Определение № 346 от 13.05.2020 г. на ВКС по гр. д. № 706/2020 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по подадена касационна жалба от ответника Гаранционен фонд, [населено място], чрез адв. В. Р. срещу решение № 8228/03.12.2019 г. по гр. дело № 17298/2018 г. на Софийски градски съд, в частта, с която е отменено решение № 39112/24.07.2018 г. по гр.дело № 31599/2017 г. на Софийски районен съд в частта, с която са отхвърлени като неоснователни предявените от А. Н. Н. срещу Гаранционен фонд искове по чл.344,ал.1,т.1,2 и т.3 КТ, вр.чл.225,ал.1 КТ за сумата 13260лв. и вместо това предявените искове с правно основание чл.344,ал.1,т.1,2 и т.3 КТ, вр.чл.225,ал.1 КТ за сумата 13260 лв. са уважени. Поддържаните основания за неправилност на решението по чл.281,т.3 ГПК са нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост. Искането е да се допусне касационно обжалване по поставените въпроси в изложението, да се отмени въззивното решение в обжалваната част и вместо него се постанови друго, с което предявените искове с правно основание чл.344,ал.1,т.1,2 и т.3 КТ, вр.чл.225,ал.1 КТ се отхвърлят, като неоснователни. В изложението са формулирани въпросите:1.Възможно ли е с едно действие на служителя да бъдат осъществени фактическите състави на две нарушения по чл.187,ал.1,т.8 КТ – злоупотреба с доверието на работодателя и разпространяване на поверителни за него сведения, който е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, 2. Нарушението на чл.187,ал.1,т.8 КТ обхваща ли като елемент от фактическия състав изискването за настъпване на негативни последици за работодателя, решен в противоречие с практиката на ВКС, 3. Фактическия състав на нарушението по чл.187,ал.1,т.8 КТ – разпространяване на поверителни за работодателя сведения включва ли изискване разпространяването да е станало пред лица извън състава на предприятието на работодателя, който е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, 4. При решаване на спор относно законността на уволнение въззивният съд има ли задължение да обсъди фактическите основания, посочени в заповедта за уволнение, както и всички обстоятелства и доказателства, относими към нея, решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и с практиката на ВКС. В изложението са мотивирани доводи за очевидна неправилност на въззивното решение в обжалваната част. Цитирани са и са приложени решения на състави на ВКС, постановени по чл.290 ГПК, определение на състав на ВКС, постановено по чл. 288 ГПК. Ответникът по касационната жалба А. Н. Н., чрез адв. Ф. Л. в писмен отговор е изразил мотивирано становище за липса на сочените основания за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси в изложението и за неоснователност на касационната жалба по същество. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, като извърши проверка на обжалваното решение намира, че касационната жалба е подадена от легитимирана страна, в срока по чл.283 ГПК срещу въззивно решение, което в обжалваната част подлежи на касационно обжалване и е процесуално допустима. Въззивното решение в частта, с която е потвърдено решението от 24.07.2018 г. по гр.дело № 31599/2017 г. на Софийски районен съд в частта, с която е отхвърлен като неоснователен предявеният от А. Н. Н. срещу Б. И. М. иск с правно основание чл.45 ЗЗД е влязло в сила. В обжалваната от ответника част на въззивното решение съдът се е произнесъл по обективно съединени искове с правно основание чл.344,ал.1,т.1,2 и т.3 КТ, вр.чл.225,ал.1 КТ. От фактическа страна е прието за установено, че със Заповед № 59/22.03.2017 г. на Изпълнителния директор на Гаранционен фонд е прекратен трудовия договор на ищеца А. Н. Н. на основание чл.330,ал.2,т.6 КТ, вр.чл.188,т.3 КТ, вр.чл.190,ал.1,т.4 КТ и чл.187,т.8 КТ. Въззивният съд е приел, че с посочената заповед № 59/22.03.2017 г. на ищеца А. Н. е наложено най-тежкото дисциплинарно наказание уволнение, като работодателят се е позовал на разпоредбата на чл.187,т.8 КТ – злоупотреба с доверието, уронване на доброто име на Гаранционния фонд и разпространяване на поверителни сведения. Приел е, че в заповедта е описано нарушението: при неформална среща с Директор на Дирекция „Правна и съответствие“ Д. Ш., началника на отдел „Презастраховане“ М. Ц., старши юрисконсулт Й. Ш., старши юрисконсулт Н. П. и юрисконсулт Т. М., състояла се на 17.02.2017 г. около 16.30 часа в сградата на ГФ разпространил поверителна информация, касаеща допълнителните месечни трудови възнаграждения на старши юрисконсулт Й. Ш., на Директора на Дирекция „Правна и съответствие“ Д. Ш.. Ищецът посочил с точност сумата, която ст.юрисконсулт Й. Ш. получавал за изпълнение на допълнително заеманата от него длъжност „заместник-завеждащ Секретна регистратура“ при ГФ, както и допълнителното възнаграждение на Директора на Дирекция „Правна и съответствие“ Д. Ш.. При последващ разговор, състоял се на 20.02.2017 г. между гл.юрисконсулт М. К. и ищеца последният отново посочил с точност размерите на месечни възнаграждения на служители във Фонда и изпълнителните директори. В заповедта е отразено, че доколкото разпространената информация от ищеца А. Н. се съдържа в Регистъра на трудовите договори, гражданските договори и анексите към тях, находящ се на електронен носител във вътрешната компютърна мрежа, защитен с парола, до който достъп би следвало два имат единствено служителите, посочени в чл.8,ал.1,т.2 от Правилника за организацията на вътрешния документооборот в ГФ, както и в Регистъра на Протоколите на УС на Фонда и на Съвета на Фонда, до който достъп би следвало да имат служителите, посочени в чл.8,ал.1,т.1 от същия Правилник разпространяването на придобитата по нерегламентиран начин информация от старши юрисконсулт А. Н. било напълно недопустимо и незаконосъобразно, в разрез с разпоредбите на Закона за защита на личните данни и неспазване на КТ, вътрешните правила, порцедури и инструкции на Фонда, както и в нарушение на чл.7 от трудовия договор № 43/11.10.2010 г. Прието е, че тези действия са квалифицирани от работодателя като уронващи престижа и доброто име на ГФ и представлявали злоупотреба с доверието на работодателя, деянието било извършено чрез разгласяването на служебна информация, злепоставяйки работодателя, което било в разрез с КТ и представлявало нарушение по смисъла на чл.187,ал.1,т.8 КТ – злепоставяне на отношенията на доверие между работник и работодател, както и разпространение на поверителни за него сведения. Прието е, че към момента на издаване на процесната заповед работодателят е спазил процедурата по чл.193 КТ. Прието е също, че на ищеца са поискани обяснения на 22.03.2017 г. с писмо вх. № 01-00-8, в което е посочено, че се касае до разгласяване на поверителна информация относно размера на трудовите, допълнителните възнаграждения на служители на ГФ, включително тези на изпълнителните директори, като е даден срок до 11.00 часа на 22.03.2017 г. Отчетено е, че в писмото е посочено, че следва да представи обяснения откъде, по какъв повод и начин се е сдобил с тази информация. Приел е, че в обясненията си вх. № 01-00-9 от 22.03.2017 г. ищецът признава, че е получил писмото в 10 часа и това искане е повторно, че е отрекъл да е разгласил поверителна информация, че узнаването на информация, от която си бил съставил лично мнение не било със съдействие на друга лице, нито чрез престъпление. Съдът се е позовал на практика на ВКС, обективирана в решения, постановени по чл.290 ГПК, според която не е необходимо спазването на определена процедура от работодателя по чл.193 КТ, както и че работодателят не е длъжен да съобразява определен от него срок, да изчаква изтичането му, ако от поведението на работника или служителя може да се направи еднозначен извод, че той не възнамерява да представи допълнителни обяснения. Приел е, че в случая е установена тази хипотеза и е преценен за неоснователен довода на ищеца за нарушение процедурата по чл.193 КТ от работодателя. От правна страна е прието, че разпоредбата на т.8 на чл.187 КТ на която се е позовал работодателя, за да наложи най-тежкото наказание на ищеца включва три нарушения: 1. Злоупотреба с доверието, 2. Уронване на доброто име на предприятието, 3. Разпространяване на поверителни за него сведения. Формиран е извод, че хипотезата на чл.187,т.8 КТ включва три отделни състава. Приел е, че в случая работодателят е подвел едно деяние на служителя в трите хипотези на чл.187,т.8 КТ, като е смесил трите състава. Относно твърдението за допуснато нарушение на чл.7 от трудовия договор, сключен с ищеца на 11.10.2010 г. е прието, че според чл.7 от този договор „Други условия“ в т.7.1 фигурира задължение да не разгласява размера на трудовото си възнаграждение, както и размера на възнаграждението на другите служители. Според т.7.2 е предвидено да пази в тайна информацията, която получава по силата на служебните си задължения, да не разпространява данни, както и вътрешни документи-писма, указания, свързани с вътрешната оперативна информация. Приел е, че впоследствие трудовият договор е изменен с допълнително споразумение от 11.01.2011 г., като същият се счита безсрочен, че с допълнително споразумение от 07.09.2015 г. ищецът е преназначен от длъжност „юрисконсулт“ на длъжност „старши юрисконсулт“, като по отношение на т.7-ма няма изменение. Приел е също, че според последното посочено споразумение, изрично е отразено, че всички останали условия по договора остават непроменени. Впоследствие с допълнително споразумение от 01.11.2016 г. ищецът е преназначен от длъжност „старши юрисконсулт“ в отдел „Правен и регреси“ в Дирекция „Правна и съответствие“. Според последното споразумение изрично е отразено, че всички останали условия по договора остават непроменени. Съдът е тълкувал чл.187,ал.1,т.8 КТ и с оглед правата и свободите, предвидени в чл.39 и чл.41 от Конституцията на РБългария и чл.10, т.1 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи /ЕКЗПЧОС/. Посочил е, че правото да се изразява и разпространява мнение и да се търси, получава и разпространява информация не е абсолютно, че основанията за ограничаването му се съдържат в чл.39,ал.2 и чл.41,ал.1,изр.2 от КРБ и чл.10,т.2 ЕКЗПЧОС, които според съда не позволяват то да бъде използвано за накърняване и засягане на изрично изброените права и интереси, както и тази на чл.57,ал.2, която не допуска злоупотреба с тях, както и упражняването им, ако накърнява права или законни интереси на другия. Прието е, че в хипотезата на чл.187,ал.1,т.8 КТ съдът следва да извърши преценка както на правото на работника и служителя да сигнализира за незаконно поведение или закононарушение от страна на работодателя, така и на правото на работодателя да защити своята репутация и търговски интереси, съответно допустима ли е намеса в свободата на изразяване на работника или служителя – с нея преследва ли се легитимна цел и тя пропорционална ли е на защитавания интерес. Възприета е практика на ЕСПЧ в решение по делото Heinisch v. G. /no.28274/08/ относно изведените няколко от критериите за преценка доколко намесата е пропорционална: дали е имало обществен интерес от сигнала/разкриване на информацията, дали са били използвани алтернативни канали от работника/служителя преди публичната разгласа или сигнализиране на прокуратурата, дали разкритата информация/сигнал е автентичен, работникът или служителят действал ли е добросъвестно, каква е вредата, причинена на работодателя, съпоставена с публичния интерес, строгостта на санкцията. Прието е за установено в случая от представените от ищеца с исковата молба докладни записки, че по инициатива на Д.Ш. на ищеца и други колеги, са се провеждали срещи, на които са обсъждани служебни и лични теми. Целта на разговорите е била подобряване на личните отношения в колектива, както и подобряване на организацията на работа, включително и оптималното разпределение на работата с цел постигане на по-ефективна работа. Прието е, че ищецът неколкократно е направил предложение за обвързване на допълнителните възнаграждения с резултатите от извършената работа, че такъв е бил разговора на 17.02.2017 г. Посочено е, че неформалния характер на срещата е установен и от докладната записка на Д.Ш., депозирана до изпълнителните директори на 15.03.2017 г., както и обясненията на служителите, присъствали на тази среща, посочени в заповедта за уволнение, съответно от показанията на разпитаните свидетели пред първоинстанционния съд. Според въззивния съд така нареченото разгласяване е станало достояние само на служителите, присъствали на въпросната неформална среща, че с докладна записка от 16.03.2017 г. ищецът е запознал изпълнителните директори с проблема. Приел е, че ищецът е действал в защита правото си на труд и достойно заплащане - чл.48,ал.5 КРБ, че е действал добросъвестно, без намерение да навреди. Отчетено е, че никой от засегнатите Ш. и Ш. не са оспорили, че получават допълнително възнаграждение за положения труд по заместване. Възприети са показанията на свидетелката П., според които същата не е чула някой от изпълнителните директори да е заявил, че има унищожен авторитет сред станалото на 17.02.2017 г. Съдът е приел, че липсват данни, както и твърдения от страна на работодателя, че информацията относно възнагражденията на юристите от дирекцията, в която полагал труд Н., съответно тези на изпълнителните директори на Фонда са станали достояние на трети лица извън предприятието, че не е доказано да е накърнено доброто име на Фонда. Преценен е за основателен довода на ищеца, че в заповедта с която му е наложено дисциплинарно наказание уволнение не е визирано нарушението – извършване на действия по достъп до електронна поща, съответно информация, за което ищецът няма права и за какъвто достъп принципно били приложими специални законови разпоредби, поради доказаността на което нарушение районният съд е приел уволнението за законно. Посочено е, че с отговора по исковата молба е била представена докладна записка от Д.Ш. от 22.03.2017 г., в която е посочено такова събитие, че в заповедта за уволнение няма посочено такова нарушение – нерегламентиран достъп до чужда електронна поща. С оглед на посоченото е изведен извод, че изслушаната от СРС съдебно-техническа експертиза е неотносима по делото и съдът не я е обсъдил. Въззивният съд е приел, че в заповедта е визирано нарушение на чл.8,ал.1,т.1 и т.2 от Правилника за организацията на вътрешния документооборот в ГФ, според които разпоредби регистрите по чл.7,ал.1 се обработват от посочените там отдели, сред които не попада дирекцията, в която е полагал труд ищеца. Регистрите на трудовите договори, гражданските договори и споразуменията към тях фигурират под т.3 от този правилник, а Регистъра на протоколите на Съвета на Фонда и регистър на протоколите на УС на Фонда, съответно под т.4 и т.5. Формиран е извод, че обработване на тези регистри, съответно осъществяване на нерегламентиран достъп от страна на ищеца, на когото е наложено дисциплинарно наказание уволнение не е доказано. Прието е, че форматирането на твърдия диск също не е описано в заповедта за уволнение, че това е и практически невъзможно, тъй като е констатирано един ден след издаването й – 23.03.2017 г. Прието е, че неизпълнението на задължението за лоялност към работодателя съставлява дисциплинарно нарушение по чл.190,ал.1,т.4 КТ – злоупотреба с доверието, оказано при възлагане изпълнението на работата за длъжността, че разпоредбата на чл.190,ал.1 КТ дава възможност за това нарушение да се наложи най-тежкото наказание – дисциплинарно уволнение. Според въззивния съд дори и да се приеме, че ищецът е допуснал нарушение на визираното в т.7 от трудовия му договор задължение работодателят е извършил неправилна преценка за съответствие, като е наложено най-тежко дисциплинарно наказание. Прието е за безспорно и установено от приложените по делото писмени доказателства от личното трудово досие на ищеца, че на последния не са налагани дисциплинарни наказания. Изведен е извод, че при налагане на най-тежкото дисциплинарно наказание работодателят не се е съобразил с критериите на чл.189,ал.1 КТ. С оглед на тези съображения е формиран извод за основателност на предявения иск с правно основание чл.344,ал.1,т.1 КТ. Приел е, че основателността на иска с правно основание чл.344,ал.1,т.1 КТ, след като е установено, че трудовото правоотношение е било незаконосъобразно прекратено води до основателност на иска по т.2 – за възстановяване на ищеца на длъжността, заемана преди уволнението „старши юрисконсулт“ в Дирекция „Правна и съответствие“. Прието е, че е основателен и иска с правно основание чл.344,ал.1,т.3,вр.чл.225,ал.1 КТ. В тази насока е отчетено, че последният пълен отработен месец е м.02.2017 г., когато брутното трудово възнаграждение на ищеца е 2 210 лв. Приел е, че искът е основателен за сумата 13 260 лв. обезщетение за времето, през което ищецът е останал без работа, поради незаконното уволнение за 6 месеца от 23.03.2017 г. до 23.09.2017 г. При тези съображения съдът е направил извод, че обжалваното решение в отхвърлената част на предявените искове с правно основание чл.344,ал.1,т.1,2 и т.3 КТ, вр.чл.225,ал.1 КТ следва да се отмени и вместо това се постанови друго, с което исковете се уважат, последният за посочената сума по-горе. По правните въпроси: Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.2,пр.3 ГПК на въззивното решение на Софийски градски съд. Очевидна неправилност е въведено с новата разпоредба на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК основание за допускане на касационен контрол, без допускането на такъв да е обусловено от обосноваване на общата и допълнителните предпоставки на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК, очевидна неправилност е налице, когато е налице видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен "contra legem" до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл или който е постановен "extra legem", т. е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Не е налице очевидна неправилност, когато въззивния акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, когато е налице неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или относно действието на правните норми във времето, както и когато необосноваността на въззивния акт произтича от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК. В настоящият случай не е налице очевидна неправилност на обжалваното решение, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано. Неоснователни са доводите на жалбоподателя за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК по първи и трети въпроси от изложението. Жалбоподателят не е обосновал наличието на допълнителното основание по чл.280,ал.1т.3 ГПК, а именно не е посочил какво е значението на всеки от посочените правни въпроси за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Точното прилагане на закона по смисъла на посочената разпоредба е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика, каквато жалбоподателят не сочи, както и към необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна съдебна практика, на каквато липсва позоваване. Развитие на правото е налице, когато произнасянето по конкретен материално правен или процесуално правен въпрос е наложено от непълнота на закона или е свързано с тълкуването му, което ще доведе до отстраняване на неяснота в правната норма, каквито данни в случая не се установяват. По всеки от поставените въпроси, касаещи приложението на разпоредбите на чл. 187,т.8 КТ не е налице непълнота или неяснота в правната уредба, не се налага изоставяне на едно тълкуване на закона, за да се възприеме друго и съществува последователна, и обилна задължителна съдебна практика. Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по втория въпрос от изложението. С решение № 3/12.03.2012 г. по гр. дело № 1325/2010 г. на ВКС, IV г.о., постановено по чл.290 ГПК е прието, че наличието на вреда в гражданското право поражда отговорност за обезщетение. Прието е също, че няма ли вреда отговорност за обезщетение не може да възникне, колкото и неправомерно да е деянието. Според съдебния състав гражданската отговорност не се изчерпва с отговорността за вреди, част от нея е дисциплинарната отговорност, която съществува наред с наказателната, административно-наказателната и имуществената отговорност. Нарушенията на трудовата дисциплина по чл.187,т. 8 и т.9 КТ може да причинят имуществена вреда на работодателя. Ако те са причинили такава вреда работникът освен дисциплинарната отговорност носи и отговорност за обезщетение по чл.203 до чл.212 КТ. Липсата на имуществена вреда има значение за тежестта на конкретното нарушение на трудовата дисциплина, но в никакъв случай не изключва дисциплинарната отговорност. В същата насока е разрешението на правния въпрос в решение № 542/07.02.2012 г. по гр.дело № 1083/2010 г. на ВКС, IV г.о. по чл.290 ГПК. Правният въпрос не разрешен в противоречие с посочената практика на ВКС. Въззивният съд е формирал изводи в решението, че по делото липсват данни, както и твърдения от работодателя, че информацията относно възнагражденията на юристите от дирекцията, в която е полагал труд ищеца, съответно тези на изпълнителните директори на Фонда да са станали достояние на трети лица, извън предприятието, че не е доказано да е накърнено доброто име на Фонда. Установеното обстоятелство, че липсват неблагоприятни последици в конкретния случай е съобразено от съда при преценка тежестта на нарушението на трудовата дисциплина и на съответствието между тази тежест, и наложеното дисциплинарно наказание уволнение, а не като елемент от фактическия състав на чл.187,т.8 КТ. С оглед на посоченото съдът преценява, че не се установява соченото основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по този правен въпрос. Не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по четвъртия въпрос от изложението. С решение № 180/25.06.2014 г. по гр. дело № 991/2014 г. на ВКС, III г.о., постановено по чл.290 ГПК е възприета практика на ВКС, изразена в решения постановени по чл.290 ГПК, според която съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните. Той е длъжен да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. Съдът трябва да обсъди в мотивите на решението всички доказателства въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. Прието е също, че от значение за ангажиране дисциплинарната отговорност на работника или служителя е установяването на дисциплинарните нарушения и тяхното съответствие с фактическите основания, изложени в заповедта за дисциплинарно уволнение. С решение № 112/07.04.2015 г. по гр.дело № 4587/2014 г. на ВКС, IV г.о. по чл.290 ГПК е прието, че при избора на наказание, съгласно чл.189 КТ работодателят следва да преценява тежест на нарушението, обстоятелствата, при които е извършено то и поведението на служителя. За тежестта на нарушението е от значение значимостта на неизпълненото задължение като конкретното деяние, преценено с оглед трудовата функция на работника/служителя и доколко тя сочи за оказано от работодателя по-високо доверие, съобразяват се и последиците от допуснатото нарушение и доколко тези последици са повлияли или могат да повлияят върху дейността на работодателя, доколко от неизпълнението им за работодателя биха могли да настъпят неблагоприятни последици. В същата насока е разрешението на правния въпрос в останалите цитирани от жалбоподателя решения на състави на ВКС, постановени по чл.290 ГПК – решение № 188/15.07.2015 г. по гр.дело № 5173/2014 г. на ВКС, IV г.о. и решение № 227/29.06.2012 г. по гр.дело № 1417/2011 г. на ВКС, III г.о. Правният въпрос въззивния съд е разрешил в съответствие с тази практика на ВКС. Фактическите и правни изводи съдът е формирал, като е обсъдил всички събрани по делото доказателства и доводите на страните, относими към правния спор. Преценени са всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, като са изложени мотиви, кои от тях са приети за установени. Изводът на съда, че работодателят е наложил най-тежкото дисциплинарно наказание уволнение, като не се е съобразил с критериите на чл.189, ал.1 КТ е формиран като е взел предвид тежестта на нарушението, обстоятелствата, при които е извършено, поведението на ищеца, липсата на неблагоприятни последици от допуснатото нарушение за работодателя, липсата на наложени предишни дисциплинарни наказания на ищеца. Тези изводи на въззивния съд не са в отклонение от посочената практика на ВКС. Като взема предвид изложеното съдът намира, че не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 и т.3 ГПК по поставените въпроси в изложението на жалбоподателя Гаранционен фонд [населено място] и по чл.280,ал.2,пр.3 ГПК. С оглед изхода на делото в полза на ответника по касационната жалба следва да се присъди сумата 700 лв. разноски по делото за настоящото производство за адвокатско възнаграждение. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение