Определение № 3451 от 01.07.2025 г. на ВКС по гр. д. № 892/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на А. М. М. срещу въззивно решение № 5589 от 16.10.2024 год., постановено по в. гр. дело № 13363/2023 год. по описа на Софийски градски съд, ГО, ІІІ-В с-в, с което, като е отменено решение № 12355 от 12.07.2023 год., постановено по гр. дело № 59965/2022 год. по описа на Софийски райнонен съд, ГО, 52 с-в /в обжалваната му част/, са отхвърлени предявените от А. М. М. срещу „А1 България“ ЕАД искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, 2 и 3 КТ за признаване за незаконно и отмяна на дисциплинарно уволнение на А. М. М., извършено със заповед № 448 от 29.08.2022 год. на старши директор направление “Човешки ресурси“ при „А1 България“ ЕАД, за възстановяване на ищеца на заеманата преди уволнението длъжност „Мениджър магазин“, А1 магазин В. Т., В. Л., регион „В. Т.“, и за осъждане на ответника да заплати сумата от 12 542.40 лв., представляваща обезщетение за оставането на ищеца без работа поради незаконното уволнение за периода от 14.09.2022 год. до 14.03.2023 год., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 03.11.2022 г. до окончателното й изплащане. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт /чл. 280, ал. 3, т. 3 ГПК/ и са спазени срокът по чл. 283 ГПК и всички останали предпоставки за редовност на жалбата. В жалбата се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Основните доводи са, че въззивният съд не е обсъдил доказателствата по делото поотделно и в тяхната съвкупност и не е мотивирал решението си. Тежестта за доказване законността на уволнението се носела от работодателя. В случая ответникът не бил доказал фактите и обстоятелствата, които били разпределени в негова доказателствена тежест – напротив ищецът бил доказал, че описаните в процесната заповед за уволнение дисциплинарни нарушения не са извършени. Също така не било доказано, че вменените нарушения са извършени от служителя с користна цел. Процесната заповед за уволнение не била мотивирана. Въззивният съд бил допуснал нарушение на чл. 193 КТ, както и на разпоредбите на чл. 189 и чл. 190 КТ, регламентиращи критериите за определяне на дисциплинарното наказание. Не можело да се приеме, че щом работникът бил дал обяснения, то предоставения му срок е бил достатъчен, ако тези обяснения не са обстойни, а само по опорни пунктове и в тях се съдържа изрично изявление, че е необходимо време за допълнителна проверка и представяне на доказателства във връзка с вменените дисциплинарни нарушения. В случая предоставения на ищеца срок за обяснения бил няколко часа. В изложението на касатора по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК като общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване са формулирани следните правни въпроси, уточнени и обобщени, така както е изяснено в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк.дело № 1/2009 год., ОСГТК: 1/ За задължението на въззивния съд да извърши самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, както и да обсъди доводите и възраженията на страните, съответно да изложи собствени мотиви по съществото на спора? 2/ За доказателствената тежест на работодателя да установи пълно и главно посочените в заповедта за уволнение нарушения, за които е наложено дисциплинарното наказание? 3/ Следва ли работодателят да докаже извършването от служителя на всички диспициплинарни нарушения, посочени в заповедта за уволнение, и ако работодателят не ги е доказал с допустимите по ГПК доказателствени средства, може ли съдът да приеме атакуваната заповед за законосъобразна? 4/ Какви са обективните критерии, които дават основание да се приеме, че служителят е злоупотребил с доверието на работодателя по смисъла на чл. 187, ал. 1, т. 8 КТ и чл. 190, ал. 1, т. 4 КТ? 5/ Какви са обективните критерии, които дават основание да се приеме, че е извършено тежко нарушение на трудовата дисциплина по смисъла на чл. 190, ал. 1, т. 7 КТ? 6/ Когато отговорността на служителя е ангажирана за неоказване на контрол върху подчинени му служители, следва ли работодателят да докаже незаконосъобразно поведение на подчинените служители и взема ли предвид последното при определяне на наказанието на служителя, който е следвало да ги контролила, с оглед разпоредбата на чл. 190 КТ вр. с чл. 189 КТ? 7/ Изпълнил ли е работодателят задължението си по чл. 193, ал. 1 КТ, когато е поискал от работника или служителя незабавно да даде обяснения, и в кои случаи е необходимо да даде подходящ разумен срок за това? Касаторът навежда допълнителни основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК, като поддържа, че всички поставените въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, цитирана в изложението, а третият въпрос е от значение и за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Релевира и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност. Ответникът по касационната жалба „А1 България“ ЕАД счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, а въззивното решение е правилно. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че процесната заповед за дисциплинарно уволнение е мотивирана съгласно изискванията на чл. 195, ал. 1 КТ – отразените в нея дисциплинарни нарушения са индивидуализирани достатъчно ясно и подробно, с посочване на време и място на извършването им и в какво се изразяват, по начин, който дава възможност на работника да узнае за конкретните факти, които са причина за наказването му. Работодателят е посочил и законовите текстове, под които счита, че се подвеждат описаните нарушения. Счел е, че е спазено и изискването на чл. 193, ал. 1 КТ, доколкото в случая от съдържанието на дадените от ищеца обяснения е видно, че те са дадени именно във връзка с обстоятелствата, които са счетени от работодателя за нарушения на трудовата дисциплина, констатирани при извършена проверка. Изложил е съображения, че целта на предварителното изслушване или приемане на писмени обяснения е работникът или служителят да има възможност да изложи пред субекта на дисциплинарна власт своята защитна позиция по твърдяните дисциплинарни нарушения и ако това реално е станало, то правото му на защита е било надлежно упражнено. В тази връзка въззивният съд е формирал извода, че работодателят надлежно е изпълнил задължението си по чл. 193, ал. 1 КТ – въпреки искането на работодателя обясненията да бъдат дадени незабавно, ищецът не е бил поставен в невъзможност да даде такива. Той е дал обяснения на 22.08.2022 год. и те са били взети предвид от работодателя при налагане на дисциплинарното наказание. Въззивният съд е приел, че са спазени сроковете по чл. 194 КТ, в които може да бъде наложено дисциплинарното наказание – дисциплинарното нарушение е открито на 10.08.2022 год., а самото наказание е наложено на 29.08.2022 год., като процесната заповед е връчена на ищеца на 13.09.2022 год. На следващо място въззивният съд е формирал извода, че работодателят е упражнил законосъобразно правото си на уволнение, като се е ръководил от критериите по чл. 189, ал. 1 КТ – налице е съответствие между тежестта на нарушението и наложеното наказание. С оглед установените факти по делото, въззивният съд е приел, че извършеното деяние от ищеца съставлява нарушение на трудовата дисциплина, уронващо доброто име на предприятието, както и злоупотреба с доверието на работодателя, като е обсъдил фактическите състави по чл. 187, ал. 1, т. 8, предл. 1 и предл. 2 КТ и се е позовал на чл. 126, т. 9 КТ, както и на практиката на ВКС. Посочил е, че тези нарушения са формални, тъй като не се изисква настъпването на някакъв неблагоприятен резултат, и са съставомерни независимо от формата на вината – умисъл или небрежност. В обобщение въззивният съд е формирал извода за законосъобразност на извършеното дисциплинарно уволнение на ищеца С този мотиви първоинстанционното решение е отменено в обжалваната му част, а исковете по чл. 344, ал. 1, т. 1, 2 и 3 КТ са отхвърлени. Допускането на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк.дело № 1/2009 год., ОСГТК, правният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Според приетото в т. 4 от посоченото Тълкувателно решение, основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е налице, когато разглеждането от ВКС на правен въпрос, който е от значение за изхода по конкретно дело, разрешен във въззивното решение, допринася за промяна на създадената поради неточното тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, както и когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Очевидната неправилност на постановените от въззивните съдилища решения по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, въведена от законодателя като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване /ЗИДГПК, обн., ДВ бр. 86/2017 год./, не е тъждествена с неправилността, произтичаща от предвидените в чл. 281, т. 3 ГПК основания за касационно обжалване. За да е очевидно неправилно, въззивното решение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационнен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за обоснованост, съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона – материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от касационния съд само ако въззивното решение бъде допуснато до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Процесното въззивно решение не страда от пороци с такава тежест, защото не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито изводите на съда са явно необосновани с оглед правилата на формалната логика. Доводите на касатора, с които се обосновава очевидна неправилност, съдържат анализ на доказателствата и в този смисъл са относими към касационните отменителни основания по чл. 281 ГПК. Настоящият съдебен състав намира, че касационно обжалване следва да бъде допуснато при предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК /общата и допълнителната/ по отношение на първия въпрос, свързан с дейността на въззивната инстанция и задълженията й, както и по отношение на седмия въпрос, свързан с приложението на чл. 193, ал. 1 КТ при даден от работодателя срок за представяне на писмени обяснения. Първият въпрос, който е процесуалноправен, е от значение за изхода от делото, доколкото в мотивите към обжалваното решение липсва обсъждане на доводите на страните, както и на събраните по делото доказателства и на установените въз основа на тях правнорелевантни обстоятелства. Според разясненията, дадени в мотивите към т. 2 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 год. на ВКС по тълк. дело № 1/2013 год., ОСГТК, непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. При осъществяването на тази своя решаваща дейност съдът следва да спазва правилата на формалната и правната логика, т.е. фактическите му констатации и правните му изводи следва да са обосновани. Фактическите и правни изводи на съда трябва да намерят израз в мотивите му – чл. 236, ал. 2 ГПК, защото обект на въззивната дейност не са пороците /или законосъобразността/ на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност. В същия смисъл са и задължителни разяснения, дадени с т. 19 от Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 год. на ВКС по т. гр. д. № 1/2000 год., ОСГК, според които мотивите на въззивния съд трябва да отразяват решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност; съдът трябва да направи своите фактически и правни изводи по съществото на спора при самостоятелна преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал. Изхождайки от тези задължителни указания, трайно установената практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 ГПК, израз на която са и сочените от касатора решения, приема, че съобразно изискванията на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, въззивният съд е длъжен да се произнесе по спорния предмет на делото /очертан с въззивната жалба и отговора на въззивната жалба/, след като прецени всички относими доказателства и правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, обсъди в мотивите на решението си доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, както и въведените във въззивното производство доводи и възражения на страните, като изпълнението на посочените задължения – за обсъждане на доказателствата и защитните позиции на страните е за излагане на мотиви, е гаранция за правилността на въззивния съдебен акт и за правото на защита на страните в процеса. Седмият поставен от касатора въпрос обуславя изхода от спора, доколкото определеният от работодателя срок за обяснения по чл. 193, ал. 1 КТ е счетен от въззивния съд за достатъчен без оглед на фактите по всяко от вменените дисциплинарни нарушения, които са различни, в т.ч. отнасят се до значителен брой договори за услуги и без оглед на искането на ищеца да му бъде предоставен допълнителен срок за обяснения, като съответно не е извършена и преценка дали дадения кратък срок – до края на същия ден – 15.08.2022 год. се е отразил на възможността за депозирането на обяснения, съдържанието им или на възможността работодателят да ги вземе предвид. Последователната практика на ВКС, обективирана в решение № 307 от 24.06.2011 год. на ВКС по гр. дело № 1342/2010 год., ІV г. о., ГК /посочено от касатора/, решение № 49 от 08.02.2011 год. на ВКС по гр. дело № 824/2010 год., ІV г. о., ГК, решение № 171 от 23.02.2010 год. на ВКС по гр. дело № 68/2009 год., III г. о., ГК, решение № 137 от 2.03.2010 год. на ВКС по гр. дело № 20/2009 год., IV г. о., ГК, решение № 272 от 03.10.2014 год. на ВКС по гр. дело № 145/2014 год., ІV г. о., ГК, решение № 254 от 04.11.2014 год. на ВКС по гр. дело № 7086/2013 год., ІV г. о., ГК, решение № 53 от 31.05.2017 год. на ВКС по гр. дело № 2943/2016 год., ІІІ г. о., ГК, приема, че при задължението да се поискат обяснения се отчита липсата на специална процедура за това, което налага съдът да прецени всички обстоятелства, съобразявайки целите на чл. 193, ал. 1 КТ – работникът или служителят да има възможност да изложи пред субекта на дисциплинарна власт своята защитна позиция по твърдяните дисциплинарни нарушения, а работодателят да прецени всички обстоятелства. Дали на работника е дадена реална възможност да даде обяснения, при това по отношение на всяко от нарушенията по заповедта за уволнение, мотивирали налагане на оспорвано дисциплинарно нарушение, се преценява с оглед обстоятелствата на всеки конкретен случай – отдалеченост във времето на констатираните нарушения, необходимост от определени справки, проверка на документи и пр. По останалите поставени в изложението въпроси съдът ще се произнесе с акта си по същество. На основание чл. 83, ал. 1, т. 1 ГПК касаторът е освободен от внасяне на държавни такси в производството. Предвид изложените съображения, Върховният касационен съд