Определение № 2863 от 04.06.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3861/2024 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ответника Община Съединение срещу въззивно решение № 807 от 19.06.2024 год., постановено по в. гр. дело № 1290/2024 год. по описа на Окръжен съд – Пловдив, Х състав, с което, като е потвърдено решение № 1534 от 05.04.2024 год., постановено по гр. дело № 1477/2024 год. по описа на Районен съд – Пловдив, ХІ състав, са уважени предявените от К. А. Й. срещу Община Съединение искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 и 2 КТ, като е признато за незаконно и е отменено дисциплинарното уволнение на ищцата, извършено със заповед № РД-32 от 09.01.2024 год. на кмета на Община Съединение и ищцата е възстановена на заеманата преди уволнението длъжност „специалист“ в Дирекция „ТСПГСЕУСДД“ – община Съеднение, в кметство [населено място], общ. С., обл. П.. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт /чл. 280, ал. 3, т. 3 ГПК/ и е спазен срокът по чл. 283 ГПК и всички останали предпоставки за редовност на жалбата. В жалбата се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствени правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Основните доводи са, че въззивният съд не е обсъдил доводите на ответника – в дадените по реда на чл. 193 КТ обяснения ищцата не била дала конкретно обяснение за нито едно от отсъствията си от работа в посочените в искането времеви периоди, като това било създало пречка на работодателя да извърши преценка на основанията за отсъствията на ищцата от работа, различна от извършената в уволнителната заповед, в резултат на което достигнал до извода, че са извършени диспициплинарни нарушения, обосновавайки налагането на най-тежкото дисципнлинарно наказание. Неправилно въззивният съд приел, че работодателят бил злоупотребил с правото си на уволнение – напротив ищцата била злоупотребила с правото си на писмени обяснения, както и с правото си на защита в хода на образуваното дело, като била въвела твърдения, които следвало да заяви в процедурата по чл. 193 КТ. Въззивният съд не обсъдил доводите във връзка с критериите по чл. 189, ал. 1 КТ и приложението на чл. 190, ал 1, т. 3 КТ вр. с § 1, т. 22 от ДР на КТ – напротив подменил правното основание на извършеното уволнение /нормите на чл. 187, ал. 1, т. 1 и 10 КТ и чл. 190, ал. 1, т. 1 НК не били посочените в заповедта за уволнение/ и недопистимо анализирал продължителността на отсъствието на служителя от работа, за да го отнесе към разпоредбата на чл. 190, ал. 1, т. 1 КТ, изискваща всяко закъснение да бъде не по-малко от 1 час. Неправилен бил изводът, че по делото не е установена продължителността на работното време. Липсвала тенденциозност в отношението на работодателя към ищцата. Претендира се и присъждането на направените разноски по делото. В изложението на касатора по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК като общи основания по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване са формулирани следните правни въпроси: 1/ Нормата на чл. 193 КТ задължава ли работника/служителя да заяви пред работодателя добросъвестно всички факти и обстоятелства от значение за определяне на поведението му като нарушаващо трудовата дисциплина, като представи доказателствата си в подкрепа на тези твърдения, и недобросъвестното представяне на тези факти и обстоятелства от страна на работника или служителя прави ли уволнителната заповед незаконосъобразна, ако в нея фактическата обстановка е възприета и анализирана от страна на работодателя въз основа на недобросъвестно представени от работника или служителя факти и обстоятелства? 2/ За целите на квалифициране на нарушенията на трудовата дисциплина, изразяващи се в закъснение, преждевременно напускане на работа, неявяване на работа или неуплътняване на работното време, като „системни“ по смисъла на чл. 190, ал. 1, т. 3 КТ вр. с § 1, т. 22 от ДР на КТ, необходимо ли е да бъде установено и че същите попадат в хипотезата на чл. 190, ал. 1, т. 1 КТ, изискваща тези нарушения да са с продължителност не по-малка от 1 час? 3/ При налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“ при хипотезата, предвидена в нормата на чл. 190, ал. 1, т. 3 КТ – „системни нарушения на трудовата дисциплина“, задължително ли е работодателят да извърши преценка по чл. 189, ал. 1 КТ, като се има предвид, че е налице легална дефиниция на „системните нарушения на трудовата дисциплина“, съдържаща се в § 1, т. 22 от ДР на КТ, свързана с констатиране единствено на броя, а не на вида и хирактера на извършените нарушения в продължение на една година? 4/ Длъжен ли е въззивният съд да обоснове решението си, като обсъди всички твърдения във въззивната жалба, всички обстоятелства по делото и посочи кои релевантни за спорното право факти счита за установени и кои намира за недоказани? Касаторът навежда допълнителни основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК, като поддържа, че първият въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, а останалите въпроси са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, цитирана в изложението. Ответникцата по касационната жалба К. А. Й. счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, а въззивното решение е правилно. Претендира и присъждането на направените разноски по делото. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за безспорно между страните, а и установено от доказателствата по делото, че ищцата К. А. Й. работила по трудов договор при ответника Община Съединение, с място на работа – Кметство [населено място], Община Съединение – сключен за неопределено време, до завръщането на отсъстващ титуляр. Трудовото й правоотношение било прекратено със заповед № РД-32 от 09.01.2024 год. на кмета на Община Съединение, с която на ищцата било наложено дисциплинарно наказание „уволнение“. Въззивният съд е счел от правна страна, че заповедта за уволнение отговаря на формалните изисквания на чл. 195 КТ – същата е мотивирана, като в която са посочени нарушителят, нарушението и кога е извършено, наказанието и законният текст, въз основа на който се налага. Приел е, че са спазени и преклузивните срокове за налагане на наказанието по чл. 194 КТ. Работодателят е осъществил и процедурата по чл. 193 КТ, като преди налагането на дисциплинарното наказания от ищцата били поискани писмени обяснения, като такива били дадени на 08.01.2024 год. Изложил е съображения, че дисциплинарното наказание "уволнение" се налага, когато служителят виновно не е изпълнил трудовите си задължения, като при определяне на наказанието, съгласно чл. 189, ал. 1 КТ, се вземат предвид тежестта на нарушението, обстоятелствата, при които е извършено, както и поведението на работника или служителя. Като се е позовал на практиката на ВКС /решение № 4 от 13.03.2020 год. на ВКС по гр. дело № 544/2019 год., III г. о., ГК, решение по гр. дело № 2293/2018 год. на ВКС, IV г. о., ГК, решение по гр. дело № 4585/2017 год. на ВКС, III г. о., ГК, решение по гр. дело № 564/2011 год. на ВКС, IV г. о., ГО, решение по гр. дело № 2302/2016 год. на ВКС, IV г. о., ГК, решение по гр. дело № 1417/2011 год. на ВКС, III г. о., ГК/, въззивният съд е приел, че при приложението на чл. 189, ал. 1 КТ преценката на тежестта на нарушенията следва да се основава на всички обстоятелства, имащи отношение към извършеното дисциплинарно нарушение, в това число характера на извършваната дейност и значимостта на неизпълнените задължения по трудовото правоотношение, с оглед настъпилите или възможни неблагоприятни последици за работодателя, обстоятелствата, при които е осъществено неизпълнението, както и субективното отношение на работника или служителя към конкретното неизпълнение. Въззивният съд е констатирал, че според представената заповед № РД-32 от 09.01.2024 год. на кмета на Община Съединение, на ищцата е наложено дисциплинарно наказание „уволнение“, за следните нарушения на трудовата дисциплина: отсъствие на служителката от работа без основателна причина на датите: 12.12.2023 год. от 12.00 до 13.00 ч.; на 13.12.2023 год. от 12.00 до 13.10 ч.; на 14.12.2023 год. от 10.30 до 10.50 ч., от 11.30 до 13.00 ч. и от 15.25 до 15.50 ч.; на 15.12.2023 год. от 12.00 до 13.00 ч.; на 18.12.2023 год. от 14.00 до 14.30 ч. и на 19.12.2023 год. от 10.00 до 10.20 ч. и от 10.35 до 10.45 ч., като за тези обстоятелства е постъпил доклад от кмета на [населено място] – А. Бешликова, както и че се касае до системни нарушения на трудовата дисциплина и наказанието се налага съобразно чл. 190, ал. 1, т. 3 КТ вр. с чл. 187, ал. 1, т. 1 и 10 КТ. За установяване факта на извършване на нарушенията работодателят е разпитал лицето, изготвило доклада като свидетел, като в показанията й изнесените в доклада факти се припокриват. В тази връзка е приел, че описаните в уволнителната заповед нарушения попадат в хипотезата на чл. 187, ал. 1, т. 1 КТ, а именно преждевременно напускане на работа /преди утвърдената обедна почивка/ и неуплътняване на работното време, като съгласно нормата на чл. 190, ал. 1, т. 1 КТ, дисциплинарно уволнение може да се налага за три закъснения, или преждевременни напускания на работа в един календарен месец, всяко от които не по-малко от 1 час. С оглед твърдението на ответника /в отговора на исковата молба/, че утвърдената обедна почивка в Община Съединение е 30 минути – от 12.30 ч. до 13.00 ч., и при приспадане на времето за обедната почивка, въззивният съд е формирал извода, че нито едно от описаните нарушения, освен това на 14.12.2023 год., не е в рамките на един час. Посочил е, че за 14.12.2023 год. има писмени данни от „Български пощи“ ЕАД, че в 11.07 ч. ищцата е изпратила 2 бр. обикновени кореспондентски пратки с подател кметство и получатели – Районен съд – Пловдив и частни съдебни изпълнители Л., Г. и Д.. Според удостоверението на „Български пощи“ ЕАД, на 18.12.2023 год. в 14.10 ч. ищцата е получила пратка с получател – Кметство – [населено място], или напускането на работното място на 14.12.2023 год. и на 18.12.2023 год. е било свързано с изпълнение на служебни задължения на ищцата, които са й възложени съобразно връчената й длъжностна характеристика – в същата изрично е предвидена дейност по връчване на призовки, съдебни удостоверения, както и изпълнение на други дейности, възложени от прекия ръководител, секретаря и кмета на общината. Докладът на кмета в частта му относно датата 14.12.2023 год. бил неверен, тъй като кметът на селото, разпитан и като свидетел, сочел, че от 10.30 до 10.50 ч. ищцата била извън работното място, от 10.50 ч. до 11.30 ч. – била на работа, а от 11.30 до 12.00 ч. – не била на работното си място, а видно от удостоверението на „Български пощи“ ЕАД в 11.07 ч. бил съставен документ за изпратени от ищцата 2 бр. пратки, т.е. в този момент тя била в пощата. Поради това е счел, че докладът и показанията на свидетелката А. Б. са опровергани по отношение на точните часове, в които ищцата била, респ. не била в кметството, като е посочил, че други доказателства в подкрепа на тезата на работодателя не са събрани по делото. В обобщение е формиран извода, че нарушенията на трудовата дисциплина, за които се твърди, че са извършени от ищцата, не са установени категорично по делото. А дори и да се приеме, че такива нарушения са извършени от ищцата, то при преценката по чл. 189, ал. 1 КТ същите не са толкова тежки, че да обосноват налагането на най-тежкото дисциплинарно наказание – уволнение. Поради това е приел, че извършеното уволнение е незаконосъобразно и следва да бъде отменено, а ищцата – възстановена на заеманата преди уволнението длъжност. С тези мотиви въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение, с което са уважени предявените искове по чл. 344, ал. 1, т. 1 и 2 КТ. Допускането на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк.дело № 1/2009 год., ОСГТК, правният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Според приетото в т. 4 от посоченото Тълкувателно решение, основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е налице, когато разглеждането от ВКС на правен въпрос, който е от значение за изхода по конкретно дело, разрешен във въззивното решение, допринася за промяна на създадената поради неточното тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, както и когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното делото, разрешен в обжалваното решение, като касационният съд не е задължен да го изведе от изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК или от касационната жалба, а може само да го утотни и конкретизира. Настоящият съдебен състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване. Първият поставен в изложението въпрос не е релевантен, поради което не е налице общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК. Същият е основан на довода на касатора, че нормата на чл. 193 КТ задължава както работодателя да иска писмени обяснения от работника или служителя за фактите, свързани с установяване на нарушения на трудовата дисциплина, така и работника или служителя да прояви същата добросъвестност и да заяви коректно и в пълнота пред работодателя всички факти и обстоятелства, които според него го оневиняват в извършването на съответното нарешение, при това още във фазата на неговото установяване преди налагане на дисциплинарното наказание. Въззивният съд не е обсъждал дали работникът или служителят има задължение или не да даде обяснения, а е приел, че преди налагане на дисциплинарното наказание работодателят е поискал писмени обяснения от ищцата, които същата е дала на 08.01.2024 год. /т.е., че е изпълнил задължението си по чл. 193, ал. 1 КТ/, като решаващият извод в обжалваното решение за незаконност на уволнението не се основава на съдържанието на обясненията на ищцата. Изискването към работодателя по чл. 193, ал. 1 КТ да изслуша или да приеме писмените обяснения на работника или служителя за констатираното дисциплинарно нарушение е въведено, за да се осигури възможност за защита на работника и същевременно, за да се даде възможност на работодателя да прецени всички обстоятелства, свързани с констатироното дисциплинарно нарушение. За да изпълни това свое задължение, работодателят трябва да покани работника или служителя да даде обяснения, като посочи релевантните обстоятелства – за кое поведение /действие или бездействие/ на работника се искат обяснения, какти и времето, през което работникът може да бъде изслушан или срокът, в който да представи писмените си обяснения. Работникът има право да даде обяснения и работодателят трябва да му осигури разумен, според обстоятелствата, срок да реализира правото си. Работникът не е длъжен да даде обяснения, тъй може да се въздържи. Затова задължението на работодателя се свежда до това да предостави на работника реална възможност да даде обяснения. Дали работникът ще се възползва от предоставената възможност, зависи от неговата воля. Недаването на обяснения от работника или служителя не опорочава наложеното дисциплинарно наказание, ако той е разполагал с реална възможност преди връчването на заповедта, но не се е възползвал /решение № 221 от 30.07.2014 год. на ВКС по гр. дело № 7639/2013 год., IV г.о., ГК, решение № 137 от 01.06.2012 год. на ВКС по гр. дело № 982/2011 год., ІІІ г. о., ГК, решение № 225 от 05.04.2012 год. на ВКС по гр. дело № 375/2010 год., ІІІ г. о., ГК, решение № 106 от 25.04.2013 год. по гр. дело № 698/2012 год., ІV г. о., ГК, решение № 201 от 25.09.2013 год. на ВКС по гр. дело № 68/2013 год., ІІІ г. о., ГК, решение № 31 от 19.03.3019 год. на ВКС по гр. дело № 2008/2018 год., ІІІ г. о., ГК/. Вторият поставен в изложението въпрос не осъществява общото основание за достъп до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Този въпрос отразява несъгласието на касатора с определената от въззивния съд правна квалификация на описаните в заповедта за уволнение нарушения, а именно чл. 190, ал. 1, т. 1 КТ – три закъснения или преждевременни напускания на работа в един календарен месец, всяко от които не по-малко от 1 час, вр. с чл. 187, ал. 1, т. 1 КТ – преждевременно напускане на работа и неуплътняване на работното време /макар работодателят да е посочил други законови текстове, под които счита, че се подвеждат тези нарушения – чл. 187, ал. 1, т. 1 и т. 10 КТ, които са определени като системни – чл. 190, ал. 1, т. 3 КТ/ и в този смисъл представлява довод за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК, който може да бъде преценяван от ВКС едва след допускане на въззивното решение до касационно обжалване. За пълнота трябва да бъде посочено, че според последователната практика на ВКС, когато се претендира незаконност на дисциплинарно уволнение, съдът е длъжен да установи извършено ли е претендираното деяние /действие или бездействие/, съставлява ли то нарушение на трудовата дисциплина, каква е неговата тежест и съответства ли му по тежест наложеното наказание. Съдът не е обвързан от правната квалификация на извършеното нарушение, която работодателят е посочил в заповедта за уволнение /решение № 177 от 11.07.2012 год. на ВКС по гр. дело № 193/2011 год., ІV г. о., ГК, решение № 464 от 03.01.2013 год. на ВКС по гр. дело № 1157/2011 год., ІV г. о., ГК/. От значение за ангажиране дисциплинарната отговорност на работника или служителя е установяването на дисциплинарните нарушения и тяхното съответствие с фактическите основания, изложени в заповедта за дисциплинарно уволнение /без значение дали работодателят е посочил относимата към фактическата обстановка правна квалификация/ – решение № 50125 от 31.05.2024 год. на ВКС по гр. дело № 1723/2022 год., ІV г. о. Системни нарушения на трудовата дисциплина по смисъла на чл. 190, ал. 1, т. 3 КТ са три или повече дисциплинарни нарушения, поне за едно от които не е наложено преди това дисциплинарно наказание /да не е санкционирано с предходна заповед на работодателя/, като по отношение на вече санкционираните нарушения наказанията следва да не са заличени по реда на чл. 197 КТ или чл. 198 КТ. За наличието на основанието по чл. 190, ал. 1, т. 3 КТ съставомерна е както съвкупността на три или повече еднородни нарушения на трудовата дисциплина, така и съвкупността от три или повече разнородни нарушения. Ако законодателят е имал предвид да ограничи приложното поле на това основание само и единствено за еднородни нарушения, то текстът на закона би посочил това, както е сторено с основанията на чл. 190, ал 1, т. 1 и 2 КТ. След като видът и тежестта на съответните нарушения не е конкретизиран, значи чрез посочената разпоредба законът санкционира укоримо поведение, изразяващо се в тенденция на незачитане на трудовата дисциплина и засягащо по различен начин добросъвестното изпълнение на задълженията по трудовото правоотношение /решение № 55 от 01.03.2011 год. на ВКС по гр. дело № 1972/2009 год., ІV г. о., ГК, решение № 441 от 13.12.2011 год. на ВКС по гр. дело № 1681/2010 год., IV г. о., ГК, решение № 162 от 18.05.2010 год. на ВКС по гр. дело № 299/2009 год., IV г. о., ГК, решение № 44 от 22.02.2018 год. на ВКС по гр. дело № 2306/2017 год., IV г. о., ГК, решение № 60329 от 21.12.2021 год. на ВКС по гр. дело № 838/2021 год., IV г. о., ГК/. По съществото си всяко едно закъснение или преждевременно напускане на работа е отделно нарушение по чл. 187, ал. 1, т. 1 КТ, поради което признакът системност /повторяемост/ е включен в самия състав на дисциплинарно нарушение по чл. 190, ал. 1, т. 1 КТ и в този смисъл този състав е специален по отношение на състава по чл. 190, ал. 1, т. 3 КТ. Третият въпрос не съответства на правните аргументи, изложени в обжалваното решение, поради което същият не отговаря на общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Въззивният съд изрично е мотивирал, че по делото не е доказано ищцата да е извършила вменените й нарушения на трудовата дисциплина – на 14.12.2023 год. и 18.12.2023 год. напускането на работното място е било свързано с изпълнение на служебни задължения от страна на ищцата, а останалите й отсъствия не осъществяват предвидения в чл. 190, ал. 1, т. 1 КТ допълнителен количествен признак – да са с продължителност не по-малка от 1 час. Констатираното от въззивния съд несъответствие на тежестта на наложеното на ищцата наказание с тежестта на нарушението е само допълнителен, а не решаващ аргумент при формиране на изводите и няма самостоятелно значение за изхода от спора. Независимо от това следва да се посочи, че при избора на наказание работодателят е длъжен да се ръководи от законовите критерии по чл. 189, ал. 1 КТ, а именно тежестта на нарушението /определя се от значимостта на неизпълненото задължение и формата на вината/, обстоятелствата при които е извършено и поведението на работника или служителя. При нарушенията, посочени в чл. 190, ал. 1 КТ, също следва да бъдат взети предвид критериите по чл. 189, ал. 1 КТ, съобразно изричната разпоредба на чл. 190, ал. 2 КТ. Това означава, че и при тези нарушения работодателят трябва винаги конкретно да съобрази кое от дисциплинарните наказания съответства на извършените нарушения. Преценката по чл. 189, ал. 1 КТ е задължителна за работодателя и е нейното извършване е изискване за законност на наложеното дисциплинарно наказание /решение № 117 от 5.04.2012 год. на ВКС по гр. дело № 1306/2011 год., IV г. о., ГК, решение № 315 от 14.03.2018 год. на ВКС по гр. дело № 3968/2016 год., IV г.о., ГК/. Четвъртият повдигнат от касатора въпрос, който се отнася до задълженията на въззивния съд да обсъди всички доказателства по делото и наведените от страните доводи и възражения, е от значение за изхода от спора, но не е налице допълнителната предпоставка на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Задължителната тълкувателна практика на ВС и ВКС, обективирана в ППВС № 1 от 13.07.1953 год., т. 19 от Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 год. на ВКС по т. гр. д. № 1/2000 год., ОСГК и т. 2 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 год. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 год., ОСГТК, и основаната на нея, последователна практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 ГПК – решение № 198 от 8.01.2014 год. на ВКС по гр. дело № 1619/2013 год., II г. о., ГК, решение № 4 от 18.02.2016 год. на ВКС по гр. дело № 3322/2015 год., II г. о., ГК, решение № 98 от 12.07.2017 год. на ВКС по гр. дело № 3871/2016 год., III г. о., ГК, решение № 22 от 29.06.2017 год. на ВКС по гр. дело № 2113/2016 год., I г. о., ГК, решение № 12 от 16.02.2016 год. на ВКС по гр. дело № 2184/2015 год., III г. о., ГК, решение № 145 от 7.01.2019 год. на ВКС по гр. дело № 811/2018 год., II г. о., ГК, решение № 59 от 14.04.2015 год. на ВКС по гр. дело № 4190/2014 г., IV г. о., ГК, решение № 183 от 16.11.2017 год. на ВКС по т. дело № 2624/2016 год., II т. о., ТК, решение № 187 от 7.07.2016 год. на ВКС по гр. дело № 1332/2015 год., IV г. о., ГК, цитираните от касатора решения и др., приема, че съобразно изискванията на чл. 12 ГПК, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК въззивният съд е длъжен да се произнесе по спорния предмет на делото, очертан от въззивната жалба, след като прецени всички относими доказателства и правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, да обсъди в мотивите на решението си доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, както и въведените от страните доводи и възражения, като изпълнението на посочените задължения – за обсъждане на доказателствата и защитните позиции на страните и за излагане на мотиви, е гаранция за правилността на въззивния съдебен акт и за правото на защита на страните в процеса. Нормата на чл. 272 ГПК предвижда възможност въззивният съд да извърши препращане към мотивите на първоинстанционното решение, но изисква, когато го направи да изложи свои собствени мотиви по съществото на спора. Препращането към мотивите на първоинстанционния съд не следва да е формално, а във връзка с изложените от въззивния съд мотиви при преценката на доказателствата и направените въз основа на тях правни изводи. В разглеждания случай въззивният съд е разгледал по същество правния спор относно законосъобразността на дисциплинарното уволнение на ищцата, като е изпълнил задълженията си по чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК. След обсъждане на събраните по делото доказателства и на приетите за установени от тях обстоятелства съдът е обсъдил поотделно всички релевантни обстоятелства, свързани с всяко едно от множеството вменени на ищцата с процесната заповед дисциплинарни нарушения, като е извършил самостоятелна преценка на тези обстоятелства и въз основа на нея и при приложение на неблагоприятните последици от правилата за разпределение на доказателствената тежест /носена от работодателя/, е приел, че ищцата не извършила тези дисциплинарни нарушения. С тези свои мотиви по съществото на правния спор въззивният съд е отговорил и на всички доводи на жалбоподателя по делото. При този изход на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК касаторът /ответникът/ следва да бъде осъден да заплати на ищцата действително направените разноски в касационното производство за възнаграждение за един адвокат в размер на 1 000 лв. Предвид изложените съображения, Върховният касационен съд