Решение № 5520 от 17.8.2026 г. на Софийски градски съд по дело № 11284/2025 г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на ответника „Уиз Еър Унгария“ Црт, чрез процесуален представител адв. П. срещу решение № 8057/05.05.2025 г., постановено по гр. дело 43 874/2022 г. по описа на СРС, 182 състав, в частта, в която заявените искове на С. В. А. са уважени за сумата от 2 148, 90 лв. – неплатени командировъчни пари по смисъла на НСКСЧ, за сумата от 3 871, 77 лв. – неизплатени възнаграждения за платен годишен отпуск, за сумата от 1 020, 22 лв. – мораторна лихва върху горната главница до подаване на исковата молба, за сумата от 161,54 лв. – неизплатени трудови възнаграждения за работа през официални празници, за сумата от 161, 54 лв. – мораторна лихва върху горната главница до подаване на исковата молба, за сумата от 705, 93 лв. – неизплатено обезщетение за неспазено предизвестие, за сумата от 8, 63 лв. - мораторна лихва върху горната главница до подаване на исковата молба, за сумата от 235, 31 лв. – неизплатено обезщетение за оставане без работа за срок от един месец, за сумата от 2,88 лв. - мораторна лихва върху горната главница до подаване на исковата молба, за сумата от 574, 07 лв. – неизплатено обезщетение за неизползван платен годишен отпуск и за сумата от 7, 02 лв. - мораторна лихва върху горната главница до подаване на исковата молба.

В жалбата са развити оплаквания за недопустимост на постановеното съдебно решение предвид липса на процесуална легитимация на ответника, неконституиране на клона като страна като задължителен необходим другар респ. разглеждане на недопустим иск по чл. 215 от КТ с оглед въведено ново фактическо основание, по което ответникът не се защитавал, а в условията на евентуалност за неправилност на постановеното съдебно решение. Заявено е възражение, че размерите на „дневните“ на стюардесите, предвидени в НСКСЧ се прилагали само за персонал, които лети с национални и регистрационни знаци на РБ, съгласно разпоредбата на чл. 31 ал.2 и Приложение ЗА от НСКСЧ, която изрична норма изключвала ищцата от приложението на Приложение ЗА от НСКСЧ. Изложени са съображения, че нормата на чл. 31 ал.6 от наредбата предвиждала възможност работодателят да определи и по-малък размер . Твърди се неправилно приложение на нормата на чл. 20 ал.1 от НСКСЧ. Твърди се, че решението по иска по чл. 177 от КТ е неправилно тъй като не били обсъдени възраженията, заявени в отговора на исковата молба като при определяне на обезщетението били включени възнаграждения, които не са с постоянен характер. По отношение на заявения иск по чл. 264 от КТ се твърди, че не било обсъдено възражението, че трудовия договор, сключен с ищцата предвижда специално месечно плащане, което покрива труда в почивен ден. Твърди се и неправилен извод на СРС, че ищцата имала право на удължен платен годишен отпуск, съгласно чл. 30 от НРВПО като член на летателния състав, но същата била част от кабинния екипаж. Заявени са съображения, че с оглед акцесорния характер на исковете за заплащане на мораторна лихва и неоснователността на заявените главни искове и те подлежат на отхвърляне. Иска се от въззивния съд да обезсили първоинстанционното решение изцяло в условията на евентуалност да го обезсили в частта на исковете по чл. 215 КТ, чл. 224 КТ, чл. 177 КТ, чл. 220 ал.1 КТ и чл. 222 КТ за претенциите над първоначално заявения размер, а в условията на евентуалност да го отмени в обжалваните части като посттанови решение, с което заявените искове да бъдат отхвърлени.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от ищеца в първоинстанционното производство С. В. А., чрез процесуален представител адв. С., в който са изложени съображения относно правилността на съдебния акт в тази му обжалвана част и е заявено искане, същият да бъде потвърден.

Образувано е и по насрещна въззивна жалба на ищцата в първоинстанционното производство С. В. А., чрез процесуален представител адв. С. срещу решение № 8057/05.05.2025 г., постановено по гр. дело 43 874/2022 г. по описа на СРС, 182 състав, в частта, в която заявените искове са отхвърлени, както следва:

• Искьт по чл. 215. ал. 1 КТ за сум ата от 7 655.44 лв., представляваща разликата между претендираната от ищцата сума по чл. 215, ал. 1 КТ и присъдените й с първоинстанционното решение дневни командировъчни пари в размер на 2 148.90 лв.. както и акцесорният иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за присъждане на законната лихва върху неприсъдените с първоинстанционното решение дневни командировъчни пари за посочения в исковата молба период;

• Искьт по чл. 177, ал. 1 КТ за сумата от 5 212.82 лв., представляваща разликата между претендираните от ищцата възнаграждения по чл. 177, ал. 1 КТ за посочения в исковата молба период и присъдените й с първоинстанционното решение възнаграждения по чл. 117, ал. 1 КТ в размер на 3 871.77 лв.;

• Искьт по чл. 220. ал. 1 КТ за сумата от 5 212.82 лв., представляваща разликата между претендираното от ищцата обеэщетение за неспазено предизвестие за посочения в исковата молба период и присъденото й с първоинстанционното решение обезщетение по чл. 220, ал. 1 КТ в размер на 705.93 лв., както и акцесорният иск по чл. 86. ал. 1 от ЗЗД за присъждане на законната лихва върху неприсъденото с първоинстанционното решение обеэщетение по чл. 220, ал. 1 КТ за посочените в исковата молба периоди;

• Искьт по чл. 222. ал. 1 КТ за сумата от 1 290.01 лв., представляваща разликата между претендираното от ищцата обезщетение за оставане без работа за срок от един месец и присъденото й с първоинстанционното решение обезщетение по чл. 222, ал. 1 КТ в размер на 235.31 лв. , както и акцесорния иск по чл. 86. ал. 1 от ЗЗД за присъждане на законната лихва върху неприсъденото с първоинстанционното решение обезщетение по чл. 222, ал. 1 КТ за посочените в исковата молба периоди.

• Искьт по чл. 224, ап. 1 от КТ за сумата от 10 861.85 лв.,

представляваща разликата между претендираното от ищцата обезщетение за неизползван отпуск и присъденото й с първоинстанционното решение обезщетение по чл. 224, ал. 1 КТ в размер на 574.07 лв.. както и акиесоония иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за присъждане на законната лихва върху неприсъденото с първоинстанционното решение обезщетение по чл. 224, ал. 1 от КТ за посочените в исковата молба периоди;

• Искьт по чл. 128. т. 2 от КТ за сумата от 6 895.48 лв.. представляваща сбора от неизплатени „секторни плащания" за периода от 01.07.2019 г. до 04.05.2020 г.;

• Акцесорните искове по чл. 86. ал. 1 от ЗЗД за присъждане на законната лихва върху неуважената част от претенциите по чл. 177, ал. 1 от КТ, чл. 215, ал. 1 от КТ, чл. 220, чл. 222 и чл. 224, ал. 1 КТ за периода от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на съответната сума.

В насрещната въззивна жалба са развити оплаквания за неправилност на постановеното съдебно решение в неговата обжалвана част поради противоречие с материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост. Твърди се, че в противоречие с приетите по делото доказателства, обективиращи съдържанието на вътрешните актове на ответника и действителното предназначение на т. нар. „дневни пари", първоинстанционният съд е приел, че ответникьт не дължи „секторни плащания" на ищцата за пьрвите два сектора (полета), изпълнени през съответното полетно дежурство. Изложени са съображения, че т. нар. „дневни пари“ представляват допълнително трудово възнаграждение с постоянен характер за реално изпълнени сектори (полети), а не „дневни командировъчни пари“ по смисъла на чл. 215, ал. 1 КТ, ко ито целят да обезщетят ищцата за разходите, направени от нея по време на изпълнението на международни рейсове.

Твърди се, че решението в обжалваната му част противоречи на практиката на СЕС и ВКС. Твърди се, че неправилно били изключени от базата, която служи за определяне на претендираните възнаграждения по чл. 177, ал. 1 КТ респ. обезщетенията по чл. 220, ал. 1 КТ, чл. 222, ал. 1 КТ и чл. 224, ал. 1 КТ, комисионите, начислявани от ответника за релеватния месец от исковия период.

Поддържат се възражения за неправилен извод, че правото на ползване на полагаемия се за посочения в исковата молба удължен платен годишен отпуск е погА.о по давност. Този извод бил незаконосъобразен и необоснован, особено след като самият съд б и л констатирал, че чл. 25 от процесните трудови договори „противоречи на императивно установените минимуми в чл. 30 НРВПО". Поддържа, че е налице противоречие с решение на Съда на ЕС от 4 декември 1997 г. по съединени дела С-253/96 до С-258/96 като се сочи и приложима практика на КС и ВКС. Твърди се, че СРС н е бил обсъдил доводите на ищцата, изложени в представените по делото писмените бележки от 17.02.2025 г.

Иска от въззивния съд да отмени първоинстанционното решение в неговата обжалвана част като постанови друго, с което заявените искове да бъдат изцяло уважени.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от ответника „Уиз Еър Унгария“ Црт, чрез процесуален представител адв. П., в който са изложени съображения относно правилността на съдебния акт в тази му обжалвана част и е заявено искане, същият да бъде потвърден.

Производството по делото е образувано и по частна жалба на ищцата в първоинстанционното производство срещу определение 30806/21.07.2025 г. по гр. дело 43 874/2022 г. по описа на СРС, 182 състав, постановено по реда на чл. 248 ал.1 от ГПК в частта на присъдените разноски на ответника за адвокатско възнаграждение и допълнителна СТЕ. Изложени са съображения за неправилност на обжалвания съдебен акт и е заявено искане за неговата отмяна като се постанови нов акт, с който бъдат присъдени сторените разноски, заявени в молбата й от 28.05.2025 г., пред СРС.

В срока по чл. 248 ал.2 от ГПК ответникът в първоинстанционното производство е депозирал отговор, в който са наведени съображения относно правилността на определението в обжалваната му част и искане за неговото потвърждаване.

Производството по делото е образувано и по частна жалба на ответника в първоинстанционното производство срещу определение 30806/21.07.2025 г. по гр. дело 43 874/2022 г. по описа на СРС, 182 състав, постановено по реда на чл. 248 ал.1 от ГПК в частта, с която е оставена без уважение молбата му за изменение на решението в частта за разноските, касателно присъдените му разноски за адвокатско възнаграждение и депозити за съдебни експертизи. Изложени са съображения за неправилност на обжалвания съдебен акт и е заявено искане за неговата отмяна като се постанови нов акт, с който бъдат присъдени сторените разноски до размера на 5 059, 58 лв., вместо присъдените от СРС разноски в размер на 2 766, 39 лв.

В срока по чл. 248 ал.2 от ГПК ищцата в първоинстанционното производство е депозирала отговор, в който са наведени съображения относно правилността на определението в обжалваната му част и искане за неговото потвърждаване.

Страните претендират и сторените в производството съдебни разноски.

Депозирани са и писмени бележки в срока, предоставен от съда.

При извършената служебна проверка на основание чл.269 от ГПК, настоящият съдебен състав намира, че обжалваният съдебен акт е постановен от законен състав на родово компетентния съд, в изискуемата от закона форма, поради което решението на първоинстанционния съд е валидно и процесуално допустимо.

Във въззивната жалба на ответника е заявено възражение за процесуална недопустимост на решението предвид липсата на процесуална легитимация и липсата на участие на задължителен необходим другар, а именно – „Уиз Еър Унгария Црт – клон България.

В представения трудов договор, сключен на 22.01.2015 г . /стр. 218 и сл. в делото на СРС/ и последващите анекси към него изрично е посочено, че същите се сключват от „Уиз Еър Унгария“ Црт като работодател, действащ чрез Уиз Еър Унгария Црт – клон България, което обуславя неговата пасивна материална легитимация / в този смисъл са определение 5352/21.11.2024г. по гр.д. № 1457/2024г. на Трето ГО на ВКС; определение 924/26.02.2025 г. по гр.д. № 2163/2024 г. на Трето ГО на ВКС, определение № 3449/01.07.2025 г. по гр.д. № 4005/2024 г. на Четвърто ГО на ВКС и др./. Фактът, че чуждестранното лице има регистриран клон, който може да участва като страна по трудови спорове с оглед специалната работодателска правоспособност по арг. §1 т.1 от ДР на КТ, не лишава от пасивна материална легитимация чуждестранното юридическо лице, в чиято структура е включен клонът и в този смисъл заявените възражения в жалбата не могат да бъдат споделени от съда в неговия решаващ състав. Неоснователни са и възраженията, че клонът бил необходим задължителен другар, който следвало да се конституира, защото работодателят и клонът не са различни правни субекти, а участието на организационно обособената структура в процеса обвързва и юридическото лице /в този смисъл е и цитираното по-горе определение 5352/21.11.2024г. по гр.д. № 1457/2024г. на Трето ГО на ВКС/.

Предметът на въззивното производство, което се разглежда по реда на ограничения въззив е очертан само от посоченото в жалбата и приложимите към спорния предмет императивни материалноправни норми.

В първоинстанционното производство са разгледани обективно кумулативно съединени искове с правни основания чл. 128 т.2 от КТ, чл. 215 ал.1 от КТ, чл. 177 от КТ, чл. 264 от КТ, чл. 224 ал.1 от КТ, чл. 220 ал.1 от КТ, чл. 222 ал.1 от КТ, чл. 86 от ЗЗД.

Страните не са формирали спор относно обстоятелството, че са били в трудовоправни отношения по повод сключен трудов договор от 22.01.2015 г. и последващи анекси към същия.

Не е формиран спор и относно обстоятелството, че трудовото правоотношение е прекратено със заповед 21118/04.05.2020 г. на основание чл. 328 ал.1 т.2 пр.2 от КТ вр. чл. 326 ал.2 вр. чл. 220 ал.1 от КТ, считано от датата на издаване на сочената заповед /стр.112 в делото на СРС/.

По иска с правно основание чл. 128 т.2 от КТ

Нормата на чл. 128 от КТ урежда възмездният характер на извършената от работника работа и задължението на работодателя да заплаща уговореното възнаграждение в размери и сроковете, посочени в трудовия договор.

Съобразно правилата на чл. 154 от ГПК при този иск в тежест на работника е да докаже пълно и главно, че претендираното неизплатено възнаграждение /основно или допълнително/ е действително уговорено с работодателя, както и че е престирана работната сила през исковия период. В тежест на работодателя е да докаже, че възнаграждението е изплатено. Предмет на ищцовата претенция е сумата от 6895, 48 лв. представляваща сбора от неизплатени „секторни плащания" за периода от 01.07.2019 г. до 04.05.2020 г.

„Секторните плащания“ са уговорени между страните в чл. 5б от трудовия договор, впоследствие изменян с анекси към него. Съобразно цитираната норма, съобразно анекса от 09.02.2018 г. /стр. 229 и сл. в делото на СРС/ страните изрично са се съгласили и потвърдили, че сумата за първите два планирани и приключени сектора за всеки ден ще се счита за включена в размера на основната брутна заплата на служителя като работодателят няма да прави отделни плащания за тези сектори. Страните са се съгласили, че размерът на всяко стандартно секторно плащане за секторите, приключени от служителя в един ден, в допълнение към първите два сектора /т.е. за всеки 3- ти, 4-ти, 5-ти сектор и т.н. сектор в един ден/ ще бъде в размер на 40, 09 лв. бруто като тази сума ще бъде заплащана допълнително от работодателя на месечна база.

Постигнатото съгласие между страните е ясно и не се нуждае от тълкуване. Процесните „секторни заплащания“ са уредени двукомпонентно: 1/заплащането на първите два планирани и приключени сектора за всеки ден се включват в размера на основната заплата, 2/ за следващите приключени сектора за деня се изплаща допълнително възнаграждение по ставката, уговорена в договора. Така възприетият начин на заплащане не противоречи на нормите на чл. 242 от КТ и чл. 4 ал.2 от НСОРЗ по причина, че положеният от ищцата труд се заплаща както съобразно изпълнението на определените характерни и минимални за длъжността задачи, като същият се покрива от основната заплата, а положеният допълнителен труд също се заплаща, поради което безвъзмездност на престацията не е налице. Възможността за уговаряне на допълнително трудово възнаграждение следва от разпоредбата на чл.13 от НСОРЗ. По тези съображения настоящият съдебен състав не може да сподели поддържаното от ищцата възражение за недействителност на сочената клауза на чл. 5б от трудовия договор. Постигнатото съгласие с нея е в рамките на свободата на договаряне и не противоречи на закона, като видно е, че както трудовия договор, така и анексите към него са подписани от ищцата, който факт тя не е оспорила в хода на процеса, поради което се е съгласила с включените в тях клаузи и същите я обвързват.

По делото е представено и „Обяснение на заплатите на Кабинен екипаж – Уиз Еър Унгария Црт. – клон България“, което има характер на вътрешен акт на предприятието по смисъла на чл. 37 КТ. В същото са посочени класификацията на секторите, съобразно дължината на планираното блок време като е посочено, че в случай, че първите два сектора са били М, Л или ХЛ, възнаграждението за частта за дължина ще бъде изплатено като секторен бонус.

Тези плащания като част от общото възнаграждение без всякакво съмнение се дължат всеки месец за изпълнение на трудови задължения на служителя и има същностна връзка с изпълнението на възложените му с трудовия договор задачи. Плащането му е било уговорено като постоянен елемент от трудовото възнаграждение и определянето на размера му зависи от количеството на вложения труд. Тези плащания за 3-ти и следващите сектори са били и добавяни всеки месец при изчисляване на общото възнаграждение на ищцата. Горното ясно се установява и от представените фишове за работна заплата, където ежемесечно за изплащани суми като секторно плащане и секторен бонус. Естеството на основанието за заплащането им, предвид специфичния характер на процесния трудов договор, налага извода, че те са сигурни и предвидими, като без значение е различният им месечен размер, тъй като той е обусловен от възлаганите за осъществяване полети /решение № 50233 от 06.06.2023 год. на ВКС по гр. дело № 330/2022 год., IV г. о., ГК/.

Пред СРС е изслушана ССчЕ, изготвена от вещото лице В.П., която в заключението си е посочила, че брутният размер на изплатените „секторни плащания“ за процесния период 01.07.2019 г. – 04.05.2020 г. възлизат на сумата от 881, 98 лв., а изплатеният секторен бонус за същия период е в размер на 2 726, 13 лв. т.е. изплатена е сума в общ размер от 3 608,11 лв., поради което заявеният иск, основан на недействителността на клаузата на чл. 5б от трудовия договор е неоснователен, както е преценил и състава на СРС.

Заявените възражения в жалбата, че част от секторните плащания били заплащани като дневни пари са заявени за първи път в рамките на въззивната жалба респ. подобни твърдения не са заявени в исковата молба и в този смисъл са преклудирани. Дори хипотетично да се приеме, че възраженията не са преклудирани при ангажираните доказателства по делото не може да се сподели тезата на ищцата. Тъй като видно от заключението на ССчЕ сумата на изплатените дневни пари за процесния период възлиза на 7 297, 29 лв. / стр. 512 в делото на СРС/, която сума като аритметично изражение е идентична на изплатената сума за командировъчни за същия период.

По иска с правно основание чл. 215 ал.1 от КТ

Нормата урежда правото на работника/служителя при командироване да получи освен брутното си трудово възнаграждение и пътни, дневни и квартирни пари при условия и в размери, определени от МС. Въз основа на тази законова делегация е приета Наредбата за служебните командировки и специализации в чужбина.

Страните не са формирали спор, че ищцата е изпълнявала длъжността „стюардеса“ при ответното дружество, поради което същата се явява „персонал“ по смисъла на §1 т. 3 от ДР на НСКСЧ като лице в състава на екипаж на въздухоплавателни средства. Разпоредбата на чл. 31 ал.2 от сочената наредба установява, че персоналът на въздухоплавателните транспортни средства, които летят с национални и регистрационни знаци на Република България, получава командировъчни пари на ден за времето на изпълнение на международни рейсове съгласно индивидуалните ставки, определени в приложение 3а. В соченото приложение, р азмерът на дневните пари за длъжността "стюард/стюардеса" е до 55 евро на ден.

Изслушаната пред СРС, ССчЕ е обективирала извод, че

командировъчните, изчислени по реда на раздел I V от НСКСЧ възлизат на сумата от 9 804, 34 лв. като изплатена се явява сумата от 7 297, 29 лв. респ. дължимата разлика е в размер на 2 507 ,05 лв. В заключението на вещото лице е включен и месец 07.2019 г., който е извън процесния по делото период. За въведения по делото процесен период изплатената сума възлиза 6 254, 82 лв., дължимата възлиза на 8 403, 72 лв., разликата между двете величини е в размер 2 148, 90 лв., която разлика е присъдена на ищцата с решението на СРС.

Не могат да бъдат споделени възраженията, заявени във въззивната жалба на ответника, че се касае за произнасяне по непредявен иск чрез въвеждане на ново фактическо основание. В исковата молба последователно са изложени фактически твърдения, че се претендира разликата между командировъчните в размерите, посочени в НСКСЧ и изплатените от работодателя, по който иск се е произнесъл и състава на СРС. Обстоятелството, че след изслушване на ССчЕ, ищцата е предприела изменение на заявения иск чрез увеличаване на размера на същия е допустимо процесуално действие по реда на чл. 214 ал.1 от ГПК, предприето в преклузивния срок, визиран в сочената разпоредба.

Нормата на чл. 31 ал.6 от НСКСЧ дава право на р ъководителите на предприятия да определят размери на командировъчните пари, различни от определените в приложения № 3, 3а, 3б и 3в, в зависимост от експлоатационни и технологични условия на работа и организация на международните рейсове. Размерите на командировъчните, визирани в приложенията към наредбата са минималните такива като е възможно същите да бъдат уговорени в по-висок размер, но не е допустимо едностранно работодателя да определя размери на командировъчни в по-нисък размер от визираните в наредбата / в този смисъл решение 129/07.07.2016 г. по гр.д. 3736/2015 г. на Четвърто ГО на ВКС, решение 753/29.03.2011 г. по гр.д. 1283/2010 г. на Четвърто ГО на ВКС, решение № 421 от 13.07.2010 г. по гр. д. № 969/2009 г. на Трето ГО на ВКС/, поради което заявеното в този смисъл възражение в жалбата на ответника се възприема като неоснователно от съда в неговия решаващ състав.

Не може да бъде споделено и възражението, че Наредбата не се прилагала доколкото касаела само екипажите на въздухоплавателни средства, които летят под български флаг. Обстоятелството, че въздухоплавателното транспортно средство извършва летателна дейност под чужд, а не български флаг, е без правно значение след като страните са договорили регулацията на отношенията им във връзка с престирането на работната сила на служителката да се подчиняват на българския КТ - т. 39 от трудовия договор между страните, стр. 221 в делото на СРС / в този смисъл определение 1537/26.03.2026 г. по гр.д. 4966/25 г. на Трето ГО на ВКС/.

Възражението за недължимост на дневните командировъчни, обосновано с предоставяна храна от работодателя не е заявено в срока по чл. 131 от ГПК и в този смисъл е преклудирано. Дори, разгледано по същество същото би било неоснователно. Сочените командировъчни могат да бъдат намалявани само в изрично определени случаи – чл. 20 ал.1 от НСКСЧ, а именно при поемане на част от разходите при осигурен от приемащата държава пълен пансион в натура, когато се изплаща 30 на сто от полагащите се дневни пари. Организирането на хранене от самия работодател по време на командировката не е предвидено като основание за намаляване на дължимите дневни командировъчни пари. Нормата е рестриктивна, поради което е недопустимо нейното разширително тълкуване. Съвсем отделен въпрос е, че посочените „студени менюта“, предоставяни от работодателя, съобразно изводите на ССчЕ /стр. 507 и сл./ не покриват изискването за „пълен пансион“.

В насрещната въззивна жалба вън от заявеното оспорване конкретни възражения по отношение на този иск не са заявявани.

При липсата на други заявени възражения в жалбите в частта на иска по чл. 215 от КТ и съвпадане на изводите на двете съдебни инстанции и в тази част решението на СРС е правилно.

Предвид акцесорния характер на претенцията по чл. 86 от ЗЗД касателно този заявен главен иск респ. неговата основателност, то основателен е и акцесорния такъв при липса на данни за сторено изпълнение на падежа. Размерът на претенцията е установен от заключението на ССчЕ и като аритметично изражение е идентично със сумата, присъдена в решението на СРС.

По иска с правно основание чл. 177 ал.1 от КТ:

Разпоредбата урежда задължението на работодателя з а времето на платения годишен отпуск д а заплаща на работника или служителя възнаграждение, което се изчислява от начисленото при същия работодател среднодневно брутно трудово възнаграждение за последния календарен месец, предхождащ ползуването на отпуска, през който работникът или служителят е отработил най-малко 10 работни дни. Елементите на брутното трудово възнаграждение, включени в базата за определяне на възнаграждението за платен годишен отпуск са посочени в нормата на чл. 17 ал.1 т.1-7 от НСОРЗ. В т. 3 от цитираната разпоредба са посочени допълнителните възнаграждения, имащи постоянен характер. Константна е съдебната практика, че допълнителните възнаграждения с постоянен характер са тези, които са предвидими и сигурни и са определени в колективен трудов договор и/или във вътрешните правила за работна заплата в предприятието и в индивидуалния трудов договор /решение № 540/07.07.2010 г. по гр.д. № 895/2009 г. на Четвърто ГО на ВКС, решение № 847/14.01.2011 г. по гр.д. № 1558/2009 г. на Четвърто ГО на ВКС, решение № 167/24.07.2013 г. по гр.д. № 1372/2012 г. на Трето ГО на ВКС/.

По съображенията, изложени вече в рамките на настоящото съдебно решение, двукомпонентните „секторни плащания“ – тези за първи и втори сектор, включени в основното трудово възнаграждение респ. плащанията за следващи сектори / 3-ти, 4-ти и т.н./ вкл. т.нар. „секторни бонуси“ са с характер на допълнително трудово възнаграждение предвид постоянния им характер и покриват изискването за предвидимост и сигурност, което е лесно установимо обстоятелство и от представените фишове за работна заплата и в тази връзка заявеното възражение на ответника, поддържано във въззивната жалба се възприема като неоснователно от съда в неговия решаващ състав. Като такива същите следва да бъдат включени в базата при определяне на възнаграждението по чл. 177 ал.1 от КТ. Процесният период по делото е от 01.08.2019 г. до 04.05.2020 г., през който период ищцата е била в платен отпуск в рамките на 60 дни, видно от заключението на ССчЕ. В заключените си вещото лице е посочило, че платеният отпуск с включени секторни плащания възлиза на сумата от 6 995, 04 лв., а платеният отпуск по фишове възлиза на сумата от 3123, 27 лв. т.е. дължимата разлика е в размер на 3 871, 77 лв., която сума е присъдена с решението на СРС.

Останалите възражения в жалбата на ответника касаят препратки на възраженията, заявени на стр. 16 и стр. 17 в отговора му по чл. 131 от ГПК. Възраженията, сочени на тези страници от отговора касаят възражения по повод заявени доказателствени искания в исковата молба респ. насрещно заявени такива. Възражението за „повременна система на труд“, поддържано във въззивната жалба е наведено за първи път именно в нея и като такова е преклудирано.

Наведено за първи път е и възражението в насрещната въззивна жалба, че в основата при изчисляване на възнаграждението по чл. 177 ал.1 от КТ следва да бъдат включени и комисионните, начислявани от работодателя и като такова е преклудирано. Отново хипотетично ако се приеме, че възражението е заявено в срок и по пътя на тълкуването, доколкото липсва яснота в насрещната въззивна жалба, заявените комисионни са такива с оглед продажбите на борда на въздухоплавателното средство т.е. същите касаят дейност, която не е иманентно присъща на длъжността „стюардеса”, което е и лесно установимо от трудовия договор, в който подобни „комисионни“ изобщо не са уговаряни респ. не са и посочени като компонент от уговореното трудово възнаграждение на служителя в чл. 10б от договора респ. няма данни по делото на какво основание са изплащани, в каква периодичност и при каква възприета система на изчисляване. Цитираното решение по дело С-539/12 на СЕС, на което се позовава ищцата е неприложимо в случая доколкото касае различна фактическа обстановка респ. процесните комисионни, предмет на това решение, са били елемент от уговореното трудово възнаграждение.

При липсата на други заявени възражения в жалбите в частта на иска по чл. 177 ал.1 от КТ и съвпадане на изводите на двете съдебни инстанции и в тази част решението на СРС е правилно.

Предвид акцесорния характер на претенцията по чл. 86 от ЗЗД касателно този заявен главен иск респ. неговата основателност, то основателен е и акцесорния такъв при липса на данни за сторено изпълнение на падежа. Размерът на претенцията е установен от заключението на ССчЕ и съвпада с присъдения от СРС.

По иска с правно основание чл. 264 от КТ:

Сочената разпоредба установява, че за работа през дните на официалните празници, независимо дали е налице извънреден труд или не, на работника или служителя се заплаща според уговореното, но не по-малко от удвоения размер на трудовото възнаграждение. От приетото заключение по ССчЕ пред СРС се установява, че през процесния период ищцата е положила труд в 3 празнични дни, за които вещото лице е посочило, че се следва възнаграждение в размер на 296, 63 лв. По отношение на този иск не е предприето изменение по реда на чл. 214 ал.1 от ГПК, поради което и с оглед диспозитивното начало в процеса, СРС е присъдил заявената в исковата молба сума.

Заявеното възражение в жалбата на ответника, че било предвидено специално месечно плащане, което покривало „труда в почивен ден“ не може да бъде споделено от настоящият съдебен състав. Видно от чл. 10а, второ тире от трудовия договор тази клауза е уговорена предвид изискванията на чл. 143 от КТ, но няма никакво отношение към разпоредбата на чл. 264 от КТ.

Предвид акцесорния характер на претенцията по чл. 86 от ЗЗД касателно този заявен главен иск респ. неговата основателност, то основателен е и акцесорния такъв при липса на данни за сторено изпълнение на падежа. Размерът на претенцията е уважен, отново с оглед на диспозитивното начало, съобразно заявеното в исковата молба.

По иска с правно основание чл. 220 ал.1 от КТ

Нормата на чл. 220 ал.1 от КТ установява правото на страната, която има право да прекрати трудовото правоотношение с предизвестие да го прекрати и преди да изтече срокът на предизвестието, при което дължи на другата страна обезщетение в размер на брутното трудово възнаграждение на работника или служителя за неспазения срок на предизвестието. Страните не са формирали спор, че трудовото правоотношение между тях е прекратено по почин на работодателя без да се спази уговореното между тях предизвестие. Съобразно т. 29 от трудовия договор същото е тримесечно.

Както беше посочено по-горе в решението по повод приложението на нормата на чл. 17 от НСОРЗ, предвидените плащания за допълнително прелетените сектори (3-ти, 4-ти и т. н.), както и „секторният бонус“ представляват допълнителни трудови възнаграждения с предвидим и постоянен характер, поради което същите следва да бъдат включени в размера на брутното трудово възнаграждение по смисъла на чл. 228 ал.1 от КТ, който установява основата при определяне на това дължимо обезщетение. Това брутно трудово възнаграждение следва да е полученото за месеца, предхождащ месеца, в който е възникнало основанието за съответното обезщетение, или последното получено от работника или служителя месечно брутно трудово възнаграждение, като се има предвид брутното трудово възнаграждение за последния отработен пълен месец.

Съобразно заключението на ССчЕ последният отработен пълен месец при ищцата е януари 2020 г. с посочено основно възнаграждение 1 035 лв. секторно плащане – 160, 36 лв., секторен бонус – 240, 54 лв. и аритметичен сбор – 1 435 , 90 лв., съобразно вариант първи от ССчЕ. Размерът на тримесечното обезщетение възлиза на сумата от 4 307, 70 лв. Видно от заключението реално заплатена е сума в размер на 3 601, 77 лв. като дължима остава разлика в размер на 705, 93 лв., присъдени с решението на СРС.

Настоящият съдебен състав не кредитира заключението по вариант 2 на заключението на ССчЕ доколкото същото касае размер на възнаграждението с всички включени секторни плащания вкл. 1 –ви и 2-ри сектор, които както многократно беше посочено са включени в рамките на основното възнаграждение.

По възраженията в жалбата на ответника в частта на този иск касаещи твърденията, че секторните плащания не били с постоянен характер са изложени вече съображения, които настоящият съдебен състав намира за ненужно да преповтаря.

В насрещната въззивна жалба вън от заявеното общо възражение, че се обжалва решението в тази част конкретни съображения не се сочат.

При липсата на други заявени възражения в жалбите в частта на иска по чл. 220 ал.1 от КТ и съвпадане на изводите на двете съдебни инстанции и в тази част решението на СРС е правилно.

Предвид акцесорния характер на претенцията по чл. 86 от ЗЗД касателно този заявен главен иск респ. неговата основателност, то основателен е и акцесорния такъв при липса на данни за сторено изпълнение на падежа. Размерът на претенцията е установен от заключението на ССчЕ и съвпада с присъдения в решението на първата съдебна инстанция като аритметическа величина.

По иска с правно основание чл. 222 ал.1 от КТ

Сочената разпоредба установява, че при уволнение поради закриване на предприятието или на част от него, съкращаване в щата, намаляване обема на работа, спиране на работата за повече от 15 работни дни, при отказ на работника или служителя да последва предприятието или неговото поделение, в което той работи, когато то се премества в друго населено място или местност, или когато заеманата от работника или служителя длъжност трябва да бъде освободена за възстановяване на незаконно уволнен работник или служител, заемал преди това същата длъжност, работникът или служителят има право на обезщетение от работодателя. Обезщетението е в размер на брутното му трудово възнаграждение за времето, през което е останал без работа, но за не повече от 1 месец. Разпоредбата установява и възможностто с акт на МС, с колективен трудов договор или с трудовия договор да се предвижда обезщетение за по-дълъг срок. Трудовото правоотношение между страните е прекратено на основание чл. 328 ал.1 т.2 пр.2 от КТ, поради което попада в приложното поле на чл. 222 ал.1 от КТ. Не е част от предмета на спора, че след прекратяване на договора между страните ищцата е останала без работа в период от поне един месец. Това обстоятелство се установява и от извършената от СРС констатация на трудовата книжка на ищцата.

Видно от заключението на ССчЕ, изслушана пред СРС и както беше посочено в решението, последният отработен пълен месец при ищцата е януари 2020 г. с посочено основно възнаграждение 1 035 лв. секторно плащане – 160, 36 лв., секторен бонус – 240, 54 лв. и аритметичен сбор – 1 435, 90 лв., съобразно вариант първи от ССчЕ. Относно приложението на чл. 17 от НСОРЗ и възнагражденията, включени при определяне размера на обезщетението, каквито са заявените възражения в жалбата на ответника, в рамките на решението са изложени съображения, които настоящият съдебен състав намира за ненужно да преповтаря.

В насрещната въззивна жалба вън от заявеното оспорване на решението на СРС в тази му част конкретни възражения не се сочат.

В исковата молба се съдържа изрично признание, че е заплатено обезщетение в размер на 1 200, 59 лв. Дължимата разлика възлиза на сумата от 235, 31 лв., която е присъдена с решението на СРС.

При липсата на други заявени възражения в жалбите в частта на иска по чл. 222 ал.1 от КТ и съвпадане на изводите на двете съдебни инстанции и в тази част решението на СРС е правилно.

Предвид акцесорния характер на претенцията по чл. 86 от ЗЗД касателно този заявен главен иск респ. неговата основателност, то основателен е и акцесорния такъв при липса на данни за сторено изпълнение на падежа. Размерът на претенцията е установен от заключението на ССчЕ и съвпада с присъдения в решението на първата съдебна инстанция като аритметическа величина.

По иска с правно основание чл. 224 ал.1 от КТ

Съгласно чл. 224 КТ при прекратяване на трудовото правоотношение служителят има право на обезщетение за неизползвания платен годишен отпуск, чийто размер се определя въз основа на полученото среднодневно брутно трудово възнаграждение за последния пълен отработен календарен месец, респ. през който служителят е работил най-малко 10 работни дни. За основателността на иска ищецът следва пълно и главно да докаже наличието на трудово правоотношение между страните, което е прекратено независимо от основанието за прекратяване, както и размера на брутното трудово възнаграждение, получено за последния пълен отработен месец преди уволнението. В тежест на ответника е да докаже или ползването на отпуска за процесния период, или плащане на обезщетението за неползването му. Съобразно сключения трудов договор – т. 31 от същия правото на платен отпуск – основен и допълнителен за ищеца е в размер от 25 дни. В рамките на исковата молба е заявено възражение за недействителност на сочената разпоредба с оглед противоречието й с нормата на чл. 30 НРВПО. Сочената разпоредба установява правото на работниците и служителите от летателния състав на гражданското въздухоплаване на удължен платен годишен отпуск, съобразно пролетените часове.

Наведеното възражение предполага да се даде отговор дали ищцата, като стюардеса, попада в приложното поле на сочената разпоредба. Легална дефиниция на понятието „летателен състав“ в посочената наредба липсва.

Нормата на чл. 34 от ЗГВ разграничава членовете на екипажа на гражданско въздухоплавателно средство на членове на полетния екипаж и членове на кабинния екипаж.

В приложение I т. 74 на Регламент за изпълнение (ЕС) № 923/2012 на Комисията от 26 септември 2012 година за определяне на общи правила за полетите и разпоредби за експлоатация относно аеронавигационните услуги и процедури, и за изменение на Регламент за изпълнение (ЕС) № 1035/2011 и регламенти (ЕО) № 1265/2007, (ЕО) № 1794/2006, (ЕО) № 730/2006, (ЕО) № 1033/2006 и (ЕС) № 255/2010 е дадена легална дефиниция на понятието „член на летателния екипаж“ и същия е правоспособен член на екипажа, на когото са възложени задължения от съществено значение за експлоатацията на дадено въздухоплавателно средство през полетното дежурство.

В приложение I т.11 на регламент (ЕС) № 965/2012 на Комисията от 5 октомври 2012 г. за определяне на технически изисквания и административни процедури, свързани с въздушните операции, съгласно Регламент (ЕО) № 216/2008 на Европейския парламент и на Съвета е дадена легална дефиниция н а „член на кабинния екипаж“, а именно подходящо квалифициран член на екипажа, различен от член на летателния екипаж или техническия екипаж, на когото операторът е възложил да изпълнява задължения, свързани с безопасността на пътниците и полета по време на експлоатация респ. в т. 12 е посочено, че „екипаж“ означава полетен екипаж и кабинен екипаж.

Дефиниция на „летателен състав“ е дадена в Наредба Н-15/27.04.2010 г. на МО, касаещо военното въздухоплаване. Съобразно §1 т.2 б. „а“ ДР на сочената наредба „летателен състав“ са военнослужещи и цивилни служители, назначени на длъжности по длъжностните разписания на Министерството на отбраната, Българската армия и структурите на пряко подчинение на министъра на отбраната, притежаващи летателна правоспособност. Настоящият съдебен състав счита, че същото може да служи като отправна точка относно разкриване предметния и персонален обхват и същност на понятието, при строго съблюдаване на принципните различия между гражданско и военно въздухоплаване.

В чл. 2 т.1-2 от Наредба 1/16.01.2003 г. за свидетелствата за правоспособност на авиационния персонал на Министъра на транспорта и съобщенията е посочено, че свидетелства за правоспособност се изискват за пилотите на граждански въздухоплавателни средства /т.1/, за членовете на летателния състав от екипажите на гражданските ВС, различни от пилоти, с изключение на подлежащите на сертифициране по реда на Регламент (ЕС) № 1178/2011 /т.2/ - разпоредбата касае бордни инженери, бордни навигатори, бордни радиооператори по арг. на чл. 3 от същата наредба. Подобно изискване за членовете на кабинния екипаж в Наредбата не се съдържа.

В чл. 2 т.1 от Регламент (ЕС) № 1178/2011 на Комисията от 3 ноември 2011 година за определяне на технически изисквания и административни процедури във връзка с екипажите на въздухоплавателни средства в гражданското въздухоплаване в съответствие с Регламент (ЕО) № 216/2008 на Европейския парламент и на Съвета текст от значение за ЕИП е дадена легална дефиниция на „свидетелство за летателна правоспособност по Част- FCL“ и това е свидетелство за правоспособност на летателния екипаж, което е в съответствие с изискванията на приложение I към регламента.

В чл. 21 т.1 от общия Регламент (ЕС) 2018/1139 на Европейския парламент и на Съвета от 4 юли 2018 г. относно общи правила в областта на гражданското въздухоплаване и за създаване на Агенция за авиационна безопасност на Европейския съюз, и за изменение на регламенти (ЕО) № 2111/2005, (ЕО) № 1008/2008, (ЕС) № 996/2010, (ЕС) № 376/2014 и директиви 2014/30/ЕС и 2014/53/ЕС на Европейския парламент и на Съвета, и за отмяна на регламенти (ЕО) № 552/2004 и (ЕО) № 216/2008 на Европейския парламент и на Съвета и Регламент (ЕИО) № 3922/91 на Съвета е посочено, че пилотите са длъжни да притежават лиценз за пилот и медицинско свидетелство за пилот респ. чл. 22 т.1 от същия регламент установява, че кабинният екипаж, участващ в търговски въздушни транспортни операции, е длъжен да притежава атестация.

При така установената правна рамка и съвкупно тълкуване на горецитираните разпоредби, настоящият съдебен състав счита, че „летателен състав“ по смисъла на чл. 30 от НРВПО са служителите, назначени на длъжности по длъжностните разписания при работодател – авиационен превозвач за граждански цели, които притежават свидетелство/лиценз за летателна правоспособност респ. когато член на летателния състав при работодател – авиационен превозвач изпълнява конкретен полет на въздухоплавателно средство, същият се явава член на летателния/полетния екипаж на същото респ. стюард/стюардеса не са част нито от летателния състав, нито от летателния екипаж и нормата на чл. 30 от НРВПО е неприложима в конкретната хипотеза.

Нормата на чл. 1 т.4 от Наредбата за категоризиране на труда при пенсиониране, съгласно който от първа категория при пенсиониране е трудът на: пилот, щурман, радист, борден инженер (механик), парашутист, стюардеса (стюард) и борден съпроводител, работещи във въздухоплаването, въз основа на която съставът на СРС е обосновал извод в противен смисъл, според настоящия съдебен състав, е с оглед особените и специфични условия, при които полагат труд, което обстоятелство е безспорно, но с оглед тези особени и специфични условия на труд са основание членовете на кабинния екипаж да ползват допълнителен отпуск по реда на чл. 156 ал.1 т. 1 от КТ. Нормата на чл. 155 ал.5 от КТ, уреждаща правото на удължен основен платен отпуск, свързва това право с особения характер на работата. За характера на работата, условията, при която тя се извършва е само един от изискуемите критерии, наред с конкретната трудова функция, нейния обем и същност, които безспорно са различни за летателния екипаж и кабинния такъв.

В настоящият случай, в трудовия договор е предвидено ползване на допълнителен платен годишен отпуск на друго основание – чл.155 л.1 т.2 от КТ – при ненормиран работен ден и в предвидения законов минимум от 5 дни /т. 31 от договора/. Предвид което, настоящият състав приема, че правото на платен отпуск – основен и допълнителен за ищеца е именно в размер от 25 дни.

При тези съображения, обосноваващи липсата на право на удължен платен годишен отпуск безпредметно за обсъждане се явява заявеното възражение за липса на изтекла погасителна давност, поддържано в насрещната въззивна жалба на ищцата.

Претенцията, заявена в исковата молба касае неизползван платен годишен отпуск в размер на 82 дни, формиран от сбора на 45 дни

/претендирани като удължен платен отпуск за периода 2015 -2016 г./ и 37 дни за следващия го период до датата на прекратяване на трудовото правоотношение. Неоснователнността на претенцията за удължен платен годишен отпуск, по изложените вече съображения, обосновава право на обезщетение за неизползван платен отпуск за 37 дни, за които дни в исковата молба се твърди, че е изплатено обезщетение от страна на работодателя в размер на 1 914, 75 лв. и които твърдения ответника не оспорва.

С оглед нормата на чл. 224 ал.2 от КТ базата, която следва да се вземе предвид при изчисляване размера на обезщетението е тази по чл. 177 от КТ, по отношение на която в рамките на решението са изложени съображения, които настоящият съдебен състав намира за ненужно да преповтаря и същата касае среднодневно брутно трудово възнаграждение за последния календарен месец, предхождащ ползуването на отпуска, през който работникът или служителят е отработил най-малко 10 работни дни. Вещото лице е обосновало извод, че това е месец февруари 2020 г., което не съответства на установената по делото фактическа обстановка, доколкото последният месец по смисъла на чл. 177 от КТ е месец април 2020 г., както правилно е преценил състава на СРС. По размера на среднодневното възнаграждение в размер на по 79, 01 лв., изчислено от СРС, при условията на чл. 162 от ГПК не са заявени възражения в жалбите на страните, поради което настоящият съдебен състав възприема същия като правилно изчислен. СРС е обективирал извод, че част от вземането е погА.о по давност като е взел предвид посочените дни неизползван платен годишен отпуск на ищцата, съобразно заключението на ССчЕ по задача 6 /стр. 458 в делото/, което е обосновано при приложение на хипотезата на чл. 30 НРВПО, която по изложените в решението съображения е неприложима в настоящия случай респ. несъобразяване с очертаните параметри на спора в исковата молба.

Видно от фишовете за заплати респ. неоспорени фактически твърдения неизползваният платен годишен отпуск на ищцата в размер на 37 дни е както следва: 2019 г. – 25 дни и 2020 г. – 12 дни, поради което същите не попадат в период на изтекла давност, обоснована с нормата на чл. 176а от КТ.

Въпрос на проста аритметична операция е да се изчисли, че дължимото обезщетение при неизползван платен отпуск за 37 дни при среднодневно възнаграждение от 79, 01 лв. възлиза на сума в размер на 2 923, 37 лв. Платеното от работодателя обезщетение възлиза на сума в размер на 1 914, 75 лв. т.е. дължимата разлика е в размер на 1 008, 62 лв. С решението си СРС е присъдил сума в размер на 574, 07 лв. Горното обосновава извод, че решението на СРС следва да се отмени в частта, в която е отхвърлен иска за горницата над 574, 07 лв. до 1 008, 62 лв. като се постанови друго, с което сумата бъде присъдена и се потвърди в останалата част, касателно този иск.

Размерът на законната лихва за забава върху този размер на обезщетението за процесния въведен период, чрез използване на компютърна система за изчисление и на основание чл. 162 от ГПК възлиза на сума в размер на 216, 44 лв. Поради което и в тази част решението подлежи на отмяна за горницата над присъдената сума от 7, 02 лв. с решението на СРС до 216, 44 лв. като бъде постановено ново, с което сумата бъде присъдена и се потвърди в останалата част, касателно този иск.

С оглед Закона за въвеждане на еврото в РБ сумите, следва да бъдат присъдени в еврово изражение.

По частните жалби по реда на чл. 248 ал.1 от ГПК

С решението на СРС е присъдена сума в разме на 467, 56 лв. съдебни разноски в полза на ищцата, а в полза на ответника е присъдена сума в размер на 2 766, 39 лв.

По повод депозирани молби по реда на чл. 248 ал.1 от ГПК на страните по спора, с определение 30806/21.07.2025 г. СРС е оставил без уважение същите като е допуснал поправка на очевидна фактическа грешка в диспозитива на решението в частта относно размера на разноските, дължими на ищцата като същите са в размер на 513, 72 лв.

Видно от данните по делото на СРС и двете страни са депозирали списъци по чл. 80 от ГПК в преклузивния по ГПК срок като и двете частни жалби касаят присъдените разноски на ответника.

В списъка по чл. 80 от ГПК на ответното дружество е заявено искане за изплащане на сума в размер на 4 242, 82 лв. с ДДС за адвокатско възнаграждение и депозит за вещо лице без посочена сума в списъка.

Към списъка е приложена фактура 25973/03.07.2023 г. за сумата от 704, 10 лв. – адвокатско възнаграждение. По отношение на същата е представена и банкова нотификация / стр. 598 в делото/, от която се установява факта на нейното изплащане като част от сума на сетълмент.

Към списъка е приложена фактура 26376/04.10.2023 г. за сумата от 704, 09 лв. – адвокатско възнаграждение. По отношение на същата е представена и банкова нотификация / стр. 596 в делото/, от която се установява факта на нейното изплащане като част от сума на сетълмент.

Към списъка е приложена фактура 26529/03.11.2023 г. за сумата от 704, 09 лв. – адвокатско възнаграждение.

Към списъка е приложена фактура 27394/02.05.2024 г. за сумата от 2 130, 54 лв. – адвокатско възнаграждение.

И четирите фактури са без ДДС. Представени са и извлечения от счетоводната програма при ответника с отбелязвания, че сумите по четирите фактури са платени.

Ищцата е заявила своевременно възражение, че представените документи не удостоверяват факта на плащане по фактурите.

Издадената фактура служи за доказване на извършена доставка на услуга и същата като първичен счетоводен документ е носител на информация за регистрирана стопанска операция, но не е доказателство за извършено плащане по стопанската операция /определение 296/30.05.2017 г. по ч. т. д. № 1061/2017 г. на Второ ТО на ВКС, определение 83/29.02.2016 г. по гр. д. № 5259/2015 г. на Трето ГО на ВКС, определение 314/26.07.2016 г. по ч. гр. д. № 2048/2016 г. на Трето ГО на ВКС, определение 313/06.07.2018 г. по ч. т. д. № 1613/2018 г. на Първо ТО на ВКС/. Настоящият съдебен състав напълно споделя изложените от СРС съображения досежно факта на установяване на реално заплащане на сумите по фактури №№25973, 26376 с оглед представените банкови нотификации.

В останалите представени нотификации не се съдържа описание на другите две фактури, представени към списъка по чл. 80 от ГПК.

Следва обаче да се вземе предвид, че към списъка по чл. 80 от ГПК е представена банкова нотификация за сумата от 51 240, 89 евро от 01.10.2024 г./стр. 594 в делото/, която като аритметична крайна величина е идентична с извлечението от счетоводната програма при ответника, установяваща заплащане на сумата по фактура 27394 към 02.10.2024 г. /стр. 603 в делото/ респ. плащането е в сроковете по чл. 65 ал.2 от ЗПУПС.

Следва да се вземе предвид, че към списъка по чл. 80 от ГПК е представена банкова нотификация за сумата от 26948, 66 евро, без посочена дата в нея/стр. 592 в делото/, която като аритметична крайна величина е идентична с извлечението от счетоводната програма при ответника, установяваща заплащане на сумата по фактура 26529 към 27.02.2024 г. /стр. 602 в делото/.

При съвкупна преценка на тези ангажирани доказателства, настоящият съдебен състав приема, че е установен и факта на плащане по другите две фактури. Банковата нотификация по естеството си представлява документ по смисъла на чл. 55 от ЗПУПС като потвърждение за успешно иницииране на плащането. Банковият документ за задължаване сметката на страната-платец на адвокатско възнаграждение, се ползва с доказателствена сила за плащане на задължението, в случай че процесуалният представител не оспорва получаването на сумата /определение 303/15.07.2022 г. по ч. т. д. № 1398/2022 г. на Второ ТО на ВКС, определение 400/09.07.2015 г. по ч. т. д. № 1123/2015 г. на Първо ТО на ВКС, определение 70/30.03.2022 г. по ч. гр. д. № 4384/2021 г. н а Второ ГО на ВКС, определение 766/11.03.2025 г. по т.д. 1129/2024 г. на Второ ТО на ВКС/. По отношение адвокатското възнаграждение, страни по облигационната сделка, към която е приложим чл. 75 ал.3 от ЗЗД са съответната страна-упълномощител и процесуалният представител-адвокат, а не противната по спора страна.

Не могат да бъдат споделени възраженията, заявени в частната жалба на ищцата, основани на Регламент (ЕО) № 924/2009 на Европейския парламент и на Съвета от 16 септември 2009 г. доколкото същият е отменен на 18.08.2021 г. с Регламент (ЕС) 2021/1230 на ниския парламент и на Съвета от 14 юли 2021 г. относно презграничните плащания в рамките на Съюза.

Съобразно чл. 2 т. 17 от Регламент (ЕС) № 260/2012 на Европейския парламент и на Съвета от 14 март 2012 година за определяне на технически и бизнес изисквания за кредитни преводи и директни дебити в евро и за изменение на Регламент (ЕО) № 924/2009 „стандарт ISO 20022 XML“ означава стандарт за изготвяне на електронни финансови съобщения, установен от Международната организация по стандартизация, с който се обхваща физическото представяне на дадена платежна операция в XML синтаксис в съответствие с бизнес правилата и насоките за прилагане на общи за Съюза схеми за платежни операции, попадащи в приложното поле на този регламент, поради което нарочните възражения, основани на горецитирания международен стандарт са неотносими към предмета на обжалване.

Основателни, според настоящия съдебен състав, са възраженията, заявени в частната жалба на ищцата досежно сумата от 400 лв. – депозит за допълнителна СТЕ, доколкото доказателственото искане касае установяване на неотносими към предмета на спора обстоятелства и в тази връзка не следва тези разноски да се възлагат в тежест на ищцата.

В обобщение на горните съображения, съдът в неговия решаващ състав намира, че ответното дружество е установило факта на реално заплащане на пълната сума, претендирана като адвокатско възнаграждение респ. недължима се явява присъдената сума от 400 лв. за депозит за СТЕ.

Относно размера на възнаграждението на ответника е заявено своевременно възражение за прекомерност, което не е разгледано от състава на СРС, но по повод на същото в частната жалба не са отправени оплаквания. Дори разгледано по същество предвид фактическата и правна сложност на делото, извършените процесуални действия, броя и цената на заявените искове, същото би било неоснователно.

По тези изложени съображения и с оглед крайния изход на спора, предвид частичното несъвпадане на крайните изводи на двете съдебни инстанции, настоящият съдебен състав следва да се произнесе по разноските за двете съдебни инстанции.

На основание чл. 78 ал. 1 от ГПК при този изход на спора на ищцата се следва припадащата се част от разноските, съобразно уважената част от исковете, която възлиза на сумата от 627, 81 лв. с еврова равностойност от 320, 99 евро – разноски пред СРС т.е. следва да се присъди сумата от още 114, 09лв. над сумата, присъдена с решението на СРС, поправено с определение от 21.07.2025 г./еврово изражение от 58, 33 евро/.

На основание чл. 78 ал.3 от ГПК на ответника се следва припадащата се част от разноските, съобразно отхвърлената сума на исковете, която възлиза на сумата от 4 804, ,32 лв. с еврова равностойност от 2 456, 41 евро – разноски пред СРС т.е с оглед основателността на частната жалба на въззивника – ответник по реда на чл. 248 ал.1 от ГПК и частичното несъвпадане на крайните изводи на двете инстанции се следва сумата от още 2037, 93 лв. /еврово изражение 1 041, 98 евро/.

На основание чл. 78 ал.6 от ГПК дължимата ДТ възлиза на сумата от 923, 68 лв. /472, 27 евро./ т.е. следва ответникът да бъде осъден да заплати ДТ в размер на още 25, 08 евро над сумата, присъдена с решението на СРС.

В рамките на настоящото производство въззивника –ищец е сторил изрично волеизявление, че не претендира разноски.

На въззивника – ответник с оглед крайния изход на спора в настоящото производство разноски не се следват.

На основание чл. 78 ал.6 от ГПК въззивникът ответник следва да бъде осъден да заплати по сметка на СГС ДТ в размер на 25, 56 евро – дължима ДТ, с оглед изхода на спора.

Предвид изложените съображения съдът