Решение № 5543 от 23.3.2026 г. на Софийски районен съд по дело № 41959/2025 г.

За системата на предучилищното и училищното образование се определят минимални основни работни заплати, считано от 01.01.2023 г., както следва: /... / а. учител /…/ - 1709 лв. /... /

Осигурените средства от държавния бюджет на Република България за 2023 г. в размер на 524 млн. лв. се изразходват единствено и само за увеличение, считано от 01.01.2023 г., на индивидуалните работни заплати на заетите в системата на предучилищното и училищното образование педагогически специалисти и непедагогическия персонал и съответните разходи за осигурителните им вноски за сметка на работодателя.

Част от средствата по ал. 2 за увеличението на индивидуалните работни заплати на работещите в системата на предучилищното и училищното образование в размер на 465 млн. лв. се разпределят по следния начин: /... / 2. Индивидуалните основни работни заплати на педагогическите специалисти, които към момента на увеличението са в диапазона между старите и новите минимални работни заплати или са повисоки от тях, се увеличават с не по-малко от 15%/... /". Приетият анекс № ..../10.08.2023 г., с който е предвидено увеличаване на работните заплати на педагогическите специалисти с 15% и на непедагогическия персонал, представлява частен диспозитивен документ, чието правно действие е изменение на сключения колективен трудов договор за системата на предучилищното и училищното образование. От своя страна колективният трудов договор традиционно се разглежда от трудовоправната доктрина и практика като юридически акт с двояка права същност, изразяваща се в договорно начало и характера на нормативно съглашение. Представено е писмо от заместник-министъра на образованието и науката, в което е изразено становище, че предвиденото увеличение се извършва от работодателя единствено на работници и служители, които имат действащи трудови договори към момента на увеличението на работните заплати. Допуснато, изслушано и прието е заключение на съдебно-счетоводна експертиза – основно и допълнително, което се ползва от съда като обективно и компетентно дадено от лице, имащо нужните познания и опит в областта и отговорило обосновано и в пълнота на всички въпроси след цялостна проверка на документите по делото и тези, предоставени му от страните. Според вещото лице размера на основното месечно възнаграждение е съгласно уговореното в КТД от 2022г. и същото не е съобразено с приетото в Анекс № ...../10.08.2023г. увеличение на работните заплати. Отговорено е, че евентуално дължимото възнаграждение на ищеца за процесния период – януариюни 2023г., представляващо разликата между начислените брутни трудови възнаграждения от работодателя и определените в Анекса възлиза на 1494,21 лева брутен размер и 1159,42 лева – нетен размер. Отговорено е, че разликата между начисления брутен размер на обезщетението по чл. 224 КТ във фиша за заплата и определеното от него обезщетение по този текст на база среднодневното възнаграждение, възлиза на 415.02 лева, а на база предвиденото 15% увеличение – 2201.10 лева в брутен размер и 1980.99 лева в нетен размер. Софийският районен съд, вземайки предвид материалите по делото и доказателствата, прави следните правни изводи:

Обратна сила на нормативен акт може да се даде само по изключение, и то с изрична разпоредба. Цитираната разпоредба се отнася единствено за нормативните актове, какъвто колективният трудов договор безспорно не е, но доколкото изразява общ принцип на правната сигурност следва да бъде съобразен при тълкуването (вж. Решение № 3/2020 г. на КС по к. д. № 5/2019 г. и Решение № 22/1995 на КС по к. д. № 25/1995 г.). В разглеждания по делото случай приложението на увеличаването на трудовото възнаграждение се основава и на Наредба за изменение и допълнение на Наредба № 4 от 2017 г. за нормиране и заплащане на труда (обн., ДВ, бр. 34 от 2017 г.; изм. и доп., бр. 76 от 2017 г.; изм., бр. 8 от 2019 г.; изм. и доп., бр. 7 от 2020 г.; доп., бр. 92 от 2020 г.; изм. и доп., бр. 12 от 2021 г.; изм., бр. 77 от 2021 г., бр. 35 и 71 от 2022 г.), която в § 3 предвижда, че § 2 влиза в сила, считано от 01.01.2023 г., като по този начин се изпълнява изискването на ЗНА да бъде придавано обратно действие на разпоредбите на нормативните актове само по изключение и то с изрична разпоредба. Посредством посочената наредба министърът на образованието, упражнявайки своята нормативна компетентност, въвежда увеличението на трудовото възнаграждение от 01.01.2023 г., като това е т. нар. същинско обратно действие (stricto sensu), по смисъла, установен и в практиката на Конституционния съд (Решение № 5/11.05.2017 г. на КС по к. д. № 12/2016 г.), с което обратно действие на закона се преуреждат осъществили се юридически факти преди влизане в сила на нормативния акт. Не може да бъде споделена тезата на ответника, че е недопустимо да се преуреждат вече прекратени трудови правоотношения и че наличието на действащо ТПО е абсолютна предпоставка за реализиране на посоченото увеличение. Това разбиране противоречи и на константната практика на ВКС. В Решение № 116 от 25.10.2018 г. на ВКС по гр. д. № 4760/2017 г., III г. о., ГК изрично се установява, че "обратното действие преурежда по нов начин приключилите и уредени от стария закон правоотношения". Това означава, че и прекратени трудови правоотношения могат да бъдат преуредени по нов начин, когато този нов начин не засяга неблагоприятно положението на работниците или служителите. Недопустимо е единствено с изменения в законодателството да се въвеждат с обратно действие неблагоприятни последици за работниците и служителите (Решение № 12/11.11.2010 на КС по к. д. № 15/2010 г.). Не намира опора нито в Наредба № 4 от 2017 г. за нормиране и заплащане на труда (обн., ДВ, бр. 34 от 2017 г.; изм. и доп., бр. 76 от 2017 г.; изм., бр. 8 от 2019 г.; изм. и доп., бр. 7 от 2020 г.; доп., бр. 92 от 2020 г.; изм. и доп., бр. 12 от 2021 г.; изм., бр. 77 от 2021 г., бр. 35 и 71 от 2022 г.), нито в Анекса на КТД от 10.08.2023 г. предложеното от ответника тясно тълкуване на понятието "заетите в системата на ПУО педагогически специалисти". Съдът намира, че нито в наредбата, издадена от министъра на образованието и науката, предвиждаща увеличение на размерите на основните месечни работни заплати на педагогическите специалисти, нито в горецитирания Анекс към КТД, не е предвидено увеличението на възнагражденията да касае единствено и само заетите към момента на издаване на наредбата, респективно сключването на анекса, педагогически специалисти, поради което стеснителното тълкуване на тези норми, за които е предвидено обратно действие, не следва да бъде възприето. Доводите, основани на изисквания за спазване на разчети за средства и утвърдени бюджети, са неприемливи. (Application no. 10373/05) и др.) константно се утвърждава, че принципът на "доброто управление" изисква по въпроси от общ интерес публичните органи да действат своевременно, по подходящ начин и с максимална последователност (параграф 51). Публичните органи следва да действат найпрецизно и най-съвестно при разрешаването на въпроси, касаещи социалното положение и имуществените права на гражданите (параграф 72). В практиката на ЕСПЧ се възприема, че по въпроси, касаещи социалната сфера на гражданите, е недопустимо пропуски на държавни органи да бъдат компенсиране за сметка на гражданите, а тежестта за преодоляване на тези пропуски следва да бъде върху държавата (така Решение по дело CAKAREVIC v. CROATIA (Application no. 48921/13)). Рисковете, следващи от пропуски на държавните органи, следва да се понасят от държавата, като в никакъв случай не следва да се допуска неблагоприятни последици от пропуски на държавата да се прехвърлят върху гражданите (Решение по дело LELAS v. CROATIA (Application no. 55555/08) параграф 74). ЕСПЧ трайно приема още, че актовете на публичните органи трябва да бъдат ясни и последователни, за да се избягват, доколкото е възможно, правната несигурност и неяснота за лицата, засегнати от тези актове (така Решение по дело PLECHANOW v. POLAND (Application no. 22279/04), параграф 103). Съотнесена към настоящия случай, практиката на ЕСПЧ по приложението на ЕКЗПЧОС означава, че: първо, нито МОН, нито детската градина - ответник, представляващо второстепенен разпоредител с бюджет, следва да черпят права от твъдените неясноти на Наредба № 4 от 2017 г. за нормиране и заплащане на труда и на цитирания Анекс към КТД; второ, доколкото организацията на сферата на образованието представлява въпрос от обществен интерес (чл. 23 КРБ прогласява, че държавата създава условия за свободно развитие на науката, образованието и изкуствата и ги подпомага) и доколкото въпросът за възнагражденията на педагогическите специалисти касае социалното положение на голяма група трудещи се, то регулацията на тези въпроси следва да бъде както прецизна, така и последователна – това изискване налага да се създава и прилага рамка, осигуряваща равно и предвидимо третиране на педагогическите специалисти. Обратното действие на закона е изключение, като в конкретната ситуация то се дължи на стремежа на министъра на образованието и науката да преодолее забавянето при приемането на ЗДБРБ2023. Неизпълнението от страна на публични органи на задължението им да действат своевременно, нарушавайки принципа на добро управление, не следва обаче да се ползва като основание за приемане на уредба, третираща необосновано неравно засегнатите частноправни субекти. По изложените обстоятелства с влизането в сила на посочената Наредба на министъра на образованието и науката за ищцата е възникнала правна възможност да търси защита на субективните си облигационни права посредством предявените искове. Мотивите по-горе дават основание на съдебния състав да приеме иска за основателен. Видно от приетото по делото заключение на съдебно-счетоводната експертиза на ищеца е заплатено трудово възнаграждение за процесния период без отчитане на предвиденото с Анекса 15%-но увеличение, което се дължи. Разликата между брутните трудови възнаграждения преди и след актуализацията се равнява на 1494,21 лева или 763,98 евро. С оглед гореизложеното, настоящият съдебен състав счита, че са налице всички материални предпоставки, за да бъде уважен предявеният иск с правно основание по чл. 128, т. 2 КТ. По иска по чл. 224, ал 1 КТ Съгласно чл. 224, ал.1 КТ при прекратяване на трудовото правоотношение работникът има право на парично обезщетение за неизползвания платен годишен отпуск. За да възникне право на обезщетение, в хипотези, при които законът предвижда възможност за изплащане на такова обезщетение при неупражняване на субективно право, правото следва да е съществувало и да са били налице предпоставките за реалното му упражняване, но по определени причини то не е било упражнено по предвидения в закона ред и законодателят обвързва с тези причини като последица изплащането на обезщетение. Наличието на такава предпоставка изрично е предвидено и в чл. 224, ал. 1 КТ - работникът или служителят има право на обезщетение само за неизползуван платен годишен отпуск, т.е. на отпуск, на който е имал право, но не е ползувал реално, т.е. преценката дали и в какъв размер на работника или служителя се дължи обезщетение по чл. 224, ал. 1 КТ следва да се извърши и с оглед на обстоятелството имал ли е същият право да ползува реално платен годишен отпуск и в какъв размер. По делото не е спорно и се установява, че страните са били обвързани от трудово правоотношение, договорът по който е предвиждал право на платен годишен отпуск, както и че този отпуск не е ползван по време на правоотношението, което е прекратено, към който момент ищецът има неползван платен годишен отпуск за календарната 2023г. в размер на 23 дни. Ето защо този съдебен състав приема за доказани обстоятелствата, че ищецът е имал право да ползва реално платен годишен отпуск, неговият размер и че отпускът не е ползван по време на съществуване на правоотношението. С оглед приетото по-горе за размера на брутното трудово възнаграждение на ищеца за този период, включващ увеличено възнаграждение с 15%, то дължимото обезщетение в брутен размер се съизмерява със сумата от 415,02 лева или 213.00 евро, представляваща разликата между начисленото и изплатено обезщетение по чл. 224, ал. 1 КТ за неизползван платен годишен отпуск за 23 дни през 2023г. и следващото се на ищцата, съобразно увеличението. По разноските При този изход на делото разноските следва да се разпределят между страните по правилото на чл. 78, ал. 1 ГПК. Ищецът е поискал присъждането на разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 409.03 евро – равностойността на 800.00 лева, за плащането на което има представени доказателства по делото, срещу размера на което има възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК, което съдът намира за неоснователно. Предявени са два обективно съединени иска, размера на които не е висок, делото не е с правна и фактическа сложност, но по които и съгласно текста на чл. 2, ал. 5 от НВАР се дължи отделно възнаграждение, поради което и след като размерът му е минимален, съдът намира, че то съответства на сложността на делото, на извършената адвокатска работа и поетия от адвоката риск, ерго не се явява прекомерно и не подлежи на намаляване. По аргумент от чл. 78, ал. 6 вр. чл. 83, ал. 1 ГПК ищецът е освободен от заплащане на държавна такса, поради което и при този изход на делото държавна такса се дължи от ответника върху размера на уважената част от исковете, както следва: за иска по чл. 128, т. 2 КТ – 30,56 евро, а по иска по чл. 224, ал. 1 КТ – 25,57 евро. Ответникът дължи и заплатения от бюджета на съда депозит за вещо лице съобразно размера на уважената част, или сума в размер на 255,65 евро.