Определение № 60449 от 03.06.2021 г. на ВКС по гр. д. № 212/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Хидроенергийна компания“ АД, подадена чрез адв. Х. Х., против въззивно решение № 903945/01.10.2020 г., постановено по гр. д. № 299/2020 г. на Окръжен съд - Благоевград, в частта, с която след частична отмяна на решение № 6670/04.08.2017 г. по гр. д. № 75/2017 г. на Районен съд - Благоевград, „Хидроенергийна компания“ АД е осъдено да заплати на Н. И. Г. сумата 35 319,60 лева, представляваща неизплатено нетно трудово възнаграждение, дължимо за периода от 01.11.2014 г. до 08.11.2016 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от подаване на иска - 17.01.2017 г. до окончателното й изплащане; сумата 3658,69 лева, представляваща общ размер на лихвата за начислена върху неизплатените в пълен размер брутни трудови възнаграждения в общ размер на 35 319,60 лева, считано от датата на падежа на всяко неизплатено в пълен размер месечно брутно трудово възнаграждение - първо число на месеца, следващ месеца, за който се плаща трудовото възнаграждение, до подаване на иска - 17.01.2017 г.; сумата 2200,31 лева, представляваща обезщетение за неизползван платен годишен отпуск, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от подаване на иска - 17.01.2017 г. до окончателното изплащане и сумата 42,86 лева, представляваща лихва за забава върху обезщетението за неползван платен годишен отпуск, начислена от датата на дължимост – прекратяване на трудовото правоотношение до подаване на иска - 17.01.2017 г. В касационната жалба се релевират оплаквания за неправилност и необоснованост на решението в обжалваните части, иска се отмяната му и отхвърляне на предявените искове. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът се позовава на основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК – вероятна недопустимост и очевидна неправилност на решението, както и на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. „Следва ли въззивния съд да се произнесе по всички наведени с въззивната жалба оплаквания, касаещи правилността и допустимостта на първоинстанционното решение, както и да обсъди всички релевантни за спора факти?”; 2. „Допустимо ли е въззивния съд да не изпълни задължението си да изложи собствени мотиви по всички възражения, аргументи и доводи на въззивника, изложени във въззивната жалба, както и да не обсъди всички доказателства по делото във връзка с възраженията и доводите на въззивника, относими към правния спор?“; 3. „Допълнително трудово възнаграждение, което зависи от броя отработени часове от работника, е ли възможно да попадне в хипотезата на чл. 118, ал. 3 КТ?“; 4. „Допълнително трудово възнаграждение, което зависи от броя отработени часове от работника, може ли да се тълкува като едностранно увеличение на основното трудово възнаграждение по смисъла на чл.118, ал. 3 КТ?“; 5. „Може ли допълнително трудово възнаграждение по смисъла на чл. 15, ал 2 от Наредба за структурата и организацията на работната заплата, изплатено над основното трудово възнаграждение, да попадне в хипотезата на чл.118, ал. 3 КТ и да се приеме, че е налице едностранно увеличение на трудовото възнаграждение?“; 6. „Неизпълнението на указания за извършване на съдопроизводствени действия, дадени от ВКС при връщане на делото на въззивния съд за ново разглеждане, представлява ли съществено процесуално нарушение?“; 7. „Неправилно или неточно или непълно изпълнение на указания за извършване на съдопроизводствени действия, дадени от ВКС при връщане на делото на въззивния съд за ново разглеждане, представлява ли съществено процесуално нарушение?“; 8. „Когато в трудовия договор работникът и работодателят са уговорили основно месечно трудово възнаграждение, и впоследствие бъде сключено допълнително споразумение, с което се предоговори трудовото възнаграждение на основно и допълнително, които е уговорено да се изчисляват на база отработени часове в седмицата, респ. в месеца, и когато в рамките на няколко последователни месеци са изработени повече часове и са изплатени по-високи суми на работника, представлява ли това едностранно увеличение на основното трудовото възнаграждение на работника по смисъла на чл. 118, ал. 3 от Кодекса на труда?“; 9. „Приложима ли е разпоредбата на чл. 118, ал. 3 от Кодекса на труда, когато страните по трудовото правоотношение са уговорили основното и допълнителното възнаграждение да се изчисляват и изплащат на база отработени часове в седмицата?“; 10. „Заплащането на по-високо трудово възнаграждение за два или повече месеци може, ли да се приеме за едностранно увеличение на същото от работодателя по смисъла на чл. 118, ал. 3 от Кодекса на труда, при условие, че трудовото възнаграждение е уговорено да се заплаща на база отработени часове по определени часови ставки?“; 11. „Заплащането на по-високо трудово възнаграждение за два или повече месеци може ли да се приеме за едностранно увеличение на същото от работодателя по смисъла на чл. 118, ал. 3 от Кодекса на труда, при условие, че не са налице вписвания в трудовата книжка за увеличение на работната заплата на работника?“; 12. „Допълнително трудово възнаграждение, което зависи от броя отработени часове от работника, е ли възможно да попадне в хипотезата на чл. 118, ал. 3 КТ?“; 13. „Допълнително трудово възнаграждение, което зависи от броя отработени часове от работника, може ли да се тълкува като едностранно увеличение на основното трудово възнаграждение по смисъла на чл. 118, ал. 3 КТ?“ и 14. „Може ли допълнително трудово възнаграждение по смисъла на чл. 15, ал. 2 от Наредба за структурата и организацията на работната заплата, изплатено над основното трудово възнаграждение, да попадне в хипотезата на чл. 118, ал. 3 КТ и да се приеме, че е налице едностранно увеличение на трудовото възнаграждение?“. Сочи, че първият и вторият въпроси са решени в противоречие с приетото в решение № 443/25.10.2011 г. по гр. д. № 166/2011 г. на ВКС, IV г. о., решение № 123/28.05.2014 г. по гр. д. № 7750/2013 г. на ВКС, I г. о., решение № 93/27.10.2016 г. по т. д. № 1882/2015 г. на ВКС, I т. о., а третият, четвъртият и петият въпроси с решение № 762/22.11.2010 г. по гр. д. № 1412/2009 г. на ВКС, IV г. о., като поддържа, че въпросите от шести до четиринадесети са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Постъпил е писмен отговор от ответника по касационната жалба – Н. И. Г., подаден чрез адв. Е. Ц., в който излага съображения, че не са налице предпоставките за допускане до касационно обжалване, а по същество решението е правилно. Върховният касационен съд, състав на ІV гражданско отделение, за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от надлежна страна с правен интерес да обжалва постановения съдебен акт, срещу въззивно решение, което е с допустим предмет на касационно обжалване, поради което е процесуално допустима. Благоевградският окръжен съд се е произнесъл като въззивна инстанция по предявените от Н. И. Г. против „Хидроенергийна компания“ АД искове с правно основание чл. 128, т. 2 и чл. 224, ал. 1 КТ, след като с решение № 247/19 от 25.02.2020 г., постановено по гр. д. № 3200/2018 г. по описа на ВКС, III г. о. делото е върнато за ново разглеждане от друг въззивен състав със задължителни указания. Установено е, че по силата на трудов договор № 174 от 31.10.2011 г., сключен на основание чл. 68, ал. 1, т. 2 КТ – до завършване на определена работа, между „Хидроенергийна компания” АД и Н. И. Г. е възникнало трудово правоотношение, при договорено трудово възнаграждение от 530 лева на месец. Ищецът е назначен на длъжност „строителен електротехник“. Страните признават, че са били в трудови правоотношения за времето от 31.10.2011 г. до 08.11.2016 г. Тъй като в договора не е упоменато изрично какво точно представлява работата по чл. 68, ал. 1, т. 2 КТ, до завършването на която ще съществува, правоотношението има характер на безсрочен трудов договор. Посредством допълнително споразумение към трудовия договор, подписано от работодателя и работника на 01.09.2014 г. е договорено възнаграждение от 9,53 евро за всеки работен час при работната седмица с продължителност от 35 часа. Договорено е и допълнително възнаграждение от 11,92 евро за всеки допълнителен работен час от 36-ти до 43-ти работен час седмично и 14,30 евро за всеки допълнителен от 44-ти до 48-ми работен час седмично. Размерът на платения годишен отпуск е променен, като е отразено, че на основание чл. 155 КТ се полагат 20 дни основен платен годишен отпуск, а на основание чл. 156, ал. 2 КТ още пет работни дни платен годишен отпуск или общо 25 работни дни платен годишен отпуск. Съгласно чл. 15, т. 1 от споразумението работодателят изплаща всеки месец трудовото възнаграждение на работника. Въззивният съд е приел, че възражението на „Хидроенергийна компания” АД, че споразумението има ограничено темпорално действие и същото е било приложимо единствено за период, в който Н. И. Г. е бил командирован на обект във Франция е неоснователно. Посочил е, че действително, споразумението е подписано на френски език, но в него никъде не е посочено, че действието му е ограничено в определен времеви интервал или до настъпването на конкретни обстоятелства и не е представено по делото последващо съглашение, което да отменя действието му. Със споразумение № 19 от 08.11.2016 г., сключено на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ, страните са прекратили трудовото правоотношение по взаимно съгласие. По първия иск за неизплатено трудово възнаграждение за периода от 01.11.2014 г. до 08.11.2016 г., въззивният съд е посочил, че разпоредбата на чл. 118, ал. 3 КТ допуска възможност за едностранно увеличение на трудовото възнаграждение от страна на работодателя, без да е необходима писмена форма за действителност, което изменение на условия от трудовия договор е изключение от общото изискване на чл. 62, ал. 1 и чл. 119, ал. 1 КТ за писмена форма при сключване и изменение на трудови договори, тъй като увеличението на трудовото възнаграждение е едностранно волеизявление на работодателя, което облагодетелства работника. Доказателство за волеизявлението по чл. 118, ал. 3 КТ представляват и едностранно съставени документи като заповеди, вписвания в трудовата книжка, ведомости или други издадени от работодателя удостоверителни документи за трудовото възнаграждение. След достигане до другата страна в трудовото правоотношение или с удостоверяването му от работодателя, изявлението за едностранно увеличение на трудовото възнаграждение е неоттегляемо. В трудовата книжка работодателят е вписвал промени в размера на трудовото възнаграждение на ищеца, както следва: на 09.10.2012 г. е отразен размер на трудовото възнаграждение от 3227 лева, на 01.12.2012 г. – 2000 лева, на 01.01.2013 г. и 01.06.2013 г. – 2200 лева, на 18.06.2013 г. – 3227 лева, на 01.01.2014 г. – 2500 лева, на 02.06.2014 г. – 540 лева, на 03.09.2014 г. – 4400 лева, на 23.11.2014 г. и 01.05.2014 г. – 2500 лева, на 01.07.2015 г. – 2600 лева, на 27.07.2015 г. – 540 лева и на 01.12.2015 г. – 2600 лева. По повод тези вписания не са сключвани допълнителни споразумения между работодател и работник, поради което въззивният съд е приел, че онези от тях, които сочат на намаляване размера на трудовото възнаграждение, не могат да породят действие и не би следвало да окажат ефект върху размера на месечния трудов доход. В изпълнение указанията на ВКС, при новото разглеждане на делото е назначена съдебно-счетоводна експертиза. Допусната е и допълнителна съдебно-счетоводно експертиза. От допълнителната съдебно-счетоводна експертиза е установено, че съгласно ведомостта за месец декември 2014 г. ищецът е получил 4880 лева брутна работна заплата. Пояснено е, че всъщност удръжки от тази сума не са правени за данък общ доход и за осигурителни вноски, а същата е получена изцяло от работника, като част от нея е заплатена под формата на предварително платен аванс, а друга част като „сума за получаване”. Подобно е положението и с ведомостите за януари и февруари 2015 г. Според вещото лице във ведомостта на месец януари 2015 г. е разписано, че ищецът е получил 5440 лева брутна работна заплата. Пояснено е, че всъщност удръжки от тази сума не са правени за данък общ доход и за осигурителни вноски, а същата е получена изцяло от работника, като част от нея е заплатена под формата на предварително платен аванс, а друга част като „сума за получаване”. Във ведомостта за месец февруари 2015 г. е разписано, че ищецът е получил 5693 лева брутна работна заплата, като отново е пояснено, че всъщност удръжки от тази сума не са правени за данък общ доход и за осигурителни вноски, а същата е получена изцяло от работника – част от нея е заплатена под формата на предварително платен аванс, а друга част като „сума за получаване". Макар, че вещото лице да е посочило, че сумите от 4880 лева, 5440 лева и 5693 лева са брутно трудово възнаграждение, същите всъщност представляват нетно такова. Това е така, понеже самият експерт е уточнил, че удръжките върху тези суми представляват изплатен аванс на работника, както и че сумите от 4880 лева, 5440 лева и 5693 лева са изплатени в пълен размер на Н. И. Г.. Във ведомостите не е отразено, че възнаграждението на ищеца се изчислява на база отработени часове. Въззивният съд е посочил, че в съдебното заседание, вещото лице пояснява, че след проведен разговор със служители на ответника, последните обяснили, че при образуване на размера на трудовото възнаграждение на ищеца първите 140 отработени часове в месеца се умножавали по 9.53 евро, следващите 32 часа - по 11.92 евро и останалите отработени часове по 14.30 евро. Тоест според служителите на ответника в периода декември 2014 - февруари 2015 г., ищецът е работил по над 172 часа седмично. Между страните не е постигнато съгласие за подобно изчисляване в споразумението от 01.09.2014 г., където е регламентирана схема за седмично изчисляване на възнаграждението, а не за месечно такова. При тези данни въззивният съд е приел, че изплатените възнаграждения за месеците декември 2014 г. /4880 лева/, януари 2015 г. /5440 лева/ и февруари 2015 г. /5693 лева/ представляват едностранно изменение, чрез увеличаване на основното трудово възнаграждение. Съдът се е позовал на представеното удостоверение от НАП и съдържащата се към него справка, че дружеството е подавало информация в НАП, според която по отношение на законоустановеното работно време за целия процесен период е било 8 часа дневно, като за месец декември 2014 г.работно време са отработени – 160 часа, за месец януари 2015 г. – 168 часа, а за месец февруари 2015 г. – 160 часа. Установено е от допълнителната експертиза че, за времето от месец ноември 2014 г. включително до месец ноември 2016 г. /и по-конкретно до 08.11.2016 г., когато е прекратено трудовото правоотношение/, неизплатеният размер на трудовите възнаграждения възлиза на 39 047,46 лева. Брутният размер на трудовото възнаграждение за ноември 2014 г. е 4400 лева, а нетният 3681.36 лева; брутният размер на трудовото възнаграждение за декември 2014 г. е 5731,82 лева, а нетният 4880 лева; брутният размер на трудовото възнаграждение за януари 2015 г. е 6379,84 лева, а нетният 5440 лева; брутният размер на трудовото възнаграждение за февруари 2015 г. и за всеки следващ месец до края на процесния период (като са отчетени периодите, в които е ползван неплатен отпуск и отпуск поради болест) е 6600,96 лева, а нетният 5639 лева. Въззивният съд е приел, че са налице доказателства за неплащане на възнаграждение в по-голям размер от претендирания, но на ищеца се следва неплатено нетно трудово възнаграждение в пълния претендиран размер 35 319,60 лева. Поради основателността на иска по чл. 128, т. 2 КТ, съдът е приел, че е основателна и исковата претенция по чл. 86 33Д за присъждане на законна лихва върху тази сума от изпадането в забава на длъжника до предявяване на исковата претенция, считано от началото на месеца, следващ месеца, за който същото е дължимо. Въззивният съд е приел, че твърдението на „Хидроенергийна компания” АД, че дължимото трудово възнаграждение се заплаща от 20-то до 25-то число на месеца, следващ месеца, през който служителят е изпълнявал трудовите си задължения е неоснователно. Посочил е, че съгласно чл. 20 от Правилника за вътрешния трудов ред в „Хидроенергийна компания“, изготвен на основание чл. 181 КТ дължимото трудово възнаграждение се заплаща от 20-то до 25-то число на месеца, следващ месеца, за които служителят е изпълнявал трудовите си задължения. В същото време обаче не са представени доказателства, че ищецът Н. И. Г. е информиран за съществуването и съдържанието на правилника и че същият се е съгласил с разписаното в него. Подобно отлагане на плащането на работната заплата липсва и в подписаното на 01.09.2014 г. между страните допълнително споразумение, като в т. 15.1. от споразумението изрично е записано, че работодателят е длъжен да изплаща всеки месец трудовото възнаграждение на служителя, като липсва текст, според който заплащането да става през следващия месец. Въззивният съд е посочил, че в случая е приложима нормата на чл. 270, ал. 2 КТ и че, ако работодателят не изплати трудовото възнаграждение или част от него до края на всеки месец, изпада в забава. Съдът е кредитирал допълнителната експертиза по в. гр. д. № 994/2017 г. в частта, която посочва какъв е размерът на законната лихва. Според заключението на експертизата размерът на законната лихва върху трудовото възнаграждение, начислена до датата на подаване на иска, възлиза на 3949,66 лева. Тъй като след изменението на иска ищецът е претендирал сума в по-малък размер 3658,69 лева, ответникът следва да бъде осъден да заплати по-малката измежду двете стойности. По иска за обезщетение за неизползван платен годишен отпуск, въззивният съд е посочил, че доказването на времето през което работникът е ползвал платен годишен отпуск, е в тежест на работодателя и е допустимо с всички доказателствени средства. Приел е, че неползваният платен годишен отпуск за процесния период е седем дни. Посочил е, че изготвената при разглеждането на делото пред друг състав на Окръжен съд - Благоевград съдебно-счетоводна експертиза се базира на подадените от работодателя „Хидроенергийна компания” АД справки в НАП. Заключението на експертизата кореспондира и с другите събрани по делото доказателства, в това число ведомостите и присъствените таблици. От показанията на разпитаните пред първата инстанция свидетелите е установено, че при работодателя практиката е била да се ползва отпуск и без да се подава молба. Обезщетението за неизползваният отпуск следва да се определи на база начисленото среднодневно брутно трудово възнаграждение за последния календарен месец, предхождащ ползването на отпуска, през който месец работникът или служителят е отработил най-малко 10 работни дни. Последният календарен месец, през който ищецът е отработил най-малко 10 работни дни при работодателя е октомври 2016 г. През този месец, видно от приетите по делото съдебно-счетоводни експертизи, размерът брутното трудово възнаграждение е 6600,96 лева, а работните дни през месеца са 21. За всеки работен ден на ищеца се е полагало възнаграждение в размер на 314,33 лева. Следователно дължимото обезщетение за неизползвания платен годишен отпуск за 7 дни е в размер на 2200,31 лева и съдът е отменил първоинстанционното решение в частта за разликата над присъдените 628,56 лева до дължимите 2200,31 лева. Върху тази сума се дължи и законна лихва от датата на подаване на исковата молба до погасяване на дълга. Възражението на работодателя, според което мораторна лихва не се дължи, понеже не е била отправена показа за заплащане на обезщетението е неоснователно. Въззивният съд е посочил, че в настоящия случай трудовото правоотношение е прекратено по взаимно съгласие на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ на 08.11.2016 г. С молба от 03.10.2016 г., обективираща волята на Н. И. Г. да прекрати трудовото правоотношение с работодателя е отправена и претенция за изплащане на обезщетение по чл. 224 КТ,която е достигнала до знанието на работодателя. Въззивният съд е приел, че ответното дружество дължи на ищеца лихва върху размера на обезщетението по чл. 224 КТ в размер на 2200,31 лева, която лихва се начислява за времето от деня следващ прекратяването на трудовия договор /09.11.2016 г./ до подаване на исковата молба в съда - 17.01.2017 г., която изчислена с електронен калкулатор, възлиза на 42,86 лева. Допускането на касационното обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК – да е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС, да е решен в противоречие с актовете на КС на РБ или на Съда на ЕС, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Атакуваното въззивно решение е валидно и допустимо. Не са налице бланкетно поддържаните основания по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК – вероятна недопустимост и очевидна неправилност. Касаторът отъждествява очевидната неправилност с неправилността по чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК, която е основание за отмяна на въззивното решение. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касация, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда "prima facie" - без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Доколкото решението "очевидно" съдържа в себе си субективен елемент /очевидното за едни може да не е очевидно за други/, разграничението между очевидната неправилност и неправилността на съдебния акт следва да бъде направено и въз основа на обективни критерии. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен "contra legem" до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл. Няма да бъде налице очевидна неправилност, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, както и когато актът е постановен в противоречие с практика на ВКС, включително с тълкувателни решения и постановления на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз /в тези случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2, във вр. с чл. 280, ал.1 ГПК/. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, постановен "extra legem", т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма. Неправилното решаване от съда обаче на спорни въпроси относно приложимия закон, относно действието на правните норми във времето и др., няма да обоснове очевидна неправилност и ще предпостави необходимостта от формулирането на въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК при наличието на допълнителните селективни критерии по чл. 280, ал. 1, т. т. 1-3 ГПК. Като очевидно неправилен по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, следва да бъде квалифициран и въззивният съдебен акт, постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл. 280, ал. 1, т. т. 1 – 3 ГПК. В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Не е налице основание за допускане на касационното обжалване по формулираните въпроси. Поставените първи и втори въпроси са обусловили решаващата воля на съда и отговарят на общото основание за допускане на касационното обжалване, но действията на въззивния съд са в съответствие с трайно установената съдебна практика на ВКС по чл. 290 ГПК /включително и цитираните от касатора съдебни решения/ относно задължението на въззивния съд да обсъди всички събрани по делото доказателства заедно и поотделно, както и да отговори на всички доводи и възражения на страните. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е обсъдил в мотивите на решението си събраните доказателства, както и тяхната доказателствена стойност относно подлежащите на доказване факти, съобразно дадената правна квалификация на претендираните права. Несъгласието на касатора с крайните изводи на съда не може да послужи като основание за допускане на касационно обжалване, тъй като се касае за въпроси по същество и въззивният съд се е произнесъл обосновано. Поставените трети и четвърти въпроси са изцяло неотносими, тъй като въззивният съд не е приел, че допълнително трудово възнаграждение, което зависи от броя отработени часове от работника попада в хипотезата на чл. 118, ал. 3 КТ и се тълкува като едностранно увеличение на основното трудово възнаграждение. Въззивният съд не се е произнасял в решението и по така поставения шести въпрос, с който се пита може ли допълнително трудово възнаграждение по смисъла на чл. 15, ал. 2 от Наредба за структурата и организацията на работната заплата, изплатено над основното трудово възнаграждение, да попадне в хипотезата на чл. 118, ал. 3 КТ и да се приеме, че е налице едностранно увеличение на трудовото възнаграждение. Посоченото от касатора решение № 762/22.11.2010 г. по гр. д. № 1412/2009 г. на ВКС, IV г. о. е неотносимо, тъй като касае допълнително материално стимулиране, каквото по делото не е претендирано. Поставените шести и седми въпроси не могат да послужат за основание за допускане на касационното обжалване. Въпросите за правомощията и обема на дейността на въззивния съд при новото разглеждане на делото са общо формулирани, без да са свързани с конкретните правни изводи на въззивния съд. В настоящия случай въззивният съд се е съобразил с константната практика на ВКС, обективирана в решение № 195 от 04.07.2012 г. по гр. д. № 632/2011 г. на ВКС, І г. о., решение № 294 от 18.107.2013 г. по гр. д. № 1276/2012 г. на ВКС, ІV г. о. и др. и съгласно нормата на чл. 294, ал. 1, изр. 2 ГПК са зачетени указанията на ВКС в отменителното решение. Останалите поставени въпроси осми, девети, десети, единадесети, дванадесети, тринадесети и четиринадесети не отговарят на общото основание за допускане на касационното обжалване, доколкото въззивният съд не се е произнесъл в сочения от касатора смисъл. За да уважи предявения иск за заплащане трудово възнаграждение по чл. 128, т. 2 КТ, въззивният съд е съобразил посочения от вещото лице размер на трудовото възнаграждение по месеци за процесния период, съгласно данните в представеното удостоверение от НАП. Това са подадените от работодателя данни за изплатено месечното възнаграждение на работника за процесния период. Брутният размер на трудовото възнаграждение за ноември 2014 г. е 4400 лева, а нетният 3681,36 лева, брутният размер на трудовото възнаграждение за декември 2014 г. е 5731,82 лева, а нетният 4880 лева, брутният размер на трудовото възнаграждение за януари 2015 г. е 6379,84 лева, а нетният 5440 лева, брутният размер на трудовото възнаграждение за февруари 2015 г. и за всеки следващ месец до края на процесния период (като са отчетени периодите, в които е ползван неплатен отпуск и отпуск поради болест) е 6600,96 лева, а нетният 5639 лева. По въпросите не се разкрива и бланкетно посоченото основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Касаторът не е обосновал какво е значението на поставените въпроси за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Следва да се има предвид, че точното прилагане на закона, е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика, както и при необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна съдебна практика, каквато касаторът не сочи, а развитие на правото е налице, когато произнасянето по съществен материалноправен или процесуалноправен въпрос е наложено от непълнота на закона или е свързано с тълкуването му, което ще доведе до отстраняване на неяснота в правната норма, каквито данни в случая липсват. Предвид изложените съображения не са налице основания за допускане на касационна проверка на решението. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.