Определение № 210 от 07.04.2020 г. на ВКС по гр. д. № 4737/2019 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Обжалвано е решение от 10.09.2019г. по гр.д.№3256/2019г. на гс С офия, с което са отхвърлени искове по чл.344, ал.1, т.1, т.2 и т.3 КТ. Жалбоподателят – П. М. М., чрез процесуалния си представител поддържа, че с обжалваното решение съдът се е произнесъл по правен въпрос в противоречие с практиката на ВКС. Поддържа, че решението е и очевидно неправилно. Моли да се допусне касационното обжалване и да се отмени обжалваното решение като неправилно. Ответникът – Академия на МВР, чрез процесуалния си представител, в писмено становище поддържа, че не следва да се допуска касационно обжалване. Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., приема за установено следното: Касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. С обжалваното решение въззивният съд, като е потвърдил първоинстанциооното решение, е отхвърлил предявените от П. М. срещу Академия на Министерството на вътрешните работи искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1,т. 2 и т. 3, вр. чл. 225, ал. 1 КТ, както следва: за признаване за незаконно на уволнението нажалбоподателя – ищец в производството и за отмяна на Заповед №4581з-621 от 29.06.2018 г. на Ректора на Академията на Министерството на вътрешните работи като незаконосъобразна; за възстановяването му на длъжността „асистент, висше училище“ в Академията на Министерството на вътрешните работи и за осъждане на Академияа на Министерството на вътрешните работи да му заплати сумата от 3242,28 лева за времето от 29.06.2018 г. до 29.12. 2018 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от предявяването на иска на 27.07.2018 г. до окончателното изплащане. Установено е по делото, че на 03.08.2017 г. страните по делото са сключили трудов договор за неопределено време №У. 4581р-7869, по силата на който ищецът заема в ответната Академия длъжността „асистент, висше училище", на основание чл. 67, ал. 1, т. 1 и чл. 1 от Кодекса на труда, във връзка с чл. 11, ал. 1, т. 7 от Правилника за устройството и дейността на ответната Академия и т. 1.8 от M3 №8121з-301 от 17.02.2017 г., като договорът е сключен на 1/2 (половин) длъжност и страните са уговорили, че ищецът ще работи при непълно работно време от четири часа или двадесет часа седмично, при петдневна работна седмица и установен ненормиран работен ден за длъжността, както и че с процесната Заповед №4581з-621 от 29.06.2018 г. на Ректора на Академията на МВРна основание чл. 195, ал. 1 и чл. 192 от КТ, вр. с чл. 187, ал. 1, т. 1, пр. 3 и чл. 190, ал. 1, т. 2 от КТ, на ищеца е наложено дисциплинарно наказание „уволнение". Констатироно е, че като основание за налагане на наказанието работодателят е посочил неявяване на ищеца на работа в продължение на десет последователни работни дни за времето от 06.06.2018 г. до 19.06.2018 г. Установено е, от обясненията на жалбоподателя по повод започналата процедура по налагане на дисциплинарно наказание, че същият е признал, че не се е явил на работа през посочения период от време, поради фактът, че е полагал труд по основното си трудово правоотношение. При тези данни съдът е приел, че ищецът безспорно е извършил нарушение на трудовата дисциплина, изразяващо се в неявяване на работа за срок от десет работни дни (чл. 187, ал. 1, предл. 3 КТ), което е самостоятелно основание за налагане дисциплинарно наказание - уволнение (чл. 190, ал. 1, т. 2 КТ), както и, че нарушението е извършено виновно, тъй като служителят се е отклонил без основателна причина от основното си задължение да престира на работодателя трудовата си сила. Съдът е приел, за неоснователни възраженията на жалбоподателя за липсата на разпределение на работното време при подписване на трудовия договор, за знание у ответника относно наличието на основно трудово правоотношение и заетостта на ищеца по същото, поради което не е могъл да изисква явяването му на работа в рамките на установеното за същото работно време, както и за незаконосъобразността на Заповед рег. № 4581з/538/30.05.2018 г. за разпределение на работното време. Прието е, че неявяването на ищеца на работа за един значителен период от десет работни дни сочи за грубо нарушение на трудовата дисциплина и не би могло да бъде оправдано с ангажираността му по основното му трудово правоотношение, тъй като самият ищец при подписването на трудовия си договор с ответника е бил наясно, че поема ангажимент всяка седмица, при четири часов непълен работен ден, да престира труд при този работодател, който предвид естеството на работата му неминуемо е свързан с явяването му в Академията, поради което и твърдението на ищеца, че в периода 06.06.2018 г. до 19.06.2018 г. е имал предвидена ангажираност при ответника само за датата 07.06.2018 г., не го освобождава от задължението да се явява на работа. Съдът е счел за неоснователно и твърдението на жалбоподателя за проявено от работодателя тенденциозно отношение, както и че същите не обосновават извод за недобросъвестност по смисъл на чл. 8, ал. 1 КТ, тъй като съдебната практика е дала разяснение, че злоупотреба с права от работодателя при уволнение на работник или служител е налице, когато се установи, че единственото му желание, ползвайки се от законово допустимо средство, е постигне на една-единствена цел - прекратяване на трудовия договор с конкретен служител, която цел не би могъл да постигне по друг начин, или резултатът би се забавил, оскъпил или предполага сбъдване и на друго условие, което работодателят не желае или не може да изпълни. Съдът е счел, че служителят е допуснал виновно неизпълнение на основно трудово задължение – полагането на труд, поради неявяването му в един значителен период от време, същато има обективен характер, а извършването му е било в преценката на ищеца, поради което евентуалният личен конфликт с декана на факултет „Правен“, съобразен със сериозността на нарушението, не може да се приеме, че обосновава злоупотреба с предвиденото от законодателя право на работодателя да наложи дисциплинарно уволнение. Приети са за неоснователни и аргументите на жалбоподатя за допуснати нарушения от работодателя при провеждането на процедурата по чл. 193, ал. 1 КТ, тъй като са му предоставени два дни да представи отговор, който срок в конкретния случай е достатъчен, показателно за което е и обстоятелството, че поканата е връчена на 27.06.2018 г. в 13:02 ч. и още същия ден служителят е депозирал писмените си обяснения, като очевидно не се е нуждаел от допълнителен срок, за да аргументира отсъствието си. С оглед на изложените съображения съдът е приела, че в конкретния случай е налице основание за налагането на най-тежкото дисциплинарно наказание „уволнение“, поради което предявеният иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ е отхвърлен, а като последица от това неоснователни са и исковете по чл. 344, ал. 1, т. 2 и т. 3 от КТ, доколкото уважаването им е обусловено от признаване на уволнението за незаконно. В изложение по чл.284, ал.3 ГПК жалбоподателят, чрез процесуалния си представител поддържа, че в решението е даден отговор на правен въпрос от значение за спора: едностранно въвеждане от страна на работодателя на работно време, различно от уговореното в индивидуалния трудов договор за допълнителен труд при друг работодател, което съвпада с установеното работно време по основното трудово правоотношение представлява ли нарушение на забраната по чл.118 КТ, на чл.111 КТ и чл.8 КТ. Поддържа, че е налице основание по чл.280, ал.1,т.1 ГПк за допускане на касационно обжалване, както и такова по чл.280, ал.2 ГПК, тъй като решението е очевидно неправилно. Представя решения на състави на ВКС по приложението на чл.8, 111 и 118КТ Настоящият състав намира, че не следвада се допуска касационно обжалване по така поставения въпрос и на соченото основание. Съдът е потановил решението си в съотвествие с практиката на ВКС. Според същата съгласно чл. 111 КТ, работникът може да сключва трудови договори и с други работодатели за извършване на работа извън установеното за него работно време по основното трудово правоотношение (външно съвместителство), освен ако в трудовия договор по основното трудово правоотношение не е уговорено друго, а съгласно § 1, т.12 ДВ КТ "основно трудово правоотношение" е всяко трудово правоотношение, което независимо от основанието, на което е възникнало, е съществувало преди сключването на трудовия договор за допълнителен труд. Приема се, че двете трудови правоотношения – основно и по договор за външно съвместителство, съществуват успоредно и независимо едно от друго, без изменението или прекратяването на едно от тях да рефлектира върху съдържанието на трудовия договор по другото. Приема се също така, че и в тези случая работникът/служителят е длъжен да изпълнява работата, за която се е уговорил, и то точно и добросъвестно /чл.124 и чл.125 КТ/, като работодателят му дължи уговореното трудово възнаграждение /чл.128 КТ/ за извършената работа. Приема се, че забраната работодателят да променя едностранно съдържанието на трудовото правоотношение, в т.ч. мястото и характера на възложената работа не е пречка по изключение той да възлага на работника или служителя временно извършването на друга работа. Ако възложената друга работа е в посочените рамки, отказът тя да бъде извършена е тежко нарушение на трудовата дисциплина. Не следва да се допусне касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК на въззивното решение. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК, очевидна неправилност е налице, когато е налице видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен "contra legem" до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл или който е постановен “extra legem”, т. е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Не е налице очевидна неправилност, когато въззивния акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, когато е налице неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или относно действието на правните норми във времето, както и когато необосноваността на въззивния акт произтича от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК. В настоящият случай не е налице очевидна неправилност на въззивното решение в обжалваната част, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано. На основание чл.78, ал.8 ГПК на ответника следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение в размер на 150 лева.