Определение № 2574 от 18.05.2026 г. на ВКС по гр. д. № 825/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Х. Г. Г., чрез адв. С. против решение № 474/17.06.2025 г. по в. гр.д. № 642/2025 г. на Окръжен съд Бургас, с което след частична отмяна и частично потвърждаване на решение № 6 от 02.01.2025 г. по гр.д. № 1504/2024 г. на Районен съд Бургас, са отхвърлени предявените от касатора против „Менпауър България“ ООД, искове с правно основание чл.344, ал.1, т.1 и т.3 КТ, чл.220, ал.1 КТ и чл.213, ал.2 КТ. Върховният касационен съд, четвърто гражданско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК от легитимирана да обжалва страна. В частта й срещу въззивното решение, с което са отхвърлени исковете по чл. 344, ал.1, т.1 и т.3 КТ, чл.220, ал.1 КТ, касационната жалба е допустима, тъй като е насочена срещу съдебен акт, който подлежи на касационно обжалване. В частта й срещу въззивното решение, с което е отхвърлен иска по чл.213, ал.2 ГПК, касационната жалба се явява недопустима на основание чл.280, ал.3, т.3 ГПК, тъй като цената на иска е 393,44 лв., т.е. под 5 000 лв., поради което следва да бъде оставена без разглеждане. Касаторът обжалва решението на въззивния съд като поддържа неправилност поради нарушение на материалния закон – чл.325, ал.1, т.4 КТ, чл.69 КТ, чл.220, ал.1 КТ и чл.225, ал.1 КТ и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, изразяващи се в необсъждане надоказателствата в тяхната съвкупност – основания по чл.281, т.3 ГПК. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поддържа, че е налице основанието на чл.280, ал.1, т.1 КТ, тъй като въззивното решение противоречи на практиката на ВКС по приложението на чл.325, ал.1, т.4 КТ, чл.220, ал.1 КТ и чл.213, ал.2 КТ, обективирана в решения по гр.д. № 4662/2013 г. на IV г.о., по гр.д. № 588/2016 г. на IV г.о., по гр.д. № 1592/2009 г. на III г.о., но не е формулирал материалноправни или процесуални въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Без надлежна обосновка на допълнителното основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, разяснено в т.4 от ТР № 1/19.02.2010 г. по т.д. № 1/2010 г. на ОСГТК, касаторът е формулирал следните въпроси: 1/ Следва ли работодателят да упражни правото си на прекратяване по чл.325, ал.1, т.4 КТ веднага след завършване на работата и трансформира ли се договорът в безсрочен, ако работата по него продължава без възражения; 2/ За възможността да се дължат едновременно обезщетенията по чл.220, ал.1 и чл.225, ал.1 КТ. Поддържа се и основанието на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решението поради вътрешни противоречия в мотивите му по иска с правно основание чл.344, ал.1, т.1 КТ. Насрещната страна по жалбата – „Менпауър България“ ООД, чрез адв. Я., е депозирала отговор, в който е изложено становище, че не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, както и за неоснователност на поддържаните в жалбата доводи за неправилност на въззивното решение. За да отмени първоинстанционното решение в частта, с която са уважени исковете с правно основание чл.344, ал.1, т.1 и т.3 КТ, въззивният съд е приел, че в конкретния случай страните по спора са сключили на 26.10.2022 г. трудов договор на основание чл.107р вр. чл.68, ал.1, т.2 и чл.70 КТ, по силата на който ищецът е започнал работа на длъжност „служител информация“, с посочен в договора срок - до завършване на определена работа, а именно „приемане и обработване на 2 000 обаждания“, при месечно възнаграждение в размер на 1 650,00 лв. Трудовият договор е бил сключен със срок за изпитване в размер на 6 месеца в полза на работодателя, който е изтекъл на 23.06.2023 г. и договорът се е трансформирал в окончателен срочен трудов договор за извършване на определена работа на основание чл.107р, ал.4, т.1 КТ вр. чл.68, ал.1, т.2 КТ. Съгласно чл.7 от договора, последният се прекратява със завършване на работата, посочена в чл.2, ал.1, без която и да е от страните да дължи предизвестие; по взаимно съгласие, изразено писмено; от всяка от страните с 3 месечно предизвестие, на основанията за прекратяване с предизвестие, предвидени в КТ; на други основания, предвидени в КТ. За установено е прието, че ответникът е сключил договора с ищеца в качеството си на предприятие, което осигурява временна работа, а ищецът е бил изпратен за изпълнение на временната работа при предприятие-ползвател – „Консентрикс сървисъс“ ЕООД. Въззивният съд е приел, че работата по сключения на основание чл.107р вр. чл.68, ал.1, т.2 и чл.70 КТ е била ясно определена, конкретна и измерима още при сключването на договора, като ищецът е бил напълно наясно с естеството на работата, броя на обажданията и начина на отчетност. Процесните 2000 обаждания са приключени още на седмия месец от сключване на договора, като това се потвърждава и от събраните по делото писмени доказателства. Във връзка с доводите на ищеца, въззивният съд е приел, че договорът за определена работа по чл.68, ал.1, т.2 КТ не се трансформира в безсрочен на основание чл.69, ал.1 КТ или на основание чл.71, ал.2 КТ поради естеството на уговорената между страните престация – договорът се сключва с оглед извършване на определена работа, която не се осъществява постоянно от предприятието-работодател и не е част от обичайния трудов процес, поради което с приключването й отпада необходимостта от съответните трудови функции. С факта на приключване на работата, договорът за определена работа се прекратява по силата на закона, без да е нужно предизвестие от която и да е от страните. С оглед изложеното, въззивният съд е приел, че прекратяването на трудовото правоотношение на основание чл.325, ал.1, т.4 КТ е законосъобразно, както и че на ищеца не се дължи обезщетение за неспазено предизвестие в случаите на прекратяване на трудов договор на посоченото основание. При така изложените решаващи изводи на въззивния съд, настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че в случая не са налице основанията на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 или ал.2, предл.3 ГПК за допускане на касационно обжалване, като съображенията за това са следните: За да бъде допуснато въззивното решение до касационно обжалване касаторът е длъжен да формулира правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства – т.1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по т.д. № 1/2010 г. на ОСГТК и по този въпрос въззивният съд следва да се е произнесъл в противоречие на задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и на практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор да е от естество да допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Както бе посочено по-горе, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК касаторът не е формулирал правен въпрос, който е от значение за формиране на волята на въззивната инстанция и който извежда материалноправен или процесуалноправен проблем, включен в предмета на делото. В приложение на принципа за диспозитивното начало задължение на касатора, а не на настоящата инстанция, е да изведе правния проблем и да го постави за отговор. Касационната инстанция може само да уточни и преформулира правния въпрос, но не и служебно да го формулира. Касационният съд не може да допусне касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. Липсата на общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК, сама по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване на въззивното решение, без да се разглежда сочения от касатора допълнителен селективен критерий – противоречие със съдебна практика на ВКС. Не обуславят допускане на касационно обжалване формулираните въпроси по бланкетно заявения допълнителен критерия на т.3 на чл.280 ГПК. Съгласно Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като същото следва да бъде надлежно обосновано. Точното прилагане на закона е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика, каквато касаторът не сочи, както и към необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна съдебна практика, а развитието на правото е налице, когато произнасянето по съществен материалноправен или процесуалноправен въпрос е наложено от непълнота на закона или е свързано с тълкуването му, което ще доведе до отстраняване на неяснота в правната норма. Такива съображения липсват в изложението, а искането за произнасяне на Върховния касационен съд е обвързано единствено с преповтаряне на самата законова разпоредба - че въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. В допълнение следва да посочи, че по първия въпрос, даденото от въззивния съд разрешение е съобразено с трайната съдебна практика на ВКС по приложението на нормата на чл.325, ал.1, т.4 КТ, уреждаща прекратяване на трудовото правоотношение по срочен трудов договор, сключен на основание чл.68, ал.1, т.2 КТ, съответно за необходимостта от индивидуализация на работата, като и за автоматичното му прекратяване при настъпване на съответния факт. Трудовият договор по чл.107р КТ е специален вид срочен трудов договор, при който срочността се определя от характера на възложената работа или заместването. Съгласно чл.107р, ал.4 КТ, трудовият договор се сключва до завършване на определена работа или за заместване на работник или служител, който отсъства от работа, което означава, че срочността на договора следва да бъде ясно определена или определяема въз основа на съдържанието на договора, чрез посочване на конкретната работа или заместваното лице. Прекратяването на договора по чл.107р КТ се извършва по общите правила на КТ, като се прилагат и специфичните основания, свързани с временната работа: 1/със завършване на работата – чл.325, ал.1, т.4 КТ; чл.107ц, ал.2, т.1 КТ; 2/ със завръщане на замествания на работа – чл.325, ал.1, т.5 КТ; чл. 107ц, ал.2, т.2 КТ; 3/ при прекратяване на трудовия договор между работника и предприятието, което осигурява временна работа по реда на КТ– чл.107ц, ал.2, т.3 КТ и 4/ при прекратяване на регистрацията на предприятието, което осигурява временна работа – чл.107ц, ал.2, т.4 КТ. Трайната съдебна практика на ВКС – решение по гр.д. № 4921/2016 г. на IV г.о., решение по гр.д. № 1906/2015 г. на III г.о. и др. изисква работата, до завършването на която е сключен договорът, да бъде индивидуализирана /ясно и точно определена по обем и качество/ при сключването на договора, за да може да се определи кога договорът се прекратява. Само в случаите, в които работата не е индивидуализирана или срокът не е определяем, договорът се счита за сключен за неопределено време и съответно не може да бъде прекратен на основание чл.325, ал.1, т.4 или т.5 КТ. При прекратяване на договора поради завършване на определената работа или завръщане на замествания не се изисква предизвестие или обезщетение. Прекратяването настъпва автоматично с настъпване на съответния факт - завършване на работата или завръщане на титуляря. Касае се за безвиновно прекратително основание, което не предполага изявяване на воля от никоя от страните: ако работодателят издаде заповед, тя има само декларативен характер. Конститутивният ефект /прекратяване на правоотношението/ не се влияе от това, издадена ли е заповед или не. Основанието за прекратяване на договора е завършването на определената работа, като това основание е заложено в трудовия договор и по взаимната воля на страните. Те го знаят още при сключването на договора и затова не си дължат предизвестие, нито обезщетение. Всяка от страните може да се позове на него. Вторият формулиран въпрос изобщо не покрива общото основание чл.280, ал.1 ГПК, т.е. няма характер на правен въпрос, тъй като по него въззивният съд не е давал разрешение. В заключение, не е налице и соченото от касатора основание на чл. 280, ал.2, предл.3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение, което е обосновано с твърдения за вътрешно противоречие в мотивите на съдебния акт относно момента на завършване на работата и датата на прекратяване на трудовия договор, посочена в заповедта на работодателя. Очевидната неправилност по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК се разглежда като квалифицирана форма на неправилност, отнасяща се само до квалифициране състави на неправилност на съдебния акт и е обусловена от наличие на видимо „тежко нарушение на материалния закон, на процесуалния закон или явна необоснованост“, последната като следствие от грубо нарушение на правилата на формалната логика, като тези хипотези следва да са установими непосредствено от мотивите на въззивния съд, без да има нужда от преценка на събраните доказателства, доводите на страните и осъществените процесуални действия. В конкретния случай, от съдържанието на въззивното решение, не се установява допусната от съда „явна необоснованост“ – съдът е приел, че работата, за която е сключен трудовия договор по чл.107р КТ е завършена, като с настъпването на този факт, договорът се прекратява автоматично – по силата на закона, без да е необходимо предизвестие или издаване на нарочна заповед, а издадената такава има само декларативен характер. С оглед изложеното, настоящият състав на ВКС приема, че не са налице сочените от касатора основания на чл.280, ал.1, т.1, т.3 и ал.2, предл.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на спора, касаторът следва да бъде осъден да заплати на насрещната страна сторените от нея разноски за адвокатско възнаграждение за настоящата инстанция, което е в размер на 3624,41 лв. с ДДС /1 853,13 евро/ - заплатено на 30.06.2025 г. по банков път. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,