеца е да докаже наличието на трудово правоотношение, което е било прекратено, а в тежест на ответника – работодател е да докаже предпоставките, обуславящи възникването на правото на уволнение на избраното от него основание и надлежното му упражняване. С оглед наведеното конкретно основание в тежест на ответника е да установи при условията на пълно и главно доказване и при кумулативна даденост следните предпоставки: дисциплинарното наказание на ищеца да е наложено при спазване на процесуалноправните и материалноправните изисквания на закона за ангажиране на дисциплинарната му отговорност за вмененото му дисциплинарно нарушение /че преди налагане на дисциплинарното наказание е искано писмено обяснение от работника съобразно изискванията на чл. 193 КТ; че заповедта е мотивирана и съдържа реквизитите по чл. 195, ал. 1 КТ; че ищецът е извършил виновно твърдяното нарушение на трудовата дисциплина, че наказанието е наложено в рамките на два месеца от установяване на нарушенията и не по-късно от една година от извършването, както и че наложеното му наказание е съответно на нарушението. По допустимостта на иска: Съгласно разпоредбата на чл. 344, ал. 2 КТ в приложимата към момента на издаване на оспорената заповед редакция, работодателят може и по свой почин да отмени заповедта за уволнение до предявяването на иск от работника или служителя пред съда. С ДВ, бр. 11 от 2023 г., в сила от 1.07.2024 г. разпоредбата е изменена, като предвижда възможност за работодателя по свой почин да отмени заповедта за уволнение до предявяването на иск от работника или служителя пред съда, а след предявяването на иска и до влизането в сила на съдебното решение той може да отмени заповедта за уволнение с писменото съгласие на работника или служителя. С оглед темпоралното действие на материалния закон по аргумент от действащата към момента на реализиране на релевантния юридически факт – дисциплинарното уволнение от 17.03.2024 г., редакция на чл. 344, ал. 2 КТ, работодателят не може да отмени по свой почин заповедта след предявяване на иска в съда. В случая искът е предявен на 16.05.2023 г., поради което Заповед № РКР23-РД15-93/30.06.2023 г, с която работодателят сам е отменил оспорената в настоящото производство Заповед № РКР23-РД15-53/17.03.2023 г., не произвежда действие. Горното обуславя правния интерес, съответно и допустимостта на иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ. Извод за обратното не следва от твърдението на работодателя, че тази заповед не е произвела действие, като той сам я е отменил. От установената в закона забрана на работодателя да отмени сам заповедта след предявяване на иска следва извода, че тази отмяна не произвежда правно действие, поради което заповедта за уволнение остава в правния мир. Исковото производство за оспорване на законността на уволнението е предвидения в закона и допустим ред за отричане на правното действие на заповедта и за установяване на сигурност в отношенията между страните в проявление на установителното и регулативното действие на съдебното решение (за допустимостта на иска по чл. 344, ал.1, т. 1 КТ при отмяна на уволнението със заповед на работодателя например решение по гр. д. № 3715/2013 г., ІV г. о., ВКС, решение по гр. д. № 1265/2011 г., IV г. о., ВКС, Определение № 919 от 23.11.2018 г. на ВКС по гр. д. № 3363/2018 г., IV г. о., ГК, Определение № 790 от 16.11.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2467/2020 г., III г. о., ГК и др.). Разгледан по същество, искът е основателен. С предизвестие № РКС23-ВК•••••/17.02.2023 г., връчено на ищеца на 17.02.2023 г., работодателят на основание чл. 326, ал. 2 КТ, вр. чл. 328, ал. 1, т. 10б КТ го е уведомил, че след изтичане на 30 дни от датата на връчване трудовото му правоотношение за длъжността „изпълнител отговорник пункт и водач на МПС“ ще бъде прекратено на соченото основание. Срокът на предизвестието изтича на 19.03.2023 г. Преди изтичане на срока на предизвестие с оспорената Заповед № РКР23-РД15-53/17.03.2023 г. на основание чл. 330, ал. 2, т. 6, вр. чл. 190, ал. 1, т. 2, чл. 188, т. 3 КТ ищецът е уволнен считано от 17.03.2023 г. по правоотношението за длъжността „изпълнител отговорник пункт и водач на МПС“ поради неявяване на работа за периода от 16.12.2022 г. до 10.01.2023 г. и от 23.01.2023 г. до 15.02.2023 г. Поначало няма пречка в срока на предизвестие за прекратяване на трудовото правоотношение на сочено основание работникът да бъде дисциплинарно уволнен, като действие произвежда това прекратително основание, чийто фактически състав е реализиран по-рано. Ето защо правоотношението на ищеца по трудов договор за длъжността „изпълнител отговорник пункт и водач на МПС“ е прекратено поради дисциплинарно уволнение, а не поради изтичане на срока на предизвестие на основание чл. 326, ал. 2 КТ, вр. чл. 328, ал. 1, т. 10б КТ. Предвид установения по делото факт относно наличие на издадени болничен лист № Е2022348••••/21.12.2022 г. за периода от 16.12.2022 г. до 10.01.2023 г. и болничен лист № Е202234•••••/26.01.2023 г. за периода от 23.01.2023 г. до 15.02.2023 г. следва липсата на виновно неизпълнение на трудови задължения, като неявяването на работа в посочения период е оправдано от предписания режим на домашно лечение. Поради недоказаност на първия елемент от фактическия състав – наличие на дисциплинарно нарушение, не е необходимо обсъждане на останалите елементи от фактическия състав. Предвид изложеното по-горе, предявеният конститутивен иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, вр. чл. 357, ал. 1 вр. чл. 188, т. 3 КТ за отмяна на дисциплинарното уволнение, наложено със Заповед № РКР23-РД15-53/17.03.2023 г., е основателен и следва да се уважи. По иска с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3 вр. чл. 225, ал. 1 КТ ищецът следва да докаже, че в резултат от уволнението е останал работа за процесния период, поради което е претърпял имуществена вреда, както и размера на брутното трудово възнаграждение, получено за последния пълен отработен месец преди уволнението. Оставането без работа в релевантния период от 6 месеца след прекратяване на трудовото правоотношение следва от вписванията в представената по делото трудова книжка. Следва да бъде посочено, че без правно значение спрямо основателността на иска по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ се явява обстоятелството, че с последваща Заповед № РКР23-РД-94/03.07.2023 г. на основание чл. 328, ал. 1, т. 10б, вр. чл. 26, ал. 2 КТ считано от 11.07.2023 г. е прекратено трудовото правоотношение на И. К. И. на длъжност „изпълнител отговорник пункт и водач на МПС“ поради придобиване и упражняване на право на пенсия за осигурителен стаж и възраст и изтичане срока на връчено предизвестие. Правното действие на прекратяване на правоотношението поради дисциплинарно уволнение, извършено с оспорената заповед, се зачита предвид изложените по-горе аргументи за недопустимостта на служебната отмяна на уволнението от работодателя след иницииране на исковото производство по оспорване законността на уволнението. Прекратено трудово правоотношение не може да бъде прекратено втори път на различно основание. Ето защо работодателят дължи обезщетение за оставане без работа за пълния срок от 6 месеца след уволнението, като предвид заключението по съдебно-счетоводната експертиза, искът е доказан по основание и за пълния предявен размер, поради което следва да бъде уважен за сумата от 4260 лв., претендирана в брутен размер, за периода от 17.03.2023 г. до 17.09.2023 г., ведно със законната лихва от 16.05.2023 г. (датата на предявяване на иск) до окончателното изплащане. По исковете с правно основание основание чл. 128, вр. чл. 242 КТ: Съгласно заключението на съдебно-счетоводната експертиза, според което на ищеца не е изплащано трудово възнаграждение (нито обезщетение от НОИ за временна неработоспособност поради липса на данни в този период да е ползвал болничен) съответно за периода от 17.02.2023 г. до 17.03.2023 г. по Трудов договор № РКР22-РД15••••/26.04.2022 г. и за периода от 17.02.2023 г. до 06.03.2023 г. по Трудов договор № РКР22-РД15••••/26.04.2022 г., то следва, че исковете с правно основание чл. 128, вр. чл. 242 КТ за основателни съответно за сумата от 710 лв. и 250 лв., представляващи брутните трудови възнаграждения за сочените периоди по двете трудови правоотношения. Като основателни, исковете следва да бъдат уважени за пълните предявени размери – съответно за сумата от 710 лв., претендирана в брутен размер, представляваща дължимо трудово възнаграждение по трудов договор № РКР22-РД15••••/26.04.2022 г. за периода от 17.02.2023 г. до 17.03.2023 г. включително, ведно със законната лихва от 16.05.2023 г. (датата на предявяване на иск) до окончателното изплащане, и за сумата от 250 лв., претендирана в брутен размер, представляваща дължимо трудово възнаграждение по трудов договор № РКР22- РД15••••/26.04.2022 г. за периода от 17.02.2023 г. до 03.03.2023 г., ведно със законната лихва от 16.05.2023 г. (датата на предявяване на иск) до окончателното изплащане. По исковете с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД: Основателността на исковете предполага наличие на главен паричен дълг и забава. Задължението за изплащане на трудово възнаграждение е уговорено като срочно – съгласно двата трудови договора трудовото възнаграждение се изплаща до 5- то число на следващия месец. Следователно за възнаграждението в размер на 710 лв. по трудов договор № РКР22-РД15••••/26.04.2022 г., дължимо за периода от 17.02.2023 г. до 17.03.2023 г. включително, за част от същото – а именно за това дължимо за периода от 17.02.2023 г. до 28.02.2023 г., ответникът е изпаднал в забава считано от 06.03.2023 г., а за това, дължимо за периода от 01.03.2023 г. до 17.03.2023 г. е изпаднал в забава считано от 06.04.2023 г. По реда на чл. 162 ГПК и с помощта на общодостъпен калкулатор, съдът изчисли размера на обезщетението по чл. 86, ал. 1 ЗЗД върху сумата от 710 лв. на стойност 11, 49 лв., до която сума искът следва да бъде уважен, представляваща обезщетение за забава в изплащане на трудово възнаграждение в размер на 710 лв. по трудов договор № РКР22-РД15••••/26.04.2022 г., дължимо за периода от 17.02.2023 г. до 17.03.2023 г., което обезщетение за забава е начислено за периода от 17.03.2023 г. до 16.05.2023 г., а за разликата над сумата от 11, 49 лв. до пълния предявен размер от 198 лв., искът подлежи на отхвърляне като неоснователен. За възнаграждението в размер на 250 лв. по трудов договор № РКР22- РД15••••/26.04.2022 г. за периода от 17.02.2023 г. до 03.03.2023 г., за част от същото – а именно за това дължимо за периода от 17.02.2023 г. до 28.02.2023 г., ответникът е изпаднал в забава, считано от 06.03.2023 г., а за това дължимо за периода от 01.03.2023 г. до 03.03.2023 г. – от 06.04.2023 г. По реда на чл. 162 ГПК и с помощта на общодостъпен калкулатор, съдът изчисли размера на обезщетението по чл. 86, ал. 1 ЗЗД върху сумата от 250 лв. на стойност 5, 46 лв., до която сума искът следва да бъде уважен, представляваща обезщетение за забава в изплащане на трудово възнаграждение в размер на 250 лв. по трудов договор № РКР22-РД15••••/26.04.2022 г., дължимо за периода от 17.02.2023 г. до 03.03.2023 г., което обезщетение за забава е начислено за периода от 06.03.2023 г. до 16.05.2023 г., а за разликата над сумата от 5, 46 лв. до пълния предявен размер от 87, 50 лв., искът подлежи на отхвърляне като неоснователен. По иска с правно основание чл. 224, ал. 1 КТ: В тежест на ответника е да докаже положителния факт на плащане на дължимото обезщетение или факта на ползване на отпуската. Предвид заключението на вещото лице, съгласно което през месец юли 2023 г. е начислена сума в размер на 445, 71 лв., представляваща обезщетение по чл. 224, ал. 1 КТ за неизползван платен годишен отпуск за 12 дни, от която сума е удържана сумата от 10 % ДДФЛ в размер на 44, 57 лв., като остатъкът (445, 71 лв.– 44, 57 лв. + 439, 37 лв. - общо в размер на 840, 51 лв.) е преведена по банкова сметка на И. К. И. на 26.07.2023 г., то искът с правно основание чл. 224, ал. 1 КТ е неоснователен и подлежи на отхвърляне. Като неоснователен следва да бъде отхвърлен и акцесорният иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 62 лв., представляваща обезщетение за забава за периода от 06.03.2023 г. до 16.05.2023 г. По разноските: Предвид изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца направените в настоящото производство разноски съразмерно на уважената част от исковете, като ищецът е претендирал такива за платено адвокатско възнаграждение в размер на 3000 лв. Възражението на ответника за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение от ищеца е основателно. На основание чл. 7, ал. 1, т. 1 от Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения от 09.07.2004 г. по дела за отмяна на уволнение и възстановяване на работа възнаграждението е не по-малко от размера на минималната месечна работна заплата за страната към момента на сключване на договора за правна помощ или към момента на определяне на възнаграждението по реда на чл. 2 – в случая към 14.05.2023 г. – 780 лв. По осъдителните искове за претендираните парични суми дължимото възнаграждение, изчислено на основание чл. 7, ал. 2, т.1 от Наредбата възлиза на сумата от 874, 50 лв. Следователно общото възнаграждение по делото следва да се редуцира до сумата от 1654, 50 лв. С оглед изхода на спора възнаграждението по иска с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ следва да се присъди в размер от 780 лв., а по осъдителните искове съразмерно на уважената им част – в размер от 797, 16 лв. Ето защо ответникът следва да бъде осъден да заплати в полза на ищеца сумата от 1577, 16 лв. Ответникът е претендирал присъждане на юрисконсултско възнаграждение, като съразмерно на отхвърлената част от исковете ищецът следва да бъде осъден да заплати на ответника сумата от 8, 84 лв. На основание чл. 78, ал. 6 ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати по сметка на СРС държавна такса в размер на 250 лв., както и депозитите за изготвяне на заключения по съдебно-счетоводна експертиза, платени от бюджета на съда в общ размер от 600 лв., или общо сумата от 850 лв. Воден от горното, съдът