Определение № 3352 от 25.06.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1043/2025 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищеца по делото А. Г. Д., подадена чрез процесуалния му пълномощник адв. А. Т. срещу решение № 119/09.01.2025 г., постановено по възз. гр. дело № 8540/2024 г. на Софийския градски съд (СГС). С обжалваното въззивно решение е отменено в обжалваната осъдителна част първоинстанционното решение № 8347/08.05.2024 г. по гр. дело № 67353/2023 г. на Софийския районен съд (СРС) и е отхвърлен предявеният от жалбоподателя срещу Софийския апелативен съд (САС) иск с правно основание чл. 128, т. 2 от КТ за заплащане на сумата 26 224.10 лв., претендирана като незаплатено трудово възнаграждение за периода 01.01.2021 г. – 30.11.2023 г., формирано от разликата между полученото от касатора-ищец трудово възнаграждение и това, което би следвало да получи съобразно индексация на възнаграждението му, съгласно решения на Висшия съдебен съвет (ВСС) за индексиране на основните трудови възнаграждения и парите за ранг на магистратите и съдебните служители за 2021 г., 2022 г. и 2023 г., ведно със законната лихва върху горепосочената сума, считано от 06.12.2023 г. до окончателното й заплащане. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в законоустановения срок от процесуално легитимирана за това страна срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се излагат оплаквания и доводи за неправилност на същото, поради допуснати процесуалния нарушения, нарушения на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателя-ищец, също чрез адв. Т., като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните материалноправни въпроси: 1) дали законовото правило на чл. 123 от КТ е приложимо при прехвърляне на служители от една съдебна администрация към друга, какъвто е и конкретният случай; 2) дали правилото на чл. 123, ал. 2 от КТ изисква работната заплата при работодателя-правоприемник да се формира по същия начин, по който би се формирала при работодателя-прехвърлител, т.е. – дали не само номиналният размер, но и правилата и начинът за определяне на трудовото възнаграждение, които безспорно са част от трудовото правоотношение с първия работодател, се прехвърлят и в трудовото правоотношение с втория работодател, и ако се приеме, че това не е така, както е сторил въззивният съд, не е ли това нарушение на чл. 123, ал. 2 от КТ, доколкото задълженията на работодателя-приобретател (не само по отношение на размера, но и нарастването на възнаграждението в бъдеще) ще бъдат задължения в по-малък обем; 3) в правото си ли е работодателят едностранно и без съгласието на служителя, само чрез преместване по чл. 343, ал. 2 от ЗСВ да промени дължимото от него трудово възнаграждение така, че същото да бъде различно както от обявеното в конкурса по чл. 107 от КТ, така и от уговореното между страните в споразумението по същата норма; 4) дали съдебен служител, който при последните три атестирания не е получил оценка „слаб“ или „задоволителен“, има право на увеличение на заплатата; и 5) дали е налице дискриминация, когато прехвърленият служител е лишен от право на увеличение на заплата, независимо че през последните три години не е получавал оценка „задоволителен“ или „слаб“. От страна на жалбоподателя се навежда допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като се сочи, че процесуалният му пълномощник не открил задължителна практика на ВКС по тези въпроси, поради което счита, че допускането на касационното обжалване е „в интерес“ на точното прилагане на закона, както и на развитието на правото. Жалбоподателят навежда и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. Ответният САС, в отговора на касационната жалба, чрез представителя си по закон – председателя на съда съдия Д. Д., излага съображения, че не са налице наведените от касатора основания за допускане на касационното обжалване, както и доводи за неоснователност на жалбата. За да постанови обжалваното въззивно решение, чрез препращане по реда на чл. 272 от ГПК към мотивите на първоинстанционното решение относно фактическата обстановка, СГС е приел за установени по делото следните релевантни обстоятелства: Ищецът се е намирал в трудово правоотношение с Върховния касационен съд (ВКС), по силата на трудов договор от 01.06.2007 г., като въз основа на сключено допълнително споразумение, считано от 2016 г., е заемал длъжността „началник отдел – стопанисване сградата на съдебната палата – гр. София“. Считано от 15.07.2020 г., всички служители, работещи по трудови правоотношения в този отдел, включително заеманата от ищеца длъжност „началник отдел – управление на собствеността“, са били прехвърлени от ВКС при ответния САС, въз основа на решение от 30.04.2020 г. на Пленума на ВСС, с което е отнето стопанисването на недвижимия имот – сградата на съдебната палата, от председателя на ВКС и е възложено на председателя на ответния САС. С ежегодни решения на ВСС основните трудови възнаграждения и парите за ранг на магистратите и съдебните служители в съдебната система са увеличени (индексирани), както следва: с 10 %, считано от 01.01.2021 г.; с 10 %, считано от 01.01.2022 г.; с 15 %, считано от 01.04.2023 г. Съгласно решение от 16.12.2020 г. на Комисия „Съдебна администрация“ към Съдийската колегия на ВСС, на основание § 1 от ПЗР на Правилата за прилагане на Класификатора на длъжностите в администрацията на съдилищата (ППКДАС), възнагражденията на прехвърлените служители от ВКС към ответния САС не следва да се индексират до изравняването им с тези на сходни или същите длъжности за съответната група, съгласно Класификатора. На това основание не е индексирано основното трудово възнаграждение и парите за ранг на ищеца през 2021 г., 2022 г. и 2023 г. При така установените и безспорни релевантни обстоятелства по делото, въззивният съд е приел от правна страна следното: Съгласно чл. 387 от ЗСВ, ВСС организира управлението на имуществото на съдебната власт, като за целта е предвидена и възможността да възлага стопанисването му на административните ръководители на органите на съдебната власт. Възлагането за стопанисване на отделен имот е правомощие на ВСС, което той упражнява при условията на оперативна самостоятелност, като преценката на кого да бъде възложено стопанисването на даден имот е въпрос по целесъобразност. Стопанисването включва задължение за поддържане на предоставените имоти, поради което Съдийската колегия към ВСС, в качеството си на компетентен към онзи момент орган, е взела решение за съкращаване на щата на ВКС по отношение на длъжностите, чието предназначение е извършване на възложеното до този момент стопанисване на сградата на съдебната палата в гр. София, и за разширяване на щатното разписание на ответния САС с длъжности, които да обслужват дейността по стопанисване на имота. Въззивният съд е приел и че в случая е налице хипотезата на чл. 343, ал. 2 от ЗСВ, както и че източникът, от който е възникнало трудовото правоотношение с ищеца не е прекратеният трудов договор, а конкурсът. За този свой извод съдът е изложил съображения, че сключването на трудовия договор, когато трудовото правоотношение е възникнало от конкурс, е в изпълнение на чл. 107 от КТ, визиращ сключването на споразумение преди постъпването на работа, в което се уговаря размерът на трудовото възнаграждение, като в него могат да се уговарят и други условия по трудовото правоотношение, но не трудовият договор е основание за възникване на трудовото правоотношение. Затова в рамките на съществуващото такова, възникнало от конкурса, законодателят с чл. 343, ал. 2 от ЗСВ е дал възможност то да се изменя, като съдебните служители да могат да се назначават на друга длъжност в рамките на една администрация към орган по чл. 340, ал. 1 от ЗСВ, както и да се преместват в администрациите на тези органи, без конкурс. При преместването им не се прекратява трудовото правоотношение, възникнало от конкурса, тъй като именно наличието му позволява да се преместят без конкурс или по силата на закона се дава възможност трудовото правоотношение да се измени, като продължи да съществува с друг работодател, тъй като отделните органи по чл. 340, ал. 1 от ЗСВ са самостоятелни юридически лица. По така изложените съображения СГС е приел, че по силата на ЗСВ е предвидена възможността за запазване на трудовото правоотношение при смяна на работодателя, така, както е предвидено и по чл. 123 от КТ. В този смисъл, предвид императивния характер на нормите на ЗСВ за основанието за възникване на трудовото правоотношение със съдебните служители, въззивният съд е приел, че е прекратено единствено правоотношението с конкретния работодател за длъжността, която ищецът е заемал при него, поради преместването му по чл. 343, ал. 2 от ЗСВ. Приел е и че изменението на трудовото правоотношение чрез преместване на съдебен служител в друг орган на съдебната власт, води до изменение на работодателя, на конкретното място за полагане на труд, в някои случаи и длъжността, но същевременно обаче се запазват придобитите към този момент ранг, трудов стаж, определени точки от проведени атестации и трудово възнаграждение. Въззивният съд е намерил, че в случая е налице именно тази хипотеза, тъй като считано от 15.07.2020 г. ищецът е преназначен на същата длъжност, но в друг орган на съдебната власт, при което се запазва възникналото трудово правоотношение в системата на съдебната власт, но се изменя едната страна в лицето на работодателя. В тази връзка СГС е споделил извода на СРС, че ищецът не продължава да е в трудово правоотношение с ВКС, тъй като щатът за заеманата от него длъжност е съкратен във ВКС, но въззивният съд е приел, че не е налице хипотезата на чл. 123, ал. 1, т. 7 от КТ, доколкото решението на ВСС не поражда като правни последици прехвърляне на имущество, а засяга само възлагането на стопанисването (управлението) на такова имущество, и доколкото заеманата от ищеца длъжност във ВКС е била съкратена, като е бил приложен специален ред по ЗСВ за преназначаването му в друг орган на съдебната власт, а именно – трудовото правоотношение с ищеца е променено в специалната хипотеза на чл. 343, ал. 2 от ЗСВ. На следващо място въззивният съд е изложил алтернативни съображения – дори да се приеме, че в случая е налице хипотезата на чл. 123, ал. 1, т. 7 от КТ, каквито са доводите на ищеца. В тази връзка съдът е посочил, че съгласно чл. 118, ал. 1 от КТ страните по трудовото правоотношение не могат да променят едностранно съдържанието му, освен в случаите и по реда, установени в закона, като един от тези случаи е именно хипотезата на чл. 123 от КТ. Приел е също, че макар съгласно чл. 123, ал. 2 от КТ съдържанието на трудовото правоотношение да се запазва и при новия работодател, то това не означава, че промяната на работодателя не води до промяна на правното положение на служителя, доколкото всеки работодател е длъжен да създаде свои правила, като правилник за вътрешния трудов ред, вътрешни правила за работната заплата, правила за здравословни и безопасни условия на труд и др., които актове са задължителни за всички работници и служители, включително и за тези, които преминават при работодателя в резултат на прехвърляне на дейността. С оглед това СГС е намерил, че дори да се приеме, че съкращаването на длъжността на ищеца при ВКС и разкриването й при ответния САС е в резултат на прехвърляне на дейност от един орган на съдебната власт на друг, това не променя извода, че е налице изменение на трудовото правоотношение на ищеца чрез замяната на работодателя, като от момента на преназначаването на ищеца в САС, за него са приложими условията на труд в този орган на съдебната власт, включително и правата му във връзка с определянето на трудовото възнаграждение занапред, предвид и нормативно определения им характер. Като се е позовал на решение № 218/20.11.2017 г. по гр. д. № 4618/2016 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, въззивният съд е приел, че издаденият от ВСС, съгласно чл. 341 от ЗСВ, Класификатор на длъжностите в администрацията на съдилищата (КДАС) и Правилата за прилагане на КДАС, с който се определят наименованията на длъжностите, минималната образователна степен и други изисквания за съответната длъжност, възнаграждението за длъжността, ранга за длъжността и възнаграждението за ранг, включително и тази част, която се отнася за действието му спрямо правоотношенията на заварените служители и бъдещите служители, е подзаконов нормативен акт. Съдът е посочил, че съгласно чл. 4 от ППКДАС, длъжностите в администрацията се разпределят в групи, като администрацията на ВКС и ВАС е обособена в отделна група, а администрациите на апелативните съдилища са в първа група, предвид което е приел, че възнаграждението за заеманата от ищеца длъжност в администрацията на САС следва да се определя в диапазона на колони 7 и 8 от КДАС, а не по колони 5 и 6, които са предвидени за служителите на ВКС и ВАС. Приел и че от момента на промяната (15.07.2020 г.), приложими за определянето на възнаграждението на ищеца са само и единствено параметрите на възнагражденията за осъществяване на дейност в орган на съдебната власт от първа група. Съдът е изложил и съображения, че след като ищецът не е служител на ВКС, то няма основание възнаграждението за заеманата от него длъжност в администрацията на САС да се определя в рамките на колони 5 и 6 от КДСА, тъй като същите са предвидени единствено за служителите на ВКС и ВАС. Поради това СГС отново е намерил, че СРС правилно е стигнал до извода, че ищецът не е служител на ВКС, а на ответния САС, но неправилно е приел, че възнаграждението му следва да се определи като на служител във ВКС. Въззивният съд е приел и че след като от 15.07.2020 г. ищецът е служител в администрацията на ответния САС, то съгласно КДАС, трудовото му възнаграждение следва да се индексира съобразно длъжността, която е заемал при ответника, който попада в съдилищата от първа група – в диапазона на колони 7 и 8 от КДАС, със съответния ранг. Съдът е изтъкнал, че това не означава, че трудовото възнаграждение на ищеца не се е запазило такова, каквото е било при първоначалния работодател към 15.07.2020 г., а напротив – по делото е установено, че то е запазило своя размер, но считано от тази дата същото е подлежало на индексация по други правила – тези, които важат за съдилищата от първа група, като постепенно е приведено в съответствие с трудовите възнаграждения, които получават останалите служители на ответния САС за изпълнението на същата длъжност. В обобщение, като е посочил, че съгласно чл. 7, основните месечни заплати в КДСА се определят от съответния административен ръководител в диапазона „от – до“, то при измененията на Класификатора, индексирането на трудовото възнаграждение на ищеца е извършено законосъобразно – при съблюдаване на утвърдените размери в диапазона на колони 7 и 8 от същия. СГС е посочил, че не споделя и извода на СРС за дискриминационно отношение, като е приел, че напротив – взето е решение ищецът да запази трудовото си възнаграждение в получавания до момента размер, а то е било по-високо в сравнение с получаваното от останалите служители на ответния САС, заемащи сходни длъжности. В заключение, по така изложените съображения въззивният съд е достигнал и до крайния си извод, че предявеният иск следва да бъде отхвърлен. По наведените от страна на жалбоподателя основания за допускане на касационното обжалване съдът намира следното: Съгласно задължителните указания по тълкуването и приложението на чл. 280, ал. 1 от ГПК, дадени с т. 1 от тълкувателно решение (ТР) № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение и представляващ общо основание за допускане на касационното обжалване, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. ВКС не е задължен и е недопустимо да го извежда от изложението към касационната жалба, като може само да го уточни и конкретизира. ВКС не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността или недопустимостта на обжалваното въззивно решение. Съгласно разясненията, дадени в мотивите към това тълкувателно решение, допускането на касационното обжалване се предпоставя от мотивирано и ясно изложение от страна на касатора на едно или повече общи (чл. 280, ал. 1 от ГПК) и допълнителни (т.т. 1-3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК) основания за допускане на касационното обжалване, както и от обективното наличие на тези основания, които са различни от касационните основания (основанията за касационно обжалване) по чл. 281 от ГПК. Оплакванията за неправилност на въззивното решение представляват основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК, а не общи основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК – материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, по който се е произнесъл въззивният съд с обжалваното решение. Правният въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на въззивния съд, но не и за правилността на обжалвания съдебен акт. ВКС, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби в производството по чл. 288 от ГПК, се произнася дали соченият от касатора правен въпрос е от значение за изхода по конкретното дело и дали е обусловил правните изводи на въззивния съд по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Съгласно задължителните указания по тълкуването и приложението на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, дадени с т. 4 от ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени; точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите. В случая формулираните от страна на касатора правни въпроси не отговарят на горните изисквания и не осъществяват както общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК, така и допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Въззивният съд по никакъв начин не е обсъждал при излагане на правните си изводи по спора, какви оценки е получавал касаторът-ищец при атестирането му в качеството му на съдебен служител през процесния период, респ. – дали след като не е получавал оценка „задоволителен“ или „слаб“, той има право на увеличение на заплатата, нито дали той е „лишен“ от такова право и дали вследствие на това е налице дискриминация, каквато е постановката на последните два материалноправни въпроса в изложението към касационната жалба. В исковата си молба по делото ищецът не е и навел такива твърдения и доводи за дискриминационно отношение към него, като основание на иска си. Доводи за обратното, – че при допускане индексиране на възнаграждението на ищеца би се стигнало до нарушение на принципа за недопускане на дискриминация, са наведени от насрещната страна по делото, и именно при обсъждането на тези доводи на ответника първоинстанционният съд е достигнал до изводи, че неприлагането на индексацията би поставило ищеца в по-неблагоприятно положение спрямо останалите служители в съдебната система, което „може да се тълкува“ като дискриминационно отношение. Въззивният съд не е споделил тези изводи на първата инстанция по съображения, че при преназначаването по реда на чл. 343, ал. 2 от ЗСВ на ищеца от ВКС при ответния САС, размерът на трудовото му възнаграждение е бил запазен, а то е било по-високо в сравнение с получаваното от останалите служители на САС, заемащи сходни длъжности; т.е. – както вече беше посочено, без в тази връзка въззивната инстанция да е обсъждала оценките при атестирането на ищеца. Поради това четвъртият и петият правен въпрос в изложението на касатора, в чиято основа стоят тези оценки, не са обуславящи правните изводи на СГС в обжалваното въззивно решение и са без значение за изхода на материалноправния спор по делото, респ. – и не съставляват основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване. По аналогични съображения касационното обжалване не следва да се допуска и по третия материалноправен въпрос. По делото е установено, че преназначаването по реда на чл. 343, ал. 2 от ЗСВ на ищеца от ВКС при ответния САС е станало по решение на ВСС (кадровия орган в съдебната система), поради което в решението си въззивният съд не е обсъждал такова „право на работодателя“ (нито на предходния – ВКС, нито на настоящия – ответния САС), каквото е визирано във въпроса. По делото е установено също, че при преназначаването на ищеца трудовото му възнаграждение е било запазено по размер, а не е било променено, както също некоректно се сочи във въпроса. Въззивният съд не е обсъждал и последната част от същия, тъй като не е съпоставял трудовото възнаграждение на ищеца към момента на преназначаването му, нито с „обявеното в конкурса по чл. 107 от КТ“, нито с „уговореното между страните в споразумението по същата норма“, нито пък е установявал разлика между тях, каквато се сочи в текста на третия правен въпрос. Следователно този въпрос, също стои извън предмета на делото, не е обуславящ правните изводи на въззивния съд и е без значение за крайния резултат по материалния спор между страните. Макар и включени в предмета на спора чрез наведените правни доводи на жалбоподателя-ищец и обуславящи част от правните изводи на въззивния съд, първите два материалноправни въпроса в изложението – такива по тълкуването и приложението на чл. 123 от КТ, също не удовлетворяват общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК. Това е така, защото макар и да е приел, че нормата на чл. 343, ал. 2 от ЗСВ е специална по отношение на нормите на чл. 123 от КТ, както и че в случая не е налице хипотезата на чл. 123, ал. 1, т. 7 от ГПК, въззивният съд е приел, че възможността за запазване на трудовото правоотношение при смяна на работодателя по чл. 343, ал. 2 от ЗСВ е такава, както това е предвидено и по чл. 123 от КТ, т.е. че хипотезите са подобни. Освен това, СГС е изложил съображения, че дори да се приеме, че в случая е налице хипотезата на чл. 123, ал. 1, т. 7 от КТ, и макар съгласно чл. 123, ал. 2 от КТ съдържанието на трудовото правоотношение да се запазва и при новия работодател, то това не означава, че промяната на работодателя не води до промяна на правното положение на служителя, доколкото всеки работодател е длъжен да създаде свои правила, като правилник за вътрешния трудов ред, вътрешни правила за работната заплата, правила за здравословни и безопасни условия на труд и др., които актове са задължителни за всички работници и служители, включително и за тези, които преминават при работодателя в резултат на прехвърляне на дейността. С оглед това СГС е намерил, че дори да се приеме, че съкращаването на длъжността на ищеца при ВКС и разкриването й при ответния САС е в резултат на прехвърляне на дейност от един орган на съдебната власт на друг (каквато е хипотезата на чл. 123, ал. 1, т. 7 от ГПК), това не променя извода, че е налице изменение на трудовото правоотношение на ищеца чрез замяната на работодателя, като от момента на преназначаването на ищеца в САС, за него са приложими условията на труд в този орган на съдебната власт, включително и правата му във връзка с определянето на трудовото възнаграждение занапред, предвид и нормативно определения им характер. По-натам – в решаващите си мотиви по спора, въззивният съд е обсъдил именно тези правила за определяне на трудовото възнаграждение на ищеца през процесния период, установени с подзаконовия нормативен акт по чл. 341, ал. 1 от ЗСВ – КДАС. С така изложените съображения въззивният съд не е отрекъл приложението на всички разпоредби на чл. 123 от КТ в случая, а напротив – освен, че е приел, че те уреждат хипотези подобни на тази по чл. 343, ал. 2 от ЗСВ при промяна на работодателя, СГС е дал тълкуване на нормата на чл. 123, ал. 2 от КТ и я е приложил към настоящия казус. При тези мотиви на въззивния съд, първият материалноправен въпрос, който изисква отговор дали всички разпоредби на чл. 123 от КТ са приложими при прехвърляне на служители от една съдебна администрация към друга, е без никакво значение за изхода на правния спор между страните по делото. Вторият въпрос изисква отговор дали въззивният съд е допуснал нарушение на чл. 123, ал. 2 от КТ, т.е. – дали е допуснал нарушение на материалния закон, което съставлява касационно оплакване за неправилност по чл. 281, т. 3, предл. 1 от ГПК. По това оплакване касационната инстанция не може да се произнася при допускането на касационното обжалване по реда на чл. 288 от ГПК, а едва с решение по чл. 290 от ГПК – при вече допуснато касационно обжалване, ако е налице основание за това; респ. – това касационно оплакване не съставлява основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за самото допускане на касационното обжалване на въззивното решение, съгласно цитираните по-горе задължителни указания и разяснения, дадени с т. 1 от ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Независимо от горното, и макар и да не е обуславящ решаващите правни изводи на въззивния съд, дори и вторият материалноправен въпрос да бъде уточнен и конкретизиран, съгласно т. 1, изр. 3 – in fine от ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС – в първата част на въпроса, която не съдържа оплакването за нарушение на материалния закон, а именно: правната норма на чл. 123, ал. 2 от КТ изисква ли работната заплата на работника или служителя при работодателя-правоприемник да се формира по същия начин, по който тя би се формирала при работодателя-прехвърлител, респ. – само номиналният размер на трудовото възнаграждение ли се запазва, или и правилата и начинът за определяне на същото при работодателя-прехвърлител се прехвърлят и по трудовото правоотношение с работодателя-правоприемник; то не е налице сочената от страна на касатора допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване. На първо място, в изложението към касационната жалба липсва каквато и да било обосновка, този въпрос да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като такава обосновка няма и по отношение всички останали материалноправни въпроси, формулирани в изложението. Обстоятелството, че процесуалният пълномощник на жалбоподателя не е открил практика на ВКС по съответния правен въпроса, не съставлява основание за допускане на касационното обжалване в тази хипотеза; липсата на практика на ВКС, също сама по себе си не съставлява такова основание, съгласно цитираните по-горе задължителни указания и разяснения, дадени с т. 4 от ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Макар горното да е достатъчно за недопускане на касационното обжалване на въззивното решение, следва да се отбележи, че правната норма на чл. 123, ал. 2 от КТ не е непълна, неясна или противоречива, като в съдебната практика никога не е имало съмнение, че при запазването, съгласно тази разпоредба, на трудовото правоотношение при новия работодател, работникът или служителят запазва само вече възникнали и придобити от него субективни права при предходния работодател (включително и размерът на трудовото възнаграждение – съгласно принципното положение, че той не може да бъде намаляван без негово съгласие – чл. 118 от КТ), респ. – само вече възникнали за работодателя-прехвърлител насрещни задължения по трудовото правоотношение се прехвърлят на новия работодател-правоприемник (виж и чл. 123, ал. 4 от КТ). Това правоприемство на страната на работодателя не включва обаче правни очаквания на работника или служителя, каквото е това за евентуално бъдещо увеличение на размера на трудовото му възнаграждение, независимо дали неговото определяне е регламентирано с нормативен акт (както в настоящия случай) или с вътрешни правила на работодателите (които вътрешни правила също не могат да противоречат на нормативно установените, например – с Наредбата за структурата и организацията на работната заплата (НОСРЗ)). В последната хипотеза работодателят-правоприемник (например частно търговско дружество без държавно или общинско участие) очевидно няма как да е длъжен да прилага такива вътрешни правила на работодателя-прехвърлител или други негови актове, освен ако такова задължение не произтича изрично от нормативен акт, от колективен трудов договор (чл. 55, ал. 2 от КТ) или от договор между работодателите; на още по-малко основание работодателят-правоприемник би могъл да приложи правила за определяне на трудовото възнаграждение, установени с нормативен акт, не за него, а за работодателя-прехвърлител (например, когато те са държавни учреждения, както в случая). Това правно положение, – че разпоредбата на чл. 123, ал. 2 от КТ няма за последица задължение за прилагане от работодателя-правоприемник на правилата за определяне на трудовото възнаграждение (вътрешни или нормативно установени), действали при работодателя-прехвърлител, ясно следва и от разпоредбата на чл. 12, ал. 3 от НОСРЗ, която регламентира начина на определяне на допълнителното трудово възнаграждение за придобит трудов стаж и професионален опит, именно в хипотезите на чл. 123 и чл. 123а от КТ. Това нормативно установено правило на чл. 12, ал. 3 от НОСРЗ би било лишено от смисъл и би било безпредметно, ако от разпоредбата на чл. 123, ал. 2 от КТ произтичаше задължение на работодателя-правоприемник да прилага правилата за определяне на трудовото възнаграждение, действали при работодателя-прехвърлител, каквато е тезата на касатора. От гореизложеното следва, че не е налице и сочената от страна на жалбоподателя, очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. Съгласно трайно установената практика на ВКС, очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК, е съдебно решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран пряко от текста на решението, без да е необходимо да се извършва присъщата на същинския касационен контрол, проверка за правилност на акта – без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните, без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, без обсъждане и изследване на доказателствата и тяхното съдържание. Такъв особено тежък и очевиден порок би бил прилагането на отменен или несъществуващ закон, прилагане на правна норма в смисъл противоположен на действителното й съдържание, грубо нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи на съда, които са в явно и грубо противоречие с правилата на формалната логика. Извън обхвата на очевидната неправилност остават хипотезите на неправилност поради неточно тълкуване и прилагане на материалния и/или процесуалния закон, несъобразяване с практиката на ВКС, Конституционния съд или Съда на Европейския съюз, неправилно установяване на приложимия закон, необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, неправилно установяване на фактите – в тези случаи допускането на касационното обжалване зависи от предпоставките по чл. 280, ал. 1 от ГПК. Основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК съставлява квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явно грубо несъответствие с логическите правила и закономерности. В случая въззивното решение не страда от такъв очевиден и особено тежък порок, като и касационните оплаквания на жалбоподателя по чл. 281, т. 3 от ГПК не сочат на такъв порок. Към обжалваното решение са изложени подробни мотиви, като не са налице фактически констатации или правни изводи на въззивния съд, които да са в грубо противоречие с правната или формалната логика, за да се приеме очевидна неправилност на съдебния акт. В заключение – касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от страна на касатора основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 3 и ал. 2, предл. 3 от ГПК. Съдът намира, че не са налице и основания по чл. 280, ал. 2, предл. 1 и предл. 2 от ГПК за служебно допускане на касационното обжалване. Независимо от изхода на делото, претендираните от ответния САС разноски за юрисконсултско възнаграждение не следва да му се присъждат, тъй като в случая не е налице хипотезата на чл. 78, ал. 8 от ГПК – отговорът на касационната жалба е подаден чрез представителя по закон на ответника – председателя на съда (чл. 30, ал. 1 и ал. 3 от ГПК), а не чрез упълномощен от него юрисконсулт или друг служител с юридическо образование (чл. 32, т. 3 от ГПК). Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение